Мамен Санчес - "Времето на жените без часовник", изд. "Хермес" 2019, прев. Ивинела Самуилова
Вече е почти полунощ, а аз току-що затворих последната страница на тази книга. И усетих, че въпреки късния час не мога да отложа писането за нея за утре.
А не очаквах да стане точно така. Да, вярно е, че още след първата преведена в България нейна книга, "Щастието е чаша чай с теб", Мамен Санчес се нареди след авторите, които "следя" редовно. Вярно е, че повечето й книги ми харесаха. Но е вярно също и че предишната й книга - "Каймакът на обществото" - не ми хареса особено. И все пак се зарадвах, когато преди няколко месеца излезе "Времето на жените без часовник". И я отлагах нарочно, защото бях почти сигурна, че ще ми хареса. А аз имам навика да си отлагам удоволствията.
И... книгата никак не ме разочарова. Да, имаше разминаване на очаквания, но в добрия смисъл. Не знам защо, но очаквах романтична история. От онези, драматично-романтичните. Но това, което "натежа" в полза на книгата, беше, че в нея се говори - между много други неща - и за писане, писатели и книги. Приятна изненада беше, че научих доста за положението в Испания през 70-те, за цензурата, за причините, поради които един литературен текст е можел да бъде обявен за "опасен". Да, наистина, в тази книга се прокрадва и любов, по-голямата част от нея - от "забранения вид". Би могло да се каже, че се говори и за отдавнашни тайни. Има няколко обрата, които поне за мен бяха напълно неочаквани. Но в нея се говори и много за това, което преживяват писателите. Как понякога славата може да бъде нежелана. Как известността може твърде рано и твърде бързо да се превърне в жестоко бреме. И как всички онези, благодарение на които всъщност един писател съществува като такъв, а не е просто един човек, който запечатва думите си на хартия - читатели, почитатели, критици, издатели - могат не само да създадат един писател, а и да го унищожат, или поне сломят. И то не със злонамерена критика, а напротив - с твърде голямото си внимание, похвали, изисквания и... дори бих казала обсебване. Защото понякога хората не разбират, че един творец може да даде само толкова. Един литературен шедьовър, една голяма творба.. и толкова.
Резюмето отзад на корицата поставя няколко въпроса. И обещава, че техните отговори "ще надхвърлят и най-смелите очаквания". За мен действително беше така. Да, един-два пъти в мен се зародиха някои подозрения, но си казвах, че са твърде невероятни. Е, оказа се, че се лъжа. И се зарадвах, че тази авторка още има с какво да ме изненада.
Ако се опасявате, че тази книга е твърде романтична - недейте. Този роман е приятно и увлекателно четиво, без да е сладникав. Никой от героите няма да ви остави безразлични. И определено има какво да ви накара да прелиствате жадно страниците. Това вече официално е втората ми най-любима книга на Мамен Санчес, и се надявам, че няма да е последната.