Лекции по история на Византия

by Петър Мутафчиев

Никое общество не е обръщало тъй много внимание на своята историография, както обществото на средновековна Византия. И въпреки това византийската история като част от историята на човечеството е наука сравнително нова и твърде неразработена. Причините за това са много. На първо място тук трябва да се изтъкне обстоятелството, че Византия образуваше един свят за себе си, свят, който имаше малко допирни точки със западното човечество, дето едничко досега интересът към знанията е бил по-голям. Религиозните схващания също са допринесли немалко за това общо невнимание на Запада към Византийския изток. Черковното разединение създаде една пропаст, която не тъй лесно може да бъде запълнена. Византийските схизматици още през Средновековието бяха предмет на отвращение за западните католици и ако разтворите някои от аналите на кръстоносните походи, вие ще видите от византийците да лъха едно презрение и омраза еднакво силни с тия срещу неверниците, против които тия походи бяха насочени.
Когато настъпи Ренесансът и западното човечество излезе от средновековната си затвореност, неговият интерес бе привлечен от класическата древност. Там то намери един свят съвсем различен от тоя, в който бе живяло и който съдържаше в себе си толкова мрак и варварство. В противоположност на ограничеността, невежеството и безусловното господство на черковния авторитет древността показваше едно общество, дето свободата бе основа на човешките отношения, дето една светска цивилизация бе създала по-оптимистично отношение към света, дето науките и изкуството цъфтяха и дето липсваха привилегиите на кръвта и произхода, чието ограничение средновековният човек вече бе почнал тъй силно да чувства.
Вие знаете, че това увлечение от класицизма трае и до днес, но то бе още по-силно в миналото. И пред зрелището, което разкриваше Античният свят, животът на средновековна Византия не може да представя никаква особена цена, защото западният човек, който търсеше в историята отговора на съвременните си проблеми, не можеше тук да намери нищо. Във Византия той виждаше едно общество на предразсъдъци, каквото бе това на Западното средновековие, едно общество, което не бе отделило на знанията на духа никакво особено място, едно общество най-сетне, което живееше под деспотизма и дето черквата и християнството също господстваха над съзнанието и сковаваха волите, както и на Запад.

Genres: History, Nonfiction

614 pages, Paperback

Published January 1, 2014

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

Ренесансовите фрески в Капелата на Медичите поднасят една изненада: портрет на предпоследния византийски император Йоан VIII Палеолог. Съдбата на последните неколцина византийски императори е повече от нерадостна: последният пада в бой с турците през 1453 г. върху руините на завладения град, за да не бъде заловен жив; предходните двама отдават живота си в търсене на невъзможното спасение на своя град, който е единствената останка, до която се е свила някога могъщата империя. Те шестват из християнския запад с години, готови почти на всичко, включително на отказ от независимост на църквата си. Но за помощ е твърде късно - армията на полския крал Владислав Варненчик среща края си край Варна през 1444 г. и възвестява погребалния звън за последния наследник на Рим, пазил вярно над 1100 години портите на Европа от изток.

———
Цялата история на Византия (която никога не е наричала себе си така, а Източна Римска Империя) е люшкане между външни заплахи за унищожение от всички посоки на света, и вътрешни религиозни, социални и икономически катаклизми. Възникнала в резултат на катаклизъм, тя съществува, преодолявайки с нечовешка енергия всеки следващ катаклизъм, за да бъде погребана под последния.

Байрон описва Византия като сплав от римско тяло, гръцки ум и източно-мистична душа. Това творение на римското право, християнската ортодоксия и неусетно вплелите се цивилизационни останки на класическата гръцка и римска античност, е учудващо съвременно в уроците си, и преодолява всяка катастрофа (освен последната) с удивителна издържливост.

Когато рационализмът на Рим се сменя с религиозния възход на християнството, Византия е тази, която го шлифова и институционализира. Римският папа векове наред е подчинен на византийския император и патриарх. Части на Италия са под византийски контрол дори след разграбванвто на Рим. Юстиниан I почти успява да възроди старата римска империя и построява най-бляскавата църква в света - Света София, като кодифицира в по-модерна версия старото римско право. Ираклий и потомците му подемат решително усилие за прочистване на християнството от суеверия и превръщането му в едно предимно вътрешно изживяване, забраняващо олицетворяването и бъркането му с изображения като иконите. Векове преди реформацията на запад. Но сблъсъкът между светска и религиозна власт завършва с поражение за първата. За разлика от Рим и Запада обаче върховната власт във Византия остава неизменно светска. Византия удържа приливните вълни на нововъзникналия и войнстващ ислям, които неколкократно се разбиват в стените на Константинопол. Но победа няма, има само оцеляване - Северна Африка и Сирия са завинаги изгубени за империята. Балканите също - от колонизацията на славяни и българи. Както и Италия. Залезът започва да се спуска окончателно в мига, в който империята се отказва от защитните си механизми. Търговията е поета от новоизгряващите венецианци и генуезци, а византийският флот, владял Средиземноморието, изчезва, за да бъде заменен - срещу заплащане и отказ от суверенитет - от венецианския (и генуезкия) флот.

Истинският край на империята не идва от изток и селджукските турци, а от запад, когато през 1204 г. Четвъртият кръстоносен поход разграбва и оплячкосва Константинопол. Впоследствие Византия е разкъсана на части, някои от които поделени между Венецианската република (която се държи като войнстващ търговски концерн) и част от кръстоносците. Империята никога не се съвзема от този удар и последвалото е бавна агония, която обрича също България и Сърбия. Последните две държави изобщо не схващат картинката, за разлика от умния хан Тервел през 8 век, който отива да отбранява Константинопол срещу арабите. Самите Венеция и Генуа, алчно вкопчени в провалянето на търговския си конкурент, заслужено обричат и собственото си бъдеще с късогледството си.

Самите византийци също никак не са невинни - те се разпределят на властващи кланове, всеки от който граби трон, земи и данъци до дупка. Тези мафиотски кланове предпочитат да обрекат последния си шанс да прогонят надигащата се турска заплаха в битката при Манцикерт, отколкото да сформират поне временна обща лига срещу опасността. Резултатите са видими.

———
Много може да се разсъждава върху Византия. Нейната история е удивително преплетена с нашата - България е първата независима държава, която цъфва в задния двор на империята и отказва да се разкара оттам, като на моменти сама храни амбиции за Константинопол. И е също толкова късогледа за големите заплахи, вкопчена в дребнави боричкания.

У нас има добра византоложка и османистка школа, най-малко поради историческата и географската близост. Западняците на свой ред пренебрегват Византия или като Едуард Гибън - открито я презират, без ни най-малко да я разбират. Други като Кенет Кларк стигат дотам в невежото си презрение, че дори (в неговата книга за цивилизацията) я считат за ненужна бележка под линия, която нямала нищо общо с Европа и и била по-чужда даже от исляма (?!). Тези високомерни сноби обаче задават дълго време тона в историческото възприятие, и тяхното манипулативно, пропагандно опростяване ни лишава от ценно познание.

Мутафчиев, Острогорски и Норуич са представители на обратното течение. Без навирен нос и гръмовно громене, те възкресяват над 1000 изгубени години, и то само повърхностно, без задълбаване.

Лекциите на Мутафчиев са ценни с погледа си към иконоборството. Завършени през 1943 г., малко преди смъртта на професора, те са исторически документ сами по себе си. На светския поглед от първата половина на 20 век, но и на незабравения гняв от съюзническата и първата световна войни. Мутафчиев се впуска в излишно громене и морализаторстване в доста моменти, а е и откровен женомразец. Но е и ерудиран познавач, който си знае работата и успява в други моменти да е доста проницателен и аналитичен, правещ косвени паралели с новото време. Лекциите приключват с 1204 г.

Острогорски като че ли е по-премерен. Но това в само привидно. Писал през 60-те, у него дреме онази мъглява руска православна мистика, неотървала се от бляна си за Третия Рим. Острогорски замита под килима всичко иконоборско или сектантско, което не съответства на официалната (днешна) религиозна доктрина. Просто избягва да пояснява някои моменти - избира премълчаването. Не че обемът му позволява да се шири, но предпочитанията са видни. Ужасяващо неадекватен на моменти е родният превод. Не знам от коя година е, но “Прозорец” са били жестоко немарливи в редакцията не просто на имена и транслитерации, а на значение на думите! Има цели изречения без никакъв ясен смисъл просто защото преводачката не е имала представа от материята и си е измисляла значения.

Норуич ( тук , тук и тук ) е най-балансиран, може би защото е по-съвременен. Той също тълкува и дава оценки, но доста по-умерено, и някак не така яростно като Мутафчиев или подмолно като Острогорски. Недостатъкът при Норуич е, че той често се увлича в западния контекст, но не е прекалено. И уви, подобно на горните двама, не намира време за културата и изкуството.

———
Историята е сплав от несъвместимости. Не можеш да познаваш родната история без контекста. В историята рядко има добри и лоши. И историята е сбор от нишки във всички географски посоки, преминаващи през всички епохи. Изолация няма. Но пък има много липси, изгорели в пожарите, и умишлена пропаганда, предназначена както за онова отминало време, така и за бъдещите читатели. Оруеловите закони на “1984” са били прекрасно познати още през 3 в. от н.е., когато започва този конкретен отрязък. Така че се иска четене с разбиране и мислене. Но най-вече четене.