Мъртвите сами избират своите издатели. Почувствах го, когато зачетох романа „Мястото или сказание за Иракли“ на Димитър Б. Димов. Бях прочела едва една трета от романа, когато реших, че ще го издам. Нямаше две мнения – това е един чудовищен романист, към който ме поведе неговият първи издател – приятелката ми Малина Томова, в чийто издателски вкус безпрекословно вярвах. Вярвах й и като изключителна поетеса, която винаги ще нося в сърцето си – с любов. Бог да ги прости и двамата.
„Мястото или сказание за Иракли“ ме покори и промени завинаги – не само със стила и езика си, а и с потресаващите парчета светлина, достигнали до мен чрез завидното авторско съприкосновение с обиталището и със сенките на хора и животни, вдишали аромата на същото това място. Та нали обиталището – т.е. земята е нашият дом и поклон, както и нашата вяра, чрез която стигаме до мечтите си. За да се почувстваме живи и мъничко по-високи в духовния барометър на живота.
Божана Апостолова
"Мястото" е една от настолните ми книги. Не само защото авторът й бе съкровен и непрежалим мой приятел. Но и защото това e изумителен текст-откровение, написан на предела на отчаянието. За трагичността на Човека, който сме всички ние. И за всеобщата застрашеност на Смисъла.
Йордан Велчев
Книжище – така бях озаглавил един свой текст за романа на Димитър Б. Димов „М?стото или сказание за Иракли“. Книжище, защото това е не просто книга, това е чудовищна книга, като тук е необходимо пояснение – чудовище идва от чудо, сиреч това е нещо тъй невероятно, тъй непостижимо, тъй завладяващо, че не можеш да откъснеш очи от него. Точно по същия начин не можеш да се откъснеш и от „М?стото или сказание за Иракли“, и то не само заради поглъщащата те история, но и заради езика, заради писателския етос.
Димитър Б. Димов не пише като другите, но не пише и като себе си – той пише като Литературата, като истинската Литература. Казвал ми е, че цял ден може да се бори с едничка страница, за да не допусне нито едно повторение, че цял ден може да я усъвършенства, преглежда, преправя, докато не започне да звучи звънко, мелодично, с небесната хармония, за която говорят питагорейците. Това е къртовски труд, но с ангелска награда, защото да – той ни остави завършена само тази своя книга, но пък каква книга – не книга, КНИЖИЩЕ! И я прочетете, за да разберете не само как се пише, но и за да осъзнаете колко висока, колко тежаща отговорност е писането, доброто писане.
„Мястото“ е разрушителна книга. Трудно е да пиша за нея. Разпознавам треви, дюни, поети, оглеждм се в огледалото на собствената си свръх-младост от времето, когато Го открих. Какво ли изпитват онези, които Го познават отпреди десетилетия, епохи, векове…?
Три сюжета се преплитат – автобиографичен, фантастичен и криминален. Първият е отворена рана в душата на Човека, обречен да живее непримиримия си живот в най-несвободния и ненавистен режим. Вторият е флуоресцентна фантазия след атомната катастрофа, когато светът най-накрая се е избавил от присъствието ни. Третият – заслужено възмездие и справедливост, каквато обаче не ни е писано да познаем приживе. А Мястото не ни напуска никога, носим го в душите си наместо камък и спасение.
Тази книга не вдъхновява, тя опустошава. И едновременно с това издига над трагедията на погубената младост, над завистта и всевечното зло – там, където се сливаме с мечтите си и обгръщаме хоризонта.
„Мястото или сказание за Иракли“ е една от най-съкровените книги в живота ми, тя ме промени завинаги още когато я прочетох за първи път преди много години. Каква огромна загуба за всички ни е, че авторът ѝ ни остави един единствен роман и отнесе със себе си великолепието на словото, от което така се нуждаем.
Има отчаяние. Има светлина. Има обреченост, отвъд която е свободата. Абсолютната свобода.
„Мястото или сказание за Иракли“ е произведение с амбиция за философска дълбочина и символика, но за съжаление не успява да постигне нужната емоционална или естетическа връзка с читателя. Въпреки красивата идея за Иракли като митологично и духовно пространство, текстът остава претенциозен, неясен и твърде затворен в собствения си езиков и концептуален лабиринт.
Стилът е усложнен до степен на нечетимост – изобилието от метафори, разпокъсаната структура и липсата на наративна линия превръщат четенето в усилие, а не в удоволствие. Има моменти, в които сякаш авторът повече се вглежда в собственото си писане, отколкото в желанието да предаде послание или усещане на читателя.
Разочарованието идва и от неуспешния опит да се съчетаят лична носталгия, екологични тревоги и историческа памет в едно цяло. Идеите са налице, но липсва ясен фокус, сюжетна логика и човешка плътност.
В обобщение: Книгата има потенциал за дълбочина, но остава в плен на своята езикова форма. За читателите, които търсят смисъл, емоция и яснота – „Мястото или сказание за Иракли“ по-скоро ще донесе разочарование. Единственият повод за оценка над 0 е уважението към усилието и темите, които авторът се опитва да засегне.