What do you think?
Rate this book
হেভেন হ্যায নো ফেভারিট্স্
লিলিয়ান ডানকার্ক—
ঘাতক রোগে আক্রান্ত স্যানাটোরিয়ামের
চারদেয়ালের ভেতর বন্দি লাস্যময়ী তরুণী।
বরফের শীতলতায় যেন উষ্ণতম এক সত্তা ও—
বন্দিশালা থেকে মুক্ত আকাশে
ডানা মেলে উড়তে চাওয়া এক পাখি।
আচমকা একদিন লিলিয়ানের বন্দিশালায় আগমন
ছন্নছাড়া রেসিং কার ড্রাইভার, ক্লারফেটের।
গল্পটা বিশ্বযুদ্ধের নিষ্ঠুর ঘা খাওয়া এই মানুষ দু’জনের।
গল্পটা জীবনের প্রতিটা অলিতে-গলিতে
উঁকি দিতে চাওয়া দু’জন মানব-মানবীর।
গল্পটা মাথার ওপর মৃত্যু-পরোয়ানা নিয়ে
জীবনের অর্থ খুঁজে চলা দু’জন মানুষের।
এবং গল্পটা মিষ্টি ভালবাসার।
ঘাতক রোগে আক্রান্ত স্যানাটোরিয়ামের
চারদেয়ালের ভেতর বন্দি লাস্যময়ী তরুণী।
বরফের শীতলতায় যেন উষ্ণতম এক সত্তা ও—
বন্দিশালা থেকে মুক্ত আকাশে
ডানা মেলে উড়তে চাওয়া এক পাখি।
আচমকা একদিন লিলিয়ানের বন্দিশালায় আগমন
ছন্নছাড়া রেসিং কার ড্রাইভার, ক্লারফেটের।
গল্পটা বিশ্বযুদ্ধের নিষ্ঠুর ঘা খাওয়া এই মানুষ দু’জনের।
গল্পটা জীবনের প্রতিটা অলিতে-গলিতে
উঁকি দিতে চাওয়া দু’জন মানব-মানবীর।
গল্পটা মাথার ওপর মৃত্যু-পরোয়ানা নিয়ে
জীবনের অর্থ খুঁজে চলা দু’জন মানুষের।
এবং গল্পটা মিষ্টি ভালবাসার।
336 pages, Paperback
First published January 1, 1961
523 people are currently reading
10323 people want to read
About the author
Erich Maria Remarque
209 books6,054 followersErich Maria Remarque was a German novelist best known for All Quiet on the Western Front (1929), a landmark anti-war novel based on his experiences in World War I. The book became an international bestseller, defining a new genre of veterans’ literature and inspiring multiple film adaptations. Its strong anti-war themes led to condemnation by the Nazi regime, which banned and burned his works.
Born Erich Paul Remark in 1898, he adopted the surname Remarque to honor his French ancestry. He served on the Western Front during World War I, where he was wounded, and later pursued various jobs, including teaching, editing, and technical writing. After the massive success of All Quiet on the Western Front, he wrote several other novels addressing war and exile, such as The Road Back, Three Comrades, and Arch of Triumph. His outspoken opposition to the Nazi regime forced him into exile in Switzerland and later the United States, where he became a naturalized citizen in 1947.
Remarque’s personal life included high-profile relationships with actresses Marlene Dietrich and Paulette Goddard, the latter of whom he married in 1958. In 1943, his youngest sister, Elfriede, was executed by the Nazis for anti-regime remarks, an event that deeply affected him. He spent his later years in Switzerland, where he continued writing. His final completed novel, The Night in Lisbon (1962), was another bestseller.
He died in 1970 at the age of 72, leaving behind a literary legacy that continues to shape discussions on war and its consequences.
AKA:
Эрих Мария Ремарк (Russian)
Born Erich Paul Remark in 1898, he adopted the surname Remarque to honor his French ancestry. He served on the Western Front during World War I, where he was wounded, and later pursued various jobs, including teaching, editing, and technical writing. After the massive success of All Quiet on the Western Front, he wrote several other novels addressing war and exile, such as The Road Back, Three Comrades, and Arch of Triumph. His outspoken opposition to the Nazi regime forced him into exile in Switzerland and later the United States, where he became a naturalized citizen in 1947.
Remarque’s personal life included high-profile relationships with actresses Marlene Dietrich and Paulette Goddard, the latter of whom he married in 1958. In 1943, his youngest sister, Elfriede, was executed by the Nazis for anti-regime remarks, an event that deeply affected him. He spent his later years in Switzerland, where he continued writing. His final completed novel, The Night in Lisbon (1962), was another bestseller.
He died in 1970 at the age of 72, leaving behind a literary legacy that continues to shape discussions on war and its consequences.
AKA:
Эрих Мария Ремарк (Russian)
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 728 reviews
January 18, 2026
A ward in the alpine sanatorium for consumptives… A room in the last resort…
Clerfayt – a former prisoner of war – is a racing driver… He comes to the sanatorium to visit his ill friend… There he meets Lillian – an “odd girl with her mixture of Weltschmerz and craving for life” – a young and beautiful patient of the clinic… She is tormented with her hopeless future and wants to escape into the big world…
He takes her along into the wide world outside… She feels free and exalted… A fiery spark passes between their hearts and they desperately fall in love…
Hypnotized by light moths prefer to burn in a candle flame rather than staying in darkness.
For them, these mountains were walls barring them from real life. The mountains meant easy breathing and hope; yet they could not leave them. Their world had constricted to this mountain valley, and for that reason all news from down below seemed word of a lost paradise.
Clerfayt – a former prisoner of war – is a racing driver… He comes to the sanatorium to visit his ill friend… There he meets Lillian – an “odd girl with her mixture of Weltschmerz and craving for life” – a young and beautiful patient of the clinic… She is tormented with her hopeless future and wants to escape into the big world…
Her sickness, which had always been like an opaque window between herself and the world, no longer existed, at least for the moment. Instead, life lay outspread before her, breathtakingly clear and wide, flooded with moonlight; life with clouds and valleys and happenings. And she belonged to it, she was no longer excluded from it; she stood like all the others, the healthy people, at the starting point, a burning, crackling torch in her hand, ready for the steep drop, the rush down and into life.
He takes her along into the wide world outside… She feels free and exalted… A fiery spark passes between their hearts and they desperately fall in love…
“Aren’t you afraid?” she asked.
“Of what?”
“Of my being sick.”
“I am afraid that I’ll have a front tire blow out on me at a hundred and twenty-five miles an hour,” he said.
Abruptly, Lillian took a deep breath. We’re alike, she thought. Both of us have no future. His reaches only to the next race, and mine to the next hemorrhage. She smiled.
Hypnotized by light moths prefer to burn in a candle flame rather than staying in darkness.
January 4, 2024
Paul Baumer fell on a day just as beautiful as she did
👩🏻This is Remarque’s second novel about cars, racing, sanatoriums and a beautiful woman dying of tuberculosis. (The other is Three Comrades.) However this one is nothing like the other and in fact the female protagonist takes up a great deal of the narrative with her stream of consciousness, unusual with Remarque. It is another of his tragic romances laced through with the characters trying to comprehend suffering and death while bright strands of love and beauty simultaneously fill the reader’s mind
It is certainly one of Remarque’s most powerful, well-knit and engaging works. The final paragraph echoes the final paragraph of All Quiet and is just as haunting, painful and poetic. Both the healthy and the ill fall in this novel. It is not only war that kills. Remarque reminds us that inevitably life takes us all.
🪻All Quiet
He fell in October, 1918, on a day that was so quiet and still on the whole front, that the army report confined itself to the single sentence: All quiet on the Western Front.
He had fallen forward and lay on the earth as though sleeping. Turning him over one saw that he could not have suffered long; his face had an expression of calm, as though almost glad the end had come.
🌺 Heaven has No Favorites
Lillian died six weeks later, on a bright summer afternoon so still that the landscape seemed to be holding its breath. She died quickly and surprisingly and alone. Boris had gone down to the village for a short time. When he returned, he found her dead on her bed. Her face was distorted; she had suffocated during a hemorrhage, and her hands were close to her throat; but a short while afterward her features smoothed and her face became more beautiful than Boris had seen it in a long time. He believed also that she had been happy, insofar as any human being can ever be called happy.
👩🏻This is Remarque’s second novel about cars, racing, sanatoriums and a beautiful woman dying of tuberculosis. (The other is Three Comrades.) However this one is nothing like the other and in fact the female protagonist takes up a great deal of the narrative with her stream of consciousness, unusual with Remarque. It is another of his tragic romances laced through with the characters trying to comprehend suffering and death while bright strands of love and beauty simultaneously fill the reader’s mind
It is certainly one of Remarque’s most powerful, well-knit and engaging works. The final paragraph echoes the final paragraph of All Quiet and is just as haunting, painful and poetic. Both the healthy and the ill fall in this novel. It is not only war that kills. Remarque reminds us that inevitably life takes us all.
🪻All Quiet
He fell in October, 1918, on a day that was so quiet and still on the whole front, that the army report confined itself to the single sentence: All quiet on the Western Front.
He had fallen forward and lay on the earth as though sleeping. Turning him over one saw that he could not have suffered long; his face had an expression of calm, as though almost glad the end had come.
🌺 Heaven has No Favorites
Lillian died six weeks later, on a bright summer afternoon so still that the landscape seemed to be holding its breath. She died quickly and surprisingly and alone. Boris had gone down to the village for a short time. When he returned, he found her dead on her bed. Her face was distorted; she had suffocated during a hemorrhage, and her hands were close to her throat; but a short while afterward her features smoothed and her face became more beautiful than Boris had seen it in a long time. He believed also that she had been happy, insofar as any human being can ever be called happy.
This entire review has been hidden because of spoilers.
June 10, 2013
Heaven Has no Favorites: http://readwithstyle.wordpress.com/20...
A few nights back my mother asked me who my most favorite authors were. Among the names I listed was of course Erich Maria Remarque. She had read most of his novels as a student but she found him way to depressing and she suggested it was about time I stopped being so suicidal and read something more cheerful.
When I went to bed I started thinking about what she said. Having read 7 novels from Erich Maria Remarque, I agree he always creates a gloomy atmosphere of despair and hopelessness. His characters are exemplary sufferers – scarred by one of the two World Wars, missing family members and friends, fighting a terminal illness, suffering from depression and all of the above. His characters are extremely philosophical – they further their suffering by thinking over and over again about the meaning of life and death, the existence of happiness, the relationship between people, the past and the future, the nature of love. His characters drink and eat. I know, this sounds stupid, but one of the aspects about Remarque I have noticed is that he pays special attention to the food and drinks accompanying his characters. Alcohol has that special function in his works (and in life in general) – it alleviates the pain and it prompts the characters to even more philosophical endeavors across the human mind. They drink when they celebrate, they drink when they suffer and they drink when they love. And yet in this suicidal atmosphere Erich Maria Remarque always includes a spark of hope. No matter the circumstances, his characters manage to fall in love – completely, utterly, hopelessly.
Read more: http://readwithstyle.wordpress.com/20...
A few nights back my mother asked me who my most favorite authors were. Among the names I listed was of course Erich Maria Remarque. She had read most of his novels as a student but she found him way to depressing and she suggested it was about time I stopped being so suicidal and read something more cheerful.
When I went to bed I started thinking about what she said. Having read 7 novels from Erich Maria Remarque, I agree he always creates a gloomy atmosphere of despair and hopelessness. His characters are exemplary sufferers – scarred by one of the two World Wars, missing family members and friends, fighting a terminal illness, suffering from depression and all of the above. His characters are extremely philosophical – they further their suffering by thinking over and over again about the meaning of life and death, the existence of happiness, the relationship between people, the past and the future, the nature of love. His characters drink and eat. I know, this sounds stupid, but one of the aspects about Remarque I have noticed is that he pays special attention to the food and drinks accompanying his characters. Alcohol has that special function in his works (and in life in general) – it alleviates the pain and it prompts the characters to even more philosophical endeavors across the human mind. They drink when they celebrate, they drink when they suffer and they drink when they love. And yet in this suicidal atmosphere Erich Maria Remarque always includes a spark of hope. No matter the circumstances, his characters manage to fall in love – completely, utterly, hopelessly.
Read more: http://readwithstyle.wordpress.com/20...
May 6, 2021
A smile, a tear and s - - - i- - - g - - - h as I wipe my eyes...
Shortly after WWII a tubercular woman in a sanatorium in the Swiss mountains meets a racing driver who has stopped by to visit his ex co-driver who is at the facility for a cure. She is introduced to us as Lillian Dunkerque, half Belgian and half Russian. He is simply known as Clerfayt. Lillian, whose prognosis is not good, thinks of the mountains as a prison. To Clerfayt who had been a prisoner of war the Swiss mountains seemed paradise. He is used to looking Death in the eye.
Lillian sees an opportunity to get away from the sanatorium, from the mountains, from sick people (including her close friend Boris Volkov) and from anything to do with her illness. Clerfayt agrees to take her with him to Paris, but it’s no skin off his nose whether she goes or not. Lillian appreciates that he does not mollycoddle her, but treats her normally - Volkov on the other hand is solicitous and unintentionally irritates her. Lillian and Clerfayt both know that death may be just around the corner, and they both try to live life to the full in the here and now. They both want to remain independent and as such travel together, but also spend days apart before continuing their journey. With death on the horizon their priorities have changed, their senses are more acute.
And then one of them falls in love. This cannot bode well for either of them.
###
Erich Maria Remarque takes the reader on an exhilarating ride through the Gotthard tunnel. Here are two extracts from that ride, one at the beginning and one at the end:
“The train went through a switch and entered the Gotthard tunnel.
The walls of the tunnel were damp. Signal lights flew by. After a few moments, Lillian had the feeling that she was riding down a shaft into the center of the earth. The air was stale and old. The noise of the train was re-echoed a thousandfold. In front of her, Lillian saw the two illuminated sedans rocking like two cabins in a boat on the way to Hades. “Will this ever end?” she said.”
“The Acheronian roars became a normal rattling, and then ceased altogether. The train stopped in a soft ambiance of gray and gold and mild air. It was the air of life after the vault-like, cold, dead air of the tunnel. It took Lillian a while before she realized that it was raining. She listened to the drops that pattered gently down upon the top of the car; she breathed the soft air, and held her hand out into the rain. Saved, she thought. Cast across the Styx and saved.”
Considering that they stared death in the face I found these references to Hades and the Styx particularly apt.
Perhaps I enjoyed their trip more than they did. They stopped at beautiful places and had good meals and wine, and sometimes I cheered because I had been to the same place. There are some beautiful descriptions, for example when Lillian visits Sainte-Chapelle in Paris and imagines herself bathing in the coloured light from the stained glass windows, or when Clerfayt is on the race track. I was tempted to quote them here, but managed to refrain from doing so.
This novel is quite different from the Remarque novels that I read earlier this year, but as usual the writing is beautiful. He is fast becoming a favourite author.
###
“We’re alike, she thought. Both of us have no future. His reaches only to the next race, and mine to the next hemorrhage.”
“She did not fear unhappiness; she had lived too long with it and by it. She also did not fear happiness, as did so many of those who thought they were seeking it. What she feared was the prison of mediocrity.”
“Past and future hung in a quivering balance, and her first feeling was not of loneliness, but of high, tense solitude. She was taking nothing with her and she did not know where she was going.”
“Everything was intensely peaceful and normal; here was an evening without fear and rebellion, and she belonged to it, with the same normality and peacefulness. She had escaped into life. The feeling of it almost choked her.”
“Do you see the sky? Morning is coming. Hear the birds? In cities, you only hear them at this time. Nature lovers must go to night clubs, so they can hear thrushes on the way home.”
Shortly after WWII a tubercular woman in a sanatorium in the Swiss mountains meets a racing driver who has stopped by to visit his ex co-driver who is at the facility for a cure. She is introduced to us as Lillian Dunkerque, half Belgian and half Russian. He is simply known as Clerfayt. Lillian, whose prognosis is not good, thinks of the mountains as a prison. To Clerfayt who had been a prisoner of war the Swiss mountains seemed paradise. He is used to looking Death in the eye.
Lillian sees an opportunity to get away from the sanatorium, from the mountains, from sick people (including her close friend Boris Volkov) and from anything to do with her illness. Clerfayt agrees to take her with him to Paris, but it’s no skin off his nose whether she goes or not. Lillian appreciates that he does not mollycoddle her, but treats her normally - Volkov on the other hand is solicitous and unintentionally irritates her. Lillian and Clerfayt both know that death may be just around the corner, and they both try to live life to the full in the here and now. They both want to remain independent and as such travel together, but also spend days apart before continuing their journey. With death on the horizon their priorities have changed, their senses are more acute.
And then one of them falls in love. This cannot bode well for either of them.
###
Erich Maria Remarque takes the reader on an exhilarating ride through the Gotthard tunnel. Here are two extracts from that ride, one at the beginning and one at the end:
“The train went through a switch and entered the Gotthard tunnel.
The walls of the tunnel were damp. Signal lights flew by. After a few moments, Lillian had the feeling that she was riding down a shaft into the center of the earth. The air was stale and old. The noise of the train was re-echoed a thousandfold. In front of her, Lillian saw the two illuminated sedans rocking like two cabins in a boat on the way to Hades. “Will this ever end?” she said.”
“The Acheronian roars became a normal rattling, and then ceased altogether. The train stopped in a soft ambiance of gray and gold and mild air. It was the air of life after the vault-like, cold, dead air of the tunnel. It took Lillian a while before she realized that it was raining. She listened to the drops that pattered gently down upon the top of the car; she breathed the soft air, and held her hand out into the rain. Saved, she thought. Cast across the Styx and saved.”
Considering that they stared death in the face I found these references to Hades and the Styx particularly apt.
Perhaps I enjoyed their trip more than they did. They stopped at beautiful places and had good meals and wine, and sometimes I cheered because I had been to the same place. There are some beautiful descriptions, for example when Lillian visits Sainte-Chapelle in Paris and imagines herself bathing in the coloured light from the stained glass windows, or when Clerfayt is on the race track. I was tempted to quote them here, but managed to refrain from doing so.
This novel is quite different from the Remarque novels that I read earlier this year, but as usual the writing is beautiful. He is fast becoming a favourite author.
###
“We’re alike, she thought. Both of us have no future. His reaches only to the next race, and mine to the next hemorrhage.”
“She did not fear unhappiness; she had lived too long with it and by it. She also did not fear happiness, as did so many of those who thought they were seeking it. What she feared was the prison of mediocrity.”
“Past and future hung in a quivering balance, and her first feeling was not of loneliness, but of high, tense solitude. She was taking nothing with her and she did not know where she was going.”
“Everything was intensely peaceful and normal; here was an evening without fear and rebellion, and she belonged to it, with the same normality and peacefulness. She had escaped into life. The feeling of it almost choked her.”
“Do you see the sky? Morning is coming. Hear the birds? In cities, you only hear them at this time. Nature lovers must go to night clubs, so they can hear thrushes on the way home.”
April 12, 2012
„Случили сте на автор.” Това ми каза една госпожа, докато четях книгата в автобуса. Доста хвалби ми каза по адрес и на книгата, и на автора. Вече спокойно мога да кажа – не без основание.
Наистина чудесна и трогателна книга. Чете се невероятно леко и бързо, въпреки тъжната нотка. В думите на Ремарк има много житейски истини и в един момент осъзнаваш, че небето няма избраници и когато нямаш надежда за бъдещето единственото, което ти остава е любовта към живота, бил той и „назаем.”
И в този ред на мисли се запитах някак инстинктивно: А нима ние живеем? Как да не се запитам дали във високотехнологично развитото ни общество живеем все още истински или просто съществуваме в една илюзия за онзи живот, който ни чака някога, някъде, вместо да живеем, тук и сега? А времето лети бързо и неусетно, сякаш наистина ни е дадено назаем.
Ако и вие като небето си нямате „избраник” за четене – препоръчвам.
Наистина чудесна и трогателна книга. Чете се невероятно леко и бързо, въпреки тъжната нотка. В думите на Ремарк има много житейски истини и в един момент осъзнаваш, че небето няма избраници и когато нямаш надежда за бъдещето единственото, което ти остава е любовта към живота, бил той и „назаем.”
Не беше нужно животът да се гледа в лицето! Достатъчно бе да се усеща.
Всеки се стремеше към някаква цел, всеки се мъчеше да я достигне колкото се може по-скоро и всички тези дребнички цели напълно засенчваха крайната цел на човешкия живот и тя сякаш преставаше да съществува.
И в този ред на мисли се запитах някак инстинктивно: А нима ние живеем? Как да не се запитам дали във високотехнологично развитото ни общество живеем все още истински или просто съществуваме в една илюзия за онзи живот, който ни чака някога, някъде, вместо да живеем, тук и сега? А времето лети бързо и неусетно, сякаш наистина ни е дадено назаем.
Ако и вие като небето си нямате „избраник” за четене – препоръчвам.
Разбрах, че човек може да пропусне само себе си.
- Опасно е всичко, което не владееш напълно добре.
- Ами ако го владееш?
- Тогава е още по-опасно. Тогава човек става лекомислен.
… И какво представлява всъщност един по-дълъг живот? Само едно по-дълго минало. А бъдещето стига винаги до следващия дъх.
По случайност. Това е най-добрата подбуда, която познавам.
Тази вечер думата “искам” ми изглежда тежка като чугун. Човек нищо не може да направи с нея. Толкова е чуплива. По��лушай вятъра! Нима той иска нещо?
Колко непохватно започва да се държи човек, когато обича истински.
Изглеждате така щастлива! Да не би да сте влюбена?
- Да. В една рокля.
- Съвсем разумно. Ето една любов без страхове и без затруднения!
- Такава не съществува...
Изглежда, животът обича парадоксите — когато ти се струва, че нещата са в пълен ред, винаги си смешен и стоиш на края на пропастта, но когато знаеш, че всичко е безвъзвратно пропаднало, съдбата те отрупва с дарове.
Когато се разделят, хората винаги говорят фалшиви думи, винаги лъжат, понеже в такъв момент истината се превръща в ненужна жестокост, докарваща им единствено горест и отчаяние, че не са съумели да се сбогуват по друг начин и че последният спомен, който си оставят, е осквернен от разправии, недоразумения и омраза.
August 17, 2025
Când aștepți moartea crezi că viața nu te mai poate surprinde cu nimic, așa că faci tot ce vrei. Și totuși viața nu e o certitudine, iar sănătatea nu e o garanție, moartea da. O poveste despre viață și moarte, dragoste și pierdere tulburătoare.
September 28, 2012
Nakon što ( u kratkom roku) završih sa knjigom , nalazim se u istom tupom stanju kao nakon čitanja Konradovog Srca tame.
Tupo, nemo osećanje nemoći da napišem nešto dostojno ovog turobnog plesa života i smrti, gorkih očekivanja i još otrovnijih preokreta sudbine.
Remark piše jednostavno, nenametljivo. Atmosfera svakodnevice možda još snažnije doprinosi jačini utiska.
Da, u Remarkovom delu ima dosta dramatičnih, fatalnih elemenata...na momente budi osećaj nekog klasičnog holivudskog noir filma iz 50ih.
Boje, tako intenzivne....Zagušujuće sivilo švajcarskih Alpa, noćna svetla Pariza , zaslepljujuće veštačko šarenilo Monte Karla. Beznadežnost sanatorijuma i probuđena iskra života u senci Lilianine haljine.
Već dugo me jedna knjiga nije ovoliko pokrenula na razmišljanje...To je subjektivno. Gomila je knjiga napisana o prolaznosti života, smrti, vrednovanju onoga što imamo..neke nas ostave hladnima a neke opet izazovu buru.
Ne znam šta je to tačno u ovom delu pokrenulo mene, samo znam da jeste..i da je to jedna neobična, ali prijatna mešavina tuge i volje za životom.
Volela bih da imam nešto pametnije da kažem..ali tako je, neke knjige se jednostavno osete i tu je kraj pokušaja da ih analiziraš ( bar dok se utisci ne slegnu).
Preporuka dabome.
Tupo, nemo osećanje nemoći da napišem nešto dostojno ovog turobnog plesa života i smrti, gorkih očekivanja i još otrovnijih preokreta sudbine.
Remark piše jednostavno, nenametljivo. Atmosfera svakodnevice možda još snažnije doprinosi jačini utiska.
Da, u Remarkovom delu ima dosta dramatičnih, fatalnih elemenata...na momente budi osećaj nekog klasičnog holivudskog noir filma iz 50ih.
Boje, tako intenzivne....Zagušujuće sivilo švajcarskih Alpa, noćna svetla Pariza , zaslepljujuće veštačko šarenilo Monte Karla. Beznadežnost sanatorijuma i probuđena iskra života u senci Lilianine haljine.
Već dugo me jedna knjiga nije ovoliko pokrenula na razmišljanje...To je subjektivno. Gomila je knjiga napisana o prolaznosti života, smrti, vrednovanju onoga što imamo..neke nas ostave hladnima a neke opet izazovu buru.
Ne znam šta je to tačno u ovom delu pokrenulo mene, samo znam da jeste..i da je to jedna neobična, ali prijatna mešavina tuge i volje za životom.
Volela bih da imam nešto pametnije da kažem..ali tako je, neke knjige se jednostavno osete i tu je kraj pokušaja da ih analiziraš ( bar dok se utisci ne slegnu).
Preporuka dabome.
August 19, 2022
Wspaniała. Po prostu wspaniała.
July 4, 2022
This story starts out with a German (he might not be German) visiting his friend in a sanatorium in the Swiss alps, and no, his name is not Hans Castorp. There he meets a dying young woman who’s sick and tired with her treatment and boredom and decides to live a bit and see the world she missed for the last four years. So she hitches a ride with our hero and they go to Paris where she shops for designer clothes and drinks Dom Perignon every day. They obviously get involved.
I have loved Remarque quite a bit since the teenage years, he’s not very versatile in his characters but there’s this melancholy in his works that attracts me.
And this novel is very very bad. So bad that I’m wondering if it was a hack job for some cash or maybe he wrote it as a screenplay for a movie. Remarque is never good at writing women but usually a man( who is obviously a sad Remarque stand-in) is his point of view character. So we see women through his gaze and it is often a sexist portrayal (the heroine in Arc of Triumph for example) but it’s bearable. Here he decides to make her a point of view character and it’s a disaster.
Also every piece of dialog or thought is so melodramatic and full of pathos that I’m sure no real humans talk like that except in movies with Humphrey Bogart and Ingrid Bergman. And for a book published in 1961 it's very passe and just laughably basic. Also for some reason we have to listen to the same conversation over and over and over again.
In the end the moral of the story is that nothing matters, you should just give up, lie down and rot. To die a tragic femme fatale is worth it.
I have loved Remarque quite a bit since the teenage years, he’s not very versatile in his characters but there’s this melancholy in his works that attracts me.
And this novel is very very bad. So bad that I’m wondering if it was a hack job for some cash or maybe he wrote it as a screenplay for a movie. Remarque is never good at writing women but usually a man( who is obviously a sad Remarque stand-in) is his point of view character. So we see women through his gaze and it is often a sexist portrayal (the heroine in Arc of Triumph for example) but it’s bearable. Here he decides to make her a point of view character and it’s a disaster.
Also every piece of dialog or thought is so melodramatic and full of pathos that I’m sure no real humans talk like that except in movies with Humphrey Bogart and Ingrid Bergman. And for a book published in 1961 it's very passe and just laughably basic. Also for some reason we have to listen to the same conversation over and over and over again.
In the end the moral of the story is that nothing matters, you should just give up, lie down and rot. To die a tragic femme fatale is worth it.
October 22, 2011
Она протянула руку к телефону, но не сняла трубки. Она знала, что он ей скажет. Она знала также, что он будет прав; но какая в том польза, даже если знаешь, что другой прав? Разум дан человеку, чтобы он понял: жить одним разумом нельзя. Люди живут чувствами, а для чувств безразлично, кто прав.
с. 15
— Какая у тебя мрачная фантазия.
— Фантазия? У меня мрачный опыт.
с. 18
И что такое в сущности длинная жизнь? Длинное прошлое. Наше будущее каждый раз длится только до следующего вздоха. Никто не знает, что будет потом. Каждый из нас живёт минутой. Всё, что ждёт нас после этой минуты, — тоьлко надежды и иллюзии.
с. 23
Дисциплинированность — похвальное качество, — сказал Клерфе. — Но иногда на ней можно споткнуться. А когда спотыкается этакий твердокаменный субъект — это смешно; надо проявить в нужный момент немного человечности.
с. 34
Клерфе поглядел на неё сбоку.
— Вам уже говорили, что вы очень красивая женщина?
— Да, — сказала Лилиан, вставая. — И притом в значительно менее примитивных выражениях.
с. 35
Люди всегда смешны. И если это осознать, жизнь кажется намного легче.
с. 48
Не мучь меня, — думал он. — Они всегда так говорят, эти женщины — олицетворение беспомощности и себялюбия, никогда не думая о том, что мучают другого. Но если они даже об этом подумают, становится ещё тяжелее, ведь их чувства чем-то напоминают сострадание спасшегося от взрыва солдата, товарищи которого корчатся в муках на земле, — сострадание, беззвучно вопящее: "Слава Богу, в меня не попали, в меня не попали..."
с. 50
— Пойми меня, Борис, — просила она.
— Зачем нужно, чтобы тебя поняли? Ведь ты уходишь — разве этого недостаточно?
Лилиан опустила голову.
— Да, этого достаточно. Бей ещё.
"Бей ещё, — подумал он. — Когда ты вздрагиваешь от боли, потому что тебе пронзили сердце, они стенают "бей ещё", как будто ты и есть убийца".
с. 50
Не надо больше об этом, Борис. Всё, что я говорю, — фальшь... становится фальшью, как только я произношу это вслух, мои слова — как ножь. А я ведь не хочу тебя обидеть. Но каждое моё слово звучит оскорбительно. И даже если я сама уверена, что говорю правду, в действительности всё оказывается совсем не так.
с. 51
Я дурак, — думал он. — Я делаю всё, чтобы оттолкнуть её! Почему я не говорю, улыбаясь, что она права? Почему не воспользуюсь старой уловкой? кто хочет удержать — тот теряет. Кто готов с улыбкой отпустить — того стараются удержать. Неужели я это забыл?
с. 52
— Прощай, Лилиан, — сказал он.
— Прости меня, Борис.
— В любви нечего прощать.
Он улыбался.
с. 53
Они выпили. Клерфе огляделся: гостиница была бедной.
— Это ещё не Париж, — улыбаясь, сказал он.
— Для меня это уже первый пригород Парижа, — ответила Лилиан.
с. 61
Посыльный принёс газету. Она взяла её в руки, но уже через минуту отложила в сторону. всё это уже не казалось её. У неё было слишком мало времени. Она так и не узнает, что станет президентом в будущем году и какая партия получит большинство в парламенте. Это её не интересовало. Её волновало лишь одно — жизнь. Её собственная жизнь.
с. 75
Ты считаешь, что я бросаю на ветер свои деньги, а я считаю, что ты бросаешь на ветер свою жизнь. Пусть каждый останется при своём мнении.
с. 77
У меня такое чувство, будто я оказалась среди людей, которые собираются жить вечно. Во всяком случае, они так себя ведут. Их натсолько занимают деньги, что он забыли о жизни.
с. 79
Ты меня не любишь. Если бы ты меня любила, ты не сказала бы мне об этом.
с. 79
— А что такое свобода?
Клерфе улыбнулся.
— Я тоже не знаю. Знаю тоьлко одно: это не безответственность и не жизнь без цели. Легче понять, какой она не бывает, чем какая она есть.
с. 80
То было великое утешение, она никогда не забудет этот день, — пусть её жизнь, всё, что ей ещё предстоит прожить, станет таким же, как этот зал, похожий на улей, полный легчайшего мёда — лучей, пусть её жизнь будет подобна свету без тени, счастью без сожаления, горению без пепла.
с. 88
Ведь самые простые чувства — это и есть самые сильные чувства. И одно из них — ревность.
с. 92
Он знал, что попался по собственной вине, и злился на сеяб, но он знал также, что прошлых ошибок не исправишь никакими средствами, меньше всего логикой.
с. 94
Она показалась ему очень чужой: эту женщину он никогда не знал и уже успел потерять.
с. 95
— Скажи же что-нибудь! Сделай что-нибудь! Лучше уж прогони меня! Дай мне пощёчину! Но не будь как каменное изваяние.
Она выпрямилась, и он отпустил её.
— Зачем тебя прогонять? — спросила она.
— Значит, ты хочешь, чтобы я остался?
— Сегодня вечером слово "хотеть" кажется мне каким-то чугунным. С ним ничего не поделаешь. Оно слишком ломкое.
с. 96
— Тебе, видимо, всё безразлично, не так ли? — спросил он.
Повернувшись к нему, она улыбнулаь.
— Если глубоко разобраться, то да.
с. 97
Я знаю, что умру, — думала она. — И знаю это лучше тебя, вот в чём всё дело, вот почему то, что кажется тебе просто хаотическим нагромождением звуков, для меня и плач, и крик, и ликование; вот почему то, что для тебя будни, �� воспринимаю как счастье, как дар судьбы.
с. 98
— Я подумал, что никогда больше не увижу тебя, если оставлю сегодня вечером одну, — сказал Клерфэ.
Лилиан села на подоконник.
— Я об этом думаю каждую ночь.
с. 103
— Мне кажется, что в известной степени я неуязвима для обид, — произнесла она наконец задумчиво. — Я искренне так считаю. Может быть, это компенсация за то, другое.
Клерфэ не знал, что сказать ей. Он понимал, о чём она говорила, но, по его мнению, всё обстояло как раз наоборот. Впрочем, возможно, и он, и она были правы и только дополняли друг друга.
с. 103
— Тебе было скучно ждать?
— Нет. Если человек долго никого не ждал, ожидание делает его на десять лет моложе. А то и на все двадцать. Клерфэ посмотрел на Лилиан. — Мне казалось, что я уже никогда не буду ждать.
— А я всегда чего-то ждала.
с. 112
Вот что оличает её от тех, кто толчется здесь, — подумал Клерфэ. — Все они стремятся либо к приключениям, либо к бизнесу, либо к тому, чтобы заполнить шумом джазов пустоту в себе. Она же гонится за жизнью, только за жизнью, она как безумная охотится за ней, словно жизнь — это белый олень или сказочный единорог. Она так отдаётся погоне, что её азарт заражает других. Она не знает ни удержу, ни оглядки. С ней чувствуешь себя то старым и потрёпанным, то совершеннейшим ребёнком. И тогда из глубин забытых лет вдруг вспдывают чьи-то лица, воскресают былые мечты и тени старых грёз, а потом внезапно, подобно вспышке молнии в сумерках, появляется давно забытое ощущение неповторимости жизни.
с. 114
Её ничто не пугает, — думал Клерфэ. — Кабак кажется ей символом самой жизни, а любая банальная фраза звучит для неё так же чарующе и умно, как она, наверное, звучала, когда её произносили впервые. Это просто невыносимо. Она знает, что должна умереть, и свыклась с этой мыслью, как люди свыкаются с морфием, эта мысль преображает для неё весь мир, она не знает страха, её не пугают ни пошлость, ни кощунство. Почему же я, чёрт возьми, ощущаю что-то вроде ужаса, вместо того, чтобы, не задумываясь, ринуться в водоворот?
с. 115
— Мне грустно уезжать отсюда, — сказала она. — Я ведь всё здесь очень полюбила. Но я люблю, ни о чём не жалея. Ты понимаешь?
Клерфэ поднял голову.
— Боюсь, что да. Тебе ни с чем не жаль расставаться.
<...>
"Так она уйдёт и от меня, — подумал Клерфэ, — с той же лёгкостью, с какой люди меняют гостинницы".
с. 117
— Не думаете ли вы, что римляне были ближе к разрешению загадки?
— Какой загадки?
— Зачем мы живём.
— А разве мы живём?
— Возможно, и нет, раз сами спрашиваем. Простите, что завёл об этом разговор, но мы, итальянцы, меланхолики, хотя выглядим совсем иначе, — и всё же мы меланхолики.
— Таковы люди, — сказала Лилиан. — Даже дураки — и те не всегда веселы.
с. 122
В каждой из них заключена Цирцея. И самое смешное, что они в это не верят. В них горит пламя молодости, но за ними уже пляшет невидимая тень — тень мещанства и тех десяти кило, которые они вскоре прибавят; тень семейной скуки, мелочного честолюбия и мелких целей, душевной усталости и самоуспокоенности, бесконечного однообразия и медленно приближающей старости. Только одной из них не грозит всё это, той, что танцует с Фиолой, той, что вы привезли сюда.
с. 124
Он привязал меня к себе тем, — подумала она, — что, будучи со мной, ни о чём меня не спрашивает.
с. 126
Какой глупый вопрос, — подумала Лилиан. — неужели ему ещё не внушили, что никогда нельзя спрашивать женщину, счастлива ли она?
с. 126
У меня нет будущего. Никакого. Вы себе не представляете, как это многое облегчает.
с. 126
Она с трудом различала его лицо. Но ей незачем было видеть Клерфэ. Жизни не надо смотреть в лицо! Достаточно ощущать её.
с. 129
Поделом мне, — подумал он. — Вместо того, чтобы грезить наяву, надо было следить за дорогой. Только дилетанты думают, что гонки — это очень романтично; во время езды не должно быть ничего, кроме машины и гонщика, третьим может быть только опасность, вернее, всё прочее приносит опасность.
с. 135
Мужество вовсе не равнозначно отсутствию страха; первое включает в себя сознание опасности, второе — результат неведения.
с. 136
Говорят, что только человеческий мозг способен изоюрести средство,с помощью которых человек превосходит свою собственную скорость. Это неправда. Разве вошь, забравшись в оперение орла, не превосходит сама себя в скорости?
с. 140
В этом и заключалась трагедия спортсмена: если ты вовремя не умрёшь, тебе суждено тянуть обычную лямку.
с. 141
Неужели, чтобы что-то понять, человеку надо пережить катастрофу, боль, нищету, близость смерти?
с. 143
Наверное, этого почти никто не знает, — думала она. Ведь каждый человек живёт при одной-единственной декорации; он свято верит, что только она существует на свете, не ведая, что декорациям нет числа. Но он живёт на фоне своей декорации до тех пор, пока она не становится старой и потрёпанной, а потом эта рваная серая тряпка покрывает его, подобно серому савану, и тогда человек снова обманывает себя, говоря, что наступила мудрая старость и что он потерял иллюзии. В действиткльности же он просто так ничего и не понял.
с. 144
Клерфэ пытался забыть Лилиан и вернуться к своей прежней жизни; он опять начал пить и искать развлечений, ног при этом его не покидало странное чувство: ему казалось, что он погружается во что-то липкое, как клей.
с. 153
В этот вечер растерянность Клерфэ обратилась в досаду на Лилиан, его обуяла ярость, вековечная ярость мужчины, которого бросили, прежде чем он сам успел бросить.
с. 153
А я знаю человека. — думал он, — который не хочет устраивать свою жизнь.
с. 154
— Мы отлично подходили друг к другу, Клерфэ.
— Как все люди, которые ни к чему не подходят. Да?
с. 154
Я тебе открою, что думают женщины. Всё не так плохо и не так хорошо, как это кажется. И нет ничего окончательного.
с. 155
с. 15
— Какая у тебя мрачная фантазия.
— Фантазия? У меня мрачный опыт.
с. 18
И что такое в сущности длинная жизнь? Длинное прошлое. Наше будущее каждый раз длится только до следующего вздоха. Никто не знает, что будет потом. Каждый из нас живёт минутой. Всё, что ждёт нас после этой минуты, — тоьлко надежды и иллюзии.
с. 23
Дисциплинированность — похвальное качество, — сказал Клерфе. — Но иногда на ней можно споткнуться. А когда спотыкается этакий твердокаменный субъект — это смешно; надо проявить в нужный момент немного человечности.
с. 34
Клерфе поглядел на неё сбоку.
— Вам уже говорили, что вы очень красивая женщина?
— Да, — сказала Лилиан, вставая. — И притом в значительно менее примитивных выражениях.
с. 35
Люди всегда смешны. И если это осознать, жизнь кажется намного легче.
с. 48
Не мучь меня, — думал он. — Они всегда так говорят, эти женщины — олицетворение беспомощности и себялюбия, никогда не думая о том, что мучают другого. Но если они даже об этом подумают, становится ещё тяжелее, ведь их чувства чем-то напоминают сострадание спасшегося от взрыва солдата, товарищи которого корчатся в муках на земле, — сострадание, беззвучно вопящее: "Слава Богу, в меня не попали, в меня не попали..."
с. 50
— Пойми меня, Борис, — просила она.
— Зачем нужно, чтобы тебя поняли? Ведь ты уходишь — разве этого недостаточно?
Лилиан опустила голову.
— Да, этого достаточно. Бей ещё.
"Бей ещё, — подумал он. — Когда ты вздрагиваешь от боли, потому что тебе пронзили сердце, они стенают "бей ещё", как будто ты и есть убийца".
с. 50
Не надо больше об этом, Борис. Всё, что я говорю, — фальшь... становится фальшью, как только я произношу это вслух, мои слова — как ножь. А я ведь не хочу тебя обидеть. Но каждое моё слово звучит оскорбительно. И даже если я сама уверена, что говорю правду, в действительности всё оказывается совсем не так.
с. 51
Я дурак, — думал он. — Я делаю всё, чтобы оттолкнуть её! Почему я не говорю, улыбаясь, что она права? Почему не воспользуюсь старой уловкой? кто хочет удержать — тот теряет. Кто готов с улыбкой отпустить — того стараются удержать. Неужели я это забыл?
с. 52
— Прощай, Лилиан, — сказал он.
— Прости меня, Борис.
— В любви нечего прощать.
Он улыбался.
с. 53
Они выпили. Клерфе огляделся: гостиница была бедной.
— Это ещё не Париж, — улыбаясь, сказал он.
— Для меня это уже первый пригород Парижа, — ответила Лилиан.
с. 61
Посыльный принёс газету. Она взяла её в руки, но уже через минуту отложила в сторону. всё это уже не казалось её. У неё было слишком мало времени. Она так и не узнает, что станет президентом в будущем году и какая партия получит большинство в парламенте. Это её не интересовало. Её волновало лишь одно — жизнь. Её собственная жизнь.
с. 75
Ты считаешь, что я бросаю на ветер свои деньги, а я считаю, что ты бросаешь на ветер свою жизнь. Пусть каждый останется при своём мнении.
с. 77
У меня такое чувство, будто я оказалась среди людей, которые собираются жить вечно. Во всяком случае, они так себя ведут. Их натсолько занимают деньги, что он забыли о жизни.
с. 79
Ты меня не любишь. Если бы ты меня любила, ты не сказала бы мне об этом.
с. 79
— А что такое свобода?
Клерфе улыбнулся.
— Я тоже не знаю. Знаю тоьлко одно: это не безответственность и не жизнь без цели. Легче понять, какой она не бывает, чем какая она есть.
с. 80
То было великое утешение, она никогда не забудет этот день, — пусть её жизнь, всё, что ей ещё предстоит прожить, станет таким же, как этот зал, похожий на улей, полный легчайшего мёда — лучей, пусть её жизнь будет подобна свету без тени, счастью без сожаления, горению без пепла.
с. 88
Ведь самые простые чувства — это и есть самые сильные чувства. И одно из них — ревность.
с. 92
Он знал, что попался по собственной вине, и злился на сеяб, но он знал также, что прошлых ошибок не исправишь никакими средствами, меньше всего логикой.
с. 94
Она показалась ему очень чужой: эту женщину он никогда не знал и уже успел потерять.
с. 95
— Скажи же что-нибудь! Сделай что-нибудь! Лучше уж прогони меня! Дай мне пощёчину! Но не будь как каменное изваяние.
Она выпрямилась, и он отпустил её.
— Зачем тебя прогонять? — спросила она.
— Значит, ты хочешь, чтобы я остался?
— Сегодня вечером слово "хотеть" кажется мне каким-то чугунным. С ним ничего не поделаешь. Оно слишком ломкое.
с. 96
— Тебе, видимо, всё безразлично, не так ли? — спросил он.
Повернувшись к нему, она улыбнулаь.
— Если глубоко разобраться, то да.
с. 97
Я знаю, что умру, — думала она. — И знаю это лучше тебя, вот в чём всё дело, вот почему то, что кажется тебе просто хаотическим нагромождением звуков, для меня и плач, и крик, и ликование; вот почему то, что для тебя будни, �� воспринимаю как счастье, как дар судьбы.
с. 98
— Я подумал, что никогда больше не увижу тебя, если оставлю сегодня вечером одну, — сказал Клерфэ.
Лилиан села на подоконник.
— Я об этом думаю каждую ночь.
с. 103
— Мне кажется, что в известной степени я неуязвима для обид, — произнесла она наконец задумчиво. — Я искренне так считаю. Может быть, это компенсация за то, другое.
Клерфэ не знал, что сказать ей. Он понимал, о чём она говорила, но, по его мнению, всё обстояло как раз наоборот. Впрочем, возможно, и он, и она были правы и только дополняли друг друга.
с. 103
— Тебе было скучно ждать?
— Нет. Если человек долго никого не ждал, ожидание делает его на десять лет моложе. А то и на все двадцать. Клерфэ посмотрел на Лилиан. — Мне казалось, что я уже никогда не буду ждать.
— А я всегда чего-то ждала.
с. 112
Вот что оличает её от тех, кто толчется здесь, — подумал Клерфэ. — Все они стремятся либо к приключениям, либо к бизнесу, либо к тому, чтобы заполнить шумом джазов пустоту в себе. Она же гонится за жизнью, только за жизнью, она как безумная охотится за ней, словно жизнь — это белый олень или сказочный единорог. Она так отдаётся погоне, что её азарт заражает других. Она не знает ни удержу, ни оглядки. С ней чувствуешь себя то старым и потрёпанным, то совершеннейшим ребёнком. И тогда из глубин забытых лет вдруг вспдывают чьи-то лица, воскресают былые мечты и тени старых грёз, а потом внезапно, подобно вспышке молнии в сумерках, появляется давно забытое ощущение неповторимости жизни.
с. 114
Её ничто не пугает, — думал Клерфэ. — Кабак кажется ей символом самой жизни, а любая банальная фраза звучит для неё так же чарующе и умно, как она, наверное, звучала, когда её произносили впервые. Это просто невыносимо. Она знает, что должна умереть, и свыклась с этой мыслью, как люди свыкаются с морфием, эта мысль преображает для неё весь мир, она не знает страха, её не пугают ни пошлость, ни кощунство. Почему же я, чёрт возьми, ощущаю что-то вроде ужаса, вместо того, чтобы, не задумываясь, ринуться в водоворот?
с. 115
— Мне грустно уезжать отсюда, — сказала она. — Я ведь всё здесь очень полюбила. Но я люблю, ни о чём не жалея. Ты понимаешь?
Клерфэ поднял голову.
— Боюсь, что да. Тебе ни с чем не жаль расставаться.
<...>
"Так она уйдёт и от меня, — подумал Клерфэ, — с той же лёгкостью, с какой люди меняют гостинницы".
с. 117
— Не думаете ли вы, что римляне были ближе к разрешению загадки?
— Какой загадки?
— Зачем мы живём.
— А разве мы живём?
— Возможно, и нет, раз сами спрашиваем. Простите, что завёл об этом разговор, но мы, итальянцы, меланхолики, хотя выглядим совсем иначе, — и всё же мы меланхолики.
— Таковы люди, — сказала Лилиан. — Даже дураки — и те не всегда веселы.
с. 122
В каждой из них заключена Цирцея. И самое смешное, что они в это не верят. В них горит пламя молодости, но за ними уже пляшет невидимая тень — тень мещанства и тех десяти кило, которые они вскоре прибавят; тень семейной скуки, мелочного честолюбия и мелких целей, душевной усталости и самоуспокоенности, бесконечного однообразия и медленно приближающей старости. Только одной из них не грозит всё это, той, что танцует с Фиолой, той, что вы привезли сюда.
с. 124
Он привязал меня к себе тем, — подумала она, — что, будучи со мной, ни о чём меня не спрашивает.
с. 126
Какой глупый вопрос, — подумала Лилиан. — неужели ему ещё не внушили, что никогда нельзя спрашивать женщину, счастлива ли она?
с. 126
У меня нет будущего. Никакого. Вы себе не представляете, как это многое облегчает.
с. 126
Она с трудом различала его лицо. Но ей незачем было видеть Клерфэ. Жизни не надо смотреть в лицо! Достаточно ощущать её.
с. 129
Поделом мне, — подумал он. — Вместо того, чтобы грезить наяву, надо было следить за дорогой. Только дилетанты думают, что гонки — это очень романтично; во время езды не должно быть ничего, кроме машины и гонщика, третьим может быть только опасность, вернее, всё прочее приносит опасность.
с. 135
Мужество вовсе не равнозначно отсутствию страха; первое включает в себя сознание опасности, второе — результат неведения.
с. 136
Говорят, что только человеческий мозг способен изоюрести средство,с помощью которых человек превосходит свою собственную скорость. Это неправда. Разве вошь, забравшись в оперение орла, не превосходит сама себя в скорости?
с. 140
В этом и заключалась трагедия спортсмена: если ты вовремя не умрёшь, тебе суждено тянуть обычную лямку.
с. 141
Неужели, чтобы что-то понять, человеку надо пережить катастрофу, боль, нищету, близость смерти?
с. 143
Наверное, этого почти никто не знает, — думала она. Ведь каждый человек живёт при одной-единственной декорации; он свято верит, что только она существует на свете, не ведая, что декорациям нет числа. Но он живёт на фоне своей декорации до тех пор, пока она не становится старой и потрёпанной, а потом эта рваная серая тряпка покрывает его, подобно серому савану, и тогда человек снова обманывает себя, говоря, что наступила мудрая старость и что он потерял иллюзии. В действиткльности же он просто так ничего и не понял.
с. 144
Клерфэ пытался забыть Лилиан и вернуться к своей прежней жизни; он опять начал пить и искать развлечений, ног при этом его не покидало странное чувство: ему казалось, что он погружается во что-то липкое, как клей.
с. 153
В этот вечер растерянность Клерфэ обратилась в досаду на Лилиан, его обуяла ярость, вековечная ярость мужчины, которого бросили, прежде чем он сам успел бросить.
с. 153
А я знаю человека. — думал он, — который не хочет устраивать свою жизнь.
с. 154
— Мы отлично подходили друг к другу, Клерфэ.
— Как все люди, которые ни к чему не подходят. Да?
с. 154
Я тебе открою, что думают женщины. Всё не так плохо и не так хорошо, как это кажется. И нет ничего окончательного.
с. 155
September 29, 2020
Vienubrīd varbūt drusku vienveidīgi (kas lasa/īja, sapratīs), bet visumā izcila grāmata. Mana dienasgrāmata tagad pilna ar dialogiem un citātiem no šīs grāmatas! Jo vairāk lasu Remarku, jo vairāk brīnos par to, cik ievelkoši (vienlaikus apcerīgi) ir viņa darbi un cik dzirkstoši – dialogi (vērts pamācīties, pasmelties), kā arī par to, kā viņam dzīves laikā izdevies uzrakstīt tik daudz spēcīgu romānu, kuri uzrunā paaudžu paaudzes. Lasīšu vēl. Remarks runā par dzīvības trauslumu, dzīves absurdu, kara bezjēdzīgumu, dzīves baudīšanu, ķepurošanos no slimībām, allaž par nāves elpošanu pakausī un iemīlēšanos.
February 7, 2024
السوداوية والعبثية تغلف الرواية من بدايتها إلى نهايتها
كيف لا والرواية تتحدث عن الموت
فهل يمكن تلميع صورة الموت!
" الموت رفيق مخلص للجميع أصحاء كنا أو مرضى، هو لا يخلف وعدة وإن تعددت مفارقاته"
هذا ما نطقت به ليليان
المريضة مرضا خطيراً
تموت في النهاية
بعد أن تقع في علاقة حب ملتبسة
مع سجين سابق للنازية وسائق سيارة سباق
يموت هو أيضا إثر حادث سيارة في حلبة سباق
ومن تفاصيل الحياة اليومية والروتينية
التي قد تبعث على الملل في بعض الأحيان إلا أن اريش ماريا ريماك
يخرج بأسئلة فلسفية عميقة عن الحياة والموت وعن جدوى الحياة
كما يصور لنا حالة اليأس
وفقد الإيمان
بعد الحربين العالميتين
كيف لا والرواية تتحدث عن الموت
فهل يمكن تلميع صورة الموت!
" الموت رفيق مخلص للجميع أصحاء كنا أو مرضى، هو لا يخلف وعدة وإن تعددت مفارقاته"
هذا ما نطقت به ليليان
المريضة مرضا خطيراً
تموت في النهاية
بعد أن تقع في علاقة حب ملتبسة
مع سجين سابق للنازية وسائق سيارة سباق
يموت هو أيضا إثر حادث سيارة في حلبة سباق
ومن تفاصيل الحياة اليومية والروتينية
التي قد تبعث على الملل في بعض الأحيان إلا أن اريش ماريا ريماك
يخرج بأسئلة فلسفية عميقة عن الحياة والموت وعن جدوى الحياة
كما يصور لنا حالة اليأس
وفقد الإيمان
بعد الحربين العالميتين
This entire review has been hidden because of spoilers.
July 15, 2024
Моята представа за лятно четиво (и не само). Мисля, че започвам да търся литературно времеубежище.
October 3, 2021
красива і сумна історію про чергову жінку, що вмирає від сухот під акомпанемент любові чоловіка зі складним минулим. щемко, ніжно й трохи жорстоко, багато вина та красивих суконь (це взагалі мій улюблений мотив у цій книзі).
дивовижно і трохи нудно наскільки однакові ремарківські жінки, наче узагальнення його уявлень про всіх "елегантних" панянок того покоління (а "неелегантні" викликають тільки огиду та й загалом ніц не варті). автор з разу в раз повторює в їхніх образах саме ту думку, що вкладає у вуста одного зі своїх героїв:
цікаво, що наприкінці ми взнаємо: дива трапляються, але не з тими, хто їх цінує.
дивовижно і трохи нудно наскільки однакові ремарківські жінки, наче узагальнення його уявлень про всіх "елегантних" панянок того покоління (а "неелегантні" викликають тільки огиду та й загалом ніц не варті). автор з разу в раз повторює в їхніх образах саме ту думку, що вкладає у вуста одного зі своїх героїв:
- Подивіться, як вона танцює. Ви пам'ятаєте помпейські мозаїки? Жінки, створені мистецтвом, тому такі прекрасні, що все випадкове в них відкинуто! Зображена лише їхня краса.
цікаво, що наприкінці ми взнаємо: дива трапляються, але не з тими, хто їх цінує.
May 6, 2014
I like books that make you stop and think (about life and what you're doing with it), those that inspire you to try contemplate the world in a way different than your routine one, through the eyes of the character that struck you with perceptions not shared by the common lads.
Now I often find myself thinking: if I knew I'd die in a month, how would that thing I'm looking at right now feel for me, how would I see it differently, enjoy it more perhaps?
"Heaven has no favorites" is one of those books that left a mark in my inner world, left me with something to remember, a reminder of a truth we are all familiar with but easily forget in our daily lives until it actually comes knocking on our door.
Now I often find myself thinking: if I knew I'd die in a month, how would that thing I'm looking at right now feel for me, how would I see it differently, enjoy it more perhaps?
"Heaven has no favorites" is one of those books that left a mark in my inner world, left me with something to remember, a reminder of a truth we are all familiar with but easily forget in our daily lives until it actually comes knocking on our door.
March 26, 2017
Ενα βιβλιο που μέχρι τα 20 το είχα διαβάσει καμια 70αρια φορές .. Ενα βιβλιο που ειναι υπεύθυνο για την αγαπη μου στην F1....
Ειναι σαν ενα flipside of the " magical mountain " . Η εμπειρία του θανάτου και του κινδύνου κυριαρχεί . You should read it for a few good reasons.
Ειναι σαν ενα flipside of the " magical mountain " . Η εμπειρία του θανάτου και του κινδύνου κυριαρχεί . You should read it for a few good reasons.
March 28, 2025
+ آخ، من خوشبختم. البته باید این رو هم بگم که اصلاً نمیدونم این کلمه یعنی چی.
- من هم نمیدونم.
+ شما هیچوقت خوشبخت بودین؟
- چرا، زیاد. هر بار یه جور.
+ بیشتر کِیها؟
- نمیدونم، هربار یهجور بوده.
+ بیشتر کِیها؟
- وقتی تنها بودم.
رمان «کسی نظر کردهٔ آسمان نیست» که با عنوان اصلی «بهشت هیچچیز مورد علاقهای ندارد» نیز شناخته میشود رمانی از اریش ماریا رمارک، نویسنده آلمانی است که برخلاف آثار پیشیناش که بر بنیادی ضدجنگ استوار بود، حالوهوایی عاشقانه در بستر مرگ بر خودش گرفته.
این رمان که شاید در ذیلِ عنوانِ اصلیِ نامش بتوان این عنوان را هم در نظر گرفت : چگونه وقتی میدانید مدتی طولانی زنده نیستید اوقات خود را میگذرانید؟
🟣. 🟣. 🟣. 🟣. 🟣.
داستان اینگونه شروع میشود که مردی به اسم کلرفای که راننده حرفهای است و ماشین مسابقهای به نام جوزپه دارد به دیدار دوستش هولمان به آسایشگاهی در قلب کوههای آلپ در سوییس میرود. در آسایشگاه با دختری جوان بهنام لیلیان آشنا میشود که گویا به بیماری سِل مبتلا است و چهار سال در آسایشگاه به سر برده و از دنیای آن( که بیمار و دکتر را به شکل برده و رئیس میبیند و از محدودیتها خسته است) بیزار است. در این حین لیلیان به دلیل عدم رعایت مقررات تهدید به اخراج از آسایشگاه میشود و او که موقعیت را مناسب دیده و در آرزوی دیدار دنیای پایین کوهستان است همراه کلرفای به پایین کوهستان میرود در این میان لیلیان با مردی از آسایشگاه به نام بوریس که با او روابط عاطفی عمیقی دارد نیز آشناست ولی شوق دیدار دنیای پایین برایش ارزشمندتر از هرچیزی است به طوری که در هنگام خداحافظی به او میگوید: من رو ببخش بوریس. و در خطاب بوریس میگوید که در عشق نمیشه چیزی رو بخشید. در ابتدای رمان هم از همان آغاز رقابتی بین کلرفای و بوریس شکل میگیرد.
ولی آیا دنیای انسانهای پایین کوهستان باز آرامش و امنیت آسایشگاه را دارد؟ آیا میتوان خوشبختی را در این دنیا یافت؟ آیا این دنیای پیر و بیبنیاد سر سازگاری با انسان را دارد؟ آیا در رویای به دست آوردن چیزی بودن بهتر است یا به دست آوردنش؟
رمارک در این رمان عاشقانه که پایان رقتانگیزی داشت و شاید بشود گفت شخصیتهای ماندگاری چون کلرفای و لیلیان که بشود در ذهن نگه داشت به تمام این پرسشها پاسخ داده. نثر روان و ساده رمارک که خیلی منو یاد نثر همینگوی انداخت ما رو در پسکوچههای فرانسه و ایتالیا گاه در هتلهای شیک پاریس و گاه در کافه های معروفش به دنبال این جوابها میکشونه.
در کل اگر به دنبال یک داستان عاشقانه در جستجوی جوابهای بنیادین، میگردین و به نثر ساده و روان رمارک علاقه دارین این رمان منتظر شماست !! از حق هم نگذریم کتاب جملات ناب زیادی داشت که جا نیست همه رو اینجا بنویسم و برای من حرکت داستان در محور این گفتگوها جالب و لذت بخش بود.
ترجمه هم خوب بود و پانوشتهای موثری داشت که در توصیف مکانها و بهخصوص ایزدهای یونانی و رومی که شخصیتها در مکالمههاشون به کار میبردند، موثر بود.
پ.ن: کمتر کتابی منو تا این موقع صبح بیدار نگه میداره
6:40 دقیقه صبح، جمعه 8 فروردین 404
و اولین کتاب 404 🙃🙂
- من هم نمیدونم.
+ شما هیچوقت خوشبخت بودین؟
- چرا، زیاد. هر بار یه جور.
+ بیشتر کِیها؟
- نمیدونم، هربار یهجور بوده.
+ بیشتر کِیها؟
- وقتی تنها بودم.
رمان «کسی نظر کردهٔ آسمان نیست» که با عنوان اصلی «بهشت هیچچیز مورد علاقهای ندارد» نیز شناخته میشود رمانی از اریش ماریا رمارک، نویسنده آلمانی است که برخلاف آثار پیشیناش که بر بنیادی ضدجنگ استوار بود، حالوهوایی عاشقانه در بستر مرگ بر خودش گرفته.
این رمان که شاید در ذیلِ عنوانِ اصلیِ نامش بتوان این عنوان را هم در نظر گرفت : چگونه وقتی میدانید مدتی طولانی زنده نیستید اوقات خود را میگذرانید؟
🟣. 🟣. 🟣. 🟣. 🟣.
داستان اینگونه شروع میشود که مردی به اسم کلرفای که راننده حرفهای است و ماشین مسابقهای به نام جوزپه دارد به دیدار دوستش هولمان به آسایشگاهی در قلب کوههای آلپ در سوییس میرود. در آسایشگاه با دختری جوان بهنام لیلیان آشنا میشود که گویا به بیماری سِل مبتلا است و چهار سال در آسایشگاه به سر برده و از دنیای آن( که بیمار و دکتر را به شکل برده و رئیس میبیند و از محدودیتها خسته است) بیزار است. در این حین لیلیان به دلیل عدم رعایت مقررات تهدید به اخراج از آسایشگاه میشود و او که موقعیت را مناسب دیده و در آرزوی دیدار دنیای پایین کوهستان است همراه کلرفای به پایین کوهستان میرود در این میان لیلیان با مردی از آسایشگاه به نام بوریس که با او روابط عاطفی عمیقی دارد نیز آشناست ولی شوق دیدار دنیای پایین برایش ارزشمندتر از هرچیزی است به طوری که در هنگام خداحافظی به او میگوید: من رو ببخش بوریس. و در خطاب بوریس میگوید که در عشق نمیشه چیزی رو بخشید. در ابتدای رمان هم از همان آغاز رقابتی بین کلرفای و بوریس شکل میگیرد.
ولی آیا دنیای انسانهای پایین کوهستان باز آرامش و امنیت آسایشگاه را دارد؟ آیا میتوان خوشبختی را در این دنیا یافت؟ آیا این دنیای پیر و بیبنیاد سر سازگاری با انسان را دارد؟ آیا در رویای به دست آوردن چیزی بودن بهتر است یا به دست آوردنش؟
رمارک در این رمان عاشقانه که پایان رقتانگیزی داشت و شاید بشود گفت شخصیتهای ماندگاری چون کلرفای و لیلیان که بشود در ذهن نگه داشت به تمام این پرسشها پاسخ داده. نثر روان و ساده رمارک که خیلی منو یاد نثر همینگوی انداخت ما رو در پسکوچههای فرانسه و ایتالیا گاه در هتلهای شیک پاریس و گاه در کافه های معروفش به دنبال این جوابها میکشونه.
در کل اگر به دنبال یک داستان عاشقانه در جستجوی جوابهای بنیادین، میگردین و به نثر ساده و روان رمارک علاقه دارین این رمان منتظر شماست !! از حق هم نگذریم کتاب جملات ناب زیادی داشت که جا نیست همه رو اینجا بنویسم و برای من حرکت داستان در محور این گفتگوها جالب و لذت بخش بود.
ترجمه هم خوب بود و پانوشتهای موثری داشت که در توصیف مکانها و بهخصوص ایزدهای یونانی و رومی که شخصیتها در مکالمههاشون به کار میبردند، موثر بود.
پ.ن: کمتر کتابی منو تا این موقع صبح بیدار نگه میداره
6:40 دقیقه صبح، جمعه 8 فروردین 404
و اولین کتاب 404 🙃🙂
June 16, 2021
রেমার্কের অন্যান্য বইগুলোর মতই অদ্ভুৎ বিষন্নতায় ভরপুর একটা বই।
Read
October 30, 2016I found this old book in an antique shop and it was a real treat. It tells the story of Lillian who is slowly dying and how she leaves a hospital in search of living out her final days in full. She meets Clerfayt, a race car driver. Essentially they each live for the moment and fall in love. We are all living an instant at a time, who know if we have a long life and does the future extend only to the next breath we each take. Who knows?
May 5, 2019
" Живот назаем" беше моя първи досег с Ремарк и определено няма да е последен. Историите му са силно въздействащи. На пръв поглед са обикновени, но са написани по необикновен и вдъхновяващ начин. Ремарк вдъхва живот на думите и вкарва цвят в емоциите, които описва.
Този роман ни обръща внимание към красотата на дребните неща. Насочва ни към това да оценяваме всеки миг и да гребем от живота с пълни шепи.
И всичко това ни го показва чрез взаимодействието между Лилиан и Клерфе. Тя, която гасне бавно в един санаториум в Швейцария и той, който живее на пълни обороти и се усмихва смело в лицето на смъртта. Клерфе е този, който разчупва оковите на Лилиан и ѝ дава сили да мечтае и да превръща мечтите си в реалност. Именно той ѝ връща жаждата за живот и желанието да превърне последните си мигове в истинско преживяване; именно той ѝ показва как да живее, а не просто да вегетира, докато е жива.
" Живот назаем" е едно силно и неотразимо обяснение в любов към живота!
=====
"Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав."
" Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов. Тя бе готова! Трепереше, но бе готова! "
" — Имам чувството, че се намирам сред хора, които възнамеряват да живеят вечно. Поне така се държат. Треперят за имуществото си и нехаят за пропуснатия си живот. "
" Мечтите не са подвластни на земното притегляне. "
" — Да си тръгнеш не винаги е най-простото, щом като от себе си не можеш да избягаш.
— Винаги е просто, щом си наясно, че стремежът към собственост само ти налага ограничения… и че нищо не можеш да удържиш, дори самия себе си…"
" Колкото пъти човек се изплъзва на смъртта, толкова пъти се ражда повторно, и то с все по-дълбоката благодарност, че се е отървал от илюзията да предявява някакви изисквания към живота.“
" Нищо не е толкова лошо или толкова хубаво, колкото ни се струва, и нищо не е окончателно."
Този роман ни обръща внимание към красотата на дребните неща. Насочва ни към това да оценяваме всеки миг и да гребем от живота с пълни шепи.
И всичко това ни го показва чрез взаимодействието между Лилиан и Клерфе. Тя, която гасне бавно в един санаториум в Швейцария и той, който живее на пълни обороти и се усмихва смело в лицето на смъртта. Клерфе е този, който разчупва оковите на Лилиан и ѝ дава сили да мечтае и да превръща мечтите си в реалност. Именно той ѝ връща жаждата за живот и желанието да превърне последните си мигове в истинско преживяване; именно той ѝ показва как да живее, а не просто да вегетира, докато е жива.
" Живот назаем" е едно силно и неотразимо обяснение в любов към живота!
=====
"Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав."
" Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов. Тя бе готова! Трепереше, но бе готова! "
" — Имам чувството, че се намирам сред хора, които възнамеряват да живеят вечно. Поне така се държат. Треперят за имуществото си и нехаят за пропуснатия си живот. "
" Мечтите не са подвластни на земното притегляне. "
" — Да си тръгнеш не винаги е най-простото, щом като от себе си не можеш да избягаш.
— Винаги е просто, щом си наясно, че стремежът към собственост само ти налага ограничения… и че нищо не можеш да удържиш, дори самия себе си…"
" Колкото пъти човек се изплъзва на смъртта, толкова пъти се ражда повторно, и то с все по-дълбоката благодарност, че се е отървал от илюзията да предявява някакви изисквания към живота.“
" Нищо не е толкова лошо или толкова хубаво, колкото ни се струва, и нищо не е окончателно."
September 9, 2016
The language at first seems a bit outdated, but Remarque wrote this book almost 50 years ago. In a time when people were different as well. Had more manners at least, if nothing else. In my mind I was juggling with this fact, 50 years ago. Remarque was internationally well known writer, and nowadays, he is forgotten. But this book is great. There were times when I felt disconnected with the characters and I was frowning because I was expecting so much of it. But I didn’t understand it, and I was rushing.
The title is brutal and appropriate. It’s not like Remarque will force you and make you love his Lillian and Clerfayt. He is not impressed with you as a reader, he is not going to suck up, he lets you observe, but he leaves you on the other side of the fence. He engages you, and then shocks you. But in a really subtle way. Remarque is not a provocative writer.
He is believable. Along the way, he writes these gems of philosophy, life truths and viewpoints. He connects their stories in a full circle and you understand why Lillian is completely closed and torn and why Clerfayt needs wind and space. And thus why heaven has no favorites.
The title is brutal and appropriate. It’s not like Remarque will force you and make you love his Lillian and Clerfayt. He is not impressed with you as a reader, he is not going to suck up, he lets you observe, but he leaves you on the other side of the fence. He engages you, and then shocks you. But in a really subtle way. Remarque is not a provocative writer.
He is believable. Along the way, he writes these gems of philosophy, life truths and viewpoints. He connects their stories in a full circle and you understand why Lillian is completely closed and torn and why Clerfayt needs wind and space. And thus why heaven has no favorites.
January 4, 2019
Затворих последната страница от "Живот назаем" късно през нощта в една от последните вечери на старата година и все още се чувствам също толкова опустошена, колкото онази вечер, колкото и първия път, когато я четох, макар че този път бях подготвена за това,което ме очакваше. Това е първата книга на Ремарк, която прочетох в живота си. Беше едно наистина старо и парцаливо издание от библиотеката на баба ми. Заглавието й беше нечетивно, а началните страници откъснати, започваше направо от първа глава. Наложи се да ида до библиотеката и да сравня текста на книгата, за да разбера как се казва. В онзи момент обикнах Ремарк, така както не съм обиквала творчеството на нито един друг писател досега.
"Живот назаем" (ще я срещнете още като "Небето няма любимци", каквото е и заглавието й в оригинал на немски) е една от следвоенните истории на Ремарк. В годините, когато войната е отминала, но ехото от нея все още преследва стотиците оцелели в сън и на яве. Трудно е отново да започнеш да градиш нещо, трудно е отново да повярваш в живота, в неговата стойност, отново да го издигнеш на пиедестал, когато до вчера не е струвал и пукнат грош. Трудно е да градиш живот, когато смъртта се превърне в цифри. Колкото по-мащабна е загубата, толкова повече се обезценява стойността й.
"Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов."
Това е единствената възможна истина след толкова много насилствена смърт. Властта да избереш сам смъртта си, а с това и живота си.
"Живот назаем" е като айсберг. На върха му е любовната история на Лилиан и Клерфе, а дълбоко под водата се носи огромната тежест на живота, смъртта и изборите, които всеки от нас има да направи.
Лилиан е израснала по време на войната в нищета, страх, глад и постоянен ужас. Тя е от онези, които въпреки всичко, преживяват войната, но като милиони други, тя носи белезите от нея в тялото и душата си. Лилиан е болна, както стотици други хора, които не са могли да се възстановят след войната. От четири години тя живее в санаториума "Бела Виста", високо в Швейцарските Алпи, където въздухът е толкова чист, че чак те задушава.
Животът в санаториума те откъсва от света, от реалността. Непосредствената битка за всеки дъх, в условия на болнично заведе��ие, където си обгрижван и център на внимание, превръща човек малко или много в егоист. Пациентите на "Бела Виста" ценят живота и почитат смъртта. Научили са се да гледат малко високомерно на другите - на здравите, защото смятат, че те не ценят живота си. Защото не разбират стойността на съществуването си, само защото им е поднесено на тепсия.
Смъртта в санаториумът е част от ежедневието. Коминът на крематориумът се вижда от прозорците, а бизнесът с цветя просперира на места като това. Но всичко това не я прави по-лека, нито по-лесно смилаема. Смъртта е ужас и страх за всеки болен. Тя е отчасти загуба на съмишленик, на другар, отчасти напомняне, че скоро ще дойде и за теб самия.
Лилиан е на двадесет и няколко години, а е видяла в живота си само разруха и смърт. И дори сега на сигурно в санаториума, смъртта отново диша във врата й. От четири години докторите й казват, че има прогрес, че бавно надвива болестта си, ала ето вече четири години са изминали, а Лилиан е все още затворена в санаториума. Животът горе е едновременно безценен и безсмислен. Дните се нижат дълги и нескончаеми. Животът сякаш е спрял.
В този момент се появява Керфе. Един здрав наред десетки болни. Клерфе е автомобилен състезател. А неговият партньор Холман е част от антуража с болни в санаториума "Бела Виста". Клерфе е стигнал до състоянието на почти пълна апатия към света. Той също е преживял войната по не лек начин, но след това е стъпил отново на крака, успял е да възстанови донякъде живота си. И сега се носи като безгласен призрак по света, без да го интересува нищо всъщност. Живот от едно състезание до друго, до момента, в който някое ще се окаже последното.
"Лилиан въздъхна дълбоко. „Колко си приличаме — помисли тя. — И двамата сме хора без бъдеще! Неговото се простира само до следващото състезание, а моето — до следващия кръвоизлив.“ Тя се усмихна."
Клерфе е цинично различен типаж на фона на пациентите и техните посетители в санаториума. Той е безразличен и безразсъден. Последната капка, от която има нужда Лилиан, за да счупи оковите си. И тя прави своя избор. Да доизживее оставащите й месеци истински, не затворена в болница. Да ги изживее долу, при хората, където е животът. Да си купи рокля, да бъде красива, да бъде желана, да бъде жива. Да усети пулса на света около себе си.
Именно това е нещото, което винаги ме е събаряло в тази книга. Жаждата за живот, толкова силна, толкова дълбока и непреодолима, че човек е готов да заплати за нея със смъртта си. Съвсем обмислено и предумишлено. Като сделка с дявола, само дето душата ти ще умре, ако не я сключиш.
Това е животът в най-висшата му форма. Копнеж и жажда за дъх, за да щастие, за споделеност, за мига, точно този тук и сега. Най-важният миг. Какъвто ще бъде и следващият и този след него. Докато все още дишаме.
Тази книга е като да се научиш да живееш. И да умреш за живота.
Тази жажда е по-силна от всичко, по-смислена от всичко. По-парадоксална от всичко.
Нима не е най-добрият начин да покажеш колко обичаш живота, като го пазиш и съхраняваш? Но тогава живот ли е наистина?
Живот ли е, ако не си свободен? Ако не си сам господар на себе си. Или оцеляване?
"Нима той не вижда, че съм като сито, което пропуска през себе си всичко и не може да задържи нищо за дълго? Не забелязва ли, че едва говоря, понеже сърцето ми прелива, станало изведнъж голямо и непознато, и че сред малкото имена, които съхранява в себе си, е и неговото, наречено, както и всяко друго, с едничката дума живот?"
Когато светът около мен започне да затяга примката си и да ме задушава, посягам към думите на Ремарк. В такива моменти те са като глътка въздух, като спасително въже. Думите му са едно от малкото неща, които ми помагат да смеля гнева си към този свят, да открия отново равновесието си, дават ми път и начин да общувам с живота, който се вихри около мен, който ме притиска понякога - жестоко и безмилостно.
http://readersense.blogspot.com/2019/...
"Живот назаем" (ще я срещнете още като "Небето няма любимци", каквото е и заглавието й в оригинал на немски) е една от следвоенните истории на Ремарк. В годините, когато войната е отминала, но ехото от нея все още преследва стотиците оцелели в сън и на яве. Трудно е отново да започнеш да градиш нещо, трудно е отново да повярваш в живота, в неговата стойност, отново да го издигнеш на пиедестал, когато до вчера не е струвал и пукнат грош. Трудно е да градиш живот, когато смъртта се превърне в цифри. Колкото по-мащабна е загубата, толкова повече се обезценява стойността й.
"Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов."
Това е единствената възможна истина след толкова много насилствена смърт. Властта да избереш сам смъртта си, а с това и живота си.
"Живот назаем" е като айсберг. На върха му е любовната история на Лилиан и Клерфе, а дълбоко под водата се носи огромната тежест на живота, смъртта и изборите, които всеки от нас има да направи.
Лилиан е израснала по време на войната в нищета, страх, глад и постоянен ужас. Тя е от онези, които въпреки всичко, преживяват войната, но като милиони други, тя носи белезите от нея в тялото и душата си. Лилиан е болна, както стотици други хора, които не са могли да се възстановят след войната. От четири години тя живее в санаториума "Бела Виста", високо в Швейцарските Алпи, където въздухът е толкова чист, че чак те задушава.
Животът в санаториума те откъсва от света, от реалността. Непосредствената битка за всеки дъх, в условия на болнично заведе��ие, където си обгрижван и център на внимание, превръща човек малко или много в егоист. Пациентите на "Бела Виста" ценят живота и почитат смъртта. Научили са се да гледат малко високомерно на другите - на здравите, защото смятат, че те не ценят живота си. Защото не разбират стойността на съществуването си, само защото им е поднесено на тепсия.
Смъртта в санаториумът е част от ежедневието. Коминът на крематориумът се вижда от прозорците, а бизнесът с цветя просперира на места като това. Но всичко това не я прави по-лека, нито по-лесно смилаема. Смъртта е ужас и страх за всеки болен. Тя е отчасти загуба на съмишленик, на другар, отчасти напомняне, че скоро ще дойде и за теб самия.
Лилиан е на двадесет и няколко години, а е видяла в живота си само разруха и смърт. И дори сега на сигурно в санаториума, смъртта отново диша във врата й. От четири години докторите й казват, че има прогрес, че бавно надвива болестта си, ала ето вече четири години са изминали, а Лилиан е все още затворена в санаториума. Животът горе е едновременно безценен и безсмислен. Дните се нижат дълги и нескончаеми. Животът сякаш е спрял.
В този момент се появява Керфе. Един здрав наред десетки болни. Клерфе е автомобилен състезател. А неговият партньор Холман е част от антуража с болни в санаториума "Бела Виста". Клерфе е стигнал до състоянието на почти пълна апатия към света. Той също е преживял войната по не лек начин, но след това е стъпил отново на крака, успял е да възстанови донякъде живота си. И сега се носи като безгласен призрак по света, без да го интересува нищо всъщност. Живот от едно състезание до друго, до момента, в който някое ще се окаже последното.
"Лилиан въздъхна дълбоко. „Колко си приличаме — помисли тя. — И двамата сме хора без бъдеще! Неговото се простира само до следващото състезание, а моето — до следващия кръвоизлив.“ Тя се усмихна."
Клерфе е цинично различен типаж на фона на пациентите и техните посетители в санаториума. Той е безразличен и безразсъден. Последната капка, от която има нужда Лилиан, за да счупи оковите си. И тя прави своя избор. Да доизживее оставащите й месеци истински, не затворена в болница. Да ги изживее долу, при хората, където е животът. Да си купи рокля, да бъде красива, да бъде желана, да бъде жива. Да усети пулса на света около себе си.
Именно това е нещото, което винаги ме е събаряло в тази книга. Жаждата за живот, толкова силна, толкова дълбока и непреодолима, че човек е готов да заплати за нея със смъртта си. Съвсем обмислено и предумишлено. Като сделка с дявола, само дето душата ти ще умре, ако не я сключиш.
Това е животът в най-висшата му форма. Копнеж и жажда за дъх, за да щастие, за споделеност, за мига, точно този тук и сега. Най-важният миг. Какъвто ще бъде и следващият и този след него. Докато все още дишаме.
Тази книга е като да се научиш да живееш. И да умреш за живота.
Тази жажда е по-силна от всичко, по-смислена от всичко. По-парадоксална от всичко.
Нима не е най-добрият начин да покажеш колко обичаш живота, като го пазиш и съхраняваш? Но тогава живот ли е наистина?
Живот ли е, ако не си свободен? Ако не си сам господар на себе си. Или оцеляване?
"Нима той не вижда, че съм като сито, което пропуска през себе си всичко и не може да задържи нищо за дълго? Не забелязва ли, че едва говоря, понеже сърцето ми прелива, станало изведнъж голямо и непознато, и че сред малкото имена, които съхранява в себе си, е и неговото, наречено, както и всяко друго, с едничката дума живот?"
Когато светът около мен започне да затяга примката си и да ме задушава, посягам към думите на Ремарк. В такива моменти те са като глътка въздух, като спасително въже. Думите му са едно от малкото неща, които ми помагат да смеля гнева си към този свят, да открия отново равновесието си, дават ми път и начин да общувам с живота, който се вихри около мен, който ме притиска понякога - жестоко и безмилостно.
http://readersense.blogspot.com/2019/...
July 21, 2023
"Čovek je veliki u zaboravljanju."
"Velika umetnost života je u tome da znaš vreme kada treba prestati."
Remark i ja smo od sada najbolji knjiški drugari. Ovo nije roman, ovo je romančina i predivno tužna ljubavna priča.
"Velika umetnost života je u tome da znaš vreme kada treba prestati."
Remark i ja smo od sada najbolji knjiški drugari. Ovo nije roman, ovo je romančina i predivno tužna ljubavna priča.
December 24, 2024
"Трябваше да остана при нея - мислеше той. - Но какво става с мене самия? Колко непохватно започва да се държи човек, когато обича истински! Как бързо се стопява цялата му пре- дишна самоувереност! Колко мъчителна става самотата и как всичкият изпитан житейски опит се превръща в дим, който замъглява още повече погледа! Не, за нищо на света не трябва да я загубя!"
"Той спря колата пред входа на хотела.
- Аз съм щастлив - сега каза той. - Все едно дали знаем какво е щастие, или не. Аз съм щастлив в Този миг сред тази тишина, на този площад, щастлив съм, защото съм с тебе."
"- Знам - каза Клерфе. - Говоря, че те обичам, сякаш очаквам да ми бъдеш благодарна за това... Но не си го мисля, повярвай ми. Просто се изразявам много глупаво, защото всичко ми е толкова непривично...
- Не се изразяваш глупаво.
- Всеки мъж се изразява глупаво, когато не лъже една жена."
"Харесва ми всичко - каза Лилиан - всичко тук долу.
Клерфе я погледна замислено.
- Страхувам се, че е така.
- Но защо се страхувате?
Той се засмя.
- Няма нищо по-опасно от жена, която харесва всичко. Какво трябва да направи тогава един мъж, за да харесва само него?
- Да не прави абсолютно нищо.
- Съвсем правилно."
"Сбогом, Лилиан - каза той.
- Прости ми, Борис.
- В любовта няма нищо за прощаване."
„Продължавай да удряш - помисли той. Когато човек за миг трепне от болка, те ти казват: „Продължа вай да удряш!“, сякаш самите те са изоставени. Тяхната логика никога не се простира по-далеч от последния ти отговор - всичко преди това на часа се заличава, сякаш не се е случвало. За тях е от значение не онова, което е предизвикало твоя стон, а самият стон."
"... Не ме измъчвай, Борис...
„Не ме измъчвай - помисли той. - Така казват винаги всички жени, тези олицетворения на миловидност, себелюбие и безпомощност, когато се готвят да разкъсат сърцето на някого. Не ме измъчвай! А дали някога се замислят, че всъщност те измъчват другия? А на вярно би изглеждало още по-безотрадно, ако наистина мислеха и това. Тогава състраданието им би заприлича- ло на стръкче коприва, с което те галят, за да успокоят болката ти."
"Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се по- стигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов. Тя бе готова!"
"Опасно е всичко, което не владееш напълно добре.
- Ами ако го владееш? - попита Лилиан.
- Тогава е още по-опасно - каза Клерфе. Тогава човек става лекомислен."
"- Никой не може да избяга от съдбата си каза той най-после нетърпеливо. И никой не знае кога и как тя ще го застигне. Какъв смисъл има да се пазариш за вре мето? И какво представлява всъщност един по-дълъг живот, Само едно по-дълго минало. А бъдещето стига винаги до следващия дъх. Или до следващото състезание. Какво ще бъде после, така и не знаеш."
"Протегна ръка към телефона, но не вдигна слушалката. Знаеше какво ще й каже. Знаеше също, че ще има право, но каква полза, ако знаеш, че другият има право? Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав. Лилиан седна в едно кресло до прозореца."
"Той спря колата пред входа на хотела.
- Аз съм щастлив - сега каза той. - Все едно дали знаем какво е щастие, или не. Аз съм щастлив в Този миг сред тази тишина, на този площад, щастлив съм, защото съм с тебе."
"- Знам - каза Клерфе. - Говоря, че те обичам, сякаш очаквам да ми бъдеш благодарна за това... Но не си го мисля, повярвай ми. Просто се изразявам много глупаво, защото всичко ми е толкова непривично...
- Не се изразяваш глупаво.
- Всеки мъж се изразява глупаво, когато не лъже една жена."
"Харесва ми всичко - каза Лилиан - всичко тук долу.
Клерфе я погледна замислено.
- Страхувам се, че е така.
- Но защо се страхувате?
Той се засмя.
- Няма нищо по-опасно от жена, която харесва всичко. Какво трябва да направи тогава един мъж, за да харесва само него?
- Да не прави абсолютно нищо.
- Съвсем правилно."
"Сбогом, Лилиан - каза той.
- Прости ми, Борис.
- В любовта няма нищо за прощаване."
„Продължавай да удряш - помисли той. Когато човек за миг трепне от болка, те ти казват: „Продължа вай да удряш!“, сякаш самите те са изоставени. Тяхната логика никога не се простира по-далеч от последния ти отговор - всичко преди това на часа се заличава, сякаш не се е случвало. За тях е от значение не онова, което е предизвикало твоя стон, а самият стон."
"... Не ме измъчвай, Борис...
„Не ме измъчвай - помисли той. - Така казват винаги всички жени, тези олицетворения на миловидност, себелюбие и безпомощност, когато се готвят да разкъсат сърцето на някого. Не ме измъчвай! А дали някога се замислят, че всъщност те измъчват другия? А на вярно би изглеждало още по-безотрадно, ако наистина мислеха и това. Тогава състраданието им би заприлича- ло на стръкче коприва, с което те галят, за да успокоят болката ти."
"Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се по- стигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов. Тя бе готова!"
"Опасно е всичко, което не владееш напълно добре.
- Ами ако го владееш? - попита Лилиан.
- Тогава е още по-опасно - каза Клерфе. Тогава човек става лекомислен."
"- Никой не може да избяга от съдбата си каза той най-после нетърпеливо. И никой не знае кога и как тя ще го застигне. Какъв смисъл има да се пазариш за вре мето? И какво представлява всъщност един по-дълъг живот, Само едно по-дълго минало. А бъдещето стига винаги до следващия дъх. Или до следващото състезание. Какво ще бъде после, така и не знаеш."
"Протегна ръка към телефона, но не вдигна слушалката. Знаеше какво ще й каже. Знаеше също, че ще има право, но каква полза, ако знаеш, че другият има право? Човек притежава малкото разум, за да проумее, че не може да се живее само с разум. Хората живеят с чувствата си, а за чувствата е безразлично кой е прав. Лилиан седна в едно кресло до прозореца."
December 2, 2017
As if gazing down a long corridor, Lillian saw what remained, what could still possibly happen between them. It was a corridor that narrowed steadily, and did not have an exit. She could not walk along it. Others, who had more time,probably could do it. Not she. And in love, there was no turning back. You could never begin afresh; what had happened remained in your blood. Clerfayt could never again be as he had been with her. He could be that way with any other woman, but not with her. What they had had could no more be recalled than time, and no sacrifice, no readiness, no amount of good will would suffice. That was the sad, the inexorable law. Lillian knew it, and for that reason she wanted to leave. The remnant of her life was her whole life—but in Clerfayt’s life it was only a small part. It therefore depended entirely on her, not on Clerfayt. The scales were too uneven; what would be only an episode in his life, although he did not believe it now, was the end for her. She could not throw it away; she knew that now. She felt no regret; she had too little time even for that. But she felt a clarity that resembled the morning’s clarity. And with this clarity the last mists of misunderstanding vanished. She felt the small, sharp joy of decision. And—strangely—with the decision her tenderness returned—for she was now out of danger.
July 30, 2021
Живот на заем е шедьовър, който не бива да бъде изпускан.Пътешествие из най - красивите места в Европа. Една книга за състезнието със смъртта...
От Бреша в Бреша! Нима съществуваше по изразителен символ на безмислието? Природата бе надарила щедро тези хора с чудеса, бе им дала здрави дробове и сърца, бе ги снабдила с поразителни химически агрегати, като черен дроб и бъбреци, бе напълнила черепните им кутии с мека белезникава маса, по- изумителна от всички звездни системи на света!
- Такава е волята божия! Заяви той.
-Майчице господна, пресвета богородичке, да бъде името ти!
-Молеше се той.
-Накажи Сакети затова,че е първи! Изпрати му съвсем мъничка повреда в бензиновата помпа, нищо повече! Също и на Лоти! Свети архангели,закриляйте...
Странно как един толкова груб животински процес, като поглъщането на печени късове от животински трупове и полуразположени млечни продукти може да пробуди най- поетични видения у човешката душа, които да се излеят в химни.
От Бреша в Бреша! Нима съществуваше по изразителен символ на безмислието? Природата бе надарила щедро тези хора с чудеса, бе им дала здрави дробове и сърца, бе ги снабдила с поразителни химически агрегати, като черен дроб и бъбреци, бе напълнила черепните им кутии с мека белезникава маса, по- изумителна от всички звездни системи на света!
- Такава е волята божия! Заяви той.
-Майчице господна, пресвета богородичке, да бъде името ти!
-Молеше се той.
-Накажи Сакети затова,че е първи! Изпрати му съвсем мъничка повреда в бензиновата помпа, нищо повече! Също и на Лоти! Свети архангели,закриляйте...
Странно как един толкова груб животински процес, като поглъщането на печени късове от животински трупове и полуразположени млечни продукти може да пробуди най- поетични видения у човешката душа, които да се излеят в химни.
April 22, 2019
Много хубава книга...
Толкова неща ми се иска да кажа, колкото ми се иска и да помълча.
Бих я натикала в ръцете на всеки един душевен търтей насилствено и бих крещяла да чете.
Толкова неща ми се иска да кажа, колкото ми се иска и да помълча.
Бих я натикала в ръцете на всеки един душевен търтей насилствено и бих крещяла да чете.
November 21, 2018
Kako me ovaj čovek uvlači u svoje priče...i čini da moje svakodnevne aktivnosti bivaju gurnute u drugi plan...jer, zašto bi se bilo šta drugo radilo, kad se može čitati?
Nešto suvislo i nemam baš za reći u ovom trenutku...ispiracija za recenziju - nula bodova.
Ukratko - uživala sam.
Nešto suvislo i nemam baš za reći u ovom trenutku...ispiracija za recenziju - nula bodova.
Ukratko - uživala sam.
June 22, 2020
"إن علينا أن نتخذ من كل لحظة نحياها سلاحا نقاوم به الخوف مما هو آت"
April 18, 2019
Брилянтен както винаги е бил, Ремарк с неговите простички житейски истини, и обикновени човешки съдби, няма как да те остави безразличен..
Displaying 1 - 30 of 728 reviews