„Васил Левски (Дяконът) – Захари Стоянов
Всяка година по това време чета книга за Левски. Искам да знам всичко. Не само от чисто любопитство и заради гледните точки. А и от искрен патриотизъм и преклонение. За мен Апостола е идеалът– не само за революционера, но и за човека –новатор, премерен, искрен, достоен….
Може би, когато сторих този обет пред себе си, трябваше да започна точно с първоизточника – „Васил Левски” на Захари Стоянов, защото след „Левски” на Язова не мога да оценя подобаващо литературната стойност на биографията на Захари. Патетика не липсва и при двамата, но Язова е толкова задълбочена и съзнателна в разкриването на душата и народопсихологията на роба. Но пък се е придържа към изложеното от Захари. Затова приемам тази биография като а, б –то на всичко писано за Дякона. И началото на съзнателното сакрализиране на образа, което за себе си подкрепям. Това е историческа митология, от която има нужда крехкото ни самочувствие след Освобождението, но и така необходима днес, защото „Най-после –и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа…”
Израснала съм с разказите, стиховете и легендите за Васил Иванов Кунчев и до тази година не съм си давала сметка, че за новоосвободилия се българин съвсем не е така. Самият Захари споменава, че за Левски се е писало само по страниците на в-к „Селянин” през 1882г. Необходима е отговорност и съвест, за да се напише нещо достоверно, но и достатъчно силно като текст, от който да „лъха” патриотизъм. И този патриотизъм да мие срама от предателството. По думите на Тони Николов Захари-Стояновата биография е „исторически жест”.
Биографията е позната, описанието на Апостола – автентично, предателят категорично посочен и осъден от автора.
За мен най-интересният момент е легендата за сребърните пари, които Левски разпръсва в снега след залавянето. Според мълвата първо заптиета се опитват да палят огньове и да топят снега. Захари е спрял дотук….
Радичков (в „Ноев ковчег) по своя критичен маниер е продължил…Той разказва измислена история. Същата тази вечер, когато Апостола е заловен край Къкринското ханче, прииждат селяни. Палят огньове и топят снега. Селяните са българи, същите онези, които тази нощ губят символа на свободата. Палят огньове, за да търсят сребърните пари…, докато снегът затрупва бавно и категорично кървавия отпечатък на „едничкия син на България”.
Радичков твърди, че продължението е измислил сам. И още по жестоко изобличителен е с думите си,че дори не е било така, че след заптиета, ханчето е останало празно и пусто и никакъв човек повече не се е появил. „Нищо повече там не се е случило.”
„Ето така е било. Пусто и безнадеждно.”
…Та… докато бавно и методично снегът, трупащ забрава, засипва всичко героично наоколо ни, докато бляскави научни титли спорят за вярното и невярното покрай Дякона, докато валят упреци към нашите патриотични подбуди, искам да извикам думите на Захари: „О, колко е велик бил Левски.” Левски е вяра. А всяка вяра се подклажда с думи. И ние трябва да продължаваме да ги четем, изричаме, да разказваме , да цитираме. За да запазим кървавия отпечатък, съхранил завинаги делото. Просто защото сме длъжни да поддържаме плам…