Птици в нощта

by Николай Лилиев

"Моите спомени,
птици в нощта,
скитат бездомни,
скитат унесени
вън от света.
Моите песни,
сенки без път,
блесват нечути
в скръбната есен - и
пак замълчат.
Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света."

Genres: Poetry, Bulgarian Literature

40 pages, ebook

First published January 1, 2005

About the author

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (1885, Стара Загора — 1960, София) е виден български поет символист и драматург.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.
Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.

Reviews

[Margarita Garova · Rating 4 out of 5]

"Роб на ранна, непрестанна грижа,
аз не зная, майко, откога
запленен съм в тихата тъга
на града, сред който сам се движа."

[Велислав Върбанов · Rating 4 out of 5]

Николай Лилиев е написал много красиви и неизмеримо меланхолични стихове... Според мен, неговата поезия навява повече тъга дори от тази на Едгар По, което си е страхотно постижение!



„И слънцето с предвечния си плам,
изгубено в нощта на мойте степи,
ще освети порутения храм,
но моите очи ще бъдат слепи.
Невидима ръка ще затрепти
по струните на мойта мисъл бедна,
пред мене ще застанеш скръбен ти,
но моята душа ще бъде ледна.
И моята молитва ще зове
в часът на безпощадната измама,
като мечта по нови светове,
но моята уста ще бъде няма.
Аз ще разплитам своя сън злочест
под шепота на сетно алелуя,
и ти ще спреш пред мене с блага вест,
но, жив мъртвец, аз няма да те чуя.“



„Кажете, тоя странен ден
завършва ли със нощ безлунна,
и ще мога ли да целуна
смъртта на своя дух ранен.

Умората на морний град
с безчувствените ръце ме гали,
и в безлюдените зали
ридае споменът нерад.

Мълчанието прострели
сърце, и погледи блуждаят
сред небесата, где витаят
слънца, удавени в мъгли.

И в тоя миг без шум пълзи
безумието с тайни стъпи,
и ето! — в бури мойта скръб е
готова да се разрази.

Кажете, тоя странен ден
завършва ли със нощ безстрастна,
и ще ли мога да угасна
като цветец на смърт ранен.“



„Погасва споменът далече,
и миналото е мечта.
Навън шуми. Пред тъмни речи
мъртвеят немите уста.

Към петият етаж понесен
по стълбите аз чувам смях,
и някаква незнайна песен
навява на душата страх.

О тая горестна забрава
на чувството, че си самин,
че не за тебе засиява
от свойта лодка Лоенгрин,

че не за тебе се обсебят
тъми от будни светила,
че не за тебе снежен лебед
размахва белите крила,

че не и тебе упоява
лъхът на син и строен крин.
О тая горестна поява
пред първий акт на Лоенгрин!“

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

“ПЛАМВАТ нежни, пламват бели, пламват милвани вълни,
в моята душа изплели път към звездни висини.”

***

“Ридаят скръбни ветрове,
и от потайни далнини
вълшебна тайна не звъни,
изгубен друмник не зове,
не мамят призрачни ръце,
забравени полята спят.
На всеки тъмен кръстопът
едно разпънато сърце.”

***

“ТРЕПВАТ невидими струни:
тихата вечер мълви.
Нейният звук ще целуне
сънните полски треви.

Чуй, вечността ще отрони
своята първа звезда.
Тръпна, душата ще гони
нейната тайна следа.”

[Vanya · Rating 2 out of 5]

"В глухи жалби унесени,
ние бродим сами."

Ставаше. Цялостно не ме впечатли особено, но имаше отделни стихове, които говориха по онзи начин, който знаеш че не разбираш, а просто чувстваш.

"Всред есенното запустение
аз пак съм ваш, о дървеса!"

[Vanessa Princessa · Rating 4 out of 5]

Ер само "Тихият пролетен дъжд" съм чела, ама го нямат на отделно. :D :D А как успях да измъкна 3 страници есе от него и аз не знам!

[Ivka · Rating 2 out of 5]

За който се интересува - http://chitanka.info/book/568-ptitsi-...

Имаше интересни стихове, но нищо впечатляващо. Като цяло не ми допадна, но това е пърос на вкус - аз предпочитам класиците.