What do you think?
Rate this book
Рассказы
Литературный дебют Наталии Мещаниновой – кинематографиста, автора сценариев фильмов «Еще один год» Оксаны Бычковой и «Аритмия» Бориса Хлебникова. В 2014 м Наталия дебютировала как режиссер с фильмом «Комбинат „Надежда“». Проза Мещаниновой – яростная и нежная, прямая и личная, видимая и ощутимая.
128 pages, Paperback
First published January 1, 2017
8 people are currently reading
450 people want to read
About the author
Наталия Мещанинова
3 books8 followersРоссийский кинорежиссёр, сценарист.
Natalya Meshchaninova is a Russian filmmaker and scriptwriter.
Natalya Meshchaninova is a Russian filmmaker and scriptwriter.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 79 reviews
December 25, 2025
Ясно ми е, защо са толкова впечатлени повечето български читатели от книгата "Разкази" на Наталия Мещанинова. Повечето от тях няма как да знаят много за живота в родната ѝ.
Но ще си призня, аз лично вътре в нея не видях нещо, което да не ми познато от досега ми с РФ и хората там, директен или индиректен. Без бъдеще и илюзии са твърде много от тях, спиртосани, дрогирани и психясали, стискащи лицемерно някакви въображаеми и недостижими свои идеи за щастие, просперитет и нормалност. Същите са непоколебимо уверени в предопределението си на световни морални стожери и открито заявяват желанието си да решават съдбите на цялото човечество, размахвайки съветските атомни бомби и комплексите си за малоценност (за съжаление, се оказах пророк, явно твърде добре ги познавам)...
Авторката ни води скокливо, някак игриво през някакъв делириумен, вероятно дори автобиографичен детски живот. И не трябва да забравяме, че света на възрастните почти няма допирни точки с този на децата и че те често сами трябва да се справят с ужасиите, които ги заобикалят. Помня го аз това много отчетливо. :(
Отличавам между останалите текстове в книгата "Желание" - направо си е анти-Лолита история!
Чест ѝ прави на Мещанинова, малко е спестила и алюзията ми от тази книга е пряко свързана с фотографиите на чудесния Дима Марков, сам дете нежелано на "лихие девяностые", които обаче продължават да са норма на поведение дори и в части на големите руски градове, какво да говорим за забравените от бога и от късия им цар провинциални клоаки…
Моята оценка - 4,5*.
Цитат:
"Обсъждали, както разбирам, как от такива по същество прилични родители и роднини е възможно да се пръкне подобно жестоко и неблагодарно изчадие."
Това май за всички ни е абсолютно еднакво! :)
Ето линк към фейса на Марков:
https://www.facebook.com/dcim.ru/phot...
И чудесно интервю с Дмитрий, начин да се надникне в дълбоката руска провинция:
https://www.youtube.com/watch?v=QDHYQ...
Ревюто ми на книгата му "Черновик":
https://www.goodreads.com/review/show...
Друга книга допълваща картината на живота в РФ е "Алкохолен делир: литературни репортажи за Русия от XXI век" от Яцек Хуго - Бадер:
https://www.goodreads.com/review/show...
P.S. По принцип харесвам работата на издателство "Жанет 45", обаче тук сериозно са се оляли с цената - за книга, с реално под 100 страници текст да се искат 16 лева е просто нагло!
На тези, на които не им е ясно защо рашистите мародерстват, убиват, насилват и крадат перални, бельо и играчки в Украйна от XXI век - тази книга дава отговор и на този въпрос!
Но ще си призня, аз лично вътре в нея не видях нещо, което да не ми познато от досега ми с РФ и хората там, директен или индиректен. Без бъдеще и илюзии са твърде много от тях, спиртосани, дрогирани и психясали, стискащи лицемерно някакви въображаеми и недостижими свои идеи за щастие, просперитет и нормалност. Същите са непоколебимо уверени в предопределението си на световни морални стожери и открито заявяват желанието си да решават съдбите на цялото човечество, размахвайки съветските атомни бомби и комплексите си за малоценност (за съжаление, се оказах пророк, явно твърде добре ги познавам)...
Авторката ни води скокливо, някак игриво през някакъв делириумен, вероятно дори автобиографичен детски живот. И не трябва да забравяме, че света на възрастните почти няма допирни точки с този на децата и че те често сами трябва да се справят с ужасиите, които ги заобикалят. Помня го аз това много отчетливо. :(
Отличавам между останалите текстове в книгата "Желание" - направо си е анти-Лолита история!
Чест ѝ прави на Мещанинова, малко е спестила и алюзията ми от тази книга е пряко свързана с фотографиите на чудесния Дима Марков, сам дете нежелано на "лихие девяностые", които обаче продължават да са норма на поведение дори и в части на големите руски градове, какво да говорим за забравените от бога и от късия им цар провинциални клоаки…
Моята оценка - 4,5*.
Цитат:
"Обсъждали, както разбирам, как от такива по същество прилични родители и роднини е възможно да се пръкне подобно жестоко и неблагодарно изчадие."
Това май за всички ни е абсолютно еднакво! :)
Ето линк към фейса на Марков:
https://www.facebook.com/dcim.ru/phot...
И чудесно интервю с Дмитрий, начин да се надникне в дълбоката руска провинция:
https://www.youtube.com/watch?v=QDHYQ...
Ревюто ми на книгата му "Черновик":
https://www.goodreads.com/review/show...
Друга книга допълваща картината на живота в РФ е "Алкохолен делир: литературни репортажи за Русия от XXI век" от Яцек Хуго - Бадер:
https://www.goodreads.com/review/show...
P.S. По принцип харесвам работата на издателство "Жанет 45", обаче тук сериозно са се оляли с цената - за книга, с реално под 100 страници текст да се искат 16 лева е просто нагло!
На тези, на които не им е ясно защо рашистите мародерстват, убиват, насилват и крадат перални, бельо и играчки в Украйна от XXI век - тази книга дава отговор и на този въпрос!
February 16, 2024
Когато бях малка (80-те), имахме Запорожец. Да, колата - онази смешната, една идея над трабант и доста под класата на зверове като москвича и ладата. Беше една такава усмихната - заради формата на предницата и на фаровете, между които сякаш се виеше голяма усмивка. Беше една от големите любови на баща ми - купена след много чакане в разни списъци, на късни за него години, дотогава все шофирал нещо служебно, но своя кола си е нямал. Адски я обичаше. Не знам откъде ми хрумна да го попитам, докато той се въртеше с някакъв инструмент край това крехко и вечно развалящо се возило, какво ще направи, ако ме отвлекат и поискат откуп. Започна да изрежда кое точно ще продадат с майка ми (включително запорожеца) и какво ще направи с похитителите. Откритието, че съм по-важна от колата дълго ласка самочувствието ми.
Друга история (90-те) - на приятелка. Като дете бива приклещена от съсед-любител на детски форми. За щастие се отървава и изтичва в къщи при майка си и пастрока си. Пастрокът грабва ловджийския си нож и изхвърчава навън. Убити няма, но и нови подобни случаи с деца в района - също. На сватбата си тя плака, танцувайки със своя “татко” - той е единственият и признат баща и до днес.
Като чета този накъсан, бесен вик-роман на Наталия Мешчанинова, защото не, това не са разкази, роман са, си мисля колко адски важни са такива странни, сюрреалистични даже, разговори, както и един навременен ловджийски нож, за едно малко дете. Колко е важно да умеем да говорим с децата си не просто с думи. А да ги защитаваме от големия лош свят и от самите тях, понякога, като им дадем онази сила, вяра, усмивка и спокойствие, с който да си проправят собствен път, без непрекъснато да се озъртат изплашено настрани, или с психопатска настойчивост да ровят само назад в мътилката на миналото, което дори не е лично тяхно!, но което още ги трови и няма още измислена система с вълшебен разтвор, която с магия да успее да пречисти кръвта им от утайката и да ги изпрати в полет без бреме.
Краснодар на Мешчанинова може да е всяко едно градче из бившия социалистически лагер от средата на 80-те и 90-те, а може и после, а и извън него. Калъпите са зададени. Подобно на Северна Корея, не повече от 6 индивидуалности са разрешени за социално ползване. Ако не пасваш - толкова по-зле. Не е само заради географската дистанция, не е само заради онази "провинциалност" на ума и бита, която закрепостява по-сигурно от белезници. Не е само и лъчевата болест на радиоактивният разпад на едно съветско "безкласово" общество, в което личната отговорност (включително родителската) е непознато понятие - ами нали си има там шефове, бюрократи, план, ти си кютай и си сей доматите, друго не ти трябва, има кой да ги мисли големите въпроси. Нито е само гангрената на гетото-град или квартал, която заразява още от люлката (ако си имал люлка, 'щото може и да си нямал, и бебешка храна може да си нямал, абе може изобщо и храна да си нямал). По-скоро е комбинацията на всичките тези три тлъсти кита на деградацията.
Какъв е пътят? Навън и бягство? Навътре? Осъзнаване? Гняв и възмущение? Действие и съпротива? Възмездие (и под каква форма)? Прошка (обаче как…)? Не и когато си на 9 години. Нито на 14. Понякога дори не и на 24. И макар че на равни интервали ми се доплакваше и ми се щеше да грабна онзи вълшебен съветски продукт АК-47, радвам се че сред отровните изпарения се вие път към планините като от песента в разказите-глави. Там въздухът е чист и лекува. А и панорамата си я бива. Дори да ги гледаш по-отдалеч. А за недостигналите ги Олеговци и Ленки - ако вече не можем да им подадем ръка, нека поне ги споменем.
В заключение и илюстрация на “разказите” - малко снимки от "далечната" Русия (извън Москва и Санкт Петербург) от фотографа Дмитрий Марков - по някаква странна за Русия съдба починал в един и същи ден с Алексей Навални:
Това е една от най-знаковите за мен книги на 2021 г.
Друга история (90-те) - на приятелка. Като дете бива приклещена от съсед-любител на детски форми. За щастие се отървава и изтичва в къщи при майка си и пастрока си. Пастрокът грабва ловджийския си нож и изхвърчава навън. Убити няма, но и нови подобни случаи с деца в района - също. На сватбата си тя плака, танцувайки със своя “татко” - той е единственият и признат баща и до днес.
Като чета този накъсан, бесен вик-роман на Наталия Мешчанинова, защото не, това не са разкази, роман са, си мисля колко адски важни са такива странни, сюрреалистични даже, разговори, както и един навременен ловджийски нож, за едно малко дете. Колко е важно да умеем да говорим с децата си не просто с думи. А да ги защитаваме от големия лош свят и от самите тях, понякога, като им дадем онази сила, вяра, усмивка и спокойствие, с който да си проправят собствен път, без непрекъснато да се озъртат изплашено настрани, или с психопатска настойчивост да ровят само назад в мътилката на миналото, което дори не е лично тяхно!, но което още ги трови и няма още измислена система с вълшебен разтвор, която с магия да успее да пречисти кръвта им от утайката и да ги изпрати в полет без бреме.
Краснодар на Мешчанинова може да е всяко едно градче из бившия социалистически лагер от средата на 80-те и 90-те, а може и после, а и извън него. Калъпите са зададени. Подобно на Северна Корея, не повече от 6 индивидуалности са разрешени за социално ползване. Ако не пасваш - толкова по-зле. Не е само заради географската дистанция, не е само заради онази "провинциалност" на ума и бита, която закрепостява по-сигурно от белезници. Не е само и лъчевата болест на радиоактивният разпад на едно съветско "безкласово" общество, в което личната отговорност (включително родителската) е непознато понятие - ами нали си има там шефове, бюрократи, план, ти си кютай и си сей доматите, друго не ти трябва, има кой да ги мисли големите въпроси. Нито е само гангрената на гетото-град или квартал, която заразява още от люлката (ако си имал люлка, 'щото може и да си нямал, и бебешка храна може да си нямал, абе може изобщо и храна да си нямал). По-скоро е комбинацията на всичките тези три тлъсти кита на деградацията.
Какъв е пътят? Навън и бягство? Навътре? Осъзнаване? Гняв и възмущение? Действие и съпротива? Възмездие (и под каква форма)? Прошка (обаче как…)? Не и когато си на 9 години. Нито на 14. Понякога дори не и на 24. И макар че на равни интервали ми се доплакваше и ми се щеше да грабна онзи вълшебен съветски продукт АК-47, радвам се че сред отровните изпарения се вие път към планините като от песента в разказите-глави. Там въздухът е чист и лекува. А и панорамата си я бива. Дори да ги гледаш по-отдалеч. А за недостигналите ги Олеговци и Ленки - ако вече не можем да им подадем ръка, нека поне ги споменем.
В заключение и илюстрация на “разказите” - малко снимки от "далечната" Русия (извън Москва и Санкт Петербург) от фотографа Дмитрий Марков - по някаква странна за Русия съдба починал в един и същи ден с Алексей Навални:
Това е една от най-знаковите за мен книги на 2021 г.
March 9, 2022
Винаги съм усещала Русия като някакво друго, особено, ниво на реалността. И преди, по времето на СССР , и сякаш още повече сега... Да не говорим пък за тези дни..
В руския език има една много особена и характерно тяхна дума – беспредел.
С нея се обозначава всичко грозно и отблъскващо, всичко, което преминава отвъд разума, отвъд рамките на писаните и неписаните закони, отвъд морала и човешкото. Беспредел е крайната степен на подивяване и хаос.
Докато четях тази скромна по обем (едва стотина страници) книжка , в главата ми изникна точно тази дума – беспредел. Толкова малка книжка, а толкова много беспредел...
Изключително трудно ми е да пиша за тази книга. Тя е тежка, сурова, хваща те безмилостно за гърлото и не те пуска до последната си страница. Това е един документален автобиографичен разказ за ужасите на едно несъстояло се детство и тийнейджърски години на фона на жестоката действителност в един провинциален руски град.
Героите в романа са хора без бъдеще, техните животи са животи без значение и без стойност. Това са хора , загубили напълно човешкото у себе си и всичко това на фона на едно безкрайно и всепоглъщащо усещане за самота.
Книгата те потриса с безнадежността си и сивотата си, изтръ��ва те от зоната ти на комфорт и те запраща право в „беспредела“.
Добре дошли!
В руския език има една много особена и характерно тяхна дума – беспредел.
С нея се обозначава всичко грозно и отблъскващо, всичко, което преминава отвъд разума, отвъд рамките на писаните и неписаните закони, отвъд морала и човешкото. Беспредел е крайната степен на подивяване и хаос.
Докато четях тази скромна по обем (едва стотина страници) книжка , в главата ми изникна точно тази дума – беспредел. Толкова малка книжка, а толкова много беспредел...
Изключително трудно ми е да пиша за тази книга. Тя е тежка, сурова, хваща те безмилостно за гърлото и не те пуска до последната си страница. Това е един документален автобиографичен разказ за ужасите на едно несъстояло се детство и тийнейджърски години на фона на жестоката действителност в един провинциален руски град.
Героите в романа са хора без бъдеще, техните животи са животи без значение и без стойност. Това са хора , загубили напълно човешкото у себе си и всичко това на фона на едно безкрайно и всепоглъщащо усещане за самота.
Книгата те потриса с безнадежността си и сивотата си, изтръ��ва те от зоната ти на комфорт и те запраща право в „беспредела“.
Добре дошли!
July 30, 2021
Я бы хотела быть Митхуном Чакраборти и поехать в прошлое, чтоб все исправить.
October 12, 2021
Всеки трябва да прочете тази книга! Ще опитам да си събера мислите за нея, но със сигурност е книгата на годината за мен дотук.
"Разкази" е всъщност един разказ - разказ за живота, за детството на Наталия, за майка ѝ, за малкия недружелюбен град Краснодар, в който е отраснала насред постоянно нямане, училищен тормоз, физически издевателства, мълчание и една емоционално отсъстваща майка. Историята е в т.нар. жанр "автофикция", като самата Наталия Мешчанинова признава, че я е написала повече от отчаяние, отколкото от смелост и че след това е спряла да сънува кошмари.
Аз лично не помня да съм чела някога нещо по-болезнено честно, сурово, лишено от всякакви писателски трикове и заучени похвати. Изреченията са кратки, ударни, целят директно в сърцето. Историята обаче не ме смаза, по-скоро ми подейства съпреживяващо катарзисно. През цялото време си мислех за думите на Наталия, че когато разкажеш за нещо толкова болезнено, това те отстранява и освобождава от преживяното.
Личи, че Мешчанинова се занимава с кино, защото историята е оголена, картинна, с много диалог, през по-голямата част вътрешен диалог на самата Наталия, въображаеми нейни думи към майка ѝ, които така ѝ не успява да ѝ каже в очите.
Освен болезнената честност, това, което впечатлява, е начинът, по който с малко думи е предадена двойствеността на обичта към майката. Обич и омраза, липса и нетърпимост, нужда и отхвърляне, нетърпение и отегчение...
"Разкази" обхваща целия емоционален спектър на обичта. Започва с "От най-ранно детство повечето ми страхове са свързвани с майка ми. ...Майка ми не бива да се тревожи - това схванах бързо" и след страници на вина, страх и срам стига до изцеление с "Да мисля за майка си, вече категорично ми се беше отщяло."
Защото: "Знаех само, че за да не я намразя, трябва да се махна."
"Често сънувам нашия дом, който ненавиждам и който ме привлича като магнит."
И може би в тези редове най-добре се долавя носталгията по нещо, което си изгубил, без никога да си имал в живота си. Носталгията по представата, по усещането за дом.
Книгата на Наталия Мешчанинова е разказ за непостижима обич, дефицити, тъмната страна на детството, счупеното клише на усещането за дом, мизерия, шамари, лъжи от любов, крехкост, сподавен вик за споделеност, напускане, но също и за високите треви, в които отеква почти забравена песен и откъдето се вижда светещият прозорец на един все още възможен живот.
"Ние с теб лежахме в тази трева. Как бих искала да лежим така цяла вечност".
"Разкази" е всъщност един разказ - разказ за живота, за детството на Наталия, за майка ѝ, за малкия недружелюбен град Краснодар, в който е отраснала насред постоянно нямане, училищен тормоз, физически издевателства, мълчание и една емоционално отсъстваща майка. Историята е в т.нар. жанр "автофикция", като самата Наталия Мешчанинова признава, че я е написала повече от отчаяние, отколкото от смелост и че след това е спряла да сънува кошмари.
Аз лично не помня да съм чела някога нещо по-болезнено честно, сурово, лишено от всякакви писателски трикове и заучени похвати. Изреченията са кратки, ударни, целят директно в сърцето. Историята обаче не ме смаза, по-скоро ми подейства съпреживяващо катарзисно. През цялото време си мислех за думите на Наталия, че когато разкажеш за нещо толкова болезнено, това те отстранява и освобождава от преживяното.
Личи, че Мешчанинова се занимава с кино, защото историята е оголена, картинна, с много диалог, през по-голямата част вътрешен диалог на самата Наталия, въображаеми нейни думи към майка ѝ, които така ѝ не успява да ѝ каже в очите.
Освен болезнената честност, това, което впечатлява, е начинът, по който с малко думи е предадена двойствеността на обичта към майката. Обич и омраза, липса и нетърпимост, нужда и отхвърляне, нетърпение и отегчение...
"Разкази" обхваща целия емоционален спектър на обичта. Започва с "От най-ранно детство повечето ми страхове са свързвани с майка ми. ...Майка ми не бива да се тревожи - това схванах бързо" и след страници на вина, страх и срам стига до изцеление с "Да мисля за майка си, вече категорично ми се беше отщяло."
Защото: "Знаех само, че за да не я намразя, трябва да се махна."
"Често сънувам нашия дом, който ненавиждам и който ме привлича като магнит."
И може би в тези редове най-добре се долавя носталгията по нещо, което си изгубил, без никога да си имал в живота си. Носталгията по представата, по усещането за дом.
Книгата на Наталия Мешчанинова е разказ за непостижима обич, дефицити, тъмната страна на детството, счупеното клише на усещането за дом, мизерия, шамари, лъжи от любов, крехкост, сподавен вик за споделеност, напускане, но също и за високите треви, в които отеква почти забравена песен и откъдето се вижда светещият прозорец на един все още възможен живот.
"Ние с теб лежахме в тази трева. Как бих искала да лежим така цяла вечност".
March 9, 2022
Тази книга е шамар! Нужен!
Тази книга разклаща устои!
Обръща те с хастара навън!
Ограбва те!
Не знам как, но успях да открия и малко хумор из тези мрачни страници.
Тази книга разклаща устои!
Обръща те с хастара навън!
Ограбва те!
Не знам как, но успях да открия и малко хумор из тези мрачни страници.
November 13, 2021
Тъжно, гадно, цинично. Мъчно. Никой не ти обещава щастие. Никой не ти обещава, че всичко ще се оправи. Понякога е така. Понякога животът е такъв. Малко страници и толкова много тежки истини за преглъщане.
October 30, 2021
“Разкази” е роман (да, точно така), който прониза сърцето ми. Толкова пластове болка има в него, толкова сурово разказана, че само стотината страници се четат трудно, бавно. Аз поне така ги четох. Не мога да си представя как авторката Наталия Мешчанинова е събрала живота си в толкова страници, нито мога да знам дали изливането на травмите върху белия лист ѝ е донесло някакво облекчение (помирение?). Надявам се да е така. Удар след удар, безпомощност, предателства – как гради човек живота си след като детството ти е белязано с тях? Сред късметлиите, на които не им се е наложило да търсят отговора за себе си, съм. Търся го само в чуждите преживелици, в раната, която Мешчанинова ни показва без заобикалки, без филтър на истината, нейната истина. И ако искаме да знаем повече за света извън нашия балон, трябва да четем и такива разкази. Те не носят удоволствие, но вярвам, че ни правят малко по-чувствителни, малко по-разбиращи другия.
Поздравления за превода на Нева Мичева, която се е справила блестящо.
Поздравления за превода на Нева Мичева, която се е справила блестящо.
September 15, 2021
Тънка книга, която без всякаква претенция и драма разказва за сложните взаимоотношения в семейството, трудния баланс между любов и омраза, мъчителното израстване и невъзможното бягство от миналото.
May 31, 2023
Сурово, болезнено, емоционално. За скромните си 110 страници ме зашлеви и разтърси повече, отколкото други успяха в 800.
January 4, 2022
Една от онези толкова гадни истории, които по непонятна причина не можеш да оставиш, веднъж след като си започнал да четеш. После полепват по теб и те карат да се чувстваш ужасно, безсилен и беззащитен, все едно си станал едновременно свидетел и жертва на престъпление и нищичко не си направил. Винаги се чудя разбираме ли нещо за себе си и за света след преживяването на такъв тип истории; че разбираме за живота на другите, това е ясно, но само (долнопробно) воайорство ли е това, което вършим, или има и повече, ако не можем никак да помогнем, ако не можем нищо да променим...
October 30, 2021
Тежка книга, която ми остави гадно усещане, тревога, безнадеждност. Не е за хора със слаби сърца и психика.
August 3, 2023
Направо се сринах! Само ще кажа, че ако авторката продължи да пише, аз ще чета. Ще чета и ще се сещам за разказите, които ме оставиха без думи.
November 15, 2021
Мечти за трупове сътворяват „Разкази“
„Разкази“ от Наталия Мешчанинова ме спечели още в момента, в който я видях в книжарницата. Това се дължи на бомбастично прекрасната корица на Люба Халева и на моя скромен (засега!) опит с поредицата „Отвъд“, която харесвам и следя. След това попаднах на мнение и цитати от книгата, споделени от човек, с когото съм категоричен, че имаме много общи виждания за литература, театър, кино… изобщо за изкуство. Миналата седмица започнах да я чета в компанията на друг изключително важен за мен човек. Тя ме изпревари с четеното, но ми каза, че ще ми хареса тази книга. Еми, така стана. Благодаря на тези хора, че катализираха четеното на „Разкази“.
Емоционално ми е в момента и най-вероятно няма да успея да създам пълна картина от усещанията си, но ще направя опит. Колкото повече хора се докоснат до написаното от Мешчанинова, толкова по-добре.
И когато умреш, ако съм още жива, ще крещя на себе си, задето съм крещяла на теб.
За мен това не са разкази, а различни фрагменти от едни изключително сложни семейни взаимоотношения. Не ми е останало време да прочета повече за авторката, но предполагам, че сериозно се заиграва с автофикцията и това, признавам си, след прочетеното, малко ме плаши. Езикът е абсолю��но циничен и вулгарен, но това се отнася за емоционалността и за мислите на лирическата героиня. В изразяването липсва всякакъв драматизъм (огромен плюс за тази книга), вместо това има плашеща категоричност и приемане на миналото. Всичко това се случва по най-злокобния начин. Чрез най-отвратителните истини, които безцеремонно са споделени с читателя. Винаги ме впечатляват такива книги, защото казват истината и го правят безпардонно, сурово и категорично.
Като видя ягода си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или в��лна̀. Желанието ми е да го сгази трамвай.
Винаги ме е било страх от покойниците. Но неговият труп ми харесваше. Не буквално трупът, разбира се, а видението в главата ми (лежи мъртъв и повече никога няма да стане).
Задръстване, жега, отпред – стълпотворение, до нас достига слухът, че трамваят е блъснал някаква жена. Маршрутката ни бавно се движи покрай мястото и виждам изпод трамвая да стърчи парченце от крака ѝ. Видяното ме възбужда. Възбужда въображението ми. За секунда си представям, че кракът е неговият. Сърцето ми лекуващо се разтуптява. Няколко мига – ах! И край. Той пак е жив, седи наблизо цял-целеничък и дудне на майка ми, че е най-добре да ходим пеша.
Разказите „Желание“ и „Маме“ така агресивно ми влязоха под кожата, че дълго време ще ги мисля. Към двата изпитвам напълно противоположни чувства. Първият ме накара на няколко пъти да затворя книгата и да си почина, а вторият ми върна вярата, че след всичките злини, остава единствено любовта към най-близките ни хора (макар и тя да преминава през съжалението за всяка една изпусната секунда, в която не си се сетил за тях).
И тя си имаше мечти за трупове.
Докато четох „Разкази“ в главата ми се пораждаха многобройни сравнения с „Любовникът“ на Дюрас и с пиесата „Паметта на водата“ на Шийла Стивънсън. Това се случи не защото откривах определени сюжетни прилики, а защото почувствах същото неудобство, когато четох тези две произведения. Винаги ми е било изключително любопитно да се сблъсквам с откровен текст – това е преживяване, което винаги търся, макар и да ме провокира по много особен начин, който не съм сигурен, че винаги ми харесва. Явно става въпрос не за „Литературен ексхибиционизъм“, а за литературен мазохизъм.
За финал искам да кажа, че препоръчвам тази книга с две ръце. Все пак внимавайте с нея, защото не е за всеки. Напълно възможен сценарий е да не успеете да я прочетете и бързо да се откажете от нея. Особено ако сте читател, който не понася да чете за откровения цинизъм в човешките взаимоотношения. А аз сега изпитвам неистовото желание да я връча на един друг човек, който не съм сигурен, че ще я хареса, но смятам, че трябва да я прочете. Още веднъж благодаря на изд. „Жанет 45“ и на всички останали, които са участвали в издаването на тази книга на български.
„Обичам те, мамо“ е заклинание, което не ми позволява по залез-слънце да се преобразя във върколак.
„Разкази“ от Наталия Мешчанинова ме спечели още в момента, в който я видях в книжарницата. Това се дължи на бомбастично прекрасната корица на Люба Халева и на моя скромен (засега!) опит с поредицата „Отвъд“, която харесвам и следя. След това попаднах на мнение и цитати от книгата, споделени от човек, с когото съм категоричен, че имаме много общи виждания за литература, театър, кино… изобщо за изкуство. Миналата седмица започнах да я чета в компанията на друг изключително важен за мен човек. Тя ме изпревари с четеното, но ми каза, че ще ми хареса тази книга. Еми, така стана. Благодаря на тези хора, че катализираха четеното на „Разкази“.
Емоционално ми е в момента и най-вероятно няма да успея да създам пълна картина от усещанията си, но ще направя опит. Колкото повече хора се докоснат до написаното от Мешчанинова, толкова по-добре.
И когато умреш, ако съм още жива, ще крещя на себе си, задето съм крещяла на теб.
За мен това не са разкази, а различни фрагменти от едни изключително сложни семейни взаимоотношения. Не ми е останало време да прочета повече за авторката, но предполагам, че сериозно се заиграва с автофикцията и това, признавам си, след прочетеното, малко ме плаши. Езикът е абсолю��но циничен и вулгарен, но това се отнася за емоционалността и за мислите на лирическата героиня. В изразяването липсва всякакъв драматизъм (огромен плюс за тази книга), вместо това има плашеща категоричност и приемане на миналото. Всичко това се случва по най-злокобния начин. Чрез най-отвратителните истини, които безцеремонно са споделени с читателя. Винаги ме впечатляват такива книги, защото казват истината и го правят безпардонно, сурово и категорично.
Като видя ягода си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или в��лна̀. Желанието ми е да го сгази трамвай.
Винаги ме е било страх от покойниците. Но неговият труп ми харесваше. Не буквално трупът, разбира се, а видението в главата ми (лежи мъртъв и повече никога няма да стане).
Задръстване, жега, отпред – стълпотворение, до нас достига слухът, че трамваят е блъснал някаква жена. Маршрутката ни бавно се движи покрай мястото и виждам изпод трамвая да стърчи парченце от крака ѝ. Видяното ме възбужда. Възбужда въображението ми. За секунда си представям, че кракът е неговият. Сърцето ми лекуващо се разтуптява. Няколко мига – ах! И край. Той пак е жив, седи наблизо цял-целеничък и дудне на майка ми, че е най-добре да ходим пеша.
Разказите „Желание“ и „Маме“ така агресивно ми влязоха под кожата, че дълго време ще ги мисля. Към двата изпитвам напълно противоположни чувства. Първият ме накара на няколко пъти да затворя книгата и да си почина, а вторият ми върна вярата, че след всичките злини, остава единствено любовта към най-близките ни хора (макар и тя да преминава през съжалението за всяка една изпусната секунда, в която не си се сетил за тях).
И тя си имаше мечти за трупове.
Докато четох „Разкази“ в главата ми се пораждаха многобройни сравнения с „Любовникът“ на Дюрас и с пиесата „Паметта на водата“ на Шийла Стивънсън. Това се случи не защото откривах определени сюжетни прилики, а защото почувствах същото неудобство, когато четох тези две произведения. Винаги ми е било изключително любопитно да се сблъсквам с откровен текст – това е преживяване, което винаги търся, макар и да ме провокира по много особен начин, който не съм сигурен, че винаги ми харесва. Явно става въпрос не за „Литературен ексхибиционизъм“, а за литературен мазохизъм.
За финал искам да кажа, че препоръчвам тази книга с две ръце. Все пак внимавайте с нея, защото не е за всеки. Напълно възможен сценарий е да не успеете да я прочетете и бързо да се откажете от нея. Особено ако сте читател, който не понася да чете за откровения цинизъм в човешките взаимоотношения. А аз сега изпитвам неистовото желание да я връча на един друг човек, който не съм сигурен, че ще я хареса, но смятам, че трябва да я прочете. Още веднъж благодаря на изд. „Жанет 45“ и на всички останали, които са участвали в издаването на тази книга на български.
„Обичам те, мамо“ е заклинание, което не ми позволява по залез-слънце да се преобразя във върколак.
April 28, 2022
Разказите на Мешчанинова ме очакват от известно време Всъщност, от момента, в който Жанет 45 ги публикуваха. Това е една от онези книги, които знаеш, че ще прочетеш. Някога. Все си казваш, че ти трябва подготовка, защото знаеш какво те очаква сред страниците. Но истината е, че никога не си готов. Дори частично. Колкото и време да мине, колкото и да се настройваш, накрая пак си смазан.
Между двете корици на "Разкази" има малко страници и много думи. Много болка. Реална болка, която пулсира и кърви между редовете. Не знам какво е това, което е написала Мешчанинова на белите страници.
Своя вик.
Изповед.
”В мига, в който оповестиш тайните си, те изведнъж стават не чак толкова големи в теб… Човек трябва да се разкрива пред света… Аз след това спрях да сънувам кошмари.”
С кошмарите започва всичко. Кошмари, каквите едно момиче на невръстна възраст не би трябвало да сънува. А зад кошмарите се натрупват твърде много и твърде тежки травми. Израстването в малкия град Краснодар, където жестокостта и лошата компания са задължителни. Социална среда, в която всяко дете расте и е едновременно мъчител и жертва, без граници, без спирка. Безкраен кръговрат от тормоз и брутална, безкомпромисна жестокост. Зад кошмарите се крият и издевалтетвата на възрастните над децата, физически, сексуални и емоционални. И накрая напрежението, на което се подлага едно малко момиче с крехка психика, което не иска да безпокои майка си, защото като всяка малка и безкористна душица вярва, че тя няма да го понесе.
Майката е съвсем отделна глава в живота на това момиче. Майката, която обича и мрази. Майката, която е най-близкият й човек, тази, която винаги е била до нея. И тази, която я е наранила най-много. Болка, която не може да бъде простена. Нито може да бъде преглътната. Болка, която просто гние отвътре и разяжда всичко - сърце, ум, дроб, всяка клетка.
Толкова травмиращи истории обикновено оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно?
Да бъдеш мъчител или жертва?
Да избягаш или да останеш?
Да замълчиш или да проговориш?
Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?
Пиша всичко това с условието, че не мога да разбера напълно болката на Наталия Мешчанинова, не съм изпитвала такава болка. Но страхът, който разказите й пораждат в мен, е вцепеняващ.
Може би трябва още много неща да напиша. Но не мога. Задушавам се. Искам час по-скоро да избягам от тази книга. Да си представя, че написаното вътре не е възможно, не се е случвало. (Няма да стане.)
Тук, в Goodreads под българското издание ще откриете много хубави думи от сърце за тази книга, защото вярвам, че за нея само така може да се пише. С всичко, което има човек. Всичко. Не мога да ви я препоръчам. Как се препоръчва такава книга? Нелепо е. Но мога да ви кажа, че това е една от значинимите книги.
http://readersense.blogspot.com/2022/...
Между двете корици на "Разкази" има малко страници и много думи. Много болка. Реална болка, която пулсира и кърви между редовете. Не знам какво е това, което е написала Мешчанинова на белите страници.
Своя вик.
Изповед.
”В мига, в който оповестиш тайните си, те изведнъж стават не чак толкова големи в теб… Човек трябва да се разкрива пред света… Аз след това спрях да сънувам кошмари.”
С кошмарите започва всичко. Кошмари, каквите едно момиче на невръстна възраст не би трябвало да сънува. А зад кошмарите се натрупват твърде много и твърде тежки травми. Израстването в малкия град Краснодар, където жестокостта и лошата компания са задължителни. Социална среда, в която всяко дете расте и е едновременно мъчител и жертва, без граници, без спирка. Безкраен кръговрат от тормоз и брутална, безкомпромисна жестокост. Зад кошмарите се крият и издевалтетвата на възрастните над децата, физически, сексуални и емоционални. И накрая напрежението, на което се подлага едно малко момиче с крехка психика, което не иска да безпокои майка си, защото като всяка малка и безкористна душица вярва, че тя няма да го понесе.
Майката е съвсем отделна глава в живота на това момиче. Майката, която обича и мрази. Майката, която е най-близкият й човек, тази, която винаги е била до нея. И тази, която я е наранила най-много. Болка, която не може да бъде простена. Нито може да бъде преглътната. Болка, която просто гние отвътре и разяжда всичко - сърце, ум, дроб, всяка клетка.
Толкова травмиращи истории обикновено оголват много въпроси. Въпроси, които не предлагат лесни отговори. Тук въпросът е един. Кое е по-страшно?
Да бъдеш мъчител или жертва?
Да избягаш или да останеш?
Да замълчиш или да проговориш?
Да понесеш стоически тозмоза, в името най-близкия си човек или да живееш с ясното съзнание, че именно този, на когото си разчитал най-много цял живот и когото си щадил през всичките години, не те е защитил съзнателно?
Пиша всичко това с условието, че не мога да разбера напълно болката на Наталия Мешчанинова, не съм изпитвала такава болка. Но страхът, който разказите й пораждат в мен, е вцепеняващ.
Може би трябва още много неща да напиша. Но не мога. Задушавам се. Искам час по-скоро да избягам от тази книга. Да си представя, че написаното вътре не е възможно, не се е случвало. (Няма да стане.)
Тук, в Goodreads под българското издание ще откриете много хубави думи от сърце за тази книга, защото вярвам, че за нея само така може да се пише. С всичко, което има човек. Всичко. Не мога да ви я препоръчам. Как се препоръчва такава книга? Нелепо е. Но мога да ви кажа, че това е една от значинимите книги.
http://readersense.blogspot.com/2022/...
September 13, 2021
Да не човъркаме раните…: http://knigolandia.info/book-review/r...
Точно с тези кошмари започва тази книга. Странни, непонятни, нередни дори за младо момиче, което расте там някъде си, наглед живот като всеки друг, но всъщност нещастен посвоему. Момиче, чийто бунт пронизва цялата книга, около която всички са лоша компания, която не може да се спаси от навлеците, които майка ѝ кани гостоприемно да я сграбчат дори в дома ѝ, което пише дневник (като Лора Палмър, нали…), но в който си измисля различен живот, което изнамира за себе си смъртоносна болест и стоически позволява на майка си да плати много пари на шарлатанка, за да я “излекува”, която позволява да бъде настройвана срещу избягалия си баща – само за да разбере, че татко трябва да каже другиму.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/r...
Точно с тези кошмари започва тази книга. Странни, непонятни, нередни дори за младо момиче, което расте там някъде си, наглед живот като всеки друг, но всъщност нещастен посвоему. Момиче, чийто бунт пронизва цялата книга, около която всички са лоша компания, която не може да се спаси от навлеците, които майка ѝ кани гостоприемно да я сграбчат дори в дома ѝ, което пише дневник (като Лора Палмър, нали…), но в който си измисля различен живот, което изнамира за себе си смъртоносна болест и стоически позволява на майка си да плати много пари на шарлатанка, за да я “излекува”, която позволява да бъде настройвана срещу избягалия си баща – само за да разбере, че татко трябва да каже другиму.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/r...
October 2, 2021
Романът спечелва с личното не усложнено разказване. Авторката сваля защитните механизми на порядъчното и социално приемливото представяне на живота в семейството и показва жестокост зад любовта, а читателят се чувства свидетел, заставен най-сетне да узнае онова, което не е записано в нито един дневник.
September 8, 2021
“Обичам те, мамо” е заклинание, което не ми позволява по залез-слънце да се преобразя във върколак.”
…
“И когато умреш, ако съм още жива, ще крещя на себе си, задето съм крещяла на теб.”
…
“И когато умреш, ако съм още жива, ще крещя на себе си, задето съм крещяла на теб.”
August 4, 2020
удивительно как в жизни все само сходится, посмотреть сериал Чики с до радости и одновременно боли реальными картинками российского юга и глубинки, поехать под Анапу на неделю, смотреть многое своими глазами, прочитать до жути откровенную, во многом терапевтическую книгу, написанную женщиной "Конец света, моя любовь", а затем сразу книгу рассказов Наталии Мещаниновой, не менее откровенную, хлесткие и жуткие рассказы. Как будто кто-то невидимый дидактически отбирает для меня контент и жизненные события.
рассказы сильнейшего впечатления, абсолютно терапевтический опыт даже для моего плюшевого, лишенного жести (сексуальных домогательств, уголовников, пьянства) жизненного опыта.
а еще я очень полюбила оформление книги, спасибо Сеансу.
рассказы сильнейшего впечатления, абсолютно терапевтический опыт даже для моего плюшевого, лишенного жести (сексуальных домогательств, уголовников, пьянства) жизненного опыта.
а еще я очень полюбила оформление книги, спасибо Сеансу.
April 15, 2022
Когато започнах да чета тази книга,си казах,че ще я "глътна " за нула време. Но тя се оказа много голям залък,който трудно преглъщах.
Брутална е!
Брутална е!
March 6, 2021
это бомба
July 16, 2019
Вообще это не литература, конечно. Это заявка на психотерапию, сбор анамнеза. В начале боролась с ощущением ужасной скуки, потому что зачем вообще этот текст? Ну да, всё так и есть. Ииии?..
July 26, 2019
наверное, самое сильное чтение эпохи #metoo на русском
January 19, 2021
Истории наверное половины девочек России, выросших в 90-е.
September 17, 2021
Брутална! Искам още неща от нея да прочета...
January 29, 2022
Stories of a Life is a heartbreaking coming-of-age story of Natasha. It's a story of her difficult childhood, her complicated relationship with her family, especially her mother and stepfather Sasha. Her childhood and teen years were marked by a series of abuses. Brutally honest and often written in a funny way.
This is a memoir novel, and the author originally wrote it as a series of Facebook posts. Stories of Life is a quick read, and I would recommend it to readers who like different, postmodern novels and those who often read something to do with the #metoo movement.
This quote from one of the reviews says it all:
“The author, in general, is not trying to shock, she is simply not afraid to say. But this simultaneous openness and ruthlessness strikes with unexpected force and long action. Leads the reader out of their comfort zone. Makes him an involuntary and seemingly guilty observer." ––Elena Makeenko, Gorky Media
Thanks to Deep Vellum Publishing for the ARC and this opportunity! This is a voluntary review, and all opinions are my own.
This is a memoir novel, and the author originally wrote it as a series of Facebook posts. Stories of Life is a quick read, and I would recommend it to readers who like different, postmodern novels and those who often read something to do with the #metoo movement.
This quote from one of the reviews says it all:
“The author, in general, is not trying to shock, she is simply not afraid to say. But this simultaneous openness and ruthlessness strikes with unexpected force and long action. Leads the reader out of their comfort zone. Makes him an involuntary and seemingly guilty observer." ––Elena Makeenko, Gorky Media
Thanks to Deep Vellum Publishing for the ARC and this opportunity! This is a voluntary review, and all opinions are my own.
July 19, 2019
Довольно безжалостные рассказы о взрослении в нищей российской глубинке в 90-е годы. Судя по всему, в довольно большой степени автобиографичные, отчего становится ещё более не по себе. Все, что вы не хотели знать о токсичных отношениях и насилии в семье, психологических травмах и неблагополучной социальной обстановке. (С другой стороны, если вы и правда не хотите об этом этом знать, в русскую литературу лучше в принципе не ходить, грустный смайлик).
При этом, если говорить о тексте, это очень ритмичная проза, местами почти поэзия, и в каждом рассказе мы узнаем чуть больше, чем в предыдущем. В общем, из осколков в итоге складывается мозаика, но читателю ясно видно, что вещь это изначально разбитая, и эта разбитость - её интегральное свойство, то, вокруг чего всё строится. Текст, который при всей своей целостности, никогда не будет целым.
(Прочитано для мастерской Галины Юзефович и Анастасии Завозовой в 2019 году).
При этом, если говорить о тексте, это очень ритмичная проза, местами почти поэзия, и в каждом рассказе мы узнаем чуть больше, чем в предыдущем. В общем, из осколков в итоге складывается мозаика, но читателю ясно видно, что вещь это изначально разбитая, и эта разбитость - её интегральное свойство, то, вокруг чего всё строится. Текст, который при всей своей целостности, никогда не будет целым.
(Прочитано для мастерской Галины Юзефович и Анастасии Завозовой в 2019 году).
Read
May 18, 2022This is such a powerful book. As the back flap indicates, this is one of the testimonial writings that spawned or enflamed the #metoo movement in her native Russia, but I did not know it at the time. This book defies the archetype of a Russian literature book as big, blocky, and very philosophical and meditative. In contrast, this book is slim, short and packs a brutal punch with its fierce candor about the author's life experiences as a young woman maturing in her local town. In the author's style of writing, the normalized absurdities of life-- endemic poverty, clueless or careless authorities, indifferent fathers, long-suffering mothers, hopeless cyclical thievery, drug addiction-- are written about and transformed into a black comedy of life. At least, these were how the first stories were. But the last story--it really put the previous stories about the families' women into a tragic perspective, as the mother-- a well-meaning, long-suffering woman living in a patriarchal milieu where 'male strength' is celebrated-- marries (or co-habitates with?) a despicable rapist predator pig who engages in a years-long chase, hunt, entrapment, sexual abuse of her young daughter. To read the author's experiences, in this powerful, frank, fictionalized(?) memoir, is to truly get into the trenches of understanding the demoralization, the dehumanisation, of young women, even as children, through sexual abuse. And I mean that frankly because there were vicious, blunt, overwhelming passages where the predator would chase her through trenches-- or forests-- or other corners hidden from sight-- to get his fix. That bastard
November 27, 2019
Книга очень складная и ёмкая, но я не хочу никому её советовать, потому что она пиздец страшная (нот ин э фан уэй). Если Горьковская Карамора или рассказы Андреева пугают на расстоянии истории, у Мещаниновой глаза режет то, что это непреодолённый ужас, мы в нём живём. Я бы может и советовал, будь книга терапевтическим опытом, но его тут перекрывает изобразительная целостность. Рассказы вскрывают рану, которую нужно обрабатывать за текстом уже самому читателю. Скажу: Мещанинова написала классную книгу — и поделю на себя ответственность за ваши переработки.
Кстати: после Рассказов хорошо перебрать в памяти сюжетную линию с мамой из Сердца мира .
Кстати: после Рассказов хорошо перебрать в памяти сюжетную линию с мамой из Сердца мира .
May 8, 2022
Изключително силна книга. Особено близка до нас децата от соц лагера, от едно поколение където често се чувствахме недостатъчно добри за родителите си, където трябваше строго да се придържаме към обществените норми, където винаги и за всичко ние бяхме виновни. Написани са много въздействащо, но и по реалистично просто.
Displaying 1 - 30 of 79 reviews