Йордан Стефанов Йовков участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През Първата световна война е граничен офицер край река Места, а след това става военен кореспондент от Южния до Северния фронт. Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания — в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“и "Бисери". Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ — Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.
Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.
След като Южна Добруджа е дадена на Румъния - събитие, което писателят изживява като лична драма, - той преминава нелегално новоустановената граница и отива във Варна. С помощта на приятели успява да получи чиновническо място в българската легация в Букурещ, където работи от 1920 до 1927 г.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.
70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.
Познато клише е, че има книги които всеки българин трябва да прочете. Йовков има само такива книги!
Два от разказите, "По жицата" и "Другоселец" съм чел още като ученик преди трйсетина години, но сега ме докоснаха и трогнаха много повече - малки сме били и не сме разбирали, какво нещо огромно и смазващо е то - мъката човешка. И че надеждата е нещо наистина голямо, стига да я има.
За таланта на писателя е писано много, разказите в този сборник са силни и e явно, как драстично са се променили живота и обичаите на българите за няма и сто години. Но неговите свидетелства ще запазят историите и духа на времето.
Задължително трябва да се препрочита Йовков, сладкодумен и справедлив разказвач е, а чистото читателско удоволствие е гарантирано!
„Тъй сме всички. На всички ни е направена една и съща магия — ходим де ходим, пак около Антимовския хан обикаляме.“
Завръщането към Йовковите разкази всеки път е вълшебно преживяване... Житейските проблеми на посетителите и собствениците на хана са така въздействащо представени, че отново предизвикаха в мен същото силно вълнение, като при първия прочит. Йовков е вложил в творбите си непреходни морални поуки и създал ярки герои, затова те несъмнено ще продължават да носят наслада на всеки любител на добрата литература!
Чудесни са книгите на Йовков, дали ще ги четете някъде из хубавите кътчета на България или навсякъде по света те ви откриват един свят може би изгубен в тези модерни времена , но в нашата българска кръв те звучат винаги актуално и много близко .
Никой освен Йовков не може с лекота да създаде такова силно усещане за топлина, за дом, за човещина, за правда, за принадлежност към един народ и неговите традиции. От всяка дума струи дълбока и неповторима връзка с миналото и с природата. Сякаш със завършека на всеки разказ, Йовков дава прошка на героите си, дори и на най-грешните. Очарована съм до дъно!
Мисля, че част от творбите на Йовков все още се изучават като задължителна литература. Лично препоръчвам след време произведенията му отново да се препрочитат, тъй като са изключително написани и създават една реална представа за живота на българина в Добруджа след ПСВ. Разбира се, тук читателите няма да се сблъскат с някакви военни картини, а ще вникнат в съзнанието на хората, запознавайки се с техните битови проблеми, междуселски разпри, чувства и емоции.
Доколкото Йовковите разкази от "Антимовския хан", "Женско сърце" и "Ако можеха да говорят" (том II в моя случай) предават различни събития и персонажи, между тях има явна и силна връзка в лицето на искреността, нравите и меланхолията. Техните художествени качества и рядката им проницателност обрисуват гледни точки и мотиви, често пренебрегвани и неразбирани, а четенето им, макар наистина да не е за всеки, предлага несравним поглед към най-съкровеното у човека. Заслужено 5/5.