Всички имаме една обща характеристика, от която не можем да избягаме, ако и да ни се ще, и това е храносмилателната система (е, и останалите системи в тялото, но сега за тази ми е приказката). Или както правилно отбелязваше В. в далечната две-хиляди-и-ехее-кога-беше-то – „Брад Пит също ака“. Неоспорим факт, а той би могъл да го прави по-образовано, ако прочете книгата на Джулия Ендерс.
„Черво с чар“ е наистина забавен пътеводител в света на собственото ни тяло, като въпреки заглавието това не е научнопопулярен филм на ужасите, осеян единствено с черва. Може да научите какво се случва и из устната ви кухина, къде са най-чистите животни на света (мишки са впрочем), защо прекаленото миене на ръцете е „глупост“ (признавам, че аз го правя, дори мисля, че имам нещо като синдрома на лейди Макбет – очарователно име за иначе леко манийната необходимост да минеш през сапун и течаща вода по около 133265 пъти на ден) и други все полезни късчета информация. А, и не се оливайте с антибиотиците. Лоша поличба е.
Като цяло вече от доста време съм убедена, че връзката между това, какво поглъща човек (защото то е не само храна, а и милиарди бактерии, без да осъзнава) и останалата част от живота му, е неразривна. Тази връзка може да окаже влияние върху настроение, склонности, че и щастие дори. По-интересното, което тази книга ми показа, е, че не само мозъкът е отговорен за всички тези процеси и не само той е капитанът, който изпраща сигналите по морза до останалата част от тялото, а то като един обикновен юнга изпълнява. Разбира се, част от книгата не схванах особено, колкото и простичко да е написана. Смятам да я чета отново или поне избрани моменти. Препоръчвам я на всеки, които има дори бегъл интерес към това, че е човек и е жив (двете условия трябва да са изпълнени едновременно).