What do you think?
Rate this book
Докога ще чакаме бащите
„Докога ще чакаме бащите” е роман за цялото семейство. Книга, която носи носталгията на детството и идеализма на младостта. Роман, пропит с мъдростта на годините, уютен като роден дом, топъл като бащино огнище.
Добре дошли в света на 12-годишния чудак Димитър Селимски, наричан накратко Митка. Момчето живее и учи в село Крушница и се грижи съвсем само за себе си, за къщата и за престарелия си дядо. Надеждата, че съвсем скоро баща му ще се върне от чужбина, го крепи и му помага да пребори предизвикателствата на деня. Най-добрите му приятели са философът Макс от шести клас, забавното куче Дунди, красивата съученичка Аглая и мъдрецът и уличен музикант дядо Стати.
Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев са сътворили наситен с кристални емоции приключенски роман, който блажено ни пренася в детството със свежо, забавно и оптимистично отношение към живота. В този вълнуващ разказ съдбата на едно необикновено момче е преплетена с въпроси за приятелството, за любовта, за емиграцията, за бъдещето на България и малките селища, за живота и смъртта, за това как се изгражда ценностна система.
Калоян Димитров — BallaN
Танцьор, влогър, риалити звезда, модел за подражание – едва на 26 години Калоян Димитров е всички тези неща. За разлика от свои връстници, които не умеят да носят тежестта на славата, Калоян използва популярността си, за да отправи своето послание към по-младите от него и последователите си. „Не победата на всяка цена е важна, а да стигнеш достойно до нея” – казва Калоян.
Иван и Калоян се запознават по време на участието си във „Фермата”. Между двамата бързо се заражда истинско и крепко приятелство, основано на общ мироглед и ценности. Така се ражда романът „Докога ще чакаме бащите”.
Иван Сапунджиев
Завършва „Философия” в СУ „Св. Климент Охридски” с пълно отличие и защитава докторат по етика. Има публикации в издания за наука, култура и публицистика и множество медийни изяви. Интересува се от социално инженерство, политика, изкуство, психология. Увлича се от литература, пише разкази, замисля „вечни” романи. Определя себе си като практичен идеалист. Счита, че „светът спешно се нуждае от нова етика”.
„Докога ще чакаме бащите” е разтърсваща история за деца и възрастни, която преоткрива корените на българското. Роман за крехкото и твърдото у всеки от нас.
Добре дошли в света на 12-годишния чудак Димитър Селимски, наричан накратко Митка. Момчето живее и учи в село Крушница и се грижи съвсем само за себе си, за къщата и за престарелия си дядо. Надеждата, че съвсем скоро баща му ще се върне от чужбина, го крепи и му помага да пребори предизвикателствата на деня. Най-добрите му приятели са философът Макс от шести клас, забавното куче Дунди, красивата съученичка Аглая и мъдрецът и уличен музикант дядо Стати.
Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев са сътворили наситен с кристални емоции приключенски роман, който блажено ни пренася в детството със свежо, забавно и оптимистично отношение към живота. В този вълнуващ разказ съдбата на едно необикновено момче е преплетена с въпроси за приятелството, за любовта, за емиграцията, за бъдещето на България и малките селища, за живота и смъртта, за това как се изгражда ценностна система.
Калоян Димитров — BallaN
Танцьор, влогър, риалити звезда, модел за подражание – едва на 26 години Калоян Димитров е всички тези неща. За разлика от свои връстници, които не умеят да носят тежестта на славата, Калоян използва популярността си, за да отправи своето послание към по-младите от него и последователите си. „Не победата на всяка цена е важна, а да стигнеш достойно до нея” – казва Калоян.
Иван и Калоян се запознават по време на участието си във „Фермата”. Между двамата бързо се заражда истинско и крепко приятелство, основано на общ мироглед и ценности. Така се ражда романът „Докога ще чакаме бащите”.
Иван Сапунджиев
Завършва „Философия” в СУ „Св. Климент Охридски” с пълно отличие и защитава докторат по етика. Има публикации в издания за наука, култура и публицистика и множество медийни изяви. Интересува се от социално инженерство, политика, изкуство, психология. Увлича се от литература, пише разкази, замисля „вечни” романи. Определя себе си като практичен идеалист. Счита, че „светът спешно се нуждае от нова етика”.
„Докога ще чакаме бащите” е разтърсваща история за деца и възрастни, която преоткрива корените на българското. Роман за крехкото и твърдото у всеки от нас.
240 pages, Paperback
Published May 11, 2018
3 people are currently reading
37 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
June 26, 2018
Двама млади и непознати за мен автори, Калоян Димитров-BallaN и Иван Сапунджиев, изневиделица се появяват с дебютна книга от изд. „СофтПрес”. Заглавието е „Докога ще чакаме бащите“. Звучи ми тежко, драматично и болезнено битово. И изхождайки от факта, че романът е български, това заглавие буди в мен спомени за смяна на режим, години на несигурност, бягства зад граница, търсене на по-добри възможности, празни обещания, гръмки обещания и излъгани мечти, разделени семейства, постепенно обезлюдяващи се села...Все важни теми, но тъй като са преживени, трудно ми е да се връщам към тях. И не зная дали искам да го правя. Въпреки това обаче, издателят обещава – „Докога ще чакаме бащите“ е роман за цялото семейство. Замислям се. Странното е, че всички тъжни неща, които съм изброил по-горе, поне при мен, са се случвали по време на детството, което не беше лесно, но напук на всичко, все пак беше дяволски щастливо. Възможно ли е някой да се е справил с нелеката задача да отрази онези години с всичката им сладост и горчилка, показвайки живота през честните очи на младостта? Прочетете ревюто на "Книжни Криле":
https://knijnikrile.wordpress.com/201...
https://knijnikrile.wordpress.com/201...
Read
May 22, 2018Калоян Димитров -BallaN и Иван Сапунджиев - "Докога ще чакаме бащите", изд. "Софтрес", 2018 г.
Някои книги сами те намират. Буквално ти падат в ръцете, докато търсиш нещо друго, издърпваш ги напосоки от рафта в библиотеката или книжарницата, защото нещо в тях те е привлякло, или приятел ти ги изпраща, защото е решил, че ще ти харесат.
Именно по последния начин се намерихме с "Докога ще чакаме бащите".
Нищо не знаех за тази книга. Чета български автори, но тази беше съвсем нова и дори не знаех каква е историята. Именно затова приех с любопитство и интерес тази среща.
Дори не мога да започна да описвам как ми въздейства тази книга. Има нещо особено в нея - "особено" в най-хубавия смисъл, който може да се вложи в тази дума. Авторите са млади, съвременни - едва впоследствие разбрах повече за тях, - но книгата "звучи" по един начин, който успява да бъде едновременно съвременен и малко като стила от "едното време", на по-старите български писатели. Помните ли как звучаха някога най-хубавите български детски книги? Ето така звучи "Докога ще чакаме бащите". Познати и дори уютно и топло, въпреки всички непосилни на моменти трудности, пред които се изправя главният герой Митка. Това е книга, която ти се иска да четеш зиме, в една истинска, снежна зима, край бумтяща селска печка. И като четеш за Великата снежна война, да си спомняш за собствените си снежни битки.
Има мъка в тази книга, има много болка. Има дори безнадеждност. Точно когато си помислиш, че нещата вече се оправят, че ето сега, само още миг, и ще "изгрее слънце", следва нова беда. И така се редуват големи беди и малки радости и победи, светло и тъмно, надежда и загуба. И нова надежда. А сред всичко това е нашият герой, Митка, който всеки път е убеден, че този път вече няма спасение. А то идва. Винаги идва, пак и пак, защото и на най-тъмния мрак все някога му се вижда краят, и защото всичко все някога свършва, дори и най-лошото.
Заглавието може да ни подведе да очакваме просто история за дете, изоставено от баща, който не се интересува от него. И да си кажем: малко ли такива истории има, защо ни е нужна още една? Но "Докога ще чакаме бащите" не е такава история. Да, тя е история за отсъстващ - но и любящ - баща. И за неговия син, който се научава да се бори, да оцелява, да не спира да вярва въпреки всичко. И въпреки всички. Води своите малки войни и печели своите /не толкова малки/ победи.
"Докога ще чакаме бащите" е богата книга. Защото на един сравнително малък брой страници има толкова много - и сериозни житейски проблеми, и момчешки вражди, и приятелство, и обич, и мрак, и радост, и болка.
Имаше няколко момента, след които мислех, че няма да мога да продължа да чета - толкова ми загорчаваше. Но продължавах, защото знаех, че там някъде е светлината. И тя наистина идваше.
Много ми допадна "плътността", единното звучене на книгата. Макар че авторите са двама, аз не усетих разлика в стила. Такова сливане се е получило, че на моменти забравях, че книгата не е писана само от един човек.
А краят... Не, няма да кажа нищо за края. Ще ви оставя сами да го прочетете. Защото заради този край всичко си струваше.
Въпреки всички трудности, през които преминава Митка, тази книга остави в мен светло и хубаво усещане. Радвам се, че я има.
Някои книги сами те намират. Буквално ти падат в ръцете, докато търсиш нещо друго, издърпваш ги напосоки от рафта в библиотеката или книжарницата, защото нещо в тях те е привлякло, или приятел ти ги изпраща, защото е решил, че ще ти харесат.
Именно по последния начин се намерихме с "Докога ще чакаме бащите".
Нищо не знаех за тази книга. Чета български автори, но тази беше съвсем нова и дори не знаех каква е историята. Именно затова приех с любопитство и интерес тази среща.
Дори не мога да започна да описвам как ми въздейства тази книга. Има нещо особено в нея - "особено" в най-хубавия смисъл, който може да се вложи в тази дума. Авторите са млади, съвременни - едва впоследствие разбрах повече за тях, - но книгата "звучи" по един начин, който успява да бъде едновременно съвременен и малко като стила от "едното време", на по-старите български писатели. Помните ли как звучаха някога най-хубавите български детски книги? Ето така звучи "Докога ще чакаме бащите". Познати и дори уютно и топло, въпреки всички непосилни на моменти трудности, пред които се изправя главният герой Митка. Това е книга, която ти се иска да четеш зиме, в една истинска, снежна зима, край бумтяща селска печка. И като четеш за Великата снежна война, да си спомняш за собствените си снежни битки.
Има мъка в тази книга, има много болка. Има дори безнадеждност. Точно когато си помислиш, че нещата вече се оправят, че ето сега, само още миг, и ще "изгрее слънце", следва нова беда. И така се редуват големи беди и малки радости и победи, светло и тъмно, надежда и загуба. И нова надежда. А сред всичко това е нашият герой, Митка, който всеки път е убеден, че този път вече няма спасение. А то идва. Винаги идва, пак и пак, защото и на най-тъмния мрак все някога му се вижда краят, и защото всичко все някога свършва, дори и най-лошото.
Заглавието може да ни подведе да очакваме просто история за дете, изоставено от баща, който не се интересува от него. И да си кажем: малко ли такива истории има, защо ни е нужна още една? Но "Докога ще чакаме бащите" не е такава история. Да, тя е история за отсъстващ - но и любящ - баща. И за неговия син, който се научава да се бори, да оцелява, да не спира да вярва въпреки всичко. И въпреки всички. Води своите малки войни и печели своите /не толкова малки/ победи.
"Докога ще чакаме бащите" е богата книга. Защото на един сравнително малък брой страници има толкова много - и сериозни житейски проблеми, и момчешки вражди, и приятелство, и обич, и мрак, и радост, и болка.
Имаше няколко момента, след които мислех, че няма да мога да продължа да чета - толкова ми загорчаваше. Но продължавах, защото знаех, че там някъде е светлината. И тя наистина идваше.
Много ми допадна "плътността", единното звучене на книгата. Макар че авторите са двама, аз не усетих разлика в стила. Такова сливане се е получило, че на моменти забравях, че книгата не е писана само от един човек.
А краят... Не, няма да кажа нищо за края. Ще ви оставя сами да го прочетете. Защото заради този край всичко си струваше.
Въпреки всички трудности, през които преминава Митка, тази книга остави в мен светло и хубаво усещане. Радвам се, че я има.
May 17, 2018
Чаровна и топла книга за големите неща в живота през погледа на малките хора.
Същевременно с носталгична нотка, която на мен лично ми дойде малко нанагорно, но осъзнавам, че моята носталгия не е същата като на авторите :)
Като цяло съм неочаквано доволна от находката и препоръчвам горещо!
Същевременно с носталгична нотка, която на мен лично ми дойде малко нанагорно, но осъзнавам, че моята носталгия не е същата като на авторите :)
Като цяло съм неочаквано доволна от находката и препоръчвам горещо!
April 27, 2018
Топла, близка, истинска и неподправена – такава е историята в „Докога ще чакаме бащите“ от Калоян Димитров и Иван Сапунджиев. Книга за малки и големи. Разказ за отношението на силните към слабите, за живота днес с всичките му красиви и грозни лица, погледнат през детските очи, история за доброто и за надеждата.
Привързах се към главния герой - 12-годишния Митка. Той никога не се предаваше, беше горд, смел, имаше силно развито чувство за справедливост и не спираше да вярва, че ще дойдат по-добри времена. Беше едновременно дете и възрастен. Мечтаеше и фантазираше, но когато ситуацията го изискваше, гледаше реалистично и трезво на нещата.
Най-любимата ми част от книгата обаче безспорно бяха разговорите на Макс и Митка за живота, за образованието, възпитанието, дома, семейството и любовта. Децата имат различен поглед върху света – от една страна, чист, наивен, искрен, от друга – разполагат с умението да виждат нещата в перспектива и когато най-малко очакваш, да ти дадат съвет като на възрастен...
Цялото ревю може да прочетете в hrisilandia.com
Привързах се към главния герой - 12-годишния Митка. Той никога не се предаваше, беше горд, смел, имаше силно развито чувство за справедливост и не спираше да вярва, че ще дойдат по-добри времена. Беше едновременно дете и възрастен. Мечтаеше и фантазираше, но когато ситуацията го изискваше, гледаше реалистично и трезво на нещата.
Най-любимата ми част от книгата обаче безспорно бяха разговорите на Макс и Митка за живота, за образованието, възпитанието, дома, семейството и любовта. Децата имат различен поглед върху света – от една страна, чист, наивен, искрен, от друга – разполагат с умението да виждат нещата в перспектива и когато най-малко очакваш, да ти дадат съвет като на възрастен...
Цялото ревю може да прочетете в hrisilandia.com
March 20, 2022
Двама писатели, които пишат в такъв синхром, че не разбрах кой кога спира и започва другия. Малкият Митка живее с дядо си, който е болен и на легло. Баща му е на гурбет в чужбина. В книгата за сегнати важни теми като агресията в училище, отсъствието на родителите и пр. Толкова неприятности се случваха на Митка, но въпреки всичко той оставаше добър и устремен напред да чака баща си .
Моето видео ревю може да видите тук : https://www.youtube.com/watch?v=u6wRM...
Моето видео ревю може да видите тук : https://www.youtube.com/watch?v=u6wRM...
March 1, 2022
Характерните думи ,използващи се в нашите диалекти ме накараха и да се смея , и да попадам в миналото време ! Време изпълнено с надежда и без технологии . Време ,в което децата излизаха навън да си играят заедно на криеница , жомешка и др. ❤️ Накара ме да се замисля над много аспекти от живота и това колко се е променил той през годините 🥺 Препоръчвам го силно !
August 9, 2018
Много истинска и неподправена книга.
Displaying 1 - 7 of 7 reviews