„Пробитите граници“ успя не само да задържи вниманието ми, но и да подклажда постепенно и продължително интереса ми все повече и повече — един чудесен научен труд, разглеждащ както граничната личностна структура, така и граничното личностно разстройство.
Авторът успява да премине през проблематиката сравнително обективно, позовавайки се на множество източници. Това, което още повече ми допадна, беше, че погледът му не е прекомерно изолиран — изграден като неорайхиански психотерапевт, не се изкушава да насочва вниманието си главно (или единствено) към теоретичната интерпретация, заложена в съответната призма, а поглежда и от друг ъгъл — този на психодинамичното, на когнитивно-поведенческото и т.н. Клиничните случаи, с които пък допълнително запознава читателя, успешно подкрепят теоретичното и служат като сравнително добра илюстрация на това, което предстои един психотерапевт да преживее, работейки с клиенти/пациенти от този регистър. Процесът е все пак двустранен и ролята на това, което би могло да се предизвиква и у професионалиста, също е от значение.
Книгата определено притежава и друга ценност — открива „граничното“ в рамките на културните явления и на творчеството — изразява битката между желанието да създадеш и да разрушиш, която, изглежда, и днес продължаваме все така усърдно и упорито да водим.
Единственото, което предизвика известна доза съмнение, дори притеснение в дадени моменти, бе свързано с конкретен подход, който не бих одобрила — вероятно имам различни разбирания за психотерапевтичния процес; прекомерно подсиленият личен контакт с клиент/пациент (в рамките на физическото) представлява граница, която не бива да се прекрачва. В този контекст, масажите, с които авторът борави, ми се сториха неудачни. Професионалната етика в моя случай може би е доста различно изградена (или изграждаща се все още) и вероятно това оказва своето влияние.