Невидена река

Коренуване

by Мирослав Моравски

– Чувал ли си за Реката, странниче? Знаеш ли що е? В Реката светът плава. Всички сме в нея, тя през всички минава. Реката е силата на живота. Можеш да направиш всичко, ако уловиш потока, странниче. Реката е самата свобода – ти си само руслото ѝ.
Спомням си. Баба Кина беше го споменала.
„Тук му казваме ту силата, ту Реката, туй, дето през всичко тече…“
– А как да я намеря тая Река… да уловя потока?
Тя клати воала си укорително.
– Аз ти говоря, а ти не слушаш…

… Все на брега ли ще стоиш в страха си от течения?
Всяка капка в реката променя нейния бяг…

Из песента „Щастието“ на Moravsky Schizophonic Orchestra

Кайна ми се усмихва и кима на баба Кина, после посочва към кафето и вдига ръка с прегънати пръсти.
– Много е добро – показвам им палец аз. – Малко нанагорно ми идва следобяд кафе, пък и силничко…
Двете се споглеждат и избухват в смях. Показват си със забързани жестове нещо, а след това баба Кина влиза в ролята на преводач.
– Кайна казва, че верно не си на едно мнение със себе си.

В съзнанието не само на Миро Родопите заемат мястото на любимата и най-въздействаща българска планина. Вероятно всеки потърпевш може да даде обяснение за себе си. Историите на Миро са разположени именно в космоса на Родопите.
„Невидена река“ започва с добре познатия мотив за завръщащия се странник от чужбина, който осъзнава, че търси себе си. Това е присъщо за целия свят на Коренуването – връщане към корените.
Главните герои на Миро винаги са кахърни и объркани. Някой трябва да ги „светне“ за нещо. Имат проблемни отношения – най-често с любимата. Любовта все е съдбовна и някак тегнат забрани.
Радо (си) задава прекалено много въпроси. Това навярно е нормално за човек, ненадейно изкаран от зоната си на (дис)комфорт, но са излишно много и останалите герои постоянно му го напомнят. Не е нужно умът да проумява всичко на момента.

Във фолклорния свят има метафизични правила. Всяко нещо трябва да е на мястото си, иначе има хаос, изгубеност, треска, не-мир, не-живот. Тези правила силно наподобяват суеверието. Магията не е магия, а ежедневен инструмент – средство за възстановяване на изначалния ред. Без ред няма живот или има, но на отвъдни същества, които не принадлежат на светлината. Те са оттатък границата.
Песента е част от магическия инструментариум за отстояване на живот. Тя е неприкосновено право и закон – докато пее, човекът и неговият свят са в безопасност. Песента е войн на дипломацията.
Хаосът не настъпва от само себе си. До него се стига при допускане на грешка. Дори тъмните сили спазват правила за невмешателство в светлия свят освен ако някой безпътник сам не прекрачи разпоредбите.
Печална истина е, че тъмните сили могат да бъдат по-послушни от обитателите на светлия свят. Понякога се случва невинен човек да бъде набеден от своите, понеже от страх и предразсъдък го възприемат като несвой. Тогава бива очернен, натопен и животът му се променя – измества се още повече към пограничната територия между двата свята. А точно такъв човек може да помогне на изгубен. Ценно е всяко намиране.
Тъмно същество не може да заживее в светлия свят, но светло същество може да изпадне в мрак. Завинаги.
Целта е вѝделото. Цел трябва да има.

(Христина Димитрова)

За да си поискате книгата от Човешката библиотека, последвайте линка в отзива на Kalin M. Nenov долу.

ebook

First published May 31, 2018

Reviews

[Kalin · Rating 4 out of 5]

За поръчки от Човешката библиотека вижте тук:

https://choveshkata.net/blog/?page_id...

Първо най-важното: За да не се окаже заглавието твърде пророческо, оглеждайте се за концертите на Миро. Той се стреми да напои навсякъде. ;)

Хрис и Лъч са извадили любимите си откъси от историята. Към тях добавям един мой:

Светът се въртеше край планината. Нямам представа как съм стигнал до хижата, но лежа в легло и гледам как светът се върти около Родопите. По-точно около моето легло, в центъра на Родопите.
Отвън се чува приглушен шепот, после глас досущ като Косьовия казва: „Спокойно, той е пиян и хърка вече“. Следващите думи ококорват хъркащия и сънят напълно се изпарява…
– Кога ще си дойдеш при мене?
– Ми не си казала.
– К’во да ти казвам, ти малък ли си да знаеш жена кога те чака?
– Мразя да ме чакат. Майка все ме чакаше. Все чакаше баща ми, все чакаше баба ми.
– Що?
– Щото си беше такава. Обаче мен ме стягаше сърцето, където и да ида. Знаех, че ще чака, и трябваше все да избирам.
– Кое?
– Да живея или да се прибера.
– А ти кое избираш?
– Сега изпитваш ли ме?
– Ми не. А ти сравняваш ли ме?
– С кое?
– С майка ти… или с други, дето са те чакали.
– Мразя да ме чакат.
– Досега чакала ли съм те?
– Ами… май да. Оххх… силно щипеш, ма…
– Кажи си честно пред тебе си. Стягало ли те е някога? Така, че те чакам баш аз?
– Ами…
Този път паузата продължи по-дълго.
– Да. Чакай, не хуквай… стяга ме. Но не щото си ме чакала.
– А от що, бе, Костадине?
– Щото си ме стяга така.
– Кое?
Въздишка и после съвсем тихо:
– Ами… че може да не ме чакаш вече.
Шум от сблъсък и притискане на тела.
– Чакай… – думи през целувки – Дидо, чакай…
– Е, чакам те, ясно не ти ли стана…
Отново скърцане от якета, прегръдки, стъпки…
– Страх ме е…
– Тебе ли, бе, умнико? От що?
– От това да не се извъртят така нещата… да трябва пак да избирам… да живея или да се прибера…
Мълчанието е само миг.
– Тогава ще му мислиш.
– Ама…
– Смел ли си?
– Еми…
– Смел ли си за мене? Ако ме грози я мечка, змѝя, ще ме спасиш ли?
– Е, иска ли питане…
– Ами ела и ме спаси от най-страшната змѝя…
Мълчание, а после отговор на безмълвен въпрос.
– Самотията, Костадине…

Миро ми взе акъла и ми грабна сърцето още с първия разказ, който му четох (и заради който създадохме рубриката „Фантастичното нефантастично“ в алманаха „ФантАstika 2008“). Как ги усеща и улавя отношенията ни тоя човек... направо е свръхчовешко. ;)

[Десислава Сивилова · Rating 5 out of 5]

Добавка от 13.04.2020 г.: Снощи си я препрочетох. Със затаен дъх. И за пореден път се удивих колко много има да ми каже, и с какво неописуемо умение го прави. Твърде често напоследък се усещам увиснала от онази скала, как драпам и викам за помощ... Крайно време е да си върна вярата. Първо в себе си, после в света... а защо не и в Бога? Оня, истинския, съкровения, който е навсякъде и във всичко – и във всеки. Да я видим тази река…
~
"Невидена река" е една необикновена книга. Затрогваща. Замисляща. Ненатрапчиво философска и поразително красива. Търсеща. Преоткриваща онези малки бели камъчета, които всички някога сме пускали с надеждата един ден отново да намерим пътя към себе си.

Миро Моравски умее да разказва. Умее да те увлече в историята, да те приземи с диалога, да те потопи в атмосферата на Родопите такива, каквито съществуват само в народните приказки... и в сърцата на изгарящите от меланхолия пътници. Героят му, с обърканите си мисли и хаотичните настроения, със своите спонтанни изблици на гняв, униние и самосъжаление, с ината и упорития си стремеж да избяга от реалността, напомня на изгубено дете. И докато той се лута из самодивските поляни и болезнените си спомени, ние оставаме поразени от лекотата, с която книгата ни води напред, с която съчетава дълбоките разсъждения с ехидни дружески подмятания, природните картини с душевния пейзаж... текста с мелодията. Разказът прелива в стих, а стихът в напев, и благодарение на музиката казаното въздейства още по-силно, докосва онези съкровени струни в душата, които често дори сме забравили, че притежаваме.

Във втората половина сюжетът ускорява ход, появява се и външен конфликт редом с вътрешния, мистерия, свръхестествен елемент... или може би той е само в главата на героя? Въпросите се трупат, историите се преплитат, фолклорното, родното, сякаш взема превес... Кой ще надделее в двубоя, в класическото надпяване, Радо или самодивата? Страхът или свободата?

Тази книга... тази книга ме стисна за гърлото, остави ме без дъх, и в същото време ме изпълни с вяра и желание да се боря, да не се отказвам, да не спирам да търся. Пътят продължава... Чакам със затаен дъх следващата история от Коренуване!

А дотогава... ще ходя да слушам изпълненията на живо, по време на които Миро и Дивите разказват, изсвирват и изпяват историите от книгата в един неповторим спектакъл. Не го пропускайте!

[Gabi Petrova · Rating 5 out of 5]

Миро бравооо, страхотен си, напълни ми душата и трябва по-често да се виждаме с теб и твоята китара и твоите невероятни истории ;) БЛагодаря ти от сърце.

[Nina Miteva · Rating 3 out of 5]

Цялото ревю в Wanderbook

Радослав е млад мъж, който след дългогодишен живот в чужбина, се завръща в България - но само за малко, както вярва той, за да уреди продажбата на един апартамент. Още щом стъпва на родна земя обаче, почват да го глождят въпроси - за това къде принадлежи, на кого принадлежи, безброй въпроси за родината, свободата и любовта. Те се нагнетяват все повече, докато накрая Радо не тръгва да търси отговори по горите - при тайнствената дива...

"Невидена река" е книга с наистина уникална конструкция. И преди съм чела романи, които си имат свой собствен саундтрак, но за първи път попадам на книга, в която народни и авторски песни да са интегрирани така. Не само като текст - а наистина като музикално изпълнение. Честно казано, това не беше точно моя тип музика, но като допълнение към книгата тези песни наистина придаваха едно ново, чудно измерение на историята, и с удоволствие ги пусках на точните места, докато четях книгата и силно го препоръчвам.
Отварящото изречение ме привлече много - отдавна не бях изпитвала такава внезапна симпатия към герой, както след тази малка ода за съня. След това се заредиха страници, през някои от които прелитах с лекота, носех се наистина по тази река, усещах аромата на мента и жлъчните напъни на "джуджето" на Радо, което все дълбаеше под лъжичката. Други, като някои диалози, ми бяха тегави, и речният порив се затлачи, не разбирах главния герой, беше ми далечен и скучен.

За мен най-хубава несъмнено бе последната четвърт от книгата. Това бе, отново разиграна, старата история за самодивата и музиканта, и техният разговор - хем диалог, хем надлъгване - с песни бе наистина впечатляващ. Горещо отново препоръчвам, ако четете книгата, да си я озвучите - както с оригиналните, така и с народните песни, ако те не зазвучат сами в главите ви. Освен новия прочит на древната легенда, тук много ми хареса утвърждаването на свободата и любовта. Харесва ми идеята, че любовта е пълна свобода, пълно право на избор, при което обаче у теб няма колебания какво да сториш, какво да избереш - защото всичко те води към нея. Това донякъде съвпадаше с тукашната идея - че свободата е, за да я дадеш за нещо, иначе не е свобода. Иначе не е нужна. Това бе най-ценното за мен от книгата.

На този фон, не съм сигурна какво да мисля за самия, най-най-краен финал. На мен ми изглеждаше малко като лъжлива примамка, от Радо към Теа. Не мисля, че си изградих много ясна представа за отношенията между двамата съпрузи, нито за почти призрачното дете между тях, и съответно не мога и аз да си отговоря на въпроса, който глождеше Радо - как да кажеш на любимия човек, че имате проблем?

И така, "Невидена река" не можа да ме спечели по начина, по който очаквах и се надявах, но особено предвид краткия обем и така нестандартната постройка на текста, всъщност искрено ви препоръчвам този оригинален експеримент. Беше много любопитно преживяване, и дори и с музикалното оформление отне мал��о повече от час. Ако имам възможност, бих посетила някой от спектаклите, свързани с историята и с целия цикъл.

[Gergana Yankova · Rating 5 out of 5]

Изумителна! Признавам си, подходих подозрително. До края на първата страница. Махна ми главата. До кръста....

[Яна Хараланова · Rating 4 out of 5]

Тази книга ме намери, ей така... Невидената река да я прекося, да подиря брод, да се окъпя в ледената пречистваща вода...
Тази книга трябва да те намери...