Подир сенките на облаците: Стихотворения

by Пейо Яворов

Genres: Poetry, Bulgarian Literature, School, Classics

176 pages, Hardcover

First published January 1, 1993

About the author

Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столица

Reviews

[Велислав Върбанов]

„Все туй копнение в духът
все туй скиталчество из път
на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден
без там пристанище да зная…“



Пейо Яворов е чудесен български поет! Той е създал изключително стойностни и въздействащи творби... Яркото му творчество навлиза в дълбочина, както в обществени и родолюбиви, така и в лични и любовни теми. Освен това, Яворов същевременно е бил значим революционер, драматург и член на кръга „Мисъл“.





На един песимист

„Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,
в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно
на привичен покой:
окови тежки влачи и тъй смирен умира,
че щастието сякаш в неволята намира,
да, брате, роб е той.

Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,
че уж не виждал злото, когато по-дълбоко
забива нокти то —
и смучи, и досмуква последната остала
живителна кръв капка в снагата, всичко дала:
защо грешиш, защо?

Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,
и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,
знам твоите мечти…
Че раснал си при него, че залък твърд и черен,
делил си нявга с него; ала кажи, син верен,
познаваш ли го ти?

Уви, да беше знаял съмненията тайни
и жалбите сърдечни, и мъките безкрайни
на тоз прегърбен роб,
ти в ужас би настръхнал, не клел би тъй злобливо
и участта му тъмна оплакал би горчиво,
кат зинал бащин гроб.

А той се мръщи ядно на робството в хомота,
той чувствува дълбоко неправдите в живота,
но не и трезва мощ…
Че злата орисия в бедите обвинява
и с поглед към небето пощада ожидава:
слепее в черна нощ!

Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои — в тъмата непрогледна
там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
и към честита бедност пътеката най-права
самси ще узнай.“



Заточеници

„От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.

И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет...
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутният Атон.

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. -
Прощавай, роден край!“


Сенки

„На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта… Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там — сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, —
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би — от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат…
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; — те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина…
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те — сянката на мъж и сянка на жена!“



Дни в нощта

„Един след други те пристигат бледни
неизживените ми дни,
покрити с прах, от ужас онемели
под хладното си бреме; те пристигат
до моя праг и чезнат все отвън —
бремето си хвърлят
и чезнат, като призраци насън.

Един след други те пристигат бледни
неизживените ми дни,
захвърлят скъпи мъртъвци пред мене
и чезнат: ето моята любов
с изпъстрена от рани гръд; а ето
и вярата ми с клюмнала глава;
тук ето и надеждата ми светла
с угаснал взор; — и толкова мечти,
запазили в смъртта си ненадейна
усмихнати лица! Из бъднини
те идват, хвърлят мъртъвци и чезнат
неизживените ми дни…

И само тя, настръхнала над мене,
студена, непрогледна нощ,
без смяна си остана. Кървав студ вей
от нейното крило и ад бездънен
в погледа и зее. Хищно зла,
само тя остава —
и светят нокти, живи острила.

И само тя, настръхнала над мене,
студена, непрогледна нощ,
без смяна си остава: тя живота
на толкоз скъпи мъртъвци живей.
Но ето я победна: шепне нещо,
и шепота и в жилите кръвта
на лед превръща; ето я разкъсва
гърдите ми и кърваво сърце
в ръцете си разглежда; ето с нокът
чертай по него и в свирепа мощ
свирепо се кикоти! — Вечно тая
студена, непрогледна нощ…“


Родина

„Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови…

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един — друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози — на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, — на битието вечно ново?

Но то… но то е в мене, тук, където
ридае миналото — тъмен ек,
и дето бъдащето — зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене — ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб…
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам — за да бъда сам в безброя.“


Пръстен с опал

„Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня,
отсам преградни бездни, върхове.

Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждащи мечти, -
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.

На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети-прелита в бодър сън -
и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян
и то ще бъде час на изповед-последна,
сияние в един вълшебен блян.

Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще горим унесени в съня си -
и като дим в небето ще намерим край.“



Ще бъдеш в бяло

„Ще бъдеш в бяло — с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна — искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, —
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.“


Нирвана

„Спят вечните води, безбрежните води — бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний наоколо безсънни,
и тръпнем пред безмълвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води — безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни…
И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.

Предвечните води, всевечните води — кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни…
Но страх ни е да пием, нас — страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.“

[Кремена Михайлова]

Обичам те

Обичам те — въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден — и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! — че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш — кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба —
и себе и, и тебе да погубя…



Не бой се и ела

По стъпките ми редом никне жълта злоба,
аз семето на зло неволно сея вред;
миг негде ако спра, пред мене зине гроба
на всеки идеал — и бързам пак напред,
тъй може би проклинан в майчина утроба…
Но ти ела, напук на орисия зла,
не бой се и ела.

И съсък на змии, и крясъци на жаби
аз чуя недосяган в тъмни самоти;
ден взора ми лови, нощ думите ми граби,
самси неведнъж обсипах с клевети,
че сила ме задавя сред безброя слаби…
Аз себе си ломя — от мене бягат Те,
но ти ела, дете.

Ела свидетелствувай — в мрачна безнадеждност
как чезна за доброто, как му вярвам аз;
ела свидетелствувай колко тепла нежност
душата ми опази в тоя леден мраз;
свидетелствувай още лудата безбрежност
на моята любов… Напук на участ зла,
не бой се и ела.



Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца…
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея — горя! — и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.


Нирвана

Б. Пеневу


Спят вечните води, безбрежните води — бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний наоколо безсънни,
и тръпнем пред безмълвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води — безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни…
И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.

Предвечните води, всевечните води — кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни…
Но страх ни е да пием, нас — страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.


Песента на човека

На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания


Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.

Живота и смъртта крила ми са предвечни,
размахани задружно, — близки и далечни
предели аз не виждам сред размаха свой;
на мигновенията бързотечни
изгубих тягостния брой.

Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?
Мечта подир мечтата гине и се ражда…
В тъма и сам — към светлина ли, към любов?
Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.

През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, — бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм.

И може би в безкрая гоня аз граница,
с напразно вярван сън за бъдаща зорница —
слепец пробуден, сляп отвека и навек…
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.



Молитва

Душата ми е озлобена и жестока.
Майко, бди
над своя паднал син: днес злото и порока
дишат в моите гърди.
Една ръка в ръката ми трепери —
радва се усмихнато дете…
Къде я водя аз, към увенчаните ли двери
на отричания рай — и где са те?

Но ти си тук, над мене дух печален!
Майко, бди —
като луна среднощна с поглед състрадален
на злодеец по престъпните следи.

Дете — тя вкусва сладостта на шемета да гледа
в неизбродените бездни на греха.
Не аз ли я научих? Първа бе победа
първото притворство на смеха…
На бездна по ръба, към бездна нова,
късайки попътните цветя
и дишаща безгрижно тяхната отрова,
знае ли къде отива тя?

Душата ми е алчаща и хладна.
Майко, бди
над двама ни: пред волята ми безпощадна
на невинността защитница бъди!

[Desislava Mihaylova]

Харесвам лириката на Яворов и с удоволствие си припомних любими стихове. Други, които досега избягвах, защото бяха част от задължителната литература - прочетох чак сега и се радвам, че го направих. Книгата е разделена на следните части: "Антология", "Безсънници" и "Прозрения" и накрая - "Царици на нощта". Любима за мен си остава "Безсъници". Някои от любимите ми стихотворения в книгата са: "Сенки", "Среща", "на Лора", "Все пак", "Есенни мотиви", "Арменци" и др.

Както и при други поети, на човек или му харесват стиховете, или го отблъскват. Също така е важно да е в подходящо разположение на духа. Когато чета поезия, винаги си правя почивки, понякога прескачам някои стихове, след това се връщам към тях. Има моменти, когато имам нужда да затворя книгата, защото написаното е накарало сърцето ми да тупти по-силно.

Сигурно допринесе и факта, че част от стиховете ги четох на морето, когато реалността винаги е по-различна, а морският бриз сякаш нашепва поетично.

[Tousser]

"Посред море, на бури и талази — и само там праха ми поверете."

Първите 21% от тази стихосбирка ми бяха много тегави да ги чета, НО всичко след това е chef's kiss, някои любими:
"Завет" (цитата горе е от там), "Песен на песента ми", "Две хубави очи", "Напразно, майко", "Стон", "Обичам те", "Все пак", "Две души", "Майска вечер"
Както казвам - понякога поезията е ✨поезия✨, друг път е просто поезия.

[Христо Стайков]

Включваща някои от най-добрите стихотворения на Яворов, тази стихосбирка е ценна за всеки любител на българската поезия.

[Anita Radeva]

За мен беше удоволствие да отделя време на български автор и още повече да се омагьосам от вълшебството на стиховете. Спрях се на Пейо Яворов и не съжалявам, че му отделих време. Имаше стихотворения, които ме оставяха със затаен дъх от избор на красиви думи. Спирам се на творбите "Вълшебница", "Дни в нощта", "Обичам те" и ви препоръчвам да ги прочетете. Истината е, че в началото книгата не ме грабна с много силни стихове, но реших да продължа и се зарадвах да мина през "Две хубави очи", "Не си виновна ти" и "Все пак", които разбудиха любовните нотки в душата ми. Красив, автентичен и силен бе изказът на Яворов.

[Трифон]

С удоволствие преминавах по страниците. Лириката на Яворов е една от малкото, на която мога да кажа , че бих се върнал отново.

[Joanna Georgieva]

"Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
или Бог ще се смили?"
- "Калиопа" ❤️

[Женя Жечева]

4.5
(Със сигурност най-много ми допадна цикълът "Безсъници") ❤️

[Христо Иванов]

Аз страдам

Аз страдам. И в самозабвението на труда,
и в саморазяждането на покоя, —
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа —
кога летя, когато падам,
аз страдам.
Издигам ли се — дигам се, под мен
по-страшна бездната да зине;
литна ли стремглав надоле устремен,
душа копней на светло да почине.
И винаги напред, и всякога надиря…
Аз вечно диря.
И страдам. Аз презрях
радостите на живота. Страдам
в доброто ясно — в тъмен грях
когато падам,
аз страдам.
И търся. И в страдание живот се изхаби,
да търся — все страданието, може би.

[Mia Gazdova]

Трудно се оценява поезия - отчасти понеже оценката е твърде свързана с теб самия, с чувствата, които е породило дадено стихотворение у теб - и отчасти понеже имам чувството, че поставям оценка на самата душа на Яворов.

Обективно погледнато, почти няма негово стихотворение, което да ми е харесало цялото - с изключение може би на ,,Градушка". Но едни от най-разтърсващите цитати в българската поезия са именно негови:


Аз не живея:аз горя. (Две души)

И ето аз ви думам: има ад и мъка - и в мъката любов! (На Лора)*

И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир. (Ще бъдеш в бяло)

ти се бориш, що да сториш,
рий в пръстта до гроб ръце! (Май)

Смъртта - не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот! (Маска)


Впрочем ,,Маска" е може би онова стихотворение, което в най-голяма степен синтезира душевния свят на Яворов, поради което винаги съм изпитвала особена привързаност и към него.

Интересно разнообразие се открива в частта ,,Царици на нощта" - изненада ме тази лирика на плътското желание, не съм смятала, че може да бъде открита у Яворов.

* - струва си да се отбележи, естествено, и вечното Душата ми е стон. Душата ми е зов.

[simona]

един от любимите ми български автори

[Diana]

Обличам се в бяло и отивам да взема Македония

[emmy]

“Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее.”
Favs: недей ме пита,желание,луди млади,ела!среща,
копнение,самота,все пак,майска вечер

[Cake]

Forever my favorite book!!!!!!!