Бердяев е уникален в своята способност да надскача времето си. Умее да гледа над културата си и преобладаващия светоглед. "Философия на неравенството" е вероятно книгата, която най-силно отразява това.
Най-силно ме впечатли възгледа на Бердяев за демокрацията. Въпреки, че е пострадал от социализма, Бердяев не намира избавлението в демокрацията, както повечето от нас, и никак не я идеализира. Напротив, предвижда големи нейни слабости: "Народната воля може да пожелае най-страшното зло и демократичният принцип не може да възрази срещу това." (стр. 123) Едва ли е звучал убедително, но само две-три десетилетия по-късно думите му биват напълно потвърдени. Между 1929 и 1932 г. националсоциалистическата работническа партия на Германия непрекъснато увеличава своите избиратели и скоро е единствената, която управлява държавата. По демократичен път бива унищожена демокрацията в Германия и заменена с една от най-зловещите тоталитарни системи в световната история – нацизмът.
Бердяев в цялото си творчество остава верен на християнския си светоглед. Като представя всеки основен обществен строй, накрая завършва с Божието царство, което има да дойде. Изтъква несъвместимостта му с всяка от системите на управление. "Църквата не е царство Божие на земята." Всеки опит да се прави социален рай на земята е утопия и примамливи обещания от личността, наречена в Библията Антихрист. Той "обещава да осъществи онова, което не е осъществил Христос — Разпнатия... И това съблазнява мнозина."