What do you think?
Rate this book
Разкажи ми
"Aкo миcлитe, чeтeйки "Aлкoxoл", "Лудocт" или "Любoвтa нa 45-гoдишният мъж", чe Кaлин Tepзийcки e дoбъp пиcaтeл, тo нoвият му poмaн "Рaзкaжи ми" щe ви дoкaжe нeдвуcмиcлeнo, чe тoй e eдин гoлям твopeц, нecлучaйнo нaгpaдeн c Евpoпeйcкaтa нaгpaдa зa литepaтуpa. Toвa e eднa ключoвa книгa, aпoтeoз в твopчecтвoтo му, книгa, тъpceщa, изтepзaнa, миcлeщa в кpaйнocти нo и - пoмъдpялa книгa. Книгa, кoятo учи, чe в нaшитe живoти имa мнoгo зa paзкaзвaнe и cпoдeлянe, чe нaшитe живoти ca вeлики, зaщoтo ca иcтинcки и чe в живoтa cпaceниe винaги имa, cтигa дa нe изгубим ceтивaтa cи зa блaгopoдcтвoтo и cмиcълa. Уcпeeм ли дa ce улoвим зa тяx пpoтичa иcтинcкият, нaшият cи живoт, живoтът cъc cпoкoйнo oтвopeни oчи. Taзи книгa e иcтинcкo oткpoвeниe зa читaтeлитe и нecъмнeнo щe ocтaви cвoятa дълбoкa cлeдa в cъвpeмeннaтa бългapcкa пpoзa.
332 pages, Paperback
First published January 1, 2018
1 person is currently reading
9 people want to read
About the author
Калин Терзийски
37 books96 followersКалин Николов Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в Подуене, София. Завършил е медицина и специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната боница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува нещата си в периодичния печат – списанията „SAX“, „Егоист“, „Едно“, „Найт лайф“, „Ева“, „Клуб М“, вестниците на „Труд“. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: „Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“.
Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура, в която членува и брат му, писателят Светослав Терзийски. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол“ (стихове), „Тринайсет парчета от счупеното време“(разкази), „Сурови мисли със странен сос“, участия в сборниците: „Недялко...projekt“, „Антология на живите“, „Обществен експеримент“, „Троица“, „Алкохол“.
Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура, в която членува и брат му, писателят Светослав Терзийски. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол“ (стихове), „Тринайсет парчета от счупеното време“(разкази), „Сурови мисли със странен сос“, участия в сборниците: „Недялко...projekt“, „Антология на живите“, „Обществен експеримент“, „Троица“, „Алкохол“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
March 26, 2018
Смирението също може да бъде бунт
„Разкажи ми“ на Калин Терзийски – изповедта на писателя
Всеки писател има право на възкресение. Дори на няколко поредни.
За Калин Терзийски по-точният термин би бил прераждане.
Ще извърша кощунство и ще нараня писателя, като заявя изрично, че харесвам книгата му и ще напиша хубави неща за нея.
Ясно е казано в книгата – Калин Терзийски разчита да бъде намразен от критиците, за да запази имиджа си на неразбран – така съвършено избран от него, защото го нахъсва за писане.
Е, „Разкажи ми“ е хубава книга.
Според определението на самия автор, това е роман за писането и за писателя. Всъщност е за живеенето и за живота. Дори на базисно символно ниво това е ясно – решетките, фалшивата реалност на телевизионното риалити, спомените.
Всъщност – и тук Калин Терзиев отново ще ми се ядоса – това е смирена изповед и молба за прошка. Това е покаянието на хулигана, който ругае в църквата, докато плаче заради грешките си. Това е болененият разказ на сгрешилия, който обяснява корените на греха си. Това е признанието на самоубиеца, оцелял след опита да свърши със себе си. И не става дума за алкохол и зависимости.
В този роман Калин Терзийски обяснява своята безцеремонност. Намира корените й, вади ги един по един, оглежда ги като скъпоценни камъни и ги затваря на скришно.
Иска се много смелост, за да напишеш тази книга. Много честност, много безкомпромисност – на първо място към себе си. Говорим за нещо като личен ренесанс, при това силно хуманистичен. Говорим и за стихийна автотерапия, изговаряне на глас на неясното, за да му бъде придадена форма и това да доведе до промяна или затвърждаване.
И за всичко това е нужно смирение.
Красивото е, че Калин Терзийски не се опитва да бъде харесан ей така, априори. Не държи читателите да паднат в нозете му, не се прави на всевиждащ, всезнаещ и мъдър бог. Напротив – самоиронията му граничи с божественото, не самият той. Писателят демиург наднича настойчиво в собствения си присмех над писателя демиург.
Калин Терзийски отказва да стане зрял. Презира зрелостта в писателите, това е тъканта на целия му бунт. И успява да съхрани безцеремонната невинност на бунтаря, примесена с градивния цинизъм на многократно наранявания барикаден воин. Все още стои видима бойната линия, все още Терзийски е от другата й страна, но вече липсва яростта на превземащия, на завоевателя.
Всъщност, твърде често и твърде много подчертава разграничаването си от външния свят, за да му повярвам, че му е все тая. Количеството го издава. По същия начин честото използване на сравнителна степен - „по“ и „най“ - издава опита му да класифицира, подреди и вкара в йерархия всичко, което приема за ценно.
Честността му е като на дете – жестока и безпощадна. И точно като дете е горд със себе си, но и в плен на неувереността. И както се случва във всяко детство, независимо в коя възраст то избуява, Терзийски руши стереотипите яростно, събаря ги с възмущението на собственик на света. Само за да създаде свои веднага след това. Стереотипизацията (не клиширането) на света е удобен начин да го презреш. А в презрението Калин Терзийски е майстор. Той не разбира и категорично не иска да проумее много неща, на които предварително е поставил дамга. Даже нещо повече – той не вярва в съществуването им. И затова всеки път, когато ги съзре в някой друг, ги презира още повече.
Гений на солипсизма, жадуващ да го изличи. Противоречие, което разрушава само по себе си здравия разум. И слава богу, защото от това се ражда добра литература.
Рядко се случва писател да присъства толкова силно в книгите си. Без личността на автора, без самия Калин Терзийски, романът „Разкажи ми“ не би имал основа. Втъкал е сянката си в него безразборният, противоречивият и стихиен Кайо. Това е драмата на изживяващия се като полубог – ни бог с боговете, ни човек с човеците, ни писател с писателите. Винаги граничен – в метафоричен смисъл, близък до диагноза.
Когато пише „Алкохол“ - сам признава – това е нещо като терапия след абстиненцията, вторично лечение на алкохолизма му. Трудно ми е да се отърва от усещането, че „Разкажи ми“ има същата терапевтична роля – абстиненцията на пристрастения към писането се лекува с роман за същината на писателя. Зависимостта на Калин Терзийски от образа му на писател все още е жива, но вече е изследвана. Това е първият признак за пропукването й.
И е важно да се подчертае – книгата е писана в диалог. Това е явна връзка и препратка към Сократ, първожрецът на етиката и морала. А на финала на всяка подобна легенда някой приготвя чашата с бучиниш.
(„Разкажи ми“, Калин Терзийски, издателство „Лексикон“, 2018 г.)
„Разкажи ми“ на Калин Терзийски – изповедта на писателя
Всеки писател има право на възкресение. Дори на няколко поредни.
За Калин Терзийски по-точният термин би бил прераждане.
Ще извърша кощунство и ще нараня писателя, като заявя изрично, че харесвам книгата му и ще напиша хубави неща за нея.
Ясно е казано в книгата – Калин Терзийски разчита да бъде намразен от критиците, за да запази имиджа си на неразбран – така съвършено избран от него, защото го нахъсва за писане.
Е, „Разкажи ми“ е хубава книга.
Според определението на самия автор, това е роман за писането и за писателя. Всъщност е за живеенето и за живота. Дори на базисно символно ниво това е ясно – решетките, фалшивата реалност на телевизионното риалити, спомените.
Всъщност – и тук Калин Терзиев отново ще ми се ядоса – това е смирена изповед и молба за прошка. Това е покаянието на хулигана, който ругае в църквата, докато плаче заради грешките си. Това е болененият разказ на сгрешилия, който обяснява корените на греха си. Това е признанието на самоубиеца, оцелял след опита да свърши със себе си. И не става дума за алкохол и зависимости.
В този роман Калин Терзийски обяснява своята безцеремонност. Намира корените й, вади ги един по един, оглежда ги като скъпоценни камъни и ги затваря на скришно.
Иска се много смелост, за да напишеш тази книга. Много честност, много безкомпромисност – на първо място към себе си. Говорим за нещо като личен ренесанс, при това силно хуманистичен. Говорим и за стихийна автотерапия, изговаряне на глас на неясното, за да му бъде придадена форма и това да доведе до промяна или затвърждаване.
И за всичко това е нужно смирение.
Красивото е, че Калин Терзийски не се опитва да бъде харесан ей така, априори. Не държи читателите да паднат в нозете му, не се прави на всевиждащ, всезнаещ и мъдър бог. Напротив – самоиронията му граничи с божественото, не самият той. Писателят демиург наднича настойчиво в собствения си присмех над писателя демиург.
Калин Терзийски отказва да стане зрял. Презира зрелостта в писателите, това е тъканта на целия му бунт. И успява да съхрани безцеремонната невинност на бунтаря, примесена с градивния цинизъм на многократно наранявания барикаден воин. Все още стои видима бойната линия, все още Терзийски е от другата й страна, но вече липсва яростта на превземащия, на завоевателя.
Всъщност, твърде често и твърде много подчертава разграничаването си от външния свят, за да му повярвам, че му е все тая. Количеството го издава. По същия начин честото използване на сравнителна степен - „по“ и „най“ - издава опита му да класифицира, подреди и вкара в йерархия всичко, което приема за ценно.
Честността му е като на дете – жестока и безпощадна. И точно като дете е горд със себе си, но и в плен на неувереността. И както се случва във всяко детство, независимо в коя възраст то избуява, Терзийски руши стереотипите яростно, събаря ги с възмущението на собственик на света. Само за да създаде свои веднага след това. Стереотипизацията (не клиширането) на света е удобен начин да го презреш. А в презрението Калин Терзийски е майстор. Той не разбира и категорично не иска да проумее много неща, на които предварително е поставил дамга. Даже нещо повече – той не вярва в съществуването им. И затова всеки път, когато ги съзре в някой друг, ги презира още повече.
Гений на солипсизма, жадуващ да го изличи. Противоречие, което разрушава само по себе си здравия разум. И слава богу, защото от това се ражда добра литература.
Рядко се случва писател да присъства толкова силно в книгите си. Без личността на автора, без самия Калин Терзийски, романът „Разкажи ми“ не би имал основа. Втъкал е сянката си в него безразборният, противоречивият и стихиен Кайо. Това е драмата на изживяващия се като полубог – ни бог с боговете, ни човек с човеците, ни писател с писателите. Винаги граничен – в метафоричен смисъл, близък до диагноза.
Когато пише „Алкохол“ - сам признава – това е нещо като терапия след абстиненцията, вторично лечение на алкохолизма му. Трудно ми е да се отърва от усещането, че „Разкажи ми“ има същата терапевтична роля – абстиненцията на пристрастения към писането се лекува с роман за същината на писателя. Зависимостта на Калин Терзийски от образа му на писател все още е жива, но вече е изследвана. Това е първият признак за пропукването й.
И е важно да се подчертае – книгата е писана в диалог. Това е явна връзка и препратка към Сократ, първожрецът на етиката и морала. А на финала на всяка подобна легенда някой приготвя чашата с бучиниш.
(„Разкажи ми“, Калин Терзийски, издателство „Лексикон“, 2018 г.)
Displaying 1 of 1 review