За малко бях хонтолул. Не сте ли чували за нас? Ние сме малки и космати същества с любопитни муцунки, остри ушички и джобчета на коремчетата, в които крием разни предмети или дори главичките си, щом сме много, ама много уплашени. Само че аз съм смел хонтолул. Тихомълком се измъкнах от Та-вана и цяла нощ скитах из руините на едно изоставено село, където някога са живели хора. Спусках се в кладенци, катерих се по стените на мелници, разглеждах празни хамбари, изкачвах каменни сипеи, срещах всякакви чудати същества, събрах безброй вълшебни предмети, открих тайната на звездния и лунния прах, засадих дърво, изплъзнах се на всички лоши сенки…
И така… Никола Райков ме върна към детството на книгите-игри. Разбира се тогава, в зората на демокрацията – на осем години, със зачервени очи, бледен и напрегнат – четях за ужасяващи страшилища из разни гори тилилейски, мрях като муха и проклинах живота на измъчения приключенец. А сега – дърт, саркастичен козел (или в най-добрия случай гларус) се хванах да прекарам следобеда, че и вечерта – с игра за мъници. Но тъй като и Никола, и прекрасната художничка Мая са ми приятели – много исках да ги изшпионирам и да разбера как тъй замайват лапетиите, че спират поне малко да се лиготят и вземат да четат. Сега вече доста неща са ми ясни.
Пътешествието в света на хонтолулите е занимателно и красиво, има специфична увличаща атмосфера и мога само да съжалявам, че съм нямал възможност да му се насладя в правилната възраст.