What do you think?
Rate this book
Toks ponas Piekielnis
J. Basanavčiaus gatvėje gyveno toks ponas Piekielnis.
Kartą panašus į liūdną pelę žmogus iš Romaino Gary romano „Aušros pažadas" būsimojo rašytojo paprašė: kai šis susitiksiąs su dideliais žmonėmis, tegu jiems pasako, kad Vilniuje, Didžiosios Pohuliankos gatvės 16-ajame name, gyveno toks ponas Piekielnis.
Kaip tik šį „Aušros pažado" epizodą prisimena į Vilnių atvykęs ir netikėtai J. Basanavčiaus gatvėje atsidūręs jaunas prancūzas. Jis panūsta išsiaiškinti, ar išties čia gyveno toks Piekielnis. Pamažu jo noras tampa intriguojančiu tyrimu. Pats literatūrinių ambicijų turintis, bet galvą dėl ledo ritulio pametęs jaunuolis parašo laišką Lietuvos centriniam valstybės archyvui.
Ar tikrai pilkosios Vilniaus „pelės" vardas buvo minimas JTO tribūnose, Prancūzijos ambasadoje Londone, Eliziejaus laukuose, priešais Šarlį de Golį? Kokį Vilnių paliko Romanas ir Mina Kacewai ir kokį jį atrado F. H. Désérable'is? Kaip mūsų gyvenime susipina fikcija ir tikrovė?
Romane išryškėja trys klodai – tariamo Piekielnio istorija, rašytojo R. Gary linija ir paties autoriaus gyvenimo intarpai. Pirmiausia H. Désérable'is bando atkurti Piekielnio paveikslą. Jis šį personažą įsivaizduoja kaip tipišką to meto žydą su juodu redingotu, juodomis kelnėmis su petnešomis ir gerai nublizgintais batais. Rutuliodamas R. Gary liniją, autorius kuria fikcijos fikciją, užsimena apie Gary gautą Goncourt'ų premiją už „Dangaus šaknis" ir jo mistifikaciją, kai jis, prisidengęs Ajaro pavarde, antrąsyk pelnė tą pačią premiją už romaną „Gyvenimas dar prieš akis".
Šis fenomenalus romanas buvo nominuotas Goncourt'ų, Renaudot, „Médicis", „Femina" ir „Interallié" literatūros premijoms. Jis įdomus ne tik kaip literatūros faktas, primenantis apie garsųjį Didžiosios Pohuliankos gatvės 16-ojo namo gyventoją, bet ir kaip istorija, kurioje neįtikėtinai susipina tikrovė ir išmonė.
Kartą panašus į liūdną pelę žmogus iš Romaino Gary romano „Aušros pažadas" būsimojo rašytojo paprašė: kai šis susitiksiąs su dideliais žmonėmis, tegu jiems pasako, kad Vilniuje, Didžiosios Pohuliankos gatvės 16-ajame name, gyveno toks ponas Piekielnis.
Kaip tik šį „Aušros pažado" epizodą prisimena į Vilnių atvykęs ir netikėtai J. Basanavčiaus gatvėje atsidūręs jaunas prancūzas. Jis panūsta išsiaiškinti, ar išties čia gyveno toks Piekielnis. Pamažu jo noras tampa intriguojančiu tyrimu. Pats literatūrinių ambicijų turintis, bet galvą dėl ledo ritulio pametęs jaunuolis parašo laišką Lietuvos centriniam valstybės archyvui.
Ar tikrai pilkosios Vilniaus „pelės" vardas buvo minimas JTO tribūnose, Prancūzijos ambasadoje Londone, Eliziejaus laukuose, priešais Šarlį de Golį? Kokį Vilnių paliko Romanas ir Mina Kacewai ir kokį jį atrado F. H. Désérable'is? Kaip mūsų gyvenime susipina fikcija ir tikrovė?
Romane išryškėja trys klodai – tariamo Piekielnio istorija, rašytojo R. Gary linija ir paties autoriaus gyvenimo intarpai. Pirmiausia H. Désérable'is bando atkurti Piekielnio paveikslą. Jis šį personažą įsivaizduoja kaip tipišką to meto žydą su juodu redingotu, juodomis kelnėmis su petnešomis ir gerai nublizgintais batais. Rutuliodamas R. Gary liniją, autorius kuria fikcijos fikciją, užsimena apie Gary gautą Goncourt'ų premiją už „Dangaus šaknis" ir jo mistifikaciją, kai jis, prisidengęs Ajaro pavarde, antrąsyk pelnė tą pačią premiją už romaną „Gyvenimas dar prieš akis".
Šis fenomenalus romanas buvo nominuotas Goncourt'ų, Renaudot, „Médicis", „Femina" ir „Interallié" literatūros premijoms. Jis įdomus ne tik kaip literatūros faktas, primenantis apie garsųjį Didžiosios Pohuliankos gatvės 16-ojo namo gyventoją, bet ir kaip istorija, kurioje neįtikėtinai susipina tikrovė ir išmonė.
272 pages, Hardcover
First published August 1, 2017
25 people are currently reading
453 people want to read
About the author
François-Henri Désérable
19 books98 followersFrançois-Henri Désérable (born Amiens, France, 6 February 1987) is a French author and a former professional ice hockey player.
His short-story, Clic! Clac! Boum!, was awarded Le Prix du Jeune Ecrivain and published in March 2012. His first book, Tu montreras ma tête au peuple, about the French revolution, was released in April 2013 by Gallimard.
His short-story, Clic! Clac! Boum!, was awarded Le Prix du Jeune Ecrivain and published in March 2012. His first book, Tu montreras ma tête au peuple, about the French revolution, was released in April 2013 by Gallimard.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 75 reviews
Read
September 29, 2018Probably interesting for someone, but alas, not for me. After a nice and easy start I completely lost my interest and started asking myself, why exactly am I reading it and do I really have to finish it? I certainly don't have to. Yes, Vilnius accents were cute, but that's it. Bye, another overhyped book!
November 25, 2019
Това със сигурност е една от най-хубавите и увлекателни книги, които съм чела изобщо, и същевременно една от най-трудно определимите като жанр. Някъде срещнах термина "автофикция", не знам дали е подходящ, но и всъщност това не е чак толкова важно. Със сигурност в този роман има автобиографични, биографични елементи и художествена измислица, обаче основана на реално съществували персонажи и исторически събития.
Самата корица (страхотна работа на Росица Ралева), както и анотацията, подсказват, че това е метароман - роман за романа, в който литературният Шерлок - Франсоа-Анри Дезерабл, по случайно стечение на обстоятелствата тръгва по следите на един литературен персонаж.
Кой е господин Пекелни? Това е епизодичен персонаж, един "тъжен мишок, маниакално спретнат и припрян; беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята".
Големият френски писател от руско-еврейски произход, великият мистификатор и единствен носител на две награди Гонкур - веднъж като Ромен Гари и втори път като Емил Ажар, споменава този "тъжен мишок" в избелял редингот и поръждавяла от тютюна брадица в седма глава на своята романизирана автобиография "Обещанието на зората".
В тази глава малкият тогава, около осем-деветгодишен Роман Кацев, чиято амбициозна и отглеждаща го сама майка Мина навсякъде го обявява за бъдеща звезда на Франция, носител на почетни ордени и звания, а защо не и велик бъдещ писател, среща в кооперацията, където живее във Вилнюс, господин Пекелни. Той е и единственият, който не приема с насмешка гръмките думи на Мина. И тогава някой си господин Пекелни отправя една молба, около която Дезерабл ще изгради впоследствие своя роман.
"- Та! Когато започнеш да се срещаш с големи личности, с важни хора, обещай ми да им кажеш...
Пламък на безумна амбиция блесна внезапно в очите на мишката.
- Обещай да им казваш: на улица „Голяма Погуланка" 16 във Вилно, живееше господин Пекелни..."
И така, озовал се съвсем случайно във Вилнюс през 2014 г., Дезерабл се заема да разкрие мистерията около въпросния господин Пекелни, за когото Гари казва в "Обещанието", че при всяка среща с високопоставени личности се е сещал да спомене и така е удържал на думата си.
Това е основната сюжетна нишка на романа. Всъщност обаче "Някой си господин Пекелни" поставя и разглежда много и значими теми. На първо място това е роман, който говори за важността на литературата и на въображението, за силата на думите да спасяват и обезсмъртяват.
В едно от интервютата на Радичков прочетох, че "от цялата човешка история е останало само онова, което е изградено от камък и слово" и че "в някои отношения словото даже превъзхожда камъка". Този роман доказва тези думи.
Дали Пекелни е реален или измислен персонаж всъщност няма значение, защото той би могъл да бъде събирателен образ за всички "малки хора", имали лошия късмет да се родят на неправилното място в неправилното време, но на които литературата помага да не потънат в забвение. Пекелни е един от десетките хиляди литовски евреи, убити по време на Втората световна война. В този смисъл романът на Дезерабл отдава почит на изгубените животи на хиляди забравени хора, но го прави не като историк и изследовател през статистиките, а по единствения възможен начин - през личната история, през литературата.
Да, можем да кажем, че това е роман и за Холокоста, и войната. Дезерабл обаче избира необичайна литературна форма, през която да говори за нея. Езикът му не е тежък, осъждащ или сантиментален, не тръгва по най-лесния път. Напротив, в тази книга има много светлина, има много хумор, автоирония дори, особено в моментите, в които младият писател разказва случки от своя живот. В този смисъл книгата умело напипва пътя, по който, през приемането дори на най-тежкото минало, през усмивката, през обичта към човека, да говори за най-сериозните проблеми и исторически събития, преобърнали представите ни за понятието хуманност. При това не скрива фактите и никъде на е обран откъм историческа истина. Да, местните във Вилнюс носят своята вина за това, което се е случило, да, те не са направили нищо, за да помогнат на своите съграждани евреи, да, те са купували на безценица собствеността и скъпите им вещи и да, дори са ги предавали.
От многото синагоги днес във Вилнюс е останала само една. Тя и статуята на малкия Ромен, близо до Стария град, на която той държи до сърцето си обувка - същата, която в "Обещанието" изяжда, за да впечатли момиче - са две от опорните точки в сюжета на Дезерабл.
Животът на големия писател, книгите, наградите, сложните взаимоотношения с майка му, двата му брака, култовото участие в известното литературно предаване "Апострофи" на Бернар Пиво, всички разказани и неразказани истории. Случили ли са се наистина, или съществуват само в трескавия ум и непокорно писателско въображение? Къде свършва реалността и започва измислицата? Кога един литературен персонаж изскача от фикционалната рамка и заживява истински живот?
В едно интервю самият Дезерабл казва, че някои литературни персонажи са по-живи и пълнокръвни от реално съществували хора и ни припомня, че самият Балзак на смъртния си одър извиква измислен от самия него лекар, твърдейки, че само той би могъл да го спаси. Писателите могат да ни поведат на пътешествие, което самите те никога не са предприемали, но въпреки това то да изглежда истинско, както и реални личности могат да преминават границите между живота и литературата.
В своя роман Дезерабл деликатно и ненатрапчиво разказва и своята история, как самият той е избрал писателството или може би по-скоро обратното. През цялото време на повествованието той прави паралел между живота на Ромен Гари и своя, като този паралел неминуемо преминава и през взаимоотношенията с майката - дали заради или въпреки нея се е захванал с литература.
Това е и една от много интересните за мен нишки в романа, защото Дезерабл прави неочаквани разкрития и за живота на Гари, влиза в противоречие с факти и истории, които самият Гари навсякъде е разпространявал за себе си. Дали са истина, или Гари си ги е измислил и защо?
Смея да твърдя, че сравнително добре познавам творчеството на Ромен Гари благодарение най-вече на чудесните издания на изд. Леге Артис. Въпреки това обаче след прочита на "Някой си господин Пекелни" съм в още по-голямо недоумение кое наистина се е случило, и кое - не. И разбрах, че всъщност това прави от писателя голям майстор на думите. Защото "какво е лъжата освен субективна трактовка на истината"?
Препоръчвам на всички този вълнуващ роман! Вярвам, че всеки читател ще открие по нещо за себе си в него.
Поздравления на изд. Аквариус! Тази книга със сигурност се нарежда сред най-любимите ми не само за тази година.
Самата корица (страхотна работа на Росица Ралева), както и анотацията, подсказват, че това е метароман - роман за романа, в който литературният Шерлок - Франсоа-Анри Дезерабл, по случайно стечение на обстоятелствата тръгва по следите на един литературен персонаж.
Кой е господин Пекелни? Това е епизодичен персонаж, един "тъжен мишок, маниакално спретнат и припрян; беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята".
Големият френски писател от руско-еврейски произход, великият мистификатор и единствен носител на две награди Гонкур - веднъж като Ромен Гари и втори път като Емил Ажар, споменава този "тъжен мишок" в избелял редингот и поръждавяла от тютюна брадица в седма глава на своята романизирана автобиография "Обещанието на зората".
В тази глава малкият тогава, около осем-деветгодишен Роман Кацев, чиято амбициозна и отглеждаща го сама майка Мина навсякъде го обявява за бъдеща звезда на Франция, носител на почетни ордени и звания, а защо не и велик бъдещ писател, среща в кооперацията, където живее във Вилнюс, господин Пекелни. Той е и единственият, който не приема с насмешка гръмките думи на Мина. И тогава някой си господин Пекелни отправя една молба, около която Дезерабл ще изгради впоследствие своя роман.
"- Та! Когато започнеш да се срещаш с големи личности, с важни хора, обещай ми да им кажеш...
Пламък на безумна амбиция блесна внезапно в очите на мишката.
- Обещай да им казваш: на улица „Голяма Погуланка" 16 във Вилно, живееше господин Пекелни..."
И така, озовал се съвсем случайно във Вилнюс през 2014 г., Дезерабл се заема да разкрие мистерията около въпросния господин Пекелни, за когото Гари казва в "Обещанието", че при всяка среща с високопоставени личности се е сещал да спомене и така е удържал на думата си.
Това е основната сюжетна нишка на романа. Всъщност обаче "Някой си господин Пекелни" поставя и разглежда много и значими теми. На първо място това е роман, който говори за важността на литературата и на въображението, за силата на думите да спасяват и обезсмъртяват.
В едно от интервютата на Радичков прочетох, че "от цялата човешка история е останало само онова, което е изградено от камък и слово" и че "в някои отношения словото даже превъзхожда камъка". Този роман доказва тези думи.
Дали Пекелни е реален или измислен персонаж всъщност няма значение, защото той би могъл да бъде събирателен образ за всички "малки хора", имали лошия късмет да се родят на неправилното място в неправилното време, но на които литературата помага да не потънат в забвение. Пекелни е един от десетките хиляди литовски евреи, убити по време на Втората световна война. В този смисъл романът на Дезерабл отдава почит на изгубените животи на хиляди забравени хора, но го прави не като историк и изследовател през статистиките, а по единствения възможен начин - през личната история, през литературата.
Да, можем да кажем, че това е роман и за Холокоста, и войната. Дезерабл обаче избира необичайна литературна форма, през която да говори за нея. Езикът му не е тежък, осъждащ или сантиментален, не тръгва по най-лесния път. Напротив, в тази книга има много светлина, има много хумор, автоирония дори, особено в моментите, в които младият писател разказва случки от своя живот. В този смисъл книгата умело напипва пътя, по който, през приемането дори на най-тежкото минало, през усмивката, през обичта към човека, да говори за най-сериозните проблеми и исторически събития, преобърнали представите ни за понятието хуманност. При това не скрива фактите и никъде на е обран откъм историческа истина. Да, местните във Вилнюс носят своята вина за това, което се е случило, да, те не са направили нищо, за да помогнат на своите съграждани евреи, да, те са купували на безценица собствеността и скъпите им вещи и да, дори са ги предавали.
От многото синагоги днес във Вилнюс е останала само една. Тя и статуята на малкия Ромен, близо до Стария град, на която той държи до сърцето си обувка - същата, която в "Обещанието" изяжда, за да впечатли момиче - са две от опорните точки в сюжета на Дезерабл.
Животът на големия писател, книгите, наградите, сложните взаимоотношения с майка му, двата му брака, култовото участие в известното литературно предаване "Апострофи" на Бернар Пиво, всички разказани и неразказани истории. Случили ли са се наистина, или съществуват само в трескавия ум и непокорно писателско въображение? Къде свършва реалността и започва измислицата? Кога един литературен персонаж изскача от фикционалната рамка и заживява истински живот?
В едно интервю самият Дезерабл казва, че някои литературни персонажи са по-живи и пълнокръвни от реално съществували хора и ни припомня, че самият Балзак на смъртния си одър извиква измислен от самия него лекар, твърдейки, че само той би могъл да го спаси. Писателите могат да ни поведат на пътешествие, което самите те никога не са предприемали, но въпреки това то да изглежда истинско, както и реални личности могат да преминават границите между живота и литературата.
В своя роман Дезерабл деликатно и ненатрапчиво разказва и своята история, как самият той е избрал писателството или може би по-скоро обратното. През цялото време на повествованието той прави паралел между живота на Ромен Гари и своя, като този паралел неминуемо преминава и през взаимоотношенията с майката - дали заради или въпреки нея се е захванал с литература.
Това е и една от много интересните за мен нишки в романа, защото Дезерабл прави неочаквани разкрития и за живота на Гари, влиза в противоречие с факти и истории, които самият Гари навсякъде е разпространявал за себе си. Дали са истина, или Гари си ги е измислил и защо?
Смея да твърдя, че сравнително добре познавам творчеството на Ромен Гари благодарение най-вече на чудесните издания на изд. Леге Артис. Въпреки това обаче след прочита на "Някой си господин Пекелни" съм в още по-голямо недоумение кое наистина се е случило, и кое - не. И разбрах, че всъщност това прави от писателя голям майстор на думите. Защото "какво е лъжата освен субективна трактовка на истината"?
Препоръчвам на всички този вълнуващ роман! Вярвам, че всеки читател ще открие по нещо за себе си в него.
Поздравления на изд. Аквариус! Тази книга със сигурност се нарежда сред най-любимите ми не само за тази година.
October 7, 2017
Un écrivain mythique, décédé depuis presque quarante ans.
Un autre, plus jeune, dont le nom fait plutôt penser à celui d'un illustre intellectuel du XIXème siècle qu'à celui du tout juste trentenaire qu'il est en réalité.
Et leur rencontre improbable, autour de la figure d'un vieil homme emporté par les griffes de l'histoire.
Attention, alerte adoration excessive.
J'aime ce livre.
Un certain M. Piekielny réjouit, émeut, survolte,
C'est un roman qui donne envie de lire. C'est un roman qui donne envie d'écrire. C'est un roman qui donne envie de vivre.
Au départ, un jeune homme quelque peu égaré dans les rues d'une ville inconnue, avec quelques heures à tuer. Et puis, sans même l'avoir prévu, ce jeune homme, qui deviendra auteur et narrateur d'Un certain M. Piekielny, se retrouve rue Grande-Pohulanka, devant l'immeuble même qui a hébergé Romain Gary à l'époque où il était encore Roman Kacew, et sa mère Mina.
Mais curieusement, le nom qui ne cesse de se rappeler à la mémoire de notre narrateur est celui d'un certain M. Piekielny, cet ancien voisin de Gary, qui a droit à quatre pages à peine dans La Promesse de l'Aube. Piekielny, un homme aussi discret qu'une petite souris grise, aussi convaincu des succès futurs du petit Roman que la mère de ce dernier. Un condamné à l'anonymat qui aurait demandé à Gary de répéter son nom aux futurs grands de ce monde. Juste un rappel. Une petite phrase, chuchotée au creux de l'oreille de De Gaulle ou Kennedy, pour échapper à l'oubli, aux camps dans lesquels l'on apprend que l'ancien voisin de Gary a été assassiné.
"Au numéro 16 de la rue Grande-Pohulanka, à Wilno, vivait un certain M. Piekielny..."
Et le charme opère.
Charme de la mémoire, de l'anecdote qui se teinte d'universalité, de la fiction qui se mêle au réel sans que l'on ne trouve finalement grand-chose à y redire.
Une histoire qui inspire, une fable qui fait vivre.
Un narrateur qui finalement parle sans doute beaucoup si ce n'est exclusivement de lui à travers sa quête de l'homme-souris, de ses égarements et de ses passions.
Une plume qui saisit, fait rire, rêver, voyager à travers des décennies, des mots qui laissent le passé se heurter au présent dans la plus mélancolique des harmonies, un récit dont on ne sait plus vraiment de qui il raconte l'existence.
Est-ce celle de Gary, de Désérable, de Piekielny, des trois à la fois, du reste du monde, en fait, peu importe. Ce qui compte est la portée évocatrice de ces parcours, les instincts qu'ils réveillent chez le lecteur, l'enthousiasme et la rêverie sans objet que l'on ressent une fois la dernière page tournée. Un mélange subtil et contagieux de mal du siècle, de regret et d'ambition.
Il faut lire Un certain M. Piekielny, quitte pour certains à être déstabilisés par cet ouvrage qui peut paraître à tort un peu désincarné, sans objet ni attaches. Au contraire, c'est un texte follement passionnant qui révèle une vérité de laquelle on se détourne trop souvent, celle de notre point commun à nous autres humains, notre tristesse de savoir nos vies absurdes, et notre joie de savoir que nous chercherons toujours avec le même enthousiasme le moyen de les rendre signifiantes.
Un autre, plus jeune, dont le nom fait plutôt penser à celui d'un illustre intellectuel du XIXème siècle qu'à celui du tout juste trentenaire qu'il est en réalité.
Et leur rencontre improbable, autour de la figure d'un vieil homme emporté par les griffes de l'histoire.
Attention, alerte adoration excessive.
J'aime ce livre.
Un certain M. Piekielny réjouit, émeut, survolte,
C'est un roman qui donne envie de lire. C'est un roman qui donne envie d'écrire. C'est un roman qui donne envie de vivre.
Au départ, un jeune homme quelque peu égaré dans les rues d'une ville inconnue, avec quelques heures à tuer. Et puis, sans même l'avoir prévu, ce jeune homme, qui deviendra auteur et narrateur d'Un certain M. Piekielny, se retrouve rue Grande-Pohulanka, devant l'immeuble même qui a hébergé Romain Gary à l'époque où il était encore Roman Kacew, et sa mère Mina.
Mais curieusement, le nom qui ne cesse de se rappeler à la mémoire de notre narrateur est celui d'un certain M. Piekielny, cet ancien voisin de Gary, qui a droit à quatre pages à peine dans La Promesse de l'Aube. Piekielny, un homme aussi discret qu'une petite souris grise, aussi convaincu des succès futurs du petit Roman que la mère de ce dernier. Un condamné à l'anonymat qui aurait demandé à Gary de répéter son nom aux futurs grands de ce monde. Juste un rappel. Une petite phrase, chuchotée au creux de l'oreille de De Gaulle ou Kennedy, pour échapper à l'oubli, aux camps dans lesquels l'on apprend que l'ancien voisin de Gary a été assassiné.
"Au numéro 16 de la rue Grande-Pohulanka, à Wilno, vivait un certain M. Piekielny..."
Et le charme opère.
Charme de la mémoire, de l'anecdote qui se teinte d'universalité, de la fiction qui se mêle au réel sans que l'on ne trouve finalement grand-chose à y redire.
Une histoire qui inspire, une fable qui fait vivre.
Un narrateur qui finalement parle sans doute beaucoup si ce n'est exclusivement de lui à travers sa quête de l'homme-souris, de ses égarements et de ses passions.
Une plume qui saisit, fait rire, rêver, voyager à travers des décennies, des mots qui laissent le passé se heurter au présent dans la plus mélancolique des harmonies, un récit dont on ne sait plus vraiment de qui il raconte l'existence.
Est-ce celle de Gary, de Désérable, de Piekielny, des trois à la fois, du reste du monde, en fait, peu importe. Ce qui compte est la portée évocatrice de ces parcours, les instincts qu'ils réveillent chez le lecteur, l'enthousiasme et la rêverie sans objet que l'on ressent une fois la dernière page tournée. Un mélange subtil et contagieux de mal du siècle, de regret et d'ambition.
Il faut lire Un certain M. Piekielny, quitte pour certains à être déstabilisés par cet ouvrage qui peut paraître à tort un peu désincarné, sans objet ni attaches. Au contraire, c'est un texte follement passionnant qui révèle une vérité de laquelle on se détourne trop souvent, celle de notre point commun à nous autres humains, notre tristesse de savoir nos vies absurdes, et notre joie de savoir que nous chercherons toujours avec le même enthousiasme le moyen de les rendre signifiantes.
April 4, 2021
"Някой си господин Пекелни" на Франсоа-Анри Дизерабл започва един дъждовен ден във Вилнюс, когато Дезерабл случайно се озовава на ул. Йонас Басанавичюс 18 и попада на мемориална плоча на Ромен Гари, живял някога на същата улица. И в съзнанието му изплува пасаж от седма глава на "Обещанието на зората": "На улица "Голяма Погулянка" N16 във Вилно живееше някой си господин Пекелни".
Така историята сама го намира и той се впуска в един откровен разказ за себе си, любовта си към литературата и в търсене на истината за господин Пекелни, дали наистина е съществувал и каква е била съдбата му, целият роман е на границата между истината и фикцията, но се почуствах много уютно в него. На Ромен Гари също е отделено много място и на моменти сякаш повествованието се води от него, влизаме в живота му и го виждаме такъв, какъвто ни го представя Дизерабл.
Не съм чела почти нищо от Ромен Гари, освен "Птиците идват да умрат в Перу" (която много харесах), така че ми е трудно да оценя присъствието му в романа, каква част от него е взета от "Обещанието на зората" и къде авторът е вкарал собствената си представа и фикция, беше ми интересно да опозная Гари, живота му като пилот, по-късно като дипломат, двете важни жени Лесли Бланш и Джийн Сийбърг (само бегло представени), различните ситуации, в които има един много приятен хумор. Всичко това звучи толкова естествено, непринудено и откровено, сякаш самият Гари го разказва.
"Но всъщност какво е войната, избиването на хора, които не се познават, казва Пол Валери, заради хора, които се познават, но не се избиват."
Втората линия, опитваща се да разкрие живота на господин Пекелни, е всъщност и възстановка на живота във Вилно, между СССР и Германия, без политика и мелодрама. В едно от посещенията си Дезерабл търси следи от еврейския квартал, но такива почти не са останали.
"един град не е само това, което се вижда, но и това, което е скрито за погледа, ние не само стояхме на тротоарите, за да съзерцаваме фасадите, а влизахме в задните дворове, прониквахме в несъзнаваното на Вилнюс".
Така и Дезерабл се опитва да пресъздаде няколко истории, отвъд видимото - своята, на Ромен Гари, на господин Пекелни и дори Вилнюс е герой със собствено присъствие. Атмосферата и описанията му дават собствен живот в моите представи.
"Днес Вилнюс носи траур подобно на героиня на Балзак или Мопасан, която се облича демонстративно в черно след като е отровила мъжа си" - това е явен намек, че местните са съдействали и са си затворили очите за случващото се с евреите и с господин Пекелни, онзи малък незначителен човек, който е изваден от забравата на времето с едно споменаване на Гари, а по-късно се превръща и в централен герой в настоящия роман. Само литературата може да надмогва унищожението и да създава запомнящи се образи, а добрата литература ги запечатва трайно в паметта на читателя и често ги прави по-истински от реалните хора.
В романа авторът отделя много голямо място и на своя живот и сложните си взаимоотношения с литературата, в един от моментите, в които споделя за себе си: "пиша, за да изживея живот различен от моя", едно простичко откровение, за нуждата да създаваш истории, да ги моделираш сам между фактите и своите представи, един много красив начин да въвлечеш читатели в изживяването на тези истории.
Така историята сама го намира и той се впуска в един откровен разказ за себе си, любовта си към литературата и в търсене на истината за господин Пекелни, дали наистина е съществувал и каква е била съдбата му, целият роман е на границата между истината и фикцията, но се почуствах много уютно в него. На Ромен Гари също е отделено много място и на моменти сякаш повествованието се води от него, влизаме в живота му и го виждаме такъв, какъвто ни го представя Дизерабл.
Не съм чела почти нищо от Ромен Гари, освен "Птиците идват да умрат в Перу" (която много харесах), така че ми е трудно да оценя присъствието му в романа, каква част от него е взета от "Обещанието на зората" и къде авторът е вкарал собствената си представа и фикция, беше ми интересно да опозная Гари, живота му като пилот, по-късно като дипломат, двете важни жени Лесли Бланш и Джийн Сийбърг (само бегло представени), различните ситуации, в които има един много приятен хумор. Всичко това звучи толкова естествено, непринудено и откровено, сякаш самият Гари го разказва.
"Но всъщност какво е войната, избиването на хора, които не се познават, казва Пол Валери, заради хора, които се познават, но не се избиват."
Втората линия, опитваща се да разкрие живота на господин Пекелни, е всъщност и възстановка на живота във Вилно, между СССР и Германия, без политика и мелодрама. В едно от посещенията си Дезерабл търси следи от еврейския квартал, но такива почти не са останали.
"един град не е само това, което се вижда, но и това, което е скрито за погледа, ние не само стояхме на тротоарите, за да съзерцаваме фасадите, а влизахме в задните дворове, прониквахме в несъзнаваното на Вилнюс".
Така и Дезерабл се опитва да пресъздаде няколко истории, отвъд видимото - своята, на Ромен Гари, на господин Пекелни и дори Вилнюс е герой със собствено присъствие. Атмосферата и описанията му дават собствен живот в моите представи.
"Днес Вилнюс носи траур подобно на героиня на Балзак или Мопасан, която се облича демонстративно в черно след като е отровила мъжа си" - това е явен намек, че местните са съдействали и са си затворили очите за случващото се с евреите и с господин Пекелни, онзи малък незначителен човек, който е изваден от забравата на времето с едно споменаване на Гари, а по-късно се превръща и в централен герой в настоящия роман. Само литературата може да надмогва унищожението и да създава запомнящи се образи, а добрата литература ги запечатва трайно в паметта на читателя и често ги прави по-истински от реалните хора.
В романа авторът отделя много голямо място и на своя живот и сложните си взаимоотношения с литературата, в един от моментите, в които споделя за себе си: "пиша, за да изживея живот различен от моя", едно простичко откровение, за нуждата да създаваш истории, да ги моделираш сам между фактите и своите представи, един много красив начин да въвлечеш читатели в изживяването на тези истории.
July 28, 2019
Viršelyje parašyta, kad tai romanas, bet man pasirodė panašiau į labai ilgą esė su trimis skirtingais biografiniais sluoksniais.
Pirmiausia, autobiografinė linija. Jos net kiek daugoka šioje knygoje. OK, autorius nori papasakoti, kaip ėmėsi šios istorijos, kodėl jam svarbus Romain Gary, ir ypač "Aušros pažadas", kaip jis atsitiktinai pamatęs atminimo lentelę Vilniuje iškart prisimena eilutę apie tai, kad "Didžiosios Pohuliankos 16-ajame name, Vilniuje, gyveno toks ponas Piekielny". Bet apie savo mokslus, ledo ritulį ir kt. autorius galėjo ir ne taip išsiplėsti. Sutapimas - F.H. Deserable gimė ir augo Amiens, mieste, kuriame pusmetį studijavau pagal mainų programą. Todėl skaitydama apie šį jo gyvenimo etapą radau daug pažįstamų detalių.
Antroji knygos linija - Romain Gary "biografinės variacijos". Autorius leidžia sau daug ką įsivaizduoti - paima kokį Gary gyvenimo epizodą ir aprašo kaip, jo nuomone, galėjo įvykti koks nors susitikimas, įdeda žodžius į Gary ir kitų žmonių lūpas. Žodžiu, gan laisvokos interpretacijos, kurios kiek erzindavo.
Trečiasis sluoksnis, kaip ir pretekstas parašyti šią knygą - bandymas atkurti pono Piekielny gyvenimo detales. Aiškinamasi, ar išvis toks žmogus buvo (rimtai, su vizitais į Vilnių, užklausomis archyvui ir kt.), ir fantazuojama, koks galėjo būti Piekielny gyvenimas. Čia jau autorius visiškai "džiazuoja" - įsivaizduoja ir Piekielny profesiją, ir pomėgius, visa tai aprašo su smulkiausiomis detalėmis.
Tipinis sakinys (autorius sumąstė, kad Piekielny turėjo smuiką):
"Tą smuiką, greičiausiai nebenaują, jis nusipirko amžiaus pradžioje už saujoje telpantį ryšulėlį rublių ar zlotų - jis daugiau ir nebuvo vertas: kinivarpų išvarpytas plonas medinis korpusas, trūko kaištelių stygoms įtempti, taip pat ir to keisto išdžiovinto jūrų arkliuko, vadinamo voliuta; o dar reikėtų pasakyti, kad net stygos buvo sudėvėtos, tokios apgailėtinos būklės, kad net pats tuometinio Vilniaus Paganinis būtų galėjęs išgauti tik kimų, šaižų garsą, kažką panašaus į gruodžio mėnesį aidintį pragertą seno lenkų girtuoklio balsą, jam grįžtant namo po eilinių gerų išgertuvių, žengiant kaip tik išgali pirmyn pajuodusiu sniegu, dedant nepatikliai kojas, plūstant žioplius, dangų ir naktį."
Dėl tokių klampių sakinių ir autoriaus "įsivaizduokim, kad buvo va taip" jau galvojau, kad pusiaukelėje knygą numesiu. Bet pabaiga, trečioji knygos dalis, man ją kiek "reabilitavo". Įdomūs pamąstymai apie ryšį tarp realybės ir fikcijos. Po jų nusprendžiau skirti 2,5* suapvalinant iki trijų - už Vilnių, tiek dabartinį, tiek - ypač - tą jau nebeegzistuojantį, su skausminga Holokausto istorija, getais ir Paneriais. Ir už net keletą "pavedžiojimų už nosies" knygos pabaigoje, kai jau pagalvoji - aha, tai va kokia ta pono Piekielny istorija, o po kelių puslapių autorius vėl mesteli kokią esminę detalę.
Ai, ir dar vertimas truputį kliuvo - ypač uoliai verčiami visų gatvių, bažnyčių ir pan. pavadinimai (pvz., "Paryžiuje, Laukų Dievo Motinos gatvėje")
Rekomenduoju skaičiusiems "Aušros pažadą" ar bent kažkiek žinantiems apie Romain Gary kūrybą (įskaitant ir Emile Ajar, dviejų Gonkūrų premijų istoriją) ir gyvenimą. Nerekomenduoju tiems, ką erzina prancūziškai pretenzingas stilius :)
Pirmiausia, autobiografinė linija. Jos net kiek daugoka šioje knygoje. OK, autorius nori papasakoti, kaip ėmėsi šios istorijos, kodėl jam svarbus Romain Gary, ir ypač "Aušros pažadas", kaip jis atsitiktinai pamatęs atminimo lentelę Vilniuje iškart prisimena eilutę apie tai, kad "Didžiosios Pohuliankos 16-ajame name, Vilniuje, gyveno toks ponas Piekielny". Bet apie savo mokslus, ledo ritulį ir kt. autorius galėjo ir ne taip išsiplėsti. Sutapimas - F.H. Deserable gimė ir augo Amiens, mieste, kuriame pusmetį studijavau pagal mainų programą. Todėl skaitydama apie šį jo gyvenimo etapą radau daug pažįstamų detalių.
Antroji knygos linija - Romain Gary "biografinės variacijos". Autorius leidžia sau daug ką įsivaizduoti - paima kokį Gary gyvenimo epizodą ir aprašo kaip, jo nuomone, galėjo įvykti koks nors susitikimas, įdeda žodžius į Gary ir kitų žmonių lūpas. Žodžiu, gan laisvokos interpretacijos, kurios kiek erzindavo.
Trečiasis sluoksnis, kaip ir pretekstas parašyti šią knygą - bandymas atkurti pono Piekielny gyvenimo detales. Aiškinamasi, ar išvis toks žmogus buvo (rimtai, su vizitais į Vilnių, užklausomis archyvui ir kt.), ir fantazuojama, koks galėjo būti Piekielny gyvenimas. Čia jau autorius visiškai "džiazuoja" - įsivaizduoja ir Piekielny profesiją, ir pomėgius, visa tai aprašo su smulkiausiomis detalėmis.
Tipinis sakinys (autorius sumąstė, kad Piekielny turėjo smuiką):
"Tą smuiką, greičiausiai nebenaują, jis nusipirko amžiaus pradžioje už saujoje telpantį ryšulėlį rublių ar zlotų - jis daugiau ir nebuvo vertas: kinivarpų išvarpytas plonas medinis korpusas, trūko kaištelių stygoms įtempti, taip pat ir to keisto išdžiovinto jūrų arkliuko, vadinamo voliuta; o dar reikėtų pasakyti, kad net stygos buvo sudėvėtos, tokios apgailėtinos būklės, kad net pats tuometinio Vilniaus Paganinis būtų galėjęs išgauti tik kimų, šaižų garsą, kažką panašaus į gruodžio mėnesį aidintį pragertą seno lenkų girtuoklio balsą, jam grįžtant namo po eilinių gerų išgertuvių, žengiant kaip tik išgali pirmyn pajuodusiu sniegu, dedant nepatikliai kojas, plūstant žioplius, dangų ir naktį."
Dėl tokių klampių sakinių ir autoriaus "įsivaizduokim, kad buvo va taip" jau galvojau, kad pusiaukelėje knygą numesiu. Bet pabaiga, trečioji knygos dalis, man ją kiek "reabilitavo". Įdomūs pamąstymai apie ryšį tarp realybės ir fikcijos. Po jų nusprendžiau skirti 2,5* suapvalinant iki trijų - už Vilnių, tiek dabartinį, tiek - ypač - tą jau nebeegzistuojantį, su skausminga Holokausto istorija, getais ir Paneriais. Ir už net keletą "pavedžiojimų už nosies" knygos pabaigoje, kai jau pagalvoji - aha, tai va kokia ta pono Piekielny istorija, o po kelių puslapių autorius vėl mesteli kokią esminę detalę.
Ai, ir dar vertimas truputį kliuvo - ypač uoliai verčiami visų gatvių, bažnyčių ir pan. pavadinimai (pvz., "Paryžiuje, Laukų Dievo Motinos gatvėje")
Rekomenduoju skaičiusiems "Aušros pažadą" ar bent kažkiek žinantiems apie Romain Gary kūrybą (įskaitant ir Emile Ajar, dviejų Gonkūrų premijų istoriją) ir gyvenimą. Nerekomenduoju tiems, ką erzina prancūziškai pretenzingas stilius :)
Read
January 14, 2020През годините, които обичам Ромен Гари, намразвах почти всички хора, които са се опитвали да го имитират, да го обясняват, да го наподобяват, да му се възхищават, но най-вече се дразнех на тези, които пишат разни неща "на гърба му". Казват, че е в негова памет и чест и тн, но всъщност това, от което черпят позитиви писанията им, са именно думи, герои, реплики на Гари. Това ме отвращава в най-висша степен. Като Еманюел Шмит и неговия Момо - комерсиален никаквец, с претенция. Мисля, че ако Гари беше жив, би му ударил шамар, без дуел, щото няма нищо мъжкарско. Опасявах се, че тази книга е такава и до някъде тя е такава, но по някакъв начин Франсоа-Анри успя да ме убеди, че все пак истински обича Гари, че е влязъл под кожата му, че е усетил дълбоката му емоционалност и емоционална интелегеност, чувствителност. Момчето пише добре, последните 30 страници са супер, както и някои части, в които говори за себе си (имаше няколко страхотни пасажа в тук-таме). По-малко е трябвало да си измисля диалози и монолози с Ромен Гари и Пекелни, редейки цитати от книгите на Гари. Там имаше нещо позоьорско, и написано, точно защото се знае, че ще се хареса. Да, на повечето хора, със сигурност, но не и на тези, които сме чели всичко на Гари по милион пъти.
Но все пак много хубави последни страници.
Но все пак много хубави последни страници.
November 16, 2021
Спомни си за Пекелни
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Когато откривам нещо неизразимо, но очарователно в книга, в ума ми започват да блуждаят важни въпроси. Написан по този начин, романът на Дезерабл е като въпрос, зададен на всеки негов читател, заел се да проследи съдбата на един литературен герой, толкова потаен и неуловим, че е създал около себе си нещо като тайнствена аура. Този симпатичен малък персонаж на Ромен Гари от „Обещанието на зората“ става символ на цяла една историческа епоха, разиграла се в рамките на почти сто години. Кой е господин Пекелни и защо е призван да носи подобна символика? Докато четях „Някой си господин Пекелни“ („Аквариус, 2019, с превод на Галина Меламед), попълвах все повече празнини и потъвах все по-дълбоко в тази литературна фикция, създадена от човек, напълно заслепен от творческите „приумици“ на негов колега по перо. Достатъчно ли е да споме��еш Ромен Гари, за да се настроиш за потайности и мистификации? Дезерабл го прави по най-пленителния начин, проследявайки внимателно всяка една нишка, която води до поредната следа. Оставам с впечатлението, че трябва да запомня някой си господин Пекелни и това наистина започва да се случва, благодарение на Дезерабл.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Когато откривам нещо неизразимо, но очарователно в книга, в ума ми започват да блуждаят важни въпроси. Написан по този начин, романът на Дезерабл е като въпрос, зададен на всеки негов читател, заел се да проследи съдбата на един литературен герой, толкова потаен и неуловим, че е създал около себе си нещо като тайнствена аура. Този симпатичен малък персонаж на Ромен Гари от „Обещанието на зората“ става символ на цяла една историческа епоха, разиграла се в рамките на почти сто години. Кой е господин Пекелни и защо е призван да носи подобна символика? Докато четях „Някой си господин Пекелни“ („Аквариус, 2019, с превод на Галина Меламед), попълвах все повече празнини и потъвах все по-дълбоко в тази литературна фикция, създадена от човек, напълно заслепен от творческите „приумици“ на негов колега по перо. Достатъчно ли е да споме��еш Ромен Гари, за да се настроиш за потайности и мистификации? Дезерабл го прави по най-пленителния начин, проследявайки внимателно всяка една нишка, която води до поредната следа. Оставам с впечатлението, че трябва да запомня някой си господин Пекелни и това наистина започва да се случва, благодарение на Дезерабл.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
November 11, 2017
Ce livre aurait tout aussi bien pu s'intituler "Un certain M. Désérable"...
Je crois que j'ai commencé à décrocher en découvrant la liste des endroits où l'auteur a lu le roman de Gary (j'ai ri quand je suis arrivée au "trek au Népal"). Celle-ci a fini par devenir une sorte de symbole de l'égocentrisme de l'ensemble pour moi. L'autofiction est une forme littéraire qui se révèle souvent être plus vaine qu'édifiante et ce livre-ci ne viendra pas contredire cette observation à mes yeux. Il est suffisamment bien écrit, certes, mais "bien" écrire ne veut pas forcément dire écrire des choses intéressantes...
Bref, j'avoue que je ne comprends pas le succès de ce livre. Tant pis pour moi je suppose.
Je crois que j'ai commencé à décrocher en découvrant la liste des endroits où l'auteur a lu le roman de Gary (j'ai ri quand je suis arrivée au "trek au Népal"). Celle-ci a fini par devenir une sorte de symbole de l'égocentrisme de l'ensemble pour moi. L'autofiction est une forme littéraire qui se révèle souvent être plus vaine qu'édifiante et ce livre-ci ne viendra pas contredire cette observation à mes yeux. Il est suffisamment bien écrit, certes, mais "bien" écrire ne veut pas forcément dire écrire des choses intéressantes...
Bref, j'avoue que je ne comprends pas le succès de ce livre. Tant pis pour moi je suppose.
April 18, 2021
Напомня ми за други прочетени книги с подобна формула. Млад автор сключва договор за книга, има добра идея, но може би идеята не стига за цяла книга. Затова я прави полу-пътепис, полу-фантазия, добавя голяма тема в нея, добавя отразена светлина от себе си... Не знам, не ме впечатли силно, както очаквах. Наред с преклонението пред големия талант на Гари, си проправяше път и едно его, писателско его, което не ми допадна. Особено в съчетание с темата за Холокоста, пред която всяко его би следвало да бледнее. Тук Холокостът бе някак използван като нужна съставка, която да придаде на книгата отчетливост. И на моменти имаше силни страници, признавам. Но цялостното ми усещане не е за голям шедьовър, признавам си.
February 10, 2020
3.5
Много приятно и увлекателно четиво, което си играе със самата представа за литература.
Още - тук .
Много приятно и увлекателно четиво, което си играе със самата представа за литература.
Още - тук .
April 30, 2022
Не мога да пресъздам сюжета на книгата, затова ще напиша няколко реда за впечатленията си. Започва със случайност и загадка и ми стана интересно, но към средата взе да ми омръзва и да се чудя какво всъщност чета. Авторът издирва литературния герой на Ромен Гари – Пекелни. Гари твърди в своята книга „Обещанието на зората“, която е автобиографична, че е говорил като дете с него и Пекелни е повярвал на майка му, че момченцето ще стане известно. Поради това е помолил малкия Роман Кацев (тогава се е казвал така) винаги да споменава името му пред известните хора, с които се вижда. Дезерабл точно това описва в своята книга с неопределим жанр – може би най-правилното е фикция или мистификация. Самият Ромен Гари е пишел точно мистификации и даже е творил под още един псевдоним – Емил Ажар, с което обърква своите читатели и критиката. Може ли да се вярва на писаниците на Гари и дали наистина е съществувал Пекелни? Франсоа-Анри прави много предположения в книгата си, описва Втората световна война, еврейските убийства, посещава град Вилнюс, Литва в издирване на истината. Само че кое е вярно от цялата история и кое е измислено? Точно това е искал, според мен, да постигне с тази книга – да покаже и другото лице на литературата. Някъде прави съпоставка с творчеството на Гогол – любим автор на Ромен Гари .
Ако ви интересуват някои от посочените теми, прочете книгата и сами си направете изводите, защото на мен не ми достигат думи да опиша какво прочетох. Авторът пише увлекателно, някъде има и доста дълги изречения, поддържа интереса, макар в средата малко да ме загуби. Не мога да кажа коя част от книгата му е измислица и коя – истина.
Ако ви интересуват някои от посочените теми, прочете книгата и сами си направете изводите, защото на мен не ми достигат думи да опиша какво прочетох. Авторът пише увлекателно, някъде има и доста дълги изречения, поддържа интереса, макар в средата малко да ме загуби. Не мога да кажа коя част от книгата му е измислица и коя – истина.
December 24, 2019
Много хубава книга. 4,5 *
December 9, 2024
J’adore Romain Gary et curieusement, me souviens très bien des pages où il évoque ce M. Piekielny. J’avais autrefois longuement parlé de La Promesse de l’Aube avec ma mère qui, elle aussi avait adoré ce livre. Ça m’a d’ailleurs donné envie de le relire.
December 3, 2019
“Някой си господин Пекелни” (изд. Аквариус, превод Галина Меламед) е роман, който задава фундаменталните въпроси за смисъла на литературата, природата на художествените първообрази и територията, която делят паметта и въображението.
Как да различим кое е литература и кое не? С този почти невъзможен за отговор въпрос се нагърбва младият френски автор Франсоа-Анри Дeзерабл, когато тръгва по следите на един бегъл герой с набързо и непълно очертан образ - “някой си господин Пекелни” от великолепния и (в контекста на тази книга) предполагаемо автобиографичен роман на Ромен Гари “Обещанието на зората”. В него, освен за всичко останало, Гари разказва и за няколкото детски години, прекарани във Вилно, където негов съсед е споменатия едва на страница-две г-н Пекелни.
Този скромен и невзрачен “тъжен мишок” с поръждавяла от тютюна брадица, който - разбираме - се отправя като дим към небето по времето на Втората световна война, е единственият, повярвал на свръхгрижовната майка на малкия Роман Кацев (истинското име на Гари) - че един ден момчето ще стане велика личност. В пристъп на доверие към възможното, защото човек никога не знае, г-н Пекелни отправя своята насъщна молба към малкия: когато започне да се среща с големи личности и важни хора, да споменава пред тях, че “на улица “Голяма Погулянка” 16 във Вилно живееше някой си господин Пекелни…”
Смисълът тази молба да бъде изпълнена (самият Гари твърди в книгата си, че винаги е споменавал Пекелни в срещите си като дипломат и известен писател) Дезерабл дава най-ясно в предпоследния абзац на книгата. Той идва да оправдае “безполезността” на литературата, която е способна поне на едно: името на един дребен, незабележим за огромния ход на времето, анонимен в нацистките пещи човечец да може да бъде извикано и спасено от забравата. В този смисъл литературата носи силата на нищо по-малко от възкресение. Дори когато то е символично, тъй като истински или не, г-н Пекелни е един от хилядите действително загинали литовски евреи, които в книгата си Дезерабл се опитва да реабилитира и индивидуализира от анонимността на злокобната масова гибел.
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/34JCWMj
Как да различим кое е литература и кое не? С този почти невъзможен за отговор въпрос се нагърбва младият френски автор Франсоа-Анри Дeзерабл, когато тръгва по следите на един бегъл герой с набързо и непълно очертан образ - “някой си господин Пекелни” от великолепния и (в контекста на тази книга) предполагаемо автобиографичен роман на Ромен Гари “Обещанието на зората”. В него, освен за всичко останало, Гари разказва и за няколкото детски години, прекарани във Вилно, където негов съсед е споменатия едва на страница-две г-н Пекелни.
Този скромен и невзрачен “тъжен мишок” с поръждавяла от тютюна брадица, който - разбираме - се отправя като дим към небето по времето на Втората световна война, е единственият, повярвал на свръхгрижовната майка на малкия Роман Кацев (истинското име на Гари) - че един ден момчето ще стане велика личност. В пристъп на доверие към възможното, защото човек никога не знае, г-н Пекелни отправя своята насъщна молба към малкия: когато започне да се среща с големи личности и важни хора, да споменава пред тях, че “на улица “Голяма Погулянка” 16 във Вилно живееше някой си господин Пекелни…”
Смисълът тази молба да бъде изпълнена (самият Гари твърди в книгата си, че винаги е споменавал Пекелни в срещите си като дипломат и известен писател) Дезерабл дава най-ясно в предпоследния абзац на книгата. Той идва да оправдае “безполезността” на литературата, която е способна поне на едно: името на един дребен, незабележим за огромния ход на времето, анонимен в нацистките пещи човечец да може да бъде извикано и спасено от забравата. В този смисъл литературата носи силата на нищо по-малко от възкресение. Дори когато то е символично, тъй като истински или не, г-н Пекелни е един от хилядите действително загинали литовски евреи, които в книгата си Дезерабл се опитва да реабилитира и индивидуализира от анонимността на злокобната масова гибел.
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/34JCWMj
April 4, 2018
Un livre bien écrit, une deuxième partie meilleure que la première qui partait dans des directions un peu aléatoires. C’est une biographie romancée de Romain Gary, pas mal. L’auteur a l’humour un peu potache. Il y a des trouvailles et des paragraphes excellents, tels que:
« Je n’avais pas lu Les Racines du Ciel avant de commencer cette enquête. Au début c’est un peu long, un peu poussif, un peu touffu, ça se répète beaucoup - comme si Gary avait voulu suivre le précepte d’un ami écrivain qui un jour m’a dit sérieusement: Je commence tous mes romans par cinquante pages ennuyeuses. Pour décourager les cons »
« Je n’avais pas lu Les Racines du Ciel avant de commencer cette enquête. Au début c’est un peu long, un peu poussif, un peu touffu, ça se répète beaucoup - comme si Gary avait voulu suivre le précepte d’un ami écrivain qui un jour m’a dit sérieusement: Je commence tous mes romans par cinquante pages ennuyeuses. Pour décourager les cons »
December 23, 2021
Cum ar fi să vizitezi o țară străină și să descoperi că pe una din străzile unui oraș a trăit personajul dintr-o carte care ți-a marcat adolescența și ai recitit-o până la obsesie? Cam de aici pleacă premisa romanului lui Désérable și ajunge în cele mai nebănuite locuri. De la narațiune la reportaj, la mărturie, la poveste în poveste, la documentare autentică, la metaliteratură, la anchetă minuțioasă, la fragmente din emisiuni televizate, acțiunea se desfășoară într-un ritm foarte alert, cu răsturnări de situație până la ultima pagină. Se cuvin felicitări și traducătorului, Adina Dinițoiu, care a ales să deslușească o carte care evadează din tiparele clasice. (4,4 / 5)
Read
January 31, 2019Je viens tout juste de terminer le bouquin. Ça faisait longtemps, il faut dire, qu’un livre ne m’avait pas fait ça. Sans vouloir pasticher Gary, je crois qu’il y a là la promesse d’un auteur de taille.
This entire review has been hidden because of spoilers.
May 12, 2020
Ժամանակակից ֆրանսիական գրականությունը շատ ավելի բազմաժանր է, քան կարող էի պատկերացնել։ Լինելով ամերիկյան գրականության, չասեմ մոլի երկրապագու, բայց սիրահար, շատ հազվադեպ է լինում, որ կարդում եմ ժամանակակից ֆրանսիացիներին։ Վերջին գիրքն էլ, որ ֆրանսերենից թարգմանված էր, գրել էր շվեյցարացի գրող։
Այս գիրքը դետեկտիվ ժանրով գրված մեծ էսսե է գրականության ուժի և գրողի մասին։ Առաջին դ��մքով շարադրված գլխավոր հերոսը հենց հեղինակն է՝ երիտասարդ ֆրանսիացի գրող, որը մեկ այլ, արդեն մահացած ու դասական դարձած գրողի՝ Ռոմեն Գարիի մեծ սիրահար է։ Գարին իր «Խոստում արևածագին» վեպում գրում է Երկրորդ աշխարհամարտին նախորդած տարիների մասին Վիլնյուսում և այնտեղ նկարագրում է ոմն պարոն Պեկելնիին։ Եվ ահա, ֆրանսիացի երիտգրողը, փորձում է պարզել, թե որքանո՞վ էր իրական այդ հերոսը և ի՞նչ եղավ նրա հետ։
Վեպն ունի երեք ժամանակային շարադրանք՝ այն ինչ պատահում է հերոսի հետ, այն ինչ կարող էր պատահել Գարի և այն, ինչ կարող էր պատահել Պեկելնու հետ։ Առաջին հայացքից թվում է տուֆտալոգիա, բայց իրականում նրբորեն կառուցված գրական տրակտատ է բոլոր նրանց համար, ովքեր սիրում են գրականությունը։
Հեղինակը ցույց է տալիս ոչ միայն իր գիտելիքը գրականության ոլորտում, այլև կարողությունը՝ գրել խորը, հումորով, նկարագրել Հոլոքոստն ու ողբերգությունը և ի վերջո, վերջին գլխում մատուցել անսպասելի ֆինալ, հետո, գրեթե ավարտին՝ ավելի անսպասելի հանգուցալուծում ու գլխավոր հարցը՝ ո՞վ էր պարոն Պեկելնին ու արդյոք գոյություն ուներ. այդ հարցին պատասխանել վերջին էջում։
Ճաշակով ու ռիթմով վեպ էր՝ անսովոր դեբյուտ, որի համար հեղինակն արժանացել է մի քանի մրցանակների։
Այս գիրքը դետեկտիվ ժանրով գրված մեծ էսսե է գրականության ուժի և գրողի մասին։ Առաջին դ��մքով շարադրված գլխավոր հերոսը հենց հեղինակն է՝ երիտասարդ ֆրանսիացի գրող, որը մեկ այլ, արդեն մահացած ու դասական դարձած գրողի՝ Ռոմեն Գարիի մեծ սիրահար է։ Գարին իր «Խոստում արևածագին» վեպում գրում է Երկրորդ աշխարհամարտին նախորդած տարիների մասին Վիլնյուսում և այնտեղ նկարագրում է ոմն պարոն Պեկելնիին։ Եվ ահա, ֆրանսիացի երիտգրողը, փորձում է պարզել, թե որքանո՞վ էր իրական այդ հերոսը և ի՞նչ եղավ նրա հետ։
Վեպն ունի երեք ժամանակային շարադրանք՝ այն ինչ պատահում է հերոսի հետ, այն ինչ կարող էր պատահել Գարի և այն, ինչ կարող էր պատահել Պեկելնու հետ։ Առաջին հայացքից թվում է տուֆտալոգիա, բայց իրականում նրբորեն կառուցված գրական տրակտատ է բոլոր նրանց համար, ովքեր սիրում են գրականությունը։
Հեղինակը ցույց է տալիս ոչ միայն իր գիտելիքը գրականության ոլորտում, այլև կարողությունը՝ գրել խորը, հումորով, նկարագրել Հոլոքոստն ու ողբերգությունը և ի վերջո, վերջին գլխում մատուցել անսպասելի ֆինալ, հետո, գրեթե ավարտին՝ ավելի անսպասելի հանգուցալուծում ու գլխավոր հարցը՝ ո՞վ էր պարոն Պեկելնին ու արդյոք գոյություն ուներ. այդ հարցին պատասխանել վերջին էջում։
Ճաշակով ու ռիթմով վեպ էր՝ անսովոր դեբյուտ, որի համար հեղինակն արժանացել է մի քանի մրցանակների։
June 29, 2018
Qui est M.Piekelny ? Et bien tout d’abord, c’est un personnage qui apparaît au tout début du chapitre 4 de La promesse de l’aube, l’autobiographie de romain Gary. Il y est décrit comme une souris triste, un personnage un peu morne et beaucoup mélancolique. On le croise à peine, c’est juste le voisin de Gary, lorsque celui-ci était tout gamin qu’il s’appelait Romain Kacew, et qu’il habitait à Wilno (l’ancienne vilnius), en Lithuanie.
Qui est M. Piekelny ? C’est l’homme simple, conscient de sa vie éphémère, qui se penche à hauteur de l’enfant, et qui lui demande : « Quand tu rencontreras de grands personnages, des hommes importants, promets-moi de leur dire : au n° 16 de la rue Grande-Pohulanka, à Wilno, habitait M. Piekielny... ». Romain Gary devenu grand et célèbre, raconte dans La Promesse de l’aube qu’il ne manqua jamais de mentionner son ancien voisin.
Le truc, c’est qu’on ne peut pas trop faire confiance à Romain Gary. Il a une certaine tendance à, disons, embellir la vérité…. Quand il ne l’invente pas carrément.
Peikelny, S’agit-il d’un fantôme perdu comme tant d’autres dans les cendres de la seconde guerre mondiale, ou est-il sorti tout droit de l’imaginaire de Gary ?
Alors notre auteur curieux, et un brin obsessionnel, va partir en quête de Piekelny.
Et c’est un vrai plaisir de le suivre. François-henri Désérable s’amuse à jouer à cache-cache avec Gary, épluchant les archives, recherchant des contemporains, gratifiant Piekelny d’un boulot, et puis d’une personnalité, et puis d’une mort peut-être aussi, puisqu’il était juif et qu’il était compliqué d’être juif dans les années 40.
C’est aussi Vilnius qu’on visite, elle qui était considérée comme la « Jérusalem du Nord » jusqu’à l’arrivée de la guerre, et c’est son histoire qu’on découvre en même temps de l’auteur.
Mais aussi et surtout c’est Gary l’homme et l’acteur que François-henri Désérable fait parler. Une rencontre avec le président des États-Unis, ou la première fois qu’il rencontra ses amours, François-Henri Désérable s’invente ces scénettes avec beaucoup d’humour et de crédibilité. Il y retrace la vie de Gary, ses aspirations, la création d’Emile Ajar l’alter-ego, il n’hésite pas à se comparer au grand auteur, et à se poser la question d’à quoi tient l’inspiration ? et qu’est-ce qu’un écrivain, sinon un fabulateur.
C’est vraiment un réel plaisir de suivre l’auteur dans ses pérégrinations, ses digressions presque, dans un face à face de l’écrivain contre l’écrivain.
Je conseille ce livre à tous ceux qui apprécient Gary l’auteur, ou Gary l’énigme. Je le conseille également à ceux qui aiment les livres-enquête, à la façon d’un Laurent Seksik ou d’un Patrick Deville. Mais franchement peu importe votre familiarité avec l’œuvre de Gary. Si vous l’avez déjà lu, vous aurez envie de le relire, si vous ne l’avez jamais lu, c’est une excellente entrée en matière sur ce grand homme.
Bon alors, Piekelny, réel ou pas ? Il vous faudra lire ce livre pour le savoir.
Qui est M. Piekelny ? C’est l’homme simple, conscient de sa vie éphémère, qui se penche à hauteur de l’enfant, et qui lui demande : « Quand tu rencontreras de grands personnages, des hommes importants, promets-moi de leur dire : au n° 16 de la rue Grande-Pohulanka, à Wilno, habitait M. Piekielny... ». Romain Gary devenu grand et célèbre, raconte dans La Promesse de l’aube qu’il ne manqua jamais de mentionner son ancien voisin.
Le truc, c’est qu’on ne peut pas trop faire confiance à Romain Gary. Il a une certaine tendance à, disons, embellir la vérité…. Quand il ne l’invente pas carrément.
Peikelny, S’agit-il d’un fantôme perdu comme tant d’autres dans les cendres de la seconde guerre mondiale, ou est-il sorti tout droit de l’imaginaire de Gary ?
Alors notre auteur curieux, et un brin obsessionnel, va partir en quête de Piekelny.
Et c’est un vrai plaisir de le suivre. François-henri Désérable s’amuse à jouer à cache-cache avec Gary, épluchant les archives, recherchant des contemporains, gratifiant Piekelny d’un boulot, et puis d’une personnalité, et puis d’une mort peut-être aussi, puisqu’il était juif et qu’il était compliqué d’être juif dans les années 40.
C’est aussi Vilnius qu’on visite, elle qui était considérée comme la « Jérusalem du Nord » jusqu’à l’arrivée de la guerre, et c’est son histoire qu’on découvre en même temps de l’auteur.
Mais aussi et surtout c’est Gary l’homme et l’acteur que François-henri Désérable fait parler. Une rencontre avec le président des États-Unis, ou la première fois qu’il rencontra ses amours, François-Henri Désérable s’invente ces scénettes avec beaucoup d’humour et de crédibilité. Il y retrace la vie de Gary, ses aspirations, la création d’Emile Ajar l’alter-ego, il n’hésite pas à se comparer au grand auteur, et à se poser la question d’à quoi tient l’inspiration ? et qu’est-ce qu’un écrivain, sinon un fabulateur.
C’est vraiment un réel plaisir de suivre l’auteur dans ses pérégrinations, ses digressions presque, dans un face à face de l’écrivain contre l’écrivain.
Je conseille ce livre à tous ceux qui apprécient Gary l’auteur, ou Gary l’énigme. Je le conseille également à ceux qui aiment les livres-enquête, à la façon d’un Laurent Seksik ou d’un Patrick Deville. Mais franchement peu importe votre familiarité avec l’œuvre de Gary. Si vous l’avez déjà lu, vous aurez envie de le relire, si vous ne l’avez jamais lu, c’est une excellente entrée en matière sur ce grand homme.
Bon alors, Piekelny, réel ou pas ? Il vous faudra lire ce livre pour le savoir.
April 17, 2018
Il y a d’abord un monument Romain Gary avec sa verve, sa vie romanesque et romancée, il y a ensuite la Promesse, ce phare dans la nuit, une vraie illumination surgie de ma jeunesse, et il y cette phrase rencontrée au détour d’une page qui met l’auteur en quête de sa véracité : vous direz aux grands de ce monde qu’au 16 rue de la Grande Pahulanka, vivait M. Piekielny. Enfin il y a, decrescendo, la mise en scène égotique de l’auteur qui au delà de la sympathie qu’il inspire n’arrive pas à passionner.
Il en reste une revisitation de la vie de Gary avec quelques vérifications et beaucoup d’admirations bien fondées. On pourra goûter aussi le vocabulaire recherchée de certains passages qui au delà de la cuistrerie qu’il manifeste, n’en reste pas moins instructif.
Livre lu par hasard à la suite du visionnage de la Promesse de l’Aube avec Pierre Niney, qui constitue une agréable écholalie au film.
Il en reste une revisitation de la vie de Gary avec quelques vérifications et beaucoup d’admirations bien fondées. On pourra goûter aussi le vocabulaire recherchée de certains passages qui au delà de la cuistrerie qu’il manifeste, n’en reste pas moins instructif.
Livre lu par hasard à la suite du visionnage de la Promesse de l’Aube avec Pierre Niney, qui constitue une agréable écholalie au film.
April 10, 2018
Au début, j'ai trouvé ça mignon, vide et vain avec une légère tendance à l'affectation. Puis, je me suis laissé charmer par certaines pages sur Gary et d'autres sur la Lituanie pendant la guerre. Tout cela est malheureusement lardé par la vanité de l'auteur qui n'aime rien tant que parler de lui.
November 18, 2017
Useless, French waist of time, fake culture and imagination.
May 17, 2025
Magnifique hommage à R.G. (et je parle pas de Roland Garros mais d'un autre aviateur)
« Il est tout-puissant. Il écrit. Il ne pense qu’à cela. Écrire. Tenir le monde en vingt-six lettres et le faire ployer sous sa loi. »
Un peu auto-centré par moments, mais il y a des anecdotes de fou dans ce livre.
« Il est tout-puissant. Il écrit. Il ne pense qu’à cela. Écrire. Tenir le monde en vingt-six lettres et le faire ployer sous sa loi. »
Un peu auto-centré par moments, mais il y a des anecdotes de fou dans ce livre.
December 2, 2022
Umorul subtil utilizat de autor mi-a făcut ziua mai bună :))
October 15, 2017
4,5
Beaucoup aimé!
Beaucoup aimé!
March 18, 2018
Pour moi la lecture de ce livre à été très bizarre. En général il y a des livres que j'adore par leur histoire et leur style, certains dont le style n'est pas terrible mais qui par leur histoire se lisent facilement... d'autres dont je n'arrive pas à passer les 50 premières pages...Ici j'avais choisi le livre parce que j'avais vu l'auteur à la tv, que l'émission m'avait donné envie et que l'auteur m'avait semblé sympathique. .. sauf qu'en commençant je me suis dit que le sujet ne m'intéressait pas... je n'avais même jamais lu su Romain Gary ( c'est pas bien je sais mais même à l'école jamais.. ) Mais curieusement si l histoire ne me plaisait pas le style était tellement agréable et drôle que j'ai continué. . et finalement je me suis même laissé prendre par le suspense ( mais enfin ce M. Piekielny..? ).
Ce qui est sûr c'est que je relirai du FH Deserable et si en plus le sujet me plaît dès le début. ..
Ce qui est sûr c'est que je relirai du FH Deserable et si en plus le sujet me plaît dès le début. ..
October 21, 2017
Francois-Henri Désérable shares his admiration for the writer Romain Gary. He starts looking for Mr. Piekelny, one of the characters of "The promise of dawn". Désérable's novel is a journey back the the Vilnius before the 2nd world war. It is a tribute to the Jews massacred during the war. But as much as Piekelny, Désérable tells us about Romain Gary. He reveals the fusion between fantasy and reality in Gary's work, and we start questioning reality in Désérable's work. The writing of Désérable is remarkable, sensitive and humorous. This novel is simply brilliant! It never ceases to surprise the reader...
February 27, 2019
Knyga gana simpatiška, pradžioje atrodo žadanti, bet labai lengvasvorė, net tuštoka, originalumo joje mažai. Skaitymas lengvas, bet vietomis erzinantis banalybėmis. Sunku suprasti, kodėl ji buvo nominuota Gonkuro premijai, nebent originalas gražus stilistiškai, ber vertime to nesijaučia, ypač dėl kelių/keliolikos neatidaus redagavimo atvejų.
October 5, 2017
Voilà un livre qui donne très envie de lire Romain Gary... surtout si comme moi vous avez lu un seul de ses titres et que vous ne l'avez pas aimé plus que ça...
Displaying 1 - 30 of 75 reviews