Владимир Зарев е носител на Националните литературни награди „Иван Вазов“ и „Елин Пелин“. През 2017 г. Зарев бе удостоен и с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.
Романовата трилогия Битието, Изходът, Законът е вълнуваща сага, в която се разказват житейските премеждия, възторзите и паденията на тръгналия от Видин род Вълчеви. Действието в първата книга – Битието, започва в далечната 1890 година и проследява драматичните събития от следосвобожденската епоха през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война до 9 септември 1944 г.
Владимир Зарев сложно и талантливо преплита личните светове и истории на един род със съдбовните и мъчителни обрати в историята на България. Романовото действие лъкатуши между психологическото и социалното противостоене на героите – силни и жадни за реализация личности. Между високия морал и низостите, между любовта и омразата, заплита се в братоубийствени страсти и неправдоподобни събития и пренарежда в незабравима цялост протяжните подробности на живота.
Героите в романа са ту велики и красиви в поривите си, ту обладани от провинциална мерзост, ту обсебени от модерните идеи на своето време. Романът ни увлича не само с богатия си и интересен сюжет, но и с мощта, със стихията и епичния дъх на езика, най-сетне с възможността и днес да прочетем себе си в тази книга. Трилогията е преведена на немски език и вече има две издания в Австрия и Германия.
Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски”. От 1973 г. работи в списание „Съвременник” като редактор, завеждащ отдел преводна литература, зам.главен редактор. Понастоящем е главен редактор на списанието. Владимир Зарев е автор на шестнадесет книги, десет от които са романи, между които трилогията „Битието”, „Изходът”, „Изборът” и, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Разруха”, „Светове”. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, романите „Хрътката” и „Хрътката срещу Хрътката” излизат в бившия Съветски съюз в 200000 тираж, а романът му „Денят на нетърпението” е отпечатан в „Роман газета” в 1 300000 тираж. През 2006 г. романът „Разруха” на Владимир Зарев е преведен в Германия и издаден от “Кипенхойер и Вич”, и по мнение на радио „Дойче Веле” е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. Във Франкфуртер Алгемайне цайтунт „Разруха” е наречен „романът на промяната в цяла Източна Европа”, а авторът – “българският Балзак”. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика, за нея излизат над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии. В предаването си “Фьоникс” ZDF излъчва филм за Зарев. През май 2009 година в издателство “Дойтике” във Виена е отпечатана и първата част от трилогията на Владимир Зарев „Битието”, като още първата седмица за романа се появяват положителни отзиви в австрийските радио и телевизия, и в най-престижните немскоезични вестници „Ди пресе”, „Стандарт”, “Тагес Анцейгер”, “Нойе Цюрхер Цайтунг”. Вторият и третият романи от трилогията, “Изходът” и “Изборът” излизат на немски език, отново в превод на Томас Фрам, съответно през 2011 и 2012 година. През 2008 Владимир Зарев получава от баварския министър на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг, през 2010 е поканен в творческия дом в Кремс край Виена. Авторът е имал десетки четения в Европа и участия в най-престижните европейски литературни форуми. Владимир Зарев е и баща на три дъщери.
Безкраен разказ - по-скоро прочит на следосвобожденската история българска през историята на един видински род.
Ще започна от там, че трудно се чете това "Битие". Ако нямате специални подбуди да го подхванете, или не се интересувате от още една гледна точка към този наситен със събития исторически период (от Освобожбението до комунизма), вероятността да не Ви увлече и заведе до края е голяма.
Очевидната моя първа мотивация беше, че съм израснал във Видин. Множеството описанията, които на друг биха се сторили излишни, ми бяха от причините за първоначален интерес. По онова време градът е бил обкръжен от воден ров / канал, има редица съществуващи и до момента обекти (като Баба Вида и Капията, разбира се) и вътрешно исках да усетя как тези места са изпълнени с ентусиазма на следосвобожденския живот. Е, много, много ентусиазъм не разкриха точно тези герои и всеки си теглеше неговата каруца по калния коларски път на ежедневието. Някои от второстепенните, или дори третостепенни герои ми дадоха повече от основните. Такъв пример е музикант, странен и мълчалив мъж, който се появява за кратко. Всеки ден по едно и също време той се пускаше по течението на Дунава, легнал по гръб и засвирил своята мелодия. Свирнята му се разнасяла над града и хората дори сверявали часовниците си по тая свирня и я приели за част от градската атмосфера.
Много хляб има в тоя роман, ама сякаш Зарев е обрал цялата Дунавска равнина, за да замеси тоя самун хляб. Локални политически интриги, национални доктрини, международни отношения и политика, дребни селски сплетни, междубратски надпревари, какво ли не е замесено у тая история и от едно в друго повече се губи при преливането. Мисля си, че някъде по пътя в стремежа за епос историята се е разводнила твърде и тестото е превтасало. Някак трудно можем да бъдем грабнати от някой от основните членове на фамилията Вълчеви (или няколко) и да ни пренесе по нишка по-безболезнено през стана на събитията. Много моменти не намерих, дето ми се искаше да ги намеря, а бяха заместени от други подробности, без особено значение за развитието на сюжета.
Образите са описани обстойно, ала това пак не успява да ги прави докрай силни, запомнящи се. Имат техните стремежи, но някак бързо се прежалват несполуките и се прехвърляме на стремежите на следващия герой.
После, ако нещата си бяха останали да се доразвият във Видин, щях сега да сложа 3.5 - 4 оценка. Не възприех пренасянето в София, стори ми се съвсем друг роман. Намесването на исторически личности от Царския двор, самия Цар, Политици, Дънов и тнт. отдалечава от погледа на събитията през обикновения човек. Там, където авторът е искал да каже всичко, през всеки възможен за времето си мироглед, там (за мен) е започнал и да казва по-малко (но с повече думи).
Ще се повторя - има какво да се намери из тези страници, но незнам дали всеки читател ще има търпението и упоритостта да ги изследва докрай. Аз го имах и не съжалявам. Не мога да я препоръчам на всеки, ще я препоръчам на любителите на историята (в описания период), на земляците ми (със сигурност), на любителите на сериала "Дървото на живота" ... не, на тях по-скоро - не.
Сериалът по книгата е трудно да се каже, че е по книгата. Да, използва героите, но всичко останало е толкова адаптирано и осъвременено към нуждите на телевизията, че предполагам няма да намерите същото, което ви е грабнало в сериала. Сюжетът на към 80% е друг и най-силните поврати и интриги от сериала, тук няма да ги прочетете. Друго изживяване е. Не да има разлики - съвсем друго е. Просто да не я подхващате с идеята, че ще откриете многопластова версия на гледаното по ТВ. Допирните точки са само в началото, а при съдбата на героите - май само до имената им и някои външни белези.
От сегашната ми гледна точка - не мисля, че ще захвана следващите части. Не бих си причинил периода на комунизма, разказан в този стил. Не намерих и много колеги тук да са си го причинили.
Малко по-обстоятелствен от обикновено бях, но обемът на "Битие" го изискваше. Ако има въпроси - насреща съм, докато ми е още прясно.
Моят приятел, писателят Андрея Илиев (апропо, написал чудесни художествени и документални произведения именно за историческия период, обхванат в "Битието") даде може би най-точното определение за този солиден роман: "твърде много литература, твърде малко история ("разказ")". И наистина, ако погледнем стила на Зарев, той е безапелационно класен, подплатен с богат език, обилно метафоричен и експресивен, но това е стил, който би ми допаднал в по-кратка творба, а не в книжен мастодонт. Лично за мен красотата на словото постепенно придоби маниерна помпозност, която на моменти леко ме отегчаваше. Да вземем факта, че само описанията на "миризмите/уханията/ароматите/вонята" и пр. на местата, хората, предметите и пр. твърде вероятно сумарно ще се разпрострат на около петдесетина страници
От двете части, ситуирани съответно във Видин и в София, харесах повече втората, където се появи и най-интересната, по скромното ми мнение, героиня в романа - Сета Топалова. С изключение на нея май не открих друг персонаж, на когото да симпатизирам, а това също го приемам за майсторско изпълнение - нито един от тях не беше изцяло добър или лош, точно каквито сме и самите ние в битието си.
Реших да я пробвам, защото харесах сериала, който беше от малкото с добре разгърнати персонажи, държащ вниманието сюжет и успешно представяне на исторически период. С книгата въобще не е така. Зарев изобщо не умее да заплита отношения между герои, нито да развива персонажи. На героите просто им се случват някакви неща и това е. Като стил хич не ми допадна. Всеки стил на писане който лъха на претенция ме отблъсква и ми е труден за четене. Тук не лъха, направо смърди. Силно се надявах това да е трилогия, заслужаваща да измести класиците от учебната програма, защото поне като синопсис обещаваше това, но за съжаление не е. Не мисля да инвестирам повече време в нея.
След двата супер силни сезона на "Дървото на живота" реших да прочета романа.И не,не ми хареса ! Твърде много БИТИЕ! Четеш и нищо съществено не става. Липсват диалози, а единствено повествованието на автора не може да изгради пълнокръвни образи на героите. Един Йордан умря в едно изречение, съвсем набързо ... Преди това беше споменат сигурно с три изречения за сметка на обстойни описания демонстриращи познания за епохата.Другото дразнещо нещо са често несполучливи сравнения и епитети. Изказът е като цяло е красив, но тези несполучливи сравнения развалят това впечатление. Ако ви се чете нещо художествено за историчската епоха на България, обезателно Димитър Талев и неговата тетралогия.
Разруха беше първата книга, която прочетох от този автор. Битието е несъмнено амбициозен роман, целящ да обхване съдбата на едно голямо семейство и да разположи многобройните герои в определени социално-исторически събития. Историческите епохи в Разруха и Битието са много различни, но двата романа си приличат. "Разруха" би могло да е заглавието и на този роман.
Въпреки заглавието на романа си, Зарев отделя доста внимание и на съзнанието на неговите герои, съзнанието на цял малък град или неговата еснафска прислойка. Всъщност, макар и описана като епична, книгата е и философска, поетична, и емоционална. Христо, например, се пита: "Ето--разсъждаваше меланхолично--аз жадувам людското равенство и свобода, но как да се боря за тях когато единият ми брат беше банкер, а другият съзида хан? Моята вяра зависи от мене, но нали аз завися от толкова други неща." Този цитат рефлектира стила на романа до голяма степен.
Съгласна съм с ревюто на друг читател тук, че Зарев е доста различен от Талев. Във всички романи на Талев тече морална фибра, която е част от цялостното човешко същество. В романа на Зарев това липсва. Талев вярва в доброто у човека. При Талев има надежда дори в смъртта (оп��имизъм за продължението на живота и рода), докато при Зарев и новият живот сякаш подчертава цинизма и разрухата на герои и обществото, което обитават.
Жените, може би с изключение на Йонка, са слаби и безлични като характери. Техните образи са щрихи без лица. Божура е "гърди," Гина е кльощави бедра, Яна е хубава, без да разберем как, но и нейната хубост не докосва никого. Сета е по-скоро пародия, отколкото истински образ. Това напомня за жените в Разруха, където Вероника е въплътена в бримка на чоропогащник, например.
Езикът е драматичен, с обобщения които често звучат тенденциозно: "Жената е същество, създадено, за да предчувства, единствено тя носи образите на бъдното и само тя умее да ги тълкува." (Това звучи странно от днешна гледна точка, но виждам, че романът е издаден през 70те.)
Някои от контрастите са неубедителни: "Тя се почувства измамена и оскърбена в своите догадки, защото, макар и наивно, нейното въображение беше проникващо и точно. Макар и празно, нейното сърце беше добро." Как може празно сърце да познава доброто или злото, беше моят въпрос, но такива контрасти са характерни за романа.
Зарев използва думата "значимост." Макар и многословен, с неловки сравнения и образен език, с герои които понякога сякаш са слезли от сцена с вудевил или пиеса на абсурда, романът се е опитал да долови многопластовото битие на едно семейство и духа на цяла епоха. И затова е значим, въпреки че бих искала да видя по-силни характери на жени в творчеството на писателя.
Имах огромни очаквания за тази книга, които не се оправдаха. Мисля, че успях да се отърся от паралелите, които търсех между книгата и сериала, който е базиран по мотиви от романа — „Дървото на живота“. Държа да отбележа, че изключително много харесвам тази екранизация и смятам, че е един от малкото интелигентно направени български продукции. В „Битието“ открих съвсем различна история, което отначало ме изненада. Липсваха ми ярко изградените образи, липсваше ми плавно развиващия се исторически сюжет, който в книгата се разгръща фрагментарно. Не успях по никакъв начин да се обвържа емоционално с героите. Сюжетът препускаше през годините и това определено не е похват, който ми допадна. Останах с впечатлението, че автора има намерението да създаде един огромен исторически епос, но в твърде малко обем. Може би на това се дължи фрагментираността. За мен много по-силна сюжетно беше първата част на романа. Втората ме отегчи и, признавам си, през нея преминах „диагонално“, само за да довърша книгата. Нещо, което високо оцених е изказа на Зарев, който е красив, лек и силно описателен. Може би това е нещото, което ме накара да завърша романа. Често се възхищавах на метафорите, сравненията, алегориите, които използва и осъзнах, че това е единствената причина, за да имам желанието да стигна до финала на „Битието“. Въпреки първия ми горчив опит със Зарев, няма да се откажа от него и с радост, в някакъв момент, бих прочел нещо друго от него, защото повярвах в изказа и таланта му.
На трета страница се препънах в изречението "Тя съзнаваше, че е истинска жена само защото той беше истински мъж". Но хайде, реших, че авторът е влязъл в стила на времето, за което пише. 90 страници по-нататък нещата не станаха по-добре. Не само защото жените са или грозни, или изкусителки, ели бездетни, но никога пълнокръвни образи. Стилът продължава да е клиширан и тромав. Имах надеждата, че това ще е един хубав семеен роман в стил Талев или Весела Ляхова, но няма да продължа по-нататък.
Книга, която се чете изключително бавно и тегаво. И според мен не защото сюжетът не е интересен, а по-скоро заради стила на автора. Съдбата на членовете на Вълчевото семейство е изпълнена с много обрати и наситената с емцоии, но прекаленото впускане в детайли не е в услуга на повествованието. За момента не бих продължила с останалите две части.
Не стигнах до края на тази книга, а имах толкова големи очаквания за нея. "Дървото на живота" ми беше много интересен и съм изгледала всички сезони, но книгата не успя да ме грабне. Чете се доста бавно и мудно. От многото описания забравяш за историята на героите и в даден момент изгубваш нишката. Въпреки това обаче ми беше интересно да разбера каква е наистина историята в книгата, тъй като няма почти нищо общо с пресъздадената история в сериала.