„Смърт във Венеция“ и други новели

by Thomas Mann, Томас Ман, Димитър Стоевски (Translator)

В това издание са включени пет от най-известните новели на Томас Ман (1875–1955) – един от най-големите германски писатели и носител на Нобелова награда за литература: „Дребният господин Фридеман“ (1897), „Тристан“ (1903), „Тонио Крьогер“ (1903), „Смърт във Венеция“ (1911), определяно като най-доброто произведение, написано на немски език, и „Марио и фокусникът“ (1930).

И петте произведения се отличават с размисли за противоречивия и мъчителен процес на творчеството, както и с финия анализ на чувствата, с дълбок до болезненост психологизъм, с разсъждения за желанието за смърт и за смъртта като безсмъртие. С тези новели, подбрани сред обемистото творчество на Томас Ман, ИК „Колибри“ отдава своята почит към един от великите класици на XX век.

„Литературата е... съюз на страданието с инстинкта за форма.“
Томас Ман

Genres: Classics

368 pages, Hardcover

Published May 18, 2018

About the author

Librarian Note: There is more than one author in the GoodReads database with this name. See this thread for more information.

See also:
Serbian: Tomas Man

Thomas Mann was a German novelist, short story writer, social critic, philanthropist, essayist, and Nobel Prize laureate in 1929, known for his series of highly symbolic and ironic epic novels and novellas, noted for their insight into the psychology of the artist and the intellectual. His analysis and critique of the European and German soul used modernized German and Biblical stories, as well as the ideas of Goethe, Nietzsche, and Schopenhauer. His older brother was the radical writer Heinrich Mann, and three of his six children, Erika Mann, Klaus Mann and Golo Mann, also became important German writers. When Hitler came to power in 1933, Mann fled to Switzerland. When World War II broke out in 1939, he emigrated to the United States, from where he returned to Switzerland in 1952. Thomas Mann is one of the best-known exponents of the so-called Exilliteratur.

Reviews

[Margarita Garova · Rating 4 out of 5]

Томас Ман – този аристократ по произход и перо, от авторите, до които рано или късно стигаш, не толкова от желание, колкото от чисто литературна потребност и любопитство. Защото знаеш, че няма да е лесно, че изисква напрягане и съсредоточаване, че страниците не летят сами, а напротив – често се връщат назад, за да осмислиш някоя идея или да откриеш ключа към финала, заложен в началото.

Колкото и невероятно да звучи, този сборник с новели е страхотно подходящ за лятото. Част от тях са лятно-курортни, хващат героите, обичайно умозрителни северняци-интелектуалци, насред италианския пек – объркани, дезориентирани, с възприятия, изкривени от жегата или мътната страст, които усилват желанието за престъпление, за смърт. Друга пък изследват мъките на творческия процес, противоречието между методологията и познанието и стихийното вдъхновение. Струва ми се, че в тези новели Ман търси философския конфликт, естетическия сблъсък на идеи повече от всичко друго, затова и в писането му има известен академизъм, който не е нужно да бъде разбиран и преодоляван, за да се извлече наслада от цялостното внушение. Съчувствието и насмешката са главните солисти в древногръцкия хор. Героите едновременно плащат цена, но остават с незаситени желания.

„Дребният господин Фридеман“ – разказ за това колко мъчно се опазва деликатното равновесие на душата, както разбира бедният господин Фридеман. Сдобил се с физически недъг още като бебе по вина на пияната си детегледачка, самотният живот на Фридеман го принуждава да оформи душа на естет, ценител на културата и изкуството, почитател на хубавото облекло - за да стане интересен сам на себе си. А дали това е достатъчно?

„Не е ли животът сам по себе си нещо хубаво, все едно дали за нас се развива така, че да можем да го наречем „щастлив“?“

„…и из един път го сполетя чувство на близост и съгласие със съдбата, чувство, което беше в състояние да придаде на човека един вид превъзходство над нея.“

„Тристан“ – всеизвестно е, че различните хора имат различно зрително възприятие спрямо един и същи обект. Всеки вижда колкото му е дадено, колкото му е пред-зададено. Една крехка и нежна жена през погледа на двама мъже – влюбен писател и дебелашки самодоволен съпруг.

„Тонио Крьогер“ – дълбоко философски и аналитичен, но без да губи от присъщата за автора елегантност на стила. Тук противопоставянето е между незатормозения с нищо обикновен живот и този, подчинен на бога на литературата.

„Защото щастието, казваше си той, не се състои в това да бъдеш обичан – тогава то е примесено с пресита, с удовлетворението на тщеславието. Щастието се състои в това да обичаш и понякога да си открадваш кратки, измамни мигове на близост с любимия обект.“

„Завладее ли те някоя мисъл, ще я намериш изразена навсякъде, ще я помиришеш дори във вятъра.“

„Смърт във Венеция“ – абсолютно заслужена слава на шедьовър, който бих препрочитала всяка година.

„Изкуството вдъхва живот не само на нещата, но и на твореца, който ти създава; то рано го дарява с пламъка на щастието, но и рано го угасява.“

„Защото човек обича и почита човека, докато още не е в състояние да го прецени, желанието е продукт на недостатъчно познание.“

„Марио и фокусникът“ – няма смисъл да отричаме, ние, хората сме привлечени от отвратителното. И най-извисеният дух може да се поддаде пред някое особено пошло зрелище или евтино забавление. Една завършила злощастно вариететна вечер става символ на фашистката хипноза, която Мусолини спретва на народа си. Шоуто се оказва заразно. Фокус-бокус, скоро и в родината на Ман.

[Desislava Filipova · Rating 5 out of 5]

"Смърт във Венеция" Томас Ман е сборник от пет новели и въпреки заглавието и факта, че част от новелите се развиват в Италия, за мен носи много типично немско усещане и атмосфера. Във всички новели историите са развити с много детайли, за да се стигне до рязък обрат в завършека, и всичко това е основа за много философски противопоставяния.
Щастието, истина или заблуда е, може ли обикновеният живот лишен от силни емоции и страсти, изпълнен с наблюдения и съзерцание, да въплъти щастието или ни е нужно нещо повече? Какво се случва с покоя, когато душата срещне копнеж? „Дребният господин Фридеман“ е олицетворени на обикновеното, но въпреки това е одухотворен, изпълнен с хармония, докато в госпожа фон Рилинген има нещо жестоко и подигравателно. Външността не отразява духовността и тук господин Фридеман някак ме развълнува с неговото простичко търсене на щастие.
"Тристан" в тази новела колко и да е странно ме впечатли музиката, сякаш чувам как госпожа Клотерян свири финала на "Изолда", разкъсва тленната обвивка на своето крехко тяло и се слива с музиката:
"Колко безцветни бяха устните ѝ и колко по-дълбоки станаха сенките в ъглите на очите ѝ! Върху прозрачното чело над веждата все по-ясно и по-ясно изпъкваше напрегнато и обезпокоително синята жилка. А под раздвижените ѝ ръце се извърши онзи нечуван подем, пресечен от едно безбожно внезапно пианисимо, наподобяващо изплъзване на почвата под краката и потъване в одухотворено похотливо желание."
В нейната музика има живот, невинност, страст, докато излъсканите и красиви фрази на писателя ми се струват някак кухи, през цялото време го усещам безличен.
„Тонио Крьогер“ - изкуството прави човека неспокоен, то го отдалечава от обикновеното и някак подредено ежедневие, светът добива различни краски през погледа на твореца, той е обречен да е разделен между два свята, своя и истинския, вечно търсещ.
"Смърт във Венеция“ - тук красотата нарушава подредеността на ежедневието, отнема покоя на душата, тя е контрапункт на продуктивния творчески живот, подчинен на дълга и упорития труд:
"Защото само красотата е едновременно достойна за обич и видима; тя е- запомни добре това! - единствената форма на духовното, която ние възприемаме със сетивата си и сетивата ни могат да понесат."
Последната новела за мен беше най-разтърсваща, тя изследва границите на емоциите и манипулациите, още от началото има тягостно и фатално усещане, но развръзката е някак още по-усилена, в хода на действието градацията се засилва.
Сборникът за мен беше много бавен, но все още се връщам и осмислям определени моменти.

[Мартин Касабов]

СМЪРТ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ И ДРУГИ НОВЕЛИ в Изумен

Преди седмица и нещо с логото на издателство „Колибри“ на български излезе ново издание, побиращо пет новели на Томас Ман: „Дребният господин Фридеман“, „Тристан“, „Тонио Крьогер“, „Смърт във Венеция“ и „Марио и фокусникът“. Книгата носи заглавието „Смърт във Венеция и други новели“ и е отлична новина, предвид дефицитния тираж на произведенията на немския класик и носител на Нобелова награда за литература (1929) у нас. По книжарниците досега можеха да се открият неговия монолитен роман „Буденброкови. Упадък на едно семейство“ и „За себе си и за другите“, в която говори за своите книги, както и за произведенията на Лесинг, Гьоте, Вагнер, Толстой и Фройд, но именно творбите, с които е оставил най-трайна следа в съзнанието на читателите – „Вълшебната планина“ и „Смърт във Венеция“ от много време липсваха. Поне част от тази празнота вече е запълнена. Новелите са писани в периода (1897-1930) и разкриват творческото развитие и интереси на Ман. От по-лековата, динамична проза, към задълбочена интроспективна поетичност.

В „Дребният господин Фридеман“ например се коментира социалното дамгосване поради физически характеристики, които определят статута и не позволяват на човешката същност да се разкрие напълно в „Тристан“, която Ман пише едва на 27 години, се откриват наченки на теми, които вълнуват писателя до самата му смрърт, там е скрито и едно от най-точните определения на самия занаят: „Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за всички други хора“ посредством студен и ироничен тон в „Тонио Крьогер“, Ман разделя обществото на две категории хора – тези, които се удоволстват хедонистично на красотата и останалите, които с вглеждането в същината на нещата, разрушават тъканта на живота „Марио и фокусникът“ пък е един от най-политическите текстове на писателя, в него магьосникът Чипола е синтезиран като алегория за нарастващия по това време фашизъм и буйстващата му реторика както и основание за бягството на автора по-късно в Швейцария („…тоя ужасен Чипола, в чиято особа своеобразното злокачествено настроение сякаш се въплътяваше и сгъстяваше застрашително по един фатален и твърде знаменателен начин…“).

Нищо обаче не може да се сравни с изключителното майсторство, демонстрирано в новелата „Смърт във Венеция“, писана през 1911– годината, когато Густав Малер почива във Виена. Смъртта на композитора, съчетана с престой на самия Ман във Венеция, когато вижда красиво младо момче и избуялото желание да опише основните елементи, с които човекът на изкуството борави, раждат едно от най-знаменитите произведения на XX век. Самият автор казва по-късно, че се е опитал да опише страстта като объркване и деградация.

Неговият герой Густав Ашенбах е жертва на собствената си амбиция да бъде значим за националната литература, един от „онези, които работят до крайния предел на изтощението, на претоварените, вече разнебитени, но все още изправени на нозете си“. Спорно е до каква степен Ман включва в характера и впечатленията на Ашенбах собствения си опит, но не може да се отрече ироничния и леко горчив тон, с които авторът критикува строгата дисциплина при писането, която убива всичко красиво и свободно. Затова и детето, именувано Тадзо се явява физически проводник на един недостижим идеал – синтез между дух и форма.

Искаше му се да работи в присъствието на Тадзо докато пише, детето да му служи за модел да нагоди стила си към линиите на това тяло, което му изглеждаше божествено, и да отнесе неговата красота в областта на духа, както някога орелът отнесъл троянския пастир в етера. Никога по-рано не бе изпитвал по-сладостно удоволствие от Словото, никога не бе знаел с такава увереност, че Ерос е в Словото.

…

Щастие за писателя е мисълта, станала изцяло чувство, и чувството, което е в състояние да стане изцяло мисъл. Такава приютила се в сърцето мисъл, такова изкачило се в мозъка чувство изпълваха сега самотния мечтател – той знаеше, той чувстваше, че природата тръпне от блаженство, когато духът се прекланя в страхопочитание пред красотата. И внезапно пожела да пише.

В новелата са преплетени няколко интертекстуални връзки – към диалога „Пир“ на Платон, в който се коментира същността на любовта и красивото, към Ницше и неговите коментари за смъртта и еротицизма , към Фройд, когото Ман е уважавал, заради сексуалното потискане, както и към Шопенхауер, Гьоте и Вагнер, които оказват влияние върху цялото творчество на писателя. Поради напластените идеи и широк обхват, новелата не е лесно четиво. Текстът е изпълнен с абстрактна образност и сетивни възприятия – светлина, мириси, трепети на сърцето. Диалози почти отсъстват, картините взимат превес над сюжетната динамика. „Смърт във Венеция“ е могъщо описание на една изтощена душа, критика на твореца и детайлен рисунък на човешкия полет към съвършенство. Освен това е опияняващо пиршество на красивия език.

Защото трябва да знаеш, че ние, поетите, не можем да вървим по пътя на красотата, ако Ерос не стане наш спътник и дори водач. Дори ако по свой начин сме герои и дисциплинирани воини, ние пак сме като жените, защото се изграждаме чрез страстта и се стремим към любов – тя е нашата наслада и нашият позор. Виждаш ли сега, че ние, поетите, не можем да бъдем нито мъдри, нито достойни? Че неизбежно ще си останем заблудени, неизбежно ще бъдем безнравствени авантюристи в чувствата? Майсторството на нашия стил е лъжа и шутовщина, нашата слава и почетно звание – фарс, доверието на множеството в нас – смехотворно, възпитанието на народа и на младежта чрез изкуството – рисковано начинание, което трябва да се забрани. Та мигар е годен за възпитател онзи, у когото е вродено непоправимо и естествено влечение към бездната?