Още щом разбрах, че ще излиза „Трансформации“ се влюбих, защото първо, самата книга изглежда феноменално, и второ, защото знаех кой е Благой Д. Иванов и с какво се занимава, и тези две неща веднага ми подсказаха, че сборникът ще е добър, така че допълнително се бях навила да очаквам нещо страхотно. А щом стана мое притежание, третирах книгата като скъпоценност, разглеждах я внимателно, четях разказите бавно, за да мога да им се наслаждавам по-дълго, въпреки отношението ми към разказите като литературна форма изобщо. Колкото до самото издание – корицата и илюстрациите са просто черешката, която прави удоволствието от „консумирането“ още по-голямо.
Ще си позволя да цитирам Стивън Кинг, който в предговора на изданието на „Маймуната“ от 1993 година на изд. „Плеяда“ пише следното: „Надявам се тази книга да ти хареса, Постоянни Читателю. Подозирам, че няма да ти хареса така, както би ти харесал един роман, защото повечето от вас са забравили истинската наслада, която носи разказът. Четенето на един хубав дълъг роман е като продължителна и щастлива любовна връзка. […] Разказът е съвсем друго нещо – разказът е като бърза целувка на непознат в мрака. Разбира се това не е като любовна история или брак, но целувките могат да са сладки, а краткостта им само увеличава тяхната привлекателност“. Така и аз предпочитам да се наслаждавам на дългия роман, а от разказите се чувствам по-скоро ограбена, защото винаги искам да разбера повече. Когато разказите са добри обаче… е, бързите целувк�� наистина могат да бъдат много приятни.
Неизбежно е за мен да сравня сборника „Трансформации“ с творчеството на Стивън Кинг поне в някаква степен, предвид, че са разкази на ужаса, а всички знаем кой е кралят и като такъв той е еталон, от който като негов фен няма как да избягам. Още повече, че в предговора Благой Иванов прави паралел с предговора на „Нощна смяна“ на Кинг, започвайки своя с „Какво ще кажете да си поговорим? Да поговорим за носталгията?“. Още след тези две изречения нещо в мен се пречупи и знаех, че ще обикна разказите. И тези две изречения не ме подведоха.
Истината е, че стилът на Благой Иванов е много лек и приятен, умее да гали сетивата и да влиза под кожата. Същевременно обаче самите истории успяват да ужасят и дори отвратят, при всички положения да впечатлят и със сигурност не те оставят безразличен. Както е споменавал и самият автор, във всички разкази има някаква трансформация, откъдето идва и името на сборника, бих добавила, че и във всеки разказ има поне едно чудовище. И най-силните разкази всъщност са именно онези, които показват чудовищността у хората. Могат да се видят взети елементи от класиците в жанра, но същевременно всеки разказ има свой, уникален заряд, което прави целият сборник нещо наистина ценно, най-вече за любителите на хоръра. Но тази книга далеч не е само за тях. Тя е за всеки, който би искал да се наслади на 238 страници качествена литература.
Моите лични фаворити сред разказите са „Крещяща тишина“, „Разпит“, „Преобразяване“, „Паразит“, „Искам да ме мразиш“, „Жълтият балон“, „Пробуден в мрак“ и „Отражението“, защото тъкмо те успяха наистина да ме докоснат и да достигнат до ужаса, стаен в мен. Така или иначе, разказите успяват да развълнуват, защото всички те вървят в симбиоза със страха, нечий страх от нещо, напипват нечии кошмари. И същевременно галят сетивата със своята плавност и лекота, без да спестяват нищо.