„Пътни“ е изключителна книга. Не просто заради проблемите от социално и общоморално значение, които поставя, и не само заради широкия спектър на значимост на тези проблеми. „Пътни“ е изключителна заради начина, по който е написана и по който превежда читателя по пътя на една неудобна, разнопосочна и фино разказана история. Това не е от историите, които биха оставили читателя безразличен. „Пътни“ засяга много теми – от сексуалното насилие над малолетни, през неспособността ни да осъзнаваме нередността на онова, което ни се случва, и неизбежната и трайна травма, която оставя у нас, чак до бягството от отговорност – пълното откъсване от реалността, която обитават децата в живота на родителите си.
„Пътни“ е една история, напоена с много силна, омайваща атмосфера. Като че ли Пътни, район в Югозападен Лондон, на фона на сезоните, които се сменят в дома на семейство Грийнслей, се откроява във въображението на читателя като още един, съвсем отделен герой в този вълнуващ и смущаващ разказ. Историята тръгва именно от Пътни през седемдесетте години – епоха, в която задръжките отстъпват пред повсеместния устрем към изпитване границите на новото възможно, новото свободно и новото щастливо Аз. И в центъра на този бохемски живот на артистично изобилие се появява Ралф Бойд – композитор, обещаващ талант и ексцентрик в края на своите двайсет години. В сблъсък с намека за претенциозност и голямата амбиция на Ралф идва Дафне – тогава деветгодишната дъщеря на неговия добър приятел и известен писател Едмънт Грийнслей. Съвсем близо до вихрушката на тази история се намират и самите родителите на Дафне – хора, чието съзряване минава в бунта срещу следвоенния период. Несъмнено очарователни и омайващи фигури, разкрепостени, жадни за свобода и подем, разтворили широко вратите на бохемския си, но иначе потънал в безредие „Аврамов“ дом.
Последвалите събития са израз на едни сложни, притеснителни, а понякога и завладяващи взаимоотношения, които оставят неизличима следа върху живота на героите на Софка Зиновиеф. Дафне минава бурно през своето съзряване, пометена и отнесена от хаоса, сред който расте, и от опасното престъпване на границата, която я е отделяла досега от разрухата. Отчаяната нужда от солидна почва под краката й, която родителите й не са способни да й осигурят, е привидно замаскирана от свободата и волния дух, който я насърчават да проявява. Загубила ориентир за нормите на правилно и грешно, морално и аморално, Дафне се превръща в жертва на своя довереник и минава през по-голямата част от съзнателния си живот в неосъзнаване на разрушителната сила на вредата, която й е била нанесена. Тук Зиновиеф поставя въпроса кога едно дете престава да бъде дете и само определя своите избори, докъде се простират нормите и черно-белите шаблони за морално и аморално, законно и незаконно, какво значат те при наличието на чувства като основна подбуда. Доколко искрени са тези чувства, ако онова, което се случва, трябва да остане в тайна от толкова разкрепостените Грийслейеви? Способно ли е едно тринайсетгодишно момиче да прецени и съзнава какво е любов? Действително има ли възраст любовта? И изобщо може ли да говорим за любов, когато в уравнението е включено съблазняване на тринайсетгодишно момиче от страна на трийсетгодишен женен мъж?
Пленителен е начинът, по който Зиновиеф успява да накара читателя да се почувства див и дързък, изкушен да се отърси от всякакви предразсъдъци и да отхвърли всякакви окови на разума, след което рязко да бъде захвърлен в противоположния спектър на емоциите си, разтърсен и засрамен, погнусен и ядосан от осъзнаването на вредата, на злоупотребата, на егоизма и прикритата като обожание похот.
Историята се разкрива късче по късче и навлизаме все по-дълбоко в мрач��ите дебри на едно неосъзнато напълно престъпление. Зиновиеф успява да я предаде достоверно през погледа на трима разказвачи (насилник, жертва и свидетел), на читателя се предоставя възможността да повярва във всяка една перспектива и да възприеме картината в нейната неразривна и сложна цялост.
Сложни са и героите в "Пътни", дълбочината им не ни позволява да ги заклеймим като злодеи или невинни жертви, а ги превъплъщава в нещо познато и близко. Романът успява да пречупи светлината като пукнато огледало – хвърля светлина ту върху една страна от сложната същина на героите, ту върху друга, превръщайки всеки образ във витраж от фрагментирани сцени, цветове и нюанси, докато накрая читателят не е всмукан в дезориентацията на Дафне, в изкривената истина на Ралф и изострените до крайност възприятия на Джейн.
„Пътни“ е платно на контрасти, пред което зрителите лъкатушат между безкрайното бегрижие и зле прикрития и неизбежен упадък. И на фона на всичко това Зиновиеф ни връща обратно в Гърция със своя бит и романтизъм, засилвайки усещането за историята на Ралф и Дафне за една притеснителна, ярка и въздействаща гръцка трагедия.