Боян Папазов е известен с игралните си филми „Всичко е любов” и „Една жена на 33”, но той е автор и на повече от дузина пиеси. Те са превеждани в Англия, Франция, Германия, Полша, Унгария, Словакия и Македония. След 1990 година всички пиеси на автора са били номинирани и са получавали награди „Икар“ и „Аскеер“, а Голямата награда на Националния конкурс за българска драма „Иван Радоев” Боян Папазов получава три пъти - през 2007, 2013 и 2017 година.
През 2015 година, по повод 100-годишнината история на българското кино, Българската национална телевизия направи допитване сред многомилионната си аудитория – кои са 100 най-добри български филми. Сред тях бяха „Всичко е любов“, „Дом за нежни души“, „Летало“ и „Една жена на 33“. И четирите филма са по сценарии на Боян Папазов. Допълнително „Всичко е любов“ беше класиран на 6-та позиция сред най-добрите 10, потвърждавайки, че в колективното съзнание това е един от най-любимите български филми.
Боян Папазов (София, 1943) е известен с игралните си филми "Всичко е любов" и "Една жена на 33". Но той е автор и на дузина пиеси. През 2001 г. "Бая си на бълхите" получи награда "Икар" от Съюза на артистите в България за най-добра пиеса. Представлението, под режисурата на Крикор Азарян, беше селектирано от Биеналето "Нова драма от Европа" и представено в Бон, Германия. Пиесата "Demon sale" е отличена с първия "Аске’ер" за драматургия през 2005 г., а "Бяс" – номинирана за наградата "Икар" през 2006 г. Пиесата "Рицар на Светия Дух" получи Голямата награда на Националния конкурс за българска драма "Иван Радоев" през 2007 г., има номинация за "Икар", а постановката на Маргарита Младенова в Народния театър "Иван Вазов" беше отличено с "Икар" за най-добро представление за сезон 2011-2012 г. През март 2013 г. Боян Папазов за втори път спечели Голямата награда за българска драма "Иван Радоев" с пиесата си "Бясна, кривогледа и лакома".
На "лов за думи" ходя в Народната библиотека. Там се пъхам в епохата, ако пиша на историческа тема. В пиесата ми за Димчо Дебелянов "Любовен бестиарий" годината на действието е юни 1910 година. Мястото на действието - София. Чрез цялата преса, без изключения, аз уча езика в навечерието на Балканската война. В пресата е езикът на времето. И понеже тези мои проучвания отнемат обикновено година-две, без да се усетя, аз езиково почвам да живея в 1910 година.
Чарът на диалекта не е в изговора на думите, а в мелодиката на фразата.
Най-интересните ми събеседнички са били неграмотни жени. Те, без да го съзнават, развиват механична памет и стават носителки на безписмената традиция.
Иначе съдник е Времето. В цял свят пишещите люде нямат търпение да поумрат.
Помня „Всичко е любов“, който гледах като гимназистка, с три неща: „старостта“ на Иван Иванов, който на близо 30 играе момче от ТВУ (и никак не прилича на такова), нелепата прическа на Янина Кашева в ролята на неговата любима и типичния за осемдесетарските български филми кошмарен звук (като записван години след действието от други хора, и то в малка кънтяща стая). Сега се опитах да си възкреся филма и това, което най ме отблъсна, е липсата на осезаема страст, химия, искреност, симпатия, магнетично привличане и каквото и да било от топлия, човечен сорт между героите. А в сценария всичко това си е на място и го има в излишък. Сценарият е чудесен и просто като четиво (подреден е като повест: дори никога да не сте чели сценарии, нямате повод за притеснение дали ще „влезете“ в него – ще), и като основа за евентуално страхотно, фрашкано с чувства и пластове кино- или театрално произведение.
Жените в „Дом за нежни души“ и „Една жена на 33“ за мен са смущаващо зависими от противно посредствената среда, в която са родени и живеят. Но – времена и нрави. От онзи период – толкоз. И все пак Боян Папазов има милост и спасение и за тях, дава им някаква автономност. „Дом“ ми е решително по-скъпият на сърцето от двата сценария, макар че и двата много си струват четенето.