What do you think?
Rate this book
Втора кожа
„Втора кожа“ е книга за миналото, което не спира да е настояще и да боли, обаче е единственото на разположение; книга за семейството като собствена стая и стая за изтезания; книга за негодуванието като бодлива втора кожа, навлечена под първата. Стихотворенията в тази сбирка са тихи, деликатно формулирани заклинания с мощта на неистов крясък.
80 pages, Paperback
First published February 10, 2018
2 people are currently reading
168 people want to read
About the author
Katerina Stoykova-Klemer
35 books36 followersКатерина Стойкова е автор на няколко поетични книги. Най-новите й стихосбирки на български са „Американски деликатеси“ и „Втора кожа“, издадени от ICU. През 2024 г. University Press of Kentucky ще издаде на английски нейната стихосбирка „Между клетка за птици и къща за птици“. Книгите на Катерина са носители на националните награди „Дъбът на Пенчо“, „Иван Николов“ и „Ваня Константинова“.
Катерина е собственик и главен редактор на американското издателство Accents Publishing, където е редактирала и публикувала близо сто книги, повечето от които поезия. Нейни стихове са номинирани за наградите Pushcart, Best of the Net, Discovery Award и други.
През издателството си Катерина редовно преподава дългосрочни и краткосрочни работилници по поезия на ученици от различни нива. Също преподава и в Carnegie Center for Literacy and Learning.
Катерина е собственик и главен редактор на американското издателство Accents Publishing, където е редактирала и публикувала близо сто книги, повечето от които поезия. Нейни стихове са номинирани за наградите Pushcart, Best of the Net, Discovery Award и други.
През издателството си Катерина редовно преподава дългосрочни и краткосрочни работилници по поезия на ученици от различни нива. Също преподава и в Carnegie Center for Literacy and Learning.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 48 reviews
February 10, 2018
Eдин от любимите ми поети - норвежецът Олаф Хауге - казваше, че за него поезията трябва да е като дърводелско сечиво, което помага на бездомника да си скове легло; като парче хляб за гладния. Kато нещо осезаемо, на което можеш да се опреш, да се сгрееш, да пипнеш. Tази книга е точно такава. Tя е важна с това, че знае, че не тя е важна - важният си ти, нейният читател - ветеран от свирепата война на детството.
February 28, 2018
Била съм там, където Катерина Стойкова ме отведе; така и не съм се върнала от света, в който е трудно да обичаш баща си. Той е човекът, на когото никога няма да родя внуци. Защото ме е направил и жертва, но и насилник. И всеки ден, когато се погледна в огледалото, той ме гледа отсреща.
Благодаря горещо за тази книга, която ми отвинти главата. Буквално. И ме наниза на кинжалите си.
Тъгата
в главата е различна
от тъгата в гърдите.
Остави едната
да падне, позволи
на другата да свети.
Благодаря горещо за тази книга, която ми отвинти главата. Буквално. И ме наниза на кинжалите си.
Тъгата
в главата е различна
от тъгата в гърдите.
Остави едната
да падне, позволи
на другата да свети.
February 1, 2018
Смазваща. Книга, която чупи оковите на мълчанието, което сами си налагаме - от срам, от страх, от обич.
Още много ще пиша за нея.
Излиза през февруари.
==
Ревюто ми в "Аз чета" е по-дълго. Отворете го, заради допълнителното съдържание, като текст го пускам тук цялото:
http://azcheta.com/vtora-kozha-kateri...
„Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.“
„Втора кожа“ (изд. „ICU“) е книга без предисловия. Без бавно въвеждане в привидно щастливо детство и внезапен сюжетен обрат, както правят авторите на романи. Малката червена стихосбирка на Катерина Стойкова е тук – ще ви възмути, ще ви разплаче, ще ви разгневи.
Често ще чувате, че „Втора кожа“ е книга за домашното насилие. Така е, но дявол да го вземе, тя е и много повече. Тази книга, за разлика от статистиката по вестниците и опорните точки на итернет троловете, не е теоретична. Това е биография, изповед, предупреждение. Книга, в която ще се разпознае не просто всяка четвърта жена в България – онази същата от статистиката. Ще се разпознаят и майките, и дъщерите им. Ще четат чуждите думи, чужди спомени, а ще ги чуват изречени с познати и обични гласове и ще ги виждат в главите си. Само че лицата на героите ще са други, далеч по-познати. Далеч по-близки.
Защото над насилието у нас тегне зловеща омерта, която го защитава и оковава във вериги от мълчание жертвите. И да, постепенно ги превръща в съучастници. Тази омерта много често се предава от поколение на поколение, заедно със семейните истории и традиционните ценности.
Когато се опиташ да говориш за тези неща, другите се чувстват неудобно. Е, „Втора кожа“ ще накара много хора да се чувстват неудобно. С тази малка книга от едва осемдесет страници Катерина Стойкова и „ICU Publishing“ правят за жените повече, отколкото изобщо е правено по нашите географски ширини. Излизането й съвпада с политически интерес и опит за обществен дебат по темата за домашното насилие и тормоз, но всъщност тази книга e повече от политическа позиция.
Тя е всичко, което носиш в себе си – целия страх, отчаяние, вина, вина, вина и още вина. В нея дреме прошката, която не можеш да не дадеш, защото, колкото и да мразиш, все пак обичаш. Всеки стих в тази книга, всяка дума може да бъде четена не само като литература, но и като психология. Всеки шамар в миналото е оставил отпечатък върху човека, който си днес. Дори и тези, които си забравил. Oсобено силно тe.
Стилът на Катерина Стойкова е все така лапидарен, обран и стегнат. „Втора кожа“ е като писмо, което пренаписваш отново и отново. Личи си, че финалната стихосбирка е палимпсест – под съвършеното оформление и нови, бели страници, личат редакции, задрасквания и години обмисляне на всяка дума. Това е една смела книга, която се изправя срещу поколения мълчание с категорично „не“.
Изключително смело, изключително трудно и изключително важно „не“, което има силата да промени бъдещето. И може би – да излекува раните от миналото.
Ако смятате, че ваш познат е жертва на насилие, опитайте се да помогнете или потърсете помощ. Горещата телефонна линия за хора, пострадали от насилие: 02/981 76 86
Още много ще пиша за нея.
Излиза през февруари.
==
Ревюто ми в "Аз чета" е по-дълго. Отворете го, заради допълнителното съдържание, като текст го пускам тук цялото:
http://azcheta.com/vtora-kozha-kateri...
„Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.“
„Втора кожа“ (изд. „ICU“) е книга без предисловия. Без бавно въвеждане в привидно щастливо детство и внезапен сюжетен обрат, както правят авторите на романи. Малката червена стихосбирка на Катерина Стойкова е тук – ще ви възмути, ще ви разплаче, ще ви разгневи.
Често ще чувате, че „Втора кожа“ е книга за домашното насилие. Така е, но дявол да го вземе, тя е и много повече. Тази книга, за разлика от статистиката по вестниците и опорните точки на итернет троловете, не е теоретична. Това е биография, изповед, предупреждение. Книга, в която ще се разпознае не просто всяка четвърта жена в България – онази същата от статистиката. Ще се разпознаят и майките, и дъщерите им. Ще четат чуждите думи, чужди спомени, а ще ги чуват изречени с познати и обични гласове и ще ги виждат в главите си. Само че лицата на героите ще са други, далеч по-познати. Далеч по-близки.
Защото над насилието у нас тегне зловеща омерта, която го защитава и оковава във вериги от мълчание жертвите. И да, постепенно ги превръща в съучастници. Тази омерта много често се предава от поколение на поколение, заедно със семейните истории и традиционните ценности.
Когато се опиташ да говориш за тези неща, другите се чувстват неудобно. Е, „Втора кожа“ ще накара много хора да се чувстват неудобно. С тази малка книга от едва осемдесет страници Катерина Стойкова и „ICU Publishing“ правят за жените повече, отколкото изобщо е правено по нашите географски ширини. Излизането й съвпада с политически интерес и опит за обществен дебат по темата за домашното насилие и тормоз, но всъщност тази книга e повече от политическа позиция.
Тя е всичко, което носиш в себе си – целия страх, отчаяние, вина, вина, вина и още вина. В нея дреме прошката, която не можеш да не дадеш, защото, колкото и да мразиш, все пак обичаш. Всеки стих в тази книга, всяка дума може да бъде четена не само като литература, но и като психология. Всеки шамар в миналото е оставил отпечатък върху човека, който си днес. Дори и тези, които си забравил. Oсобено силно тe.
Стилът на Катерина Стойкова е все така лапидарен, обран и стегнат. „Втора кожа“ е като писмо, което пренаписваш отново и отново. Личи си, че финалната стихосбирка е палимпсест – под съвършеното оформление и нови, бели страници, личат редакции, задрасквания и години обмисляне на всяка дума. Това е една смела книга, която се изправя срещу поколения мълчание с категорично „не“.
Изключително смело, изключително трудно и изключително важно „не“, което има силата да промени бъдещето. И може би – да излекува раните от миналото.
Ако смятате, че ваш познат е жертва на насилие, опитайте се да помогнете или потърсете помощ. Горещата телефонна линия за хора, пострадали от насилие: 02/981 76 86
June 6, 2018
Много бях щастлива да прочета малкото, но важни "не"-та на Катерина в тази книга. Не, не, не. Никой, при никакви обстоятелства не бива да изнудва или насилва другия да преглътне агресията (от лъжата през всички други видове незачитане на личността до физическото ѝ смазване). Не е честно, не е редно, не е прилично, не е човешко, не е приемливо, не е нормално, не е естествено, не е добре, не бива. Изумително е, сърцераздирателно, че някои от изплашените, удивени деца (и под "деца" имам предвид всички жени и мъже, все едно на колко години са) оцеляват, имат сила да сложат тази фалшива семейна "музика" в ноти и да я изкрещят пред всички. Браво! Не, не и не - друг изход няма, обаче през този се стига и до мир, и до радост, и до всичко, което някога е имало смисъл. Благодарна съм и съчувствам с душа и тяло.
ПП. Ама че скапано общество е това, което позволява дори три секунди от този ад. Сетих се за една друга стихосбирка, която смело се бореше с миналото. Ама че скапано общество.
ПП. Ама че скапано общество е това, което позволява дори три секунди от този ад. Сетих се за една друга стихосбирка, която смело се бореше с миналото. Ама че скапано общество.
February 22, 2018
Не знам каква е формата на този текст и е облекчение, че издателите не са му зашили етикета „стихове“ на някоя от първите страници. И – да, моето недоверчиво любопитство към книгата беше провокирано не от друго, а точно от размислите за възможностите да се комбинира темата за травмите от домашното насилие и поетичната форма; как се говори за злото в едно от неговите най-банални и боязливи проявления с изящната изключителност на стиховете?
Това може би не е поезия, а един (хронологично подреден при това) разказ с малко на брой, раздалечени една от друга думи; но за преживяването на болката и страха винаги се говори с малко на брой, раздалечени една от друга думи, останалото неизказано досъчиняваме, дорисуваме всеки за себе си – разказвачът и слушателят – така че картината на ужаса винаги остава/е поне малко собствена.
Но този текст има „вкус на поезия“ и всъщност се свързва едновременно с емоциите и мислите както само поезията умее. Постига го толкова успешно, че заедно с всички други усещания, които четенето на този текст носи, можеш да уловиш в себе си с кристална яснота и усещането, че именно в поезията е спасението на душата. Но ето какво – както картината на ужаса, така и спасението винаги е поне малко собствено. И аз не съм съвсем същата след този текст и повече едва ли е нужно да казвам.
„черупка от охлюв“, „като във восък“, „бодливата ти кожа“, „ръцете ти – заети“, „двамата – по брега на морето“, „все едно миналото не е минало“, „катенце, няма нито рай, нито ад. има я само терасата.“
П.С. Поздравления за смелостта на Катерина Стойкова и на издателите ѝ.
Това може би не е поезия, а един (хронологично подреден при това) разказ с малко на брой, раздалечени една от друга думи; но за преживяването на болката и страха винаги се говори с малко на брой, раздалечени една от друга думи, останалото неизказано досъчиняваме, дорисуваме всеки за себе си – разказвачът и слушателят – така че картината на ужаса винаги остава/е поне малко собствена.
Но този текст има „вкус на поезия“ и всъщност се свързва едновременно с емоциите и мислите както само поезията умее. Постига го толкова успешно, че заедно с всички други усещания, които четенето на този текст носи, можеш да уловиш в себе си с кристална яснота и усещането, че именно в поезията е спасението на душата. Но ето какво – както картината на ужаса, така и спасението винаги е поне малко собствено. И аз не съм съвсем същата след този текст и повече едва ли е нужно да казвам.
„черупка от охлюв“, „като във восък“, „бодливата ти кожа“, „ръцете ти – заети“, „двамата – по брега на морето“, „все едно миналото не е минало“, „катенце, няма нито рай, нито ад. има я само терасата.“
П.С. Поздравления за смелостта на Катерина Стойкова и на издателите ѝ.
June 6, 2018
Не се наемам и думичка да кажа за тази книга. Такъв емоционален шамар беше за мен, че по едно време, докато четях, си мислех, че това не може да е истина и че Катя всичко си е измислила. Много бих искала да е така, това не би попречило на "Втора кожа" пак да е прекрасна, да повдига важни въпроси и въобще, да е книга, която си струва човек да прочете, да препрочита, да мисли върху нея. Обаче...
July 21, 2021
Не мога и не искам да напиша каквото и да било за тази книга, но за нея трябва да се говори! Тя трябва да бъде прочетена!!!
Поздравления за авторката да разголи душата си и да я напише и за ICU да я подкрепят и да я издадат.
“Втора е кожа” е книга за домашното насилие, болезнено откровение, но и смелостта да преживееш всичко описано на страниците и!
Дълго ще мисля за малката Катерина... а вие просто я прочетете!
Поздравления за авторката да разголи душата си и да я напише и за ICU да я подкрепят и да я издадат.
“Втора е кожа” е книга за домашното насилие, болезнено откровение, но и смелостта да преживееш всичко описано на страниците и!
Дълго ще мисля за малката Катерина... а вие просто я прочетете!
June 8, 2018
Катенце, редовете ти ми спират въздуха.
Катенце, болката ти прави реки по скулите ми.
Спомените ти дълбаят рани и солта от очите ги прогаря.
. Катенце, черупка от охлюв, стъпкана от небрежен крак .
Как се чувствам след като те прочетох, дете?
-Дете.
Какво да направя, дете?
-Та нали и аз все още съм дете.
Докога ще продължава това, дете?
-Докато възрастните си затварят очите.
Катенце, болката ти прави реки по скулите ми.
Спомените ти дълбаят рани и солта от очите ги прогаря.
. Катенце, черупка от охлюв, стъпкана от небрежен крак .
Как се чувствам след като те прочетох, дете?
-Дете.
Какво да направя, дете?
-Та нали и аз все още съм дете.
Докога ще продължава това, дете?
-Докато възрастните си затварят очите.
July 29, 2018
„Трудно ми е да повярвам, че този живот съм го искала.“
***
„… Татко спря да ме удря: Ето, викай за помощ!
Разсмя се и отвори вратата към терасата.
Татко се ядоса и започна
да влачи мама към терасата ...“
***
„Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
Как не можа
десетки години
да се излекуваш.
Не те ли е срам?
О, не. Срам те е.
Нали и майка ти настояваше:
Не казвай на никого,
че баща ти ни бие,
защото ще помислят,
че заслужаваме.
И аз мълчах, мамичко.“
***
„Как си, Дете?
Прогорена от омраза към себе си.
Как си, Дете?
Като накърмена с кръв.
Как си, Дете?
Пропадам от една пропаст в друга.
Не ми се скача от терасата.
Но чакам смъртта.“
***
„Не, мамо. Не, не, не.“
***
„Добре дошло, Разочарование.
Чувствам те, Самота –
дете, зазидано
в кладенец,
до гърдите под вода.
Гледаш нагоре.
Няма никой.
Ведрото е спуснато,
но какво от това?“
***
„... Не изглеждаше да го мрази.
На мен бе възложила това.“
***
„Истински баща ли ѝ е, попита лекарят.“
***
„… Татко спря да ме удря: Ето, викай за помощ!
Разсмя се и отвори вратата към терасата.
Татко се ядоса и започна
да влачи мама към терасата ...“
***
„Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
Как не можа
десетки години
да се излекуваш.
Не те ли е срам?
О, не. Срам те е.
Нали и майка ти настояваше:
Не казвай на никого,
че баща ти ни бие,
защото ще помислят,
че заслужаваме.
И аз мълчах, мамичко.“
***
„Как си, Дете?
Прогорена от омраза към себе си.
Как си, Дете?
Като накърмена с кръв.
Как си, Дете?
Пропадам от една пропаст в друга.
Не ми се скача от терасата.
Но чакам смъртта.“
***
„Не, мамо. Не, не, не.“
***
„Добре дошло, Разочарование.
Чувствам те, Самота –
дете, зазидано
в кладенец,
до гърдите под вода.
Гледаш нагоре.
Няма никой.
Ведрото е спуснато,
но какво от това?“
***
„... Не изглеждаше да го мрази.
На мен бе възложила това.“
***
„Истински баща ли ѝ е, попита лекарят.“
March 1, 2018
"Как се чувстваш, Дете?
Застрашена. Като вид."
"Татко,
сънувах,
че те обичам
..."
"Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
..."
Тази книга е камерата в окото на плюшеното мече от рафта в панелката на осмия етаж.
Тя е за бащите, които не се побират в Бащите не си отиват
За родителите, които остават заедно в името на децата си.
И за децата, оцелели във войната на родителите, които остават заедно в името на децата си.
"Не, татко, не, не, не."
Застрашена. Като вид."
"Татко,
сънувах,
че те обичам
..."
"Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
..."
Тази книга е камерата в окото на плюшеното мече от рафта в панелката на осмия етаж.
Тя е за бащите, които не се побират в Бащите не си отиват
За родителите, които остават заедно в името на децата си.
И за децата, оцелели във войната на родителите, които остават заедно в името на децата си.
"Не, татко, не, не, не."
February 27, 2018
Не можем, просто не можем да си затваряме очите, че домашното насилие е край нас, може би дори в съседния апартамент. В съседната стая...
Тази книга - нито стихосбирка, нито сборник, нито роман - е безупречното хапче за събуждането на нашата колективна съвет. Чест и почитания!
Тази книга - нито стихосбирка, нито сборник, нито роман - е безупречното хапче за събуждането на нашата колективна съвет. Чест и почитания!
February 6, 2018
Добре дошъл, Страх от баща ми
Време е да те извадим
и разпънем на простора.
Виждам те, втора кожа.
Безсилна съм да споделя критично и добре структурирано мнение. Всеки, преживял насилие под някаква форма, ще се задави в тази книга. Затварях някои страници, защото, напук на теорията, че децата избират родителите, при които да се "приземят", тези същите страници ти казват: Трудно ми е да повярвам, че този живот съм го искала.
Трудно ми е и тук да гледам на Катерина като на един от най-силните ни съвременни поети. Тук виждам само детето от 16 стр. Гледам я и като детето Доротея, която римува violence със silence. Надявам се, че "Втора кожа" е помогнала на своята Катерина да разпъне втората си кожа на простора. Надявам се и хората, които посегнат към нея, да успеят някога да сторят същото. Не че има точна и общовалидна рецепта, но със сигурност за всеки от нас/вас има канал, мъничък процеп, през който пуснем...
Нека това не е новият #metoo момент или инстаграм тренд, в който постваме красива червена корица, понеже е красива и червена. Нека читателят на тази книга я преживее тихо и per se, нека наистина успее да се свърже с нея. Това би помогнало на много деца, които още ги е страх в телата си на възрастни.
Време е да те извадим
и разпънем на простора.
Виждам те, втора кожа.
Безсилна съм да споделя критично и добре структурирано мнение. Всеки, преживял насилие под някаква форма, ще се задави в тази книга. Затварях някои страници, защото, напук на теорията, че децата избират родителите, при които да се "приземят", тези същите страници ти казват: Трудно ми е да повярвам, че този живот съм го искала.
Трудно ми е и тук да гледам на Катерина като на един от най-силните ни съвременни поети. Тук виждам само детето от 16 стр. Гледам я и като детето Доротея, която римува violence със silence. Надявам се, че "Втора кожа" е помогнала на своята Катерина да разпъне втората си кожа на простора. Надявам се и хората, които посегнат към нея, да успеят някога да сторят същото. Не че има точна и общовалидна рецепта, но със сигурност за всеки от нас/вас има канал, мъничък процеп, през който пуснем...
Нека това не е новият #metoo момент или инстаграм тренд, в който постваме красива червена корица, понеже е красива и червена. Нека читателят на тази книга я преживее тихо и per se, нека наистина успее да се свърже с нея. Това би помогнало на много деца, които още ги е страх в телата си на възрастни.
January 31, 2018
"... все едно миналото не е минало."
February 3, 2018
беше ми болезнено да я чета
в самото начало бях убедена, че няма да я довърша, докато не я довърших.
Добре дошло, Непознато потропване
по сърцето или на сърцето. или от него.
във всеки случай нещо настоява.
всички спотаяваме дъх,
но никой не отваря.
*
Как си, Дете?
Където и да съм, нося своя собствен затвор.
Ограниченията са ми ограничени. И опасни. И опасващи.
И описващи моето минало като огледало за обратно
виждане. Мога да поговоря с някого и да разбера какви
са били родителите му, без да питам. И тези, които се
занимават с "духовни практики", и те си личат отдалеч.
И тези, които ходят на психотерапия. И тези, които
не могат да се справят със себе си, и тези, на които
истината им идва в повече.
*
Как се чувстваш, Дете?
Застрашена. Като вид.
Как се чувстваш, Дете?
Като камък, пътуващ през въздуха.
Как се чувстваш, Дете?
Като пръчката, останала от захарното петле.
*
Тъгата
в главата е различна
от тъгата в гърдите.
Остави едната
да падне, позволи
на другата да свети.
currently listening: Laura Marling – What He Wrote (On Body and Soul Soundtrack)
в самото начало бях убедена, че няма да я довърша, докато не я довърших.
Добре дошло, Непознато потропване
по сърцето или на сърцето. или от него.
във всеки случай нещо настоява.
всички спотаяваме дъх,
но никой не отваря.
*
Как си, Дете?
Където и да съм, нося своя собствен затвор.
Ограниченията са ми ограничени. И опасни. И опасващи.
И описващи моето минало като огледало за обратно
виждане. Мога да поговоря с някого и да разбера какви
са били родителите му, без да питам. И тези, които се
занимават с "духовни практики", и те си личат отдалеч.
И тези, които ходят на психотерапия. И тези, които
не могат да се справят със себе си, и тези, на които
истината им идва в повече.
*
Как се чувстваш, Дете?
Застрашена. Като вид.
Как се чувстваш, Дете?
Като камък, пътуващ през въздуха.
Как се чувстваш, Дете?
Като пръчката, останала от захарното петле.
*
Тъгата
в главата е различна
от тъгата в гърдите.
Остави едната
да падне, позволи
на другата да свети.
currently listening: Laura Marling – What He Wrote (On Body and Soul Soundtrack)
December 12, 2018
"Втора кожа" е скритата болка, която винаги се е спотайвала в нас.
Тя е откровение, белязано от болката.
Стихосбирката е жертва на сбърканата човешка природа. Една изключително силна книга, която попиваш, осъзнаваш и разбираш, дори да не си бил никога подложен на домашно насилие. Тя се събира в душата на читателя и отключва емпатия, която може да смазва.
"Втора кожа" се отличава с изключително интересната си композиция. Лирически текст, а на моменти напомня на прозаически. Въпреки това увлича и въвлича читателя в света на страха, болката и ужаса от едно пропиляно детство.
Мога да кажа, че определено този текст не беше приятно изживяване, защото успя да отключи неподозирани чувства в мен. Въпросите, които си задавам от момента, в който я прочетох, са хиляди, но сега в мен се е загнездила единствено тъгата, която този текст ми подари.
Една наистина ужасяваща книга!
Тя е откровение, белязано от болката.
Стихосбирката е жертва на сбърканата човешка природа. Една изключително силна книга, която попиваш, осъзнаваш и разбираш, дори да не си бил никога подложен на домашно насилие. Тя се събира в душата на читателя и отключва емпатия, която може да смазва.
"Втора кожа" се отличава с изключително интересната си композиция. Лирически текст, а на моменти напомня на прозаически. Въпреки това увлича и въвлича читателя в света на страха, болката и ужаса от едно пропиляно детство.
Мога да кажа, че определено този текст не беше приятно изживяване, защото успя да отключи неподозирани чувства в мен. Въпросите, които си задавам от момента, в който я прочетох, са хиляди, но сега в мен се е загнездила единствено тъгата, която този текст ми подари.
Една наистина ужасяваща книга!
June 3, 2018
Прочетох я за 30 минути.. Истинска, бъркаща на дълбоко и караща да се замислиш “Добре бе,ЗАЩО?”... Не мога да опиша с думи всички емоции след прочитането й...
August 28, 2019
Това е една малка книжка с много тежки думи в нея. Ще ви отнеме десет минути да я прочетете и дълги години да я помните, да се връщате към нея, да сравнявате думите, да ги обмисляте и може би дори да промените нещо. Надявам се.
Тази книга е изповед и призив едновременно. Тя е оголване до кокал, до костен мозък, излага��е на показ. Тя е смелост и страх в едно.
Не знам кое е по-ужасяващо. Връхлитащите спомени за онези отминали дни изпълнени с болка, срам, унижения и безусловен страх, бликащ от очите на едно дете, което разбира че се случва нещо кошмарно, но не знае как да обработи тази информация, не знае как да постъпи, защото е само едно малко беззащитно същество, защото е напълно лишено от социалната памет на обществото и от възможността някой да го изведе от този лабиринт на ужасите. Или всичко, което ти коства да застанеш през цял свят с оголена душа и да кажеш всичко - да признаеш страха, да признаеш болката, да признаеш депресията, да признаеш...всичко.
Задушавам се от мисълта, колко стотици, хиляди хора премълчават от срам да признаят, че са сгрешили, че са сломени, че са пречупени, от умора, от безразличие, от страх този кошмар да не те смаже още един път, за последен път. Мълчат от срам, защото е срамно другите да научат какво се случва зад стените на дома ти, срамно е да научат кой е причинил синините.
"Не казвай на никого,
че баща ти ни бие,
защото ще помислят,
че заслужаваме.
И аз мълчах, мамичко."
Има толкова много нюанси в тази болка, че ми се повръща.
Съжалявам, това няма да е красив и поетичен текст, но и зад тези две корици няма нищо красиво. Макар и подредени в мелодични редове, думите крещят от ужас и сломеност.
Тази книга е едновременно идеалната метафора и голата истина за домашното насилие и всички последствия от него. Тя започва без увод, без да подготвя за грубостта, която ще се излее секунди след това по белите листове. Така започва и реалността, без предупреждение, без възможност да се защитиш. Хваща те неподготвен и те удря през лицето с всичка сила, завърта ти главата и се удряш в стената. След това си зашеметен, опитваш се да осъзнаеш какво се е случило току що. Имало ли е признаци, че всичко ще стигне до тук или не? Няма значение. Вече си нагазил в дълбоките води.
Тя е рязка и откровена. Не знам колко точно сила и смелост се иска да изпишеш тези думи по белите листа. Да се върнеш там, откъдето не си си тръгвал никога. Да си спомниш неща, които никога не си забравял. Да изречеш, неизречимото. Да отвориш раните, които никога не са зараснали и да предизвикаш хората да ги отгледат. Да говорят за тях.
„Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.“
Насилието у нас е мръсна дума и неудобна тема. Когато заговориш за насилие,хората се чувстват неудобно и странят от темата. Говори се за насилието в статистика и клюки, но хората бързат да си запушат ушите за крясъците в съседния апартамент. Защото не е тяхна работа. От страх да не влошат нещата. "Втора кожа" говори. Оголила е раната и ни предизвиква да погледнем, да почустваме, да говорим, да бъдем част от решението, а не от проблема.
Казвам тези думи като човек, който никога не е бил част от този кошмарен кръговрат, като човек, който е толкова далеч психически и физически от агресията и насилието, че не мога да кажа, че разбирам истински тази болка. Казвам го и като майка. Дори мисълта, че подобен ужас би могъл да съществува. да бъде причинен на човек, с когото те е обвърза чувството на обич, ме смазва. Не го разбирам. Не си затварям очите, знам, че съществува, знам, че се случва твърде често, но не го разбирам. Разбирам на какво се дължи тази жестокост в по-голямата част от случаите, виждам логиката зад всичко това. Но не разбирам неспособността на тези хора да удържат агресивността си, да се научат да я овладяват. Разбирам логиката зад това държание, но не мога да го оправдая. И никой не бива да го прави. Монетата винаги има две страни, но това не е оправдание да причиниш на друго живо същество болка, да го унижиш, да го обидиш, да излееш гнева си върху него, да го унищожиш. За такива действия и думи, прошка няма.
"Втора кожа" повдига мълчаливата завеса спусната над жертвите на насилие, тя съблича и втората си кожа, за да остане по мускули и сухожилия, по кокали, където си личи всяка една синина то тялото, ума и душата, останала от годините системен тормоз. "Втора кожа" протяга съпричастна ръка, готова да сподели своята и чуждата болка, най-накрая готова да потърси опора и път към прошката. Защото нищо не е просто черно и бяло. Заедно с омразата и страха, по мъничко тлее и надеждата, желанието за прошка, защото там е имало и все още има зрънце обич.
"Втора кожа" е нож и плът едновременно. Аутопсия. Прощално писмо. И протегната ръка. Да я поемем.
Никой не бива да си затваря очите. Да подминава. Да се прави, че не е чул. Страхът, че никой няма да поеме протегната ти за помощ ръка, че ще се осъдят, че ще останеш глас в пустиня, самотен и нечут, е горивото на задълбочаващата се депресия.
Да я поемем. За да протегнат повече хора ръка.
https://readersense.blogspot.com/2019...
Тази книга е изповед и призив едновременно. Тя е оголване до кокал, до костен мозък, излага��е на показ. Тя е смелост и страх в едно.
Не знам кое е по-ужасяващо. Връхлитащите спомени за онези отминали дни изпълнени с болка, срам, унижения и безусловен страх, бликащ от очите на едно дете, което разбира че се случва нещо кошмарно, но не знае как да обработи тази информация, не знае как да постъпи, защото е само едно малко беззащитно същество, защото е напълно лишено от социалната памет на обществото и от възможността някой да го изведе от този лабиринт на ужасите. Или всичко, което ти коства да застанеш през цял свят с оголена душа и да кажеш всичко - да признаеш страха, да признаеш болката, да признаеш депресията, да признаеш...всичко.
Задушавам се от мисълта, колко стотици, хиляди хора премълчават от срам да признаят, че са сгрешили, че са сломени, че са пречупени, от умора, от безразличие, от страх този кошмар да не те смаже още един път, за последен път. Мълчат от срам, защото е срамно другите да научат какво се случва зад стените на дома ти, срамно е да научат кой е причинил синините.
"Не казвай на никого,
че баща ти ни бие,
защото ще помислят,
че заслужаваме.
И аз мълчах, мамичко."
Има толкова много нюанси в тази болка, че ми се повръща.
Съжалявам, това няма да е красив и поетичен текст, но и зад тези две корици няма нищо красиво. Макар и подредени в мелодични редове, думите крещят от ужас и сломеност.
Тази книга е едновременно идеалната метафора и голата истина за домашното насилие и всички последствия от него. Тя започва без увод, без да подготвя за грубостта, която ще се излее секунди след това по белите листове. Така започва и реалността, без предупреждение, без възможност да се защитиш. Хваща те неподготвен и те удря през лицето с всичка сила, завърта ти главата и се удряш в стената. След това си зашеметен, опитваш се да осъзнаеш какво се е случило току що. Имало ли е признаци, че всичко ще стигне до тук или не? Няма значение. Вече си нагазил в дълбоките води.
Тя е рязка и откровена. Не знам колко точно сила и смелост се иска да изпишеш тези думи по белите листа. Да се върнеш там, откъдето не си си тръгвал никога. Да си спомниш неща, които никога не си забравял. Да изречеш, неизречимото. Да отвориш раните, които никога не са зараснали и да предизвикаш хората да ги отгледат. Да говорят за тях.
„Добре дошъл, Ужас,
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.“
Насилието у нас е мръсна дума и неудобна тема. Когато заговориш за насилие,хората се чувстват неудобно и странят от темата. Говори се за насилието в статистика и клюки, но хората бързат да си запушат ушите за крясъците в съседния апартамент. Защото не е тяхна работа. От страх да не влошат нещата. "Втора кожа" говори. Оголила е раната и ни предизвиква да погледнем, да почустваме, да говорим, да бъдем част от решението, а не от проблема.
Казвам тези думи като човек, който никога не е бил част от този кошмарен кръговрат, като човек, който е толкова далеч психически и физически от агресията и насилието, че не мога да кажа, че разбирам истински тази болка. Казвам го и като майка. Дори мисълта, че подобен ужас би могъл да съществува. да бъде причинен на човек, с когото те е обвърза чувството на обич, ме смазва. Не го разбирам. Не си затварям очите, знам, че съществува, знам, че се случва твърде често, но не го разбирам. Разбирам на какво се дължи тази жестокост в по-голямата част от случаите, виждам логиката зад всичко това. Но не разбирам неспособността на тези хора да удържат агресивността си, да се научат да я овладяват. Разбирам логиката зад това държание, но не мога да го оправдая. И никой не бива да го прави. Монетата винаги има две страни, но това не е оправдание да причиниш на друго живо същество болка, да го унижиш, да го обидиш, да излееш гнева си върху него, да го унищожиш. За такива действия и думи, прошка няма.
"Втора кожа" повдига мълчаливата завеса спусната над жертвите на насилие, тя съблича и втората си кожа, за да остане по мускули и сухожилия, по кокали, където си личи всяка една синина то тялото, ума и душата, останала от годините системен тормоз. "Втора кожа" протяга съпричастна ръка, готова да сподели своята и чуждата болка, най-накрая готова да потърси опора и път към прошката. Защото нищо не е просто черно и бяло. Заедно с омразата и страха, по мъничко тлее и надеждата, желанието за прошка, защото там е имало и все още има зрънце обич.
"Втора кожа" е нож и плът едновременно. Аутопсия. Прощално писмо. И протегната ръка. Да я поемем.
Никой не бива да си затваря очите. Да подминава. Да се прави, че не е чул. Страхът, че никой няма да поеме протегната ти за помощ ръка, че ще се осъдят, че ще останеш глас в пустиня, самотен и нечут, е горивото на задълбочаващата се депресия.
Да я поемем. За да протегнат повече хора ръка.
https://readersense.blogspot.com/2019...
April 3, 2018
Втората кожа, която крием от всички
Смела. Разсъбличаща. Болезнена.
Втората кожа е тази, от която не може да се отървете. Която ви преследва като сянка във всички отражения и решения. Тази, която носи всички белези на отминалите години от детството и юношеството. Кожа, изпълнена със спомени в синьо-лилави оттенъци и високи тонове, които я карат да настръхне.
Темата за домашното насилие е наболяла, недостатъчно обсъждана и осъдена на мълчание. Какво е да си там, в дома, в който се случва или ти се случва? Как израстваш и има ли забрава дори след години? Част от отговорите може да откриете в последната книга на Катерина Стойкова - "Втора кожа".
За мен беше припомняне. Неприятно, но нужно припомняне.
Цялото ревю на книгата може да намерите ТУК
Смела. Разсъбличаща. Болезнена.
Втората кожа е тази, от която не може да се отървете. Която ви преследва като сянка във всички отражения и решения. Тази, която носи всички белези на отминалите години от детството и юношеството. Кожа, изпълнена със спомени в синьо-лилави оттенъци и високи тонове, които я карат да настръхне.
Темата за домашното насилие е наболяла, недостатъчно обсъждана и осъдена на мълчание. Какво е да си там, в дома, в който се случва или ти се случва? Как израстваш и има ли забрава дори след години? Част от отговорите може да откриете в последната книга на Катерина Стойкова - "Втора кожа".
За мен беше припомняне. Неприятно, но нужно припомняне.
Цялото ревю на книгата може да намерите ТУК
February 25, 2018
Аз те разбирам, Дете. Това си казвах на ум през цялото време, докато четях „Втора кожа“. За да съм напълно искрена ще кажа, че пиша този текст след трето или четвърто прочитане на книгата. Буцата в гърлото ми не е по-малка, просто смелостта да споделя, да кажа „не си само, Дете“ е по-голяма. Това е и книга-терапия – ако позволиш на думите да станат част от теб, може би ще ти олекне.
Всичко е кратко и ясно – без разточителство на думите, ударно, толкова ударно, че усещането накрая, ако успееш да я прочетеш наведнъж, е все едно си ударен с чук. Но ми се струва, че няма друг начин човек да продължи, ако не го изкара от себе си. https://podmosta.bg/vtora-kozha-ot-ka...
Всичко е кратко и ясно – без разточителство на думите, ударно, толкова ударно, че усещането накрая, ако успееш да я прочетеш наведнъж, е все едно си ударен с чук. Но ми се струва, че няма друг начин човек да продължи, ако не го изкара от себе си. https://podmosta.bg/vtora-kozha-ot-ka...
December 23, 2020
Каквото и да се каже... ще е малко https://www.youtube.com/watch?v=-an5h...
February 11, 2018
Ето ви я. Вивисекция на болката. Дисекция на жертвата. Анатомия на страданието. В бял стих, в проза, в профил, анфас, както (не) ви се хареса, дано разберете. Нали все се чудите как се случва? Какви са тия хора, дето търпят, какви са тия деца, дето гледат, какви са тия мъже, дето... Ето ви ги. Не мога даже да започна да мисля за тези, които са работили по книгат книга, за жената, която е е живяла тази. Просто искам "Втора кожа" да я прочетат колкото се може повече хора. И да разберат.Няма страшно, за един час се чете книгата. Страшното е после, като започнеш да я преработваш.
Прегръщам ви всички, които сте между кориците ѝ. И отвъд.
Той живее, все едно миналото
не съществува. - Аз
Той живее, все едно миналото не съществува.
Аз живея, все едно миналото не е минало.
Мама отмина.
Беше на 47 години.
Татко живее, все едно мама не е съществувала.
Аз живея, все едно мама не е минало.
Миналото отмина.
Беше на 47 години.
Прегръщам ви всички, които сте между кориците ѝ. И отвъд.
Той живее, все едно миналото
не съществува. - Аз
Той живее, все едно миналото не съществува.
Аз живея, все едно миналото не е минало.
Мама отмина.
Беше на 47 години.
Татко живее, все едно мама не е съществувала.
Аз живея, все едно мама не е минало.
Миналото отмина.
Беше на 47 години.
July 18, 2019
Думите са болка... Болката е излята в думи.
"Втора кожа" е от книгите, която засяга тема, за която е трудно дори да помислиш, а какво остава да заговориш.
Домашното насилие е наболял проблем, който много хора пренебрегват или отричат.
Трудно да ми е да си помисля дори какво изпитват хората преживели това, трудно ми е да си представя какво е да се събуждаш всеки ден в очакване на поредния шамар или обида, но още по-трудно е да се поставя в главата и мислите на насилника.
Страхът върви ръка за ръка с насилието. Обаче кой вид страх е най-силният - този от това да бъдеш ударен отново, страхът да признаеш пред себе си и близките си, че преминаваш през ада и имаш нужда от помощ или страхът да избягаш надалеч и да започнеш животът си отначало?
"Втора кожа" е от книгите, която засяга тема, за която е трудно дори да помислиш, а какво остава да заговориш.
Домашното насилие е наболял проблем, който много хора пренебрегват или отричат.
Трудно да ми е да си помисля дори какво изпитват хората преживели това, трудно ми е да си представя какво е да се събуждаш всеки ден в очакване на поредния шамар или обида, но още по-трудно е да се поставя в главата и мислите на насилника.
Страхът върви ръка за ръка с насилието. Обаче кой вид страх е най-силният - този от това да бъдеш ударен отново, страхът да признаеш пред себе си и близките си, че преминаваш през ада и имаш нужда от помощ или страхът да избягаш надалеч и да започнеш животът си отначало?
February 27, 2018
„Втора кожа“ от Катерина Стойкова-Клемър (изд. ICU - publishing, translation, scouting, 2018 г.) е стихосбирка откровение, която обаче трябва да подарите на всеки свой близък. Тя повдига темата на една щекотлива и привидно в момента актуална тема – домашното насилие. Ръката, която не милва, а завинаги прекършва стъблото на живота. И го хвърля през терасата.
Невъзможно е да свалиш от себе си усещането за допира на „Втора кожа”. Това е болка, от която не се чистиш. Белег в мозъка. Опитваш се да я потушиш. Но тя пулсира някъде дълбоко в теб завинаги. И така трябва. За да победиш ръката, която посяга отвъд прошката.
http://knijno.blogspot.bg/2018/02/met...
Невъзможно е да свалиш от себе си усещането за допира на „Втора кожа”. Това е болка, от която не се чистиш. Белег в мозъка. Опитваш се да я потушиш. Но тя пулсира някъде дълбоко в теб завинаги. И така трябва. За да победиш ръката, която посяга отвъд прошката.
http://knijno.blogspot.bg/2018/02/met...
April 19, 2018
Оценката за тази книга не може да е в звезди.
Благодаря за смелостта да споделиш, да излееш, да не скочиш през терасата, да осветиш, да позволиш на болката да те разкъса и да й благодариш, да я обичаш.
Не препоръчвам на никого конкретно, защото всички трябва да прочетат "Втора кожа" и да се опитат да я поносят дори за малко, да я закачат на простира и да си представят какво е да е тяхна...
Благодаря за смелостта да споделиш, да излееш, да не скочиш през терасата, да осветиш, да позволиш на болката да те разкъса и да й благодариш, да я обичаш.
Не препоръчвам на никого конкретно, защото всички трябва да прочетат "Втора кожа" и да се опитат да я поносят дори за малко, да я закачат на простира и да си представят какво е да е тяхна...
April 30, 2018
Благодаря на Катерина Стойкова за смелостта да напише и издаде тази така силна и така болезнена книга! Би било хубаво всеки, който има или мисли някога да има деца, да я прочете.
January 23, 2018
"Втора кожа" на Катерина Стойкова е кратка, но повече от достатъчна книга. Повече от достатъчна да оголи проблема за семейното насилието и заедно с него страха на едно дете, на всяко дете, което е насилено да обича насилника. "Втора кожа", която надяваш, за да прикриеш онова, което се случва вкъщи; "втора кожа", която не те побира.
Започва рязко, забива нокът и не го изважда до края. Не просто разчопля рани -- на обществото, което позволява, толерира семейно насилие; всяка дума реже със своята прямота и неподпровеност.
Книга за вината от неспособността да се прости, за омразата към простилия и забравилия. Книга за децата, свити в ъглите на собственото си безсилие, които и трийсет години по-късно продължават да чуват писъците от другата стая.
Тежка, истинска, изключително важна книга.
Започва рязко, забива нокът и не го изважда до края. Не просто разчопля рани -- на обществото, което позволява, толерира семейно насилие; всяка дума реже със своята прямота и неподпровеност.
Книга за вината от неспособността да се прости, за омразата към простилия и забравилия. Книга за децата, свити в ъглите на собственото си безсилие, които и трийсет години по-късно продължават да чуват писъците от другата стая.
Тежка, истинска, изключително важна книга.
March 5, 2021
Отровна горчилка. Задушаващ гняв. Пречистващо стихоплетство.
February 14, 2018
Четеш и усещаш болката. Усещаш самотата. Безсилието. Скръбта. Всяка дума звучи изстрадано. И не можеш да не мислиш как точно в този момент, в който ти уютно четеш в дома си, някъде там (а може би съвсем близо до теб) някое дете се преструва, че всичко е наред докато става свидетел или потърпевш на домашно насилие.
September 7, 2018
Една от най-въздействащите стихосбирки, които съм чела напоследък – гола, откровена, болезнена поезия, която ще ви остави белези и ще разбие сърцето ви.
Стихотворенията във “Втора кожа” разказват история – тъжна, неудобна и остра – за домашното насилие през погледа на едно дете и жената, в която после се е превърнало. Обединени около това тематично ядро, те разкриват различните лица на тормоза и техните последствия. Когато ръката, която трябва да погали, нанася рани, белезите от тях никога не изчезват. Остават завинаги, досущ като втора кожа, в която ти е тясно и не можеш да дишаш; от която се срамуваш и ненавиждаш.
Цялото ревю: http://chetivo.bg/vtora-kozha/
Стихотворенията във “Втора кожа” разказват история – тъжна, неудобна и остра – за домашното насилие през погледа на едно дете и жената, в която после се е превърнало. Обединени около това тематично ядро, те разкриват различните лица на тормоза и техните последствия. Когато ръката, която трябва да погали, нанася рани, белезите от тях никога не изчезват. Остават завинаги, досущ като втора кожа, в която ти е тясно и не можеш да дишаш; от която се срамуваш и ненавиждаш.
Цялото ревю: http://chetivo.bg/vtora-kozha/
June 16, 2018
,,Втора кожа'' е плашеща, искрена до болка книга и именно затова е толкова нужна! Тази плетеница от случки, обединени от отчаянието, страха, опита да продължиш и невъзможността да забравиш, ляга на сърцето на читателя и доказва, че човешкото страдание е важно, че заслужава и трябва да бъде чуто. Стихотворенията са гръмък отказ от живота в преструвки, в срам и вина. Призовават да спрем да прикриваме чуждите прегрешения и, доколкото можем, да не се наказваме за тях.''
Цялото ревю: https://collecteachthought.blogspot.c...
Цялото ревю: https://collecteachthought.blogspot.c...
Displaying 1 - 30 of 48 reviews