Вила Амалия

by Pascal Quignard, Паскал Киняр, Красимир Кавалджиев (Translator)

Животът между жените и мъжете е непрекъсната буря. Въздухът между лицата им е по-наситен – по-враждебен, по-мълниеносен, – отколкото между дърветата или камъните. Понякога, твърде рядко, в красиви случаи мълнията наистина пада, наистина убива. Това е любовта. Определен мъж, определена жена. Те падаха назад. Падаха по гръб.

Радостите, които остаряват също като телата...

Genres: France, Fiction, French Literature, Roman, Contemporary, Literature, Novels

256 pages, Paperback

First published January 1, 2006

About the author

Romancier, poète et essayiste, Pascal Quignard est né en 1948. Après des études de philosophie, il entre aux Éditions Gallimard où il occupe les fonctions successives de lecteur, membre du comité de lecture et secrétaire général pour le développement éditorial. Il enseigne ensuite à l’Université de Vincennes et à l’École Pratique des Hautes Études en Sciences Sociales. Il a fondé le festival d’opéra et de théâtre baroque de Versailles, qu’il dirige de 1990 à 1994. Par la suite, il démissionne de toutes ses fonctions pour se consacrer à son travail d’écrivain. L’essentiel de son oeuvre est disponible aux Éditions Gallimard, en collection blanche et en Folio.

===


Pascal Quignard is a French writer born in Verneuil-sur-Avre, Eure. In 2002 his novel Les Ombres errantes won the Prix Goncourt, France's top literary prize. Terrasse à Rome (Terrasse in Rome), received the French Academy prize in 2000, and Carus was awarded the "Prix des Critiques" in 1980.
One of Quignard's most famous works is the eighty-four "Little Treatises", first published in 1991 by Maeght. His most popular book is probably Tous les matins du monde (All the Mornings in the World), about 17th-century viola de gamba player Marin Marais and his teacher, Sainte-Colombe, which was adapted for the screen in 1991, by director Alain Corneau. Quignard wrote the screenplay of the film, in collaboration with Corneau. Tous les matins du monde, starring Jean-Pierre Marielle, Gérard Depardieu and son Guillaume Depardieu, was a tremendous success in France and sold 2 million tickets in the first year, and was subsequently distributed in 31 countries. The soundtrack was certified platinum (500,000 copies) and made musician Jordi Savall an international star.
The film was released in 1992 in the US.
Quignard has also translated works from the Latin (Albucius, Porcius Latro), Chinese (Kong-souen Long), and Greek (Lycophron) languages.

Reviews

[Heba · Rating 4 out of 5]

التقيت هنا بامرأة عنيدة ، شديدة التركيز في كل شيء ، لا تبالي بالأثر الذي تتركه لدى الآخرين ، لا تُملي اوامرها ، تؤلف المقطوعات الموسيقية وتعزفها على البيانو.. كل هذا جميل جداً ولكنها ذات طبع غريب مؤرق فهى امرأة لا تحتمل الانتظار أمام الألم، تفنى ذاتها بنفسها ، قلقة وتدع الخوف يتنامى بداخلها ، منعزلة تؤثر الوحدة استسلاماً وليس اختياراً ، يستحيل كل شيء بداخلها رمادياً باهتاً ..
في لحظة فارقة تنطلق دونما أي تفكير وتتخلى عن كل شيء ..تطفىء حياتها وتقتل ذكرياتها دونما أن تلتفت وراءها....
امرأة تلوذ بالفرار دوماً في مجابهة الأقدار ، تؤثر أن تعيش حياة لامرئية في ظل الخوف والوحدة ، كما لو أن كل شيء بحياتها يتوقف بغتة وبلا سابق إنذار....
الكاتب الفرنسي " باسكال كينيارد" يتمتع بطريقة استثنائية في السرد الروائي ، تباغتك الجمل الحوارية القصيرة ، تظن لوهلة أنها مبتورة وعندما تدقق النظر بها تراها نبع دافيء يفيض بالمعنى...
توصيف الطبيعة دقيقاً وعذباً بصورة تتمازج واحاسيس المرأة الهاربة من نفسها حيث الفقد لا يقبل عزاءاً ولا مواساة..
واخيراً لوهلة أحسست بأن كل شيء يتبارى في ابداء القدرة على الهروب ..يلوذ بك أنت ، يخترقك..يسكنك عميقاً عندئذٍ تدرك كم
" أن الحزن أقدم وأكثر نقاء في دواخلنا من الجمال"...

[Tsvetelina Mareva · Rating 4 out of 5]

От няколко дни "обитавам" Вила Амалия и днес затворих последната страница на поредното книжно бижу от поредицата "Безкрайна проза", изд. Леге Артис с превод на Красимир Кавалджиев. Паскал Киняр е поредният прекрасен френскоезичен автор от каталога на издателството, с когото имам щастието да се запозная. Много ми е трудно да говоря за този роман. В него има толкова много мълчание, тишина и паузи, че някак не му отива многословието, характерно за повечето литературни отзиви. И все пак - ако трябва да перифразирам Франк Запа, да се говори за "Вила Амалия", е като да се танцува за архитектура. Защото романът наистина е музика и като всяка нотна стойност съдържа съответната пауза, която те спира и отзвучава дълго в теб. Като при много от най-силните романи, и тук сюжетът не предлага на пръв поглед някакви изненади - известната пианистка Ан Хидън отдавна подозира спътника в живота си в изневяра, вижда потвърждение на опасението си и решава да скъса с досегашния си живот. Среща със стар неин съученик ѝ дава тласък да осъществи, според мен, отдавна бленуваното бягство и да открие старата изоставена къща на италианския остров Иския, където ще се опита да сглоби късчетата от своя живот под акомпанимента на любимото пиано. Мотивът за бягството и символът за острова като ново убежище, кътче за усамотение и себенамиране присъстват през цялото време в романа. И тук изникват много въпроси, които не ми даваха мира, докато четях. Доколко си свободен да взимаш такива кардинални решения, макар отнасящи се до твоя живот, като да изоставиш всичко и всички, заемали важно място в него? Не е ли егоизъм, безотговорност, прекалено себично и жестоко това? Не дължиш ли поне няколко думи на тези, които изоставяш? Можем ли да простим това на твореца? Самотата като необходимост за творчество и много други теми се разхвърляха из мен, ала така и не намерих категоричен отговор. Това всъщност прави добрата литература.
"Вила Амалия" е едно непрестанно търсене, намиране и повторно изгубване. "Вила Амалия" е като чаша изстудено бяло вино на морската тераса в приглушената светлина на отразения във водата виолетов залез. "Вила Амалия" е като тих разговор с отдавна изгубен приятел, с когото раздялата ви е сближила още повече. "Вила Амалия" е като финален акорд на клавирна пиеса в безкрайна дъждовна вечер. За почитателите на поезията в прозата и философско-съзерцателната литература препоръчвам Паскал Киняр и изобщо всички заглавия от поредицата "Безкрайна проза" на Леге Артис. Сега остава да изгледам и едноименния филм с Изабел Юпер.

[☘Misericordia☘ ⚡ϟ⚡⛈⚡☁ ❇️❤❣ · Rating 5 out of 5]

A lot of topics:
Love and treachery and running away. (Including all the flavours of it: running from oneself and from others and towards something, something else, new and unkknown and that maybe would make it all worthwhile and all...).
Losing self anf losing others.
Finding yourself...
Worrying whether the self you just found is your true one? Or was it the one you just discarded?

The guy whose wife sold his house while he was on a business trip..... That's seriously deranged of her, you know? I get that she wanted out of it all but that?

[Maria Roxana · Rating 4 out of 5]

M-am gândit la Charles Arrowby pe toată durata lecturii, poate de aceea mi-a și plăcut atât de mult această carte. Ann Hidden-un fel de alter-ego feminin al domnului Charles Arrowby mai sus amintit- experimentează dezamăgirea și vrea să rupă legăturile cu trecutul, retrâgându-se pe o insulă din Mediterană. Un loc superb în care suferința, înotul, iubirea au transformat-o într-o femeie cu trăiri și mai intense.
Despre cartea aceasta nu se pot spune foarte multe, pentru că este genul de scriitură pe care trebuie să o simți, cu care legi chiar o intimitate. Eu o recomand tuturor...visătorilor! :)

”Nu e ușor să te desparți de ceea ce ai iubit. Și mai greu te desparți de tine însuți sau de propria-ți imagine.”

”Căminul este locul în care defectele ne sunt iertate, în care slăbiciunile ne sunt acceptate.”

”Cei care nu ne merită nu ne sunt credincioși. Au primit să ne fie alături, dar nu cu lașitatea sau cu lenevia lor, nu cu indiferența, cu trândăvia, cu nevolnicia sau cu prostia lor. Observăm, așezate în fotoliile noastre, întinse în căzile noastre de baie, culcate în paturile noastre, creaturi apatice sau absente pentru care nu mai existăm. Nu pe ele le trădăm părăsindu-le. Pasivitatea și văicăreala lor ne-au abandonat, înainte să ne treacă prin gând să ne rupem de ele.”

”Ea o învăță pe fetiță să asculte primăvara, foșnetul primelor frunze, cântecul păsărilor celebrând soarele, vântul nopții, uneori vocile îndepărtate, murmurul surd al valurilor sub faleză.”

”A-i încredința altui om somnul tău e poate singura impudoare. Să te lași privit în timp ce dormi, în timp ce ți-e foame, în timp ce visezi, te întinzi, te relaxezi-iată un dar ciudat.”

”Când evenimentul se reduce la durerea pe care o provoacă, nicio o consolare nu consolează. Niciun drog, alcool, tutun, somnifer sau cafea, nicio chimie nu îți poate fi de ajutor. Sufletul trebuie să accepte suferința, trebuie, ca să spunem așa, s-o îndure privind-o în față, să-i ofere timpul, abisul, disperarea lui. Trebuie să o atragă în afara timpului. Trebuie s-o hrănească cu altceva decât cu sine.”

”Uneori, nimic nu vindecă mâhnirea. Timpul ce trece o adâncește.”

”Pentru mine, țipetele înseamnă locul de unde am plecat. Înseamnă războiul.”

”Vezi tu, nu cred că vidul poate fi umplut cu tânguiri.”

”Începură să-și ghicească gândurile rostite doar pe jumătate. Apoi și le ghiceau și mai rapid. Se înțelegeau după ton. Și chiar mai înainte: de îndată ce deschideau gura, de îndată ce se pregăteau să deschidă gura. Se înțelegeau după promoroaca de pe buze, iarna. După miros. După neliniște. După suspin.”

”Până la urmă, s-au iubit. Nu s-au iubit sexual. Dar s-au iubit cu adevărat. S-au iubit așa cum s-ar fi iubit doi copii. Să iubești, pentru copii, înseamnă să veghezi. Să veghezi somnul, să potolești spaimele, să ogoiești plânsul, să îngrijești bolile, să mângâi pielea, s-o speli, s-o îmbraci. Să iubești așa cum îi iubești pe copii înseamnă să salvezi de la moarte. Să nu mori înseamnă să hrănești. Sub acest ultim aspect, el o iubi mai mult decât îl iubi ea vreodată.”

[Stephen Durrant · Rating 4 out of 5]

I was exasperated at times as I read "Villa Amalia," but unlike so many other novels I have read recently, this one lingers in my mind. Guignard's lyricism is sometimes too precious for my taste. Moreover, his promotion of the cult of the lonely genius whose artistic contributions justify, even ennoble, anti-social, sometimes very cold-hearted behavior is a bit tiresome. But beneath all this, "Villa Amalia" possesses a very real power, which I think comes from its almost mythic quality. The brilliant composer Ann Hidden (the surname is far from subtle!) wants to disappear into a space far away from friends and family that is entirely her own. She finds that space in a home built on volcanic rock on an island near Naples looking out over the Mediterranean. Guignard's descriptions of this paradise are unforgettable. But Hidden's return to a warm, comfortable, self-contained (and well "hidden") womb cannot last. Eden is always lost. The events that lead to Hidden's return to her mother's Bretagne and then to a friend dying of AIDS near Paris are powerfully portrayed. This might not be as good as Guignard's "Tous les matins du monde," but it is noteworthy nevertheless.

[AiK · Rating 3 out of 5]

не зацепила книга - вроде все при ней и психологизм, и драма, и творчество.

[فريدة إبراهيم · Rating 3 out of 5]

كيف يمكن أن تهرب من ماضيك؟ من كل الذين تعرفهم؟ وخاصة هؤلاء الذين جرحوك؟
كيف يمكن أن تهرب من ذاتك؟
كيف يمكن أن تتجاوز أزمتك؟
هذه الرواية تحمل الكثير من القيم الإنسانية؛ الكثير من الدروس التي يمكنك أن تستشفها،
والكثير من النوافذ التي تطل على الأمل، رغم قسوة الحياة، وقسوة البشر.
تمنحك الرواية وجها آخر للحياة، وتعيد على مسامعك:
أنه يمكنك تجاوز أحزانك، يمكنك أن تغير المكان والأشخاص ونمط الحياة وحتى نوعية المشاكل..
وأن الحياة لا تتوقف على شخص، على تجربة، على فشل.

مؤلمة الرواية، لكنها ممتعة رغم البتر الواضح في مشاهدها الدرامية والتي أثرت على جمالية الرواية ككل.

اقتباسات
لم تكن تهجر رجلا فقط، بل عواطفها. كانت تهجر الطريقة التي عاشت بها عواطفها
توصلت إلى ملاحظة أن المرء عندما يغادر كل شيء فإنه يفقد ذاته أيضا.

[Marie-aimée · Rating 3 out of 5]

Le début est plutôt accrocheur, sur le thème de prédilection de Quignard: les déboires amoureux qui finissent tragiquement. C'est l'histoire d'une femme trompée par son mari qui décide de disparaître. Plus de maison, plus de compte bancaire, l'occasion de renaître et de se redécouvrir. Quand elle s'achète une villa en Italie, l'originalité de la trame tombe à l'eau. Cela vire à la platitude ennuyante du mélodrame. Bien trop superficiel pour moi!

[Jafar · Rating 1 out of 5]

لا أنصح أحد بقرائتها بنسختها العربية الصادرة عن "المجلس الوطني للثقافة والفنون والآداب" الرواية الوحيدة التي عانيت لأنهائها بسبب سوء الترجمة و عدم الترابط بين الأحداث

سأشتري النسخة الأجنبية و بعد ذلك سأحكم على الرواية

[Aliaa Mohamed · Rating 2 out of 5]

الفكرة حلوة بس حسيت إن في حاجة غلط أو عيب ترجمة. في حاجة مش متظبطة

[Vendedor de rápida · Rating 3 out of 5]

Es paradójico que el estilo depurado, sentencioso de Quignard sea en realidad una prosa intensa, de una emotividad contenida. La historia de una venganza por infidelidad se transforma así en algo que va más allá, una reflexión sobre la vida, sobre lo efímero de la felicidad, sobre la omnipresencia de la muerte. Quignard tiene párrafos brillantes y juega con el tiempo y con los puntos de vista con pericia técnica. Lástima que un exceso de pathos perjudique incluso al pacto de credulidad con el lector.

[مولاي أرشيد أحمدو · Rating 3 out of 5]

فكرة الرواية فكرة جميلة ولكن لم يتم معالجتها بذلك الوعي اللازم بأزمة وجودنا المعاصر
كانت تستحق أربعة أنجم ونزعت نجمة منها لأنني لم أرتح للترجمة وأيضا على العموم أنا لا أرتاح لترجمات المجلس الوطني للآداب فهم يكتبون تحذيرا متعلقا بالأخلاق والدين وأنهم لا يقبلون الروايات التي تمس ذلك

[Desislava Filipova · Rating 4 out of 5]

"Вила Амалия" е втората книга, която прочетох от Паскал Киняр.
Докато четях тази история, през цялото време търсех себе си в главната героинята, пианистката Ан Хидън, но всъщност нейният избор е твърде далеч от моите разбирания. За да започнеш нов живот не е нужно да скъсаш всички физически връзки с миналото и да заминеш далеч, новото начало е помирение с миналото и прошка, а Ан винаги ще носи в себе си всички белези от миналото, някак си приключила нейната история го усещам подсъзнателно.
Животът ѝ се променя, когато открива, че мъжът, с които живее ѝ изневерява. Отношенията между Ан и Тома не са детайлно описани, но е загатнато, че в тях липсва хармония и щастие, неговото предателство е само повод Ан да пожелае ново начало и да избяга от монотонния си живот.
Ан избира остров Иския сякаш случайно, но той сякаш ѝ прилича - едновременно е близо и далеч, някак суров и непристъпен, със собствен характер.
Ан е от хората, които сякаш не са на мястото си и не могат да са у дома, нямат към какво да се завърнат, къщата на майка ѝ за нея е чужда и негостоприемна, сякаш никога не е живяла там.
През цялото време търсих промяна в Ан, но за мен тя си остана дистанцирана и самотна, видях проблясъци на привързаност и страдание, но не и страст.
Човек може да се променя външно, да отиде навсякъде, но носи в себе си следи от всичко изживяно.
Като цяло "Вила Амалия" ме натъжи, има нещо твърде безнадеждно във всички герои.

[Елвира · Rating 1 out of 5]

Скучно и безсмислено, а също така и безкрайно неприятна, безлична и отблъскваща главна героиня.

Голямо разочарование от Паскал Киняр, не съм чела други негови неща, но няма и да посегна скоро. Тотално неподходяща книга за хора като мен, които по принцип обичат индивидуализма и времето, прекарано насаме. Сюжетът освен всичко е и адски неправдоподобен още от самата си изходна точка и така продължава и до края. Нито едно интересно или стойностно нещо не намерих в романа. Изхвърлям го (така де, подарявам на антиквар при това с нежелание, защото не обичам да давам на хората тъпи за четене книги).

[Brigitte · Rating 5 out of 5]

I just love all of Quignard's works!

[Ira Dorogova · Rating 2 out of 5]

Не понимаю почему, но это какой-то совершенно сахарный Киньяр. Хотя перевод вроде бы нормальный, Волевич. Дочитала исключительно из-за сюжета.

[ناني ماكفي · Rating 1 out of 5]

نجمة لترجمة وأقل من نجمة
وفجأة تكتشف أن المترجم يعيش بباريس منذ 24سنة
وهنا تقول ربما لم يكن المترجم أو مراجعه أستاذة الفرنسي من قاموا بالعمل
ربما هو العم غوغل
لن أكتب أصلا شيئا عن الرواية ..كانت جميلة حتى استلمها مترجمان لا يمتان لعالم الترجمة بصلة سوى الإسم

[Hélène Lamboley · Rating 4 out of 5]

Le début avec les préparatifs du premier départ de Ann m’a paru relativement long. Certes c’est le premier arrachement et le premier pas vers le dépouillement mais j’avoue que j’ai mis du temps à ressentir cette esthétique du vide et du silence, du à peine perceptible liée à la sacralité, que j’avais trouvé si belle dans Tous les matins du monde et que j’adore dans la musique minimaliste contemporaine. Thématiquement cette esthétique était là depuis le début mais dans l’écriture j’ai d’abord ressenti plus de sècheresse que de dépouillement. A partir de la villa Amalia et de Magdalena, cependant, le roman prend plus d’ampleur poétique et le dépouillement qui est aussi esthétique de la souffrance est, je trouve, mieux transmis par l’écriture qui devient d’une pureté et d’une beauté douloureuse. Sans doute fallait-il que l’intrigue et le cheminement de Ann conduisent à cet art qui finit par épouser la vie, ce qui justifie a posteriori le démarrage un peu lent et sec du récit que je vois comme une anticipation du dépouillement final mais que n’explique pas encore un parcours de vie marqué par les pertes, les morts et les exils successifs.

[Laurelas · Rating 3 out of 5]

J'ai beaucoup aimé le début du livre, les premières parties, où cette femme singulière, Ann-Eliane, décide de faire table rase du passé et s'engouffre dans la solitude. C'était assez beau, libérateur.

La suite du roman m'a peut-être moins plu du côté de l'histoire, mais son lyrisme est resté intact et c'était quand même beau. Tragique et beau. Un peu flou parfois, on ne sait pas très bien qui "raconte", on est face à des bribes d'existence et il est difficile de mesurer le temps dans le roman. Mais ça ne m'a pas pas dérangé, ça fait partie du texte, aussi singulier soit-il.

Un beau roman, un peu trop tragique pour moi parfois (attention à ne pas être soi-même un peu triste ou dans le deuil à la lecture du livre, mais ce n'est que mon avis) mais qui ne laisse pas indifférent.

[Alyaa Elhenawy · Rating 5 out of 5]

لان الحياة بين النساء و الرجال عاصفة دائمة ، الهواء بين وجوههم اكثر شدة ، اكثر عدوانية ، و اكثر وخزا منة بين الاشجار او الاحجار ، في بعض الاحيان ، في احيان نادرة ، في احيان رائعة ، تضرب الصاعقة فعلا ، تقتل فعلا ، انة الحب . يتشابة الرجل و المرأة ، ويسقطان الى الخلف ، يسقطان على الظهر
باسكال كينيارد " فيلا اماليا "

[Afrah Al · Rating 5 out of 5]

رائعه بما تحمله الكلمه من معنى لا أعلم من أين ينبع إبداع الفرنسين في كتابة الروايات إن المشاعر ظاهره وباطنه في الوقت ذاته الألم الذي يكون جامد في روح وجسم الأنسان الحب الحب الدي لايدع للإنسان مجال من أن يعيش من دونه أبدع باسكال لكن خذله المجلس الوطني للثقافه والفنون على ما أعتقد بسبب الرقابه لأن المشاهد الدراميه كانت مقطعه بشكل مؤذي

[Alan Le Bras · Rating 4 out of 5]

Oddly enough, I haven't started with the movie, better yet, i haven't watched the film yet. This novel is yet another good read... I would recommend this book to those used to psychological introspection in literature...

[Ahmed Hassan · Rating 2 out of 5]

قرأت نسخة مترجمه من سلسلة ابداعات عالميه
التي يصدرها المجلس الوطني للثقافة والفنون والاداب بالكويت
من أسوأ الترجمات اللتي قرأتها
الفكرة العامة مبشرة جدا
ولكن للاسف أفسدها المترجم
التقييم للترجمة وليس للرواية

[Abdallah Moh · Rating 2 out of 5]

رواية كُتبت بمهارة متمرس. جمل الرواية والحوارات الدائرة فيها ذات النفس القصير مناسبة جدا لشخصية الرواية الحادة المضطربة المتقلبة المزاج .

إجادة في نقل القارئ من جو مكان الى جو مكان آخر رغم سرعة التنقل .

[Lobna · Rating 4 out of 5]

Simple and surprising.

[Mona · Rating 1 out of 5]

حسبي الله و نعم الوكيل على الترجمة السيئة

[Amona · Rating 4 out of 5]

آن 🌷 شكراً لواقعيتك الخيالية ونبلك الأناني وصبرك الملول لكل التناقضات في شخصيتك وكل الأضداد التي اجتمعت بك لتكوني آن ،،، هذه الرواية قرأتها كمراهقة وأنا في الثلاثين 🌸

[Гергана Георгиева · Rating 5 out of 5]

Своеобразна елегия за екзистенциалната самота, свободата и цената, с която плащаме за нея. Приглушени, прекъсвани от редица паузи, подобно на музиката, накъсана и прекъсваща в най-неочаквани моменти, която Ан твори, се изнизват пред нас историите на героите в книгата. Всеки един от тях, нещастен по своему, е обремен със страданието, постигнало го в следствие от решения, грешки, пропуски, едновременно чужди и свои, закотвен в своеобразен подземен свят, обграден от главозамайващи лабиринти, през които другите не могат да преминат докато се опитват да се притекат на помощ на безмълвните му викове. Неспособноста да се установи връзка, да се зазида пропастта между отделните вселени, които всеки отделен герой съставлява, да се разтвори личността в тази на другия дори и за един кратък момент е непрестанен и непобедим лирически спътник на нашите самотници.

''Вила Амалия'', закътана на малкия, обгорен в охрата и керемиденото червено на слънцето остров Иския се явява своеобразно спасение и котва, която да издърпа Ан от гневните вълни, в които се дави, но за толкова кратко, прашинка време от иначе самотното ѝ и съкрушително битие, докато живителният дъжд, ударил след гръмотевиците, не привърши насъбралата си ярост и бездушието на жежкото лято не пресуши отново напоената земя, така, както животът пресушава душите на някога щастливата, макар и за кратко, група от хора, населяваща вилата и трептяща в нейната честота, оставяйки ги непълно безразлични един към друг и към бъдещето, като изпразнени черупки, които не могат вече да послужат за ничий дом.

Има нещо опияняващо красиво и разкъсващо в меланхолията, самотата, самият характер на главната героиня, от които тя не успява да избяга, въпреки ''еврейската'' си пъргавост и упорство в скъсването и самоизолацията от всичко и всеки. Напомня митичните, невидими същества от ''Повелите на руните'', чиито наименования не си спомням и на които толкова много се възхищавах като тинейджър заради способността им да постигат пълна свобода, да се отърсят изцяло от емоции, привързаност, нужда от споделеност и разбиране, които само биха ги спъвали и дърпали надолу. В същото време, Ан не успява изцяло да преодолее белезите, раните, несподелената болка и безмълвната агония, с които понякога се бори, а друг път се примирява като с досадни, но неизгоними самопоканили се приятели на безплатна вечеря. Разтварят се за кратко в музиката и след това възкръсват, тласкайки я все по-дълбоко и по-дълбоко към меланхолията, тъгата и тишината на самоизолираността и самодостатъчността, от които понякога и неочаквано се процеждат лъчите на щастието. Много моя книга.

~ 📖 И няколко любими цитата от книгата:

''Имаше много странен характер: беше изключително пасивна. Почти съзерцателна. Но тази привидна инертност съдържаше своя собствена активност. Беше съвършено тиха, тиха без да е спокойна, неуморно тиха, упорита, съсредоточена по всяко време. На никого не се подчиняваше, още по-малко заповядваше на когото и да било. Говореше малко. Водеше почти невидим живот, заобиколена от тритe си пиана, недружелюбна, почти уединена, работлива, отсъстваща.''

''Той беше изключително сантиментален мъж. А какво е сантиментален мъж? Човек, който обожава да не се храни сам. Само като си помислеше, че ще вечеря с Ан, се просълзяваше. Дори и да не плачеше в действителност, той си казваше: ''Ще вечерям с нея. Чак се просълзявам.''

''Не беше музика. Беше насилие, което изведнъж се отприщваше. Сърцето, белите дробове - под ребрата, а после когато на Вероник ѝ пораснаха гърди, и под гърдите - трепереха.''

''Последва състояние на безтегловност. Странно състояние, при което тялото леко се отдалечава от себе си. При което всичко във вътрешния мир пресъхва. При което яснотата на разума, или поне празнотата, започва да се движи в пространството на черепа. При което макар страданието да упорства, не причинява толкова болка. При което страданието причинява мъка сякаш извън самото тяло.''

''Той затвори очи. Задържа клепачите си спуснати. Каза на Жорж с презрителен тон: - Бог е винаги тук, но сам.''

'' - Не ти ли е прекалено самотно сред руснаците?
- Понякога ми е много самотно и това започва страшно да ми харесва.''

''Животът между мъжете и жените е непрекъсната буря. Въздухът между лицата им е по-наситен - по-враждебен, по-мълниеносен - отколкото между дърветата или камъните. Понякога, твърде рядко, в красиви случаи мълнията наистина пада, наистина убива. Това е любовта. Определен мъж, определена жена. Те падаха назад. Падаха по гръб.''

[Caterina Pierre · Rating 5 out of 5]

This is a beautiful, lyrical book that I blew through in a few hours. We follow the main character, Ann, through her pretty spectacular break-up with her long-time boyfriend, Thomas. Who of us hasn’t considered, at one point or another, dropping everything, selling everything and burning the rest, and taking off for a completely new, untraceable life? If you are interested, this book is a pretty good blueprint on how to do it. Actually, catching her boyfriend at the house of “the other woman” becomes the best thing to ever happen to Ann. She reconnects with an old school friend, Georges, who eventually helps her take an extraordinary journey out of France, outside of which she finds her paradise. The best parts of the book are when Ann finds her moments of solitude. She gets hurt every time she lets someone else in; wasn’t it Sartre who said that hell is other people? There are some odd parts of the book, such as when somehow in Part I someone new briefly starts narrating the story (and he himself is of little consequence). And the book is rife with unlikeable people (no need to name them, you’ll see). But when Ann is surrounded by her solitude, she is at her best. Sadly though, no earthly paradise is meant to last forever, and maybe that is in some small part a meaning of this novel.

[Adrian · Rating 5 out of 5]

I beautiful novel that has made me a fan of Quignard, who I hadn't heard of before. It isn't necessarily a story I'd gravitate towards judging by the jacket, but as soon as I started reading I was taken in by the prose of an obvious master. There are many elisions in this narrative, which spans years and little lifetimes, things to be read between the lines, yet constantly alighting upon small, breathtakingly beautiful moments of personal meaning. It's sad and fraught, and very much like life.

One thing I thought was strange is how about 2/3 of the way through, it is revealed through the use of the first-person that the narrator is not omniscient, but a character in the story who, while living in the background, seems like a stand-in for the author himself. It creates an enigmatic feeling where Ann "Hidden" at that point in her life becomes literally hidden in the story; a theme which anyways is thoroughly explored throughout.