Балканският полуостров през първите десетилетия на миналия век – съдбите на героите се срещат в свят, изпълнен с религиозни табута, суеверия и вкаменени морални норми, между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк. Едновременно с този драматичен сюжет, пронизан от болка, но осветен от свободата да обичаш и да бъдеш обичан, една съвременна жена води вътрешен диалог с предците си, за да си обясни емоционалните, етичните и личностните решения на онези, чиято кръв тече във вените й. Така, споена от два паралелни сюжета, свързани един с друг, но отдалечени във времето, на страниците на тази книга се разказва една магична балканска история, в която единствено важно остава това, което духът иска да сподели.
Една книга, която взе твърде много от мен. Това е дебютният роман на Мария Касимова-Моасе, който е завладяваща семейна сага за местните национални и семейни ценности, които са в разрез с любовта.
Балканска рапсодия е симфония на мъката. Този не-роман, както го нарича автора, е силна история, в която речта е течна и лесна за усвоение, но тежка за преглъщане. Думите са красиви и болезнени, защото играят по сенките на предците и остават спомена за нещо пагубно.
И на морето съм те чакал, виждал съм те как идваше, как от хоризонта слизаше... все едно по водата вървеше, а шапката ти, онази с периферията, като слънце на главата ти стоеше... на скалата съм те виждал как я яздиш... Седнала отгоре, роклята ти се вдигнала до коленете и като някой горски разбойник там си, и тоя камък огромен сякаш ей сега ще се отлепи от земята и ще побегне послушно в галоп като кон някой...
Историята започва в Бургас през 1924 г. Главната героиня Мириам тъкмо се е превърнала от момиче в девойка и ежедневието си прекарва с Мила, нейната малка сестра. Двете са сигурни, че нищо не може да развали тяхната връзка. Един ден обаче Мириам среща Ахмед, турчин, който се препитава от продаване на лимонада из улиците на Бургас. Забранената любов избухва и съвсем скоро главната героиня е отхвърлена от семейството си, както и от родния си град. Силният характер на Мириам не позволява тези неща да я съборят и не се отказва от любовта на живота си. Те се местят в Истанбул и там разбират, че за тях няма място под слънцето. Историята е разказана и изстрадана лично. Читателят си задава въпроси през цялото време. Как може да се отрекат майчините очи от теб, а не и тези на един обикновен продавач на лимонади? Каква сила се иска, за да събираш всеки хвърлен камък върху теб, за да си изградиш стена? Колко ти коства мизерията в големия град, за да откраднеш детството на детето си? Как една майка може да избере само едно от децата си? Това са малко от въпросите, които стоят заседнали в сърцето ми.
За последен път го буди майка му. За последен път в целия му бъдещ живот. [...] Колко е поносимото дълго да не те буди майка ти? Колко време е достатъчно да мине, за да спре да ти липсва? [...] Може би все пак, все пак ще я сънува понякога. Сигурно първо ще плаче за нея, а после ще ѝ се сърди, ще я мрази, [...], ще ѝ е гневен. Полека ще спре да я сънува, може би вместо "мама" ще започне да ѝ вика "онази жена", когато говори за нея... ако говори за нея.
Стилът на Мария Касимова-Моасе е изключително особен. Текстът е изпъстрен от символи, метафори и сравнения. В него има думи, които обагрят речта в цветовете на тъгата. Наративът се губи в постоянни апосиопези. Не крия, че отначало този подход не ми допадна особено, но после ме завладя идеята за всичко неизречено между тези изведнъж умъртвени думи и изречения. Празното пространство, което остава след многоточието, е интимно, сакрално и мистично. Това е явен паралел с животите на героите. Те също замлъкват по този светкавичен начин и чертаят семейната хроника, която тази книга изгражда. Между страниците живеят душите на всички онези, които са си отишли и са предали кръвта си и историите си на лирическата говорителка.
Плачът, това истерично наводнение на душата, извираше някъде от собствените й дълбини, където дори тя досега не беше стъпвала и които не познаваше. "Очите имат нужда да се изплакнат, за да падне прахта от тях и след това да виждат по-добре напред това, което идва. Поплачи си, чългън, поплачи си и за мен!", ѝ беше казал. И дълго я беше галил по косата, по миглите, по скулите и брадичката, по кокалчетата на пръстите и вените я беше галил, по душата...
Според мен акцентът в твобрата е изключителният похват, използван от автора. Подобни на лирически отклонения, лирическата говорителка провежда диалози с миналото и настоящето. Тя слива тези две паралелни времеви линии и търси утеха и отговори от предците, чиято история пише. Това е любимата ми част. Не съм срещал досега такова авторово решение. Този диалог с всички мъртви е страховит, но и епохален. Той е щрих от чувства и засилва емпатията в сюжетната линия с изключителни детайли. Там се откриват отговорите, с които настъпват повече въпроси; там се представят гледни точки, които са болезнени, но и оправдани. В тези лирични отклонения се пази всичко, което е останало неизречено. Там Мария Касимова-Моасе създава убежище на своите апосиопези.
Един ден, когато разбере, че го е излъгала, ще я мрази, но после, след години, когато порасне, тогава ще знае, тогава ще разбере, че понякога от любов хората се изоставят. От любов се предават...
Балканска рапсодия е смесица от две реалности – на изживяната действителност и на преживяната фантазия. Романът е пристанище за чувства, където болката е огромна и дръзко наранява читателя с истории и взаимоотношения, към които не можеш да останеш безразличен.
Колко дълго ще я чака? Колко е най-дългото, което можеш да изчакаш, когато вярваш, че някой непременно ще дойде, непременно ще дойде, непременно...
Този не-роман е своеобразна капсула на времето, която съхранява една епична история. Той е храм на болката, нищетата, силата и истеричното зло в този свят. Виждаме любовта, която променя животи, топоси и взаимоотношения. Онази любов, която стои в корените на тази рапсодия, разпокъсана между Бургас и Истанбул. Любовта, превърнала се в реквием и прераснала в огромен и недостижим хоризонт.
– Любовта не е ли и това да станеш нечий доброволно? – Не. Любовта е някой да обикне и това, че си сам на себе си, че си ничий.
"Чу собствения си вик и се изплаши. Откърти се от недрата на тялото ѝ, там, където в последните години се складираше малката ѝ лична световна тъга". Трогателна книга.
Една от най-стойностните книги, които прочетох през 2023. Сигурна съм, че дълго време ще е запечатана в съзнанието ми.
“И сега какво? Какво се прави, когато го няма него? Как се живее? Как се става сутрин? Как се пие кафе? Как се облича? Какво се облича, когато не ти се облича? И накъде се тръгва, когато краката ти не могат да тръгнат?”
Изобщо не очаквах тази книга да ми влезе така под кожата, направо венозно. Завладя ме още първите 5 минути и ме държа до самият край. Много ме докосна любовта между Миа и Ахмед и това, че бяха готпви на всичко, за да бъдат заедно, въпреки всички предразсъдъци и нападки.
Мария Кисимова пише изключително завладяващо, а това, че книгата е прочетена от нея добави още повече удоволствие.
Има неща, които не ми харесаха в книгата, но някои така ме развълнуваха, че не мога да не остана съпричастна. Истинска история, разказана с думи, които докосват. Не ми харесаха разговорите на автора с героите. Разбирар тяхната роля, но и нлги чувствам излишни, защото Мария Кисимова пише прекрасно и тези диалози само нарушават удоволствието от четенето. Не усетих връзката на съдържанието със заглавието на книгата, но това е без значение. Чувствата, които изпитах докато четях са истинската оценка за написаното. И ме накара да се чувсвам благодарна, че не съм изправена пред избора, който прави Мириам за своето дете. Защото да последваш любовта на живота си не е трудно, но да оставиш зад гърба си най-скъпото е немислимо...
Съвсем нелоша история. Всъщност е дори много интересна, нито за момент не ми досади. НО, липсваше някак задълбоченост на психологическия портрет на героите, а финалът беше едно голямо нищо. По - скоро като поредната случка от някоя глава в средата на книгата.. Освен това главите озаглавени "разговор на (име на герой) с автора" бяха малко изпити от пръстите. Добро е като идея, но стояха самоцелно, без реален принос към историята.
Навярно, ако не беше препоръката на двама прекрасни хора, които очевидно имат вкус за книги, просто щях да подминавам тази история и тя никога нямаше да се превърне в една от най-любимите ми книги. Поредното доказателство, че българският талант може да сложи всички световни автори в малкия си джоб.
“Като хвърлят камъни по тебе да ги събираш. Все ще ти потрябват - я да си изградиш стена да те пази, я да си направиш камара, че отгоре ѝ да виждаш по-добре надалече. Разбра ли?”
„Балканска рапсодия”, дебютният роман на Мария Касимова-Моасе, е колкото лична за авторката история, толкова принадлежаща и на всеки един читател, отворил книгата. Защото разказът за забранената любов между българката Мириам и мюсюлманина Ахмед в 20-те години на миналия век съдържа в себе си колкото фикция, толкова и реални исторически факти. „Балканска рапсодия” е част от каталога на издателство „Колибри”.
Едно от най-ценните качества на литературата е способността й в романизирана форма да предава инак трудносмилаеми исторически свидетелства от учебниците. „Балканска рапсодия” ни връща един век назад, по прашните улици на Бургас, такъв, какъвто никога не сме го виждали, където колелата на файтони са разкарвали местните, а момченца с барети са продавали лимонада и вестници. Романът може да се разглежда и като една изключително носталгична, черно-бяла картичка на Бургас, която авторката ще ви опише с познатия си четивен и нежен стил.
Рапсодията обаче нямаше да е балканска, ако действието на романа бе хвърлило котва единствено в Бургас. Главната героиня Мириам се влюбва в сирак, Ахмед, и след като семейството й не го приема за неин съпруг, заради религията му, влюбените потеглят към Истанбул, за да свият гнездо. Оказва се, любовта отново е движещата сила, защото именно тя променя съдбите на героите. Романът обаче не е любовен. Романът е за стените помежду ни, безсмисленото разделение, за предразсъдъците и сляпата вяра, за нежеланието да приемем другия такъв, какъвто е.
Най-отличителната черта на романа е балканският инат, вплетен дълбоко във всеки един от героите на книгата, независимо дали е с българско, гръцко, турско или албанско име; не само ината, а чувството за родова принадлежност, че камъкът си тежи на мястото. Привидно всички могат да живеят в синхрон и щастливо, съсед до съседа, докато някой не пристъпи чуждия праг, па макар и с любовни трепети – „Глава давам, Яна не давам”.
В голяма степен „Балканска рапсодия” е коренът на авторката Мария Касимова. Писателката признава, че героите в книгата имат своите прототипи, а възловите случки са действителни. Разбира се, всичко е пречупено през писателското й въображение.
Мария Касимова-Моасе завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. „Близки срещи със смесени чувства“ е първата й книга.
Не мога да повярвам че тази прелест е само 240 страници... Искам още, искам да слушам авторката как ми чете за живота на това изстрадало семейство, искам да видя как Хаалим пораства и какво се случва с братчето му Карим, искам да разбера как се установяват в Бургас, искам да слушам за крясъците на чайките и за цвета на морето и соленият мирис на въздуха... Искам да позволя на носталгията да ме обгърне и да ми припомни родният град, за когото ми бе така милно и драго да слушам. Искам повече такива книги - които се чувстват близки, като част от живота ти, които не искаш да свършват, които те жегват дълбоко...
Отново 5 🌟! Как добре ми тръгна годината само. Много съм щастлива, че се докоснах до тази история. Въпреки, че почти през цялото време една тежест ме раздираше отвътре, съм доволна, че добавих книгата в читателската си графа – прочетени. Много благодаря на авторката за финала!
Разкошна плетеница от болка, любов, яд, мъст, трудни решения. Един живот на лента, изживяван, преживяван и измислен, за да полепне по страниците на тази книга.❤️
За съжаление тази история не можа да достигне до сърцето ми така, както ми се искаше. Имаше потенциал, който според мен донякъде е пропуснат. Финалът някакси беше странен, едни действия неутрализираха други в рамките на няколко страници. Кому беше нужно? Стори ми се претупан и измислен набързо. Извинете, но аз по начало и не разбирам темата с изоставянето на дете. Чуждо ми е и по-скоро ме ядосва, отколкото да ме разстрои или да ме накара да съчувствам. Иначе Мария Касимова-Моасе пише прекрасно, реди чудни изречения, сравнения, словосъчетания. Но някак тук ми дойде като клише. Липсваше и кой знае какво проучване на историческата епоха. Липсваше ми искрицата, дето да ме жегне. Към края ми беше и леко досадно вече. Не можах да се свържа с героите може би, да ги разбера, да вляза под кожата им, така че да изживея с пълна сила и техните чувства. Дали вината за това е в краткостта на този не-роман или е от ролята на моите високи очаквания, които са породени от всички високи оценки на хора, чието мнение дълбоко уважавам? Не знам. Но я хванах с огромно желание и я оставих с още по-голямо. Иначе не е лоша кратка история. История, която може да прочетете за ден. Но смятам, че е с неосъществен потенциал.
Мария Касимова-Моасе пише на красив, богат език. И с това се изчерпват нещата, които ми харесаха в романа.
Сюжетът на "Балканска рапсодия" е претупан, недомислен, недовършен; темпото е наравномерно, хаотично, накрая издъхва насред нищото. Броят страници се явява недостатъчен за започнатата в тази конструкция история, която си остана плоска, въпреки очевидните опити за навлизане в дълбочина.
Не става ясно какво се случва накрая с майката и със сестрата на главната героиня, на които в началото на романа се отделят цели страници, да не кажа глави. В същото време значителен обем е пропилян в безсмислени "разговори" на авторката с нейните герои, чрез които убеждава сама себе си, че трябва да напише тази история така, както я чувства (wtf?).
Прекъснатите по средата думи и изречения, уж като последствие от накъсаните потоци на мисълта и фразите, които се повтарят до втръсване - "широката челюст на баща ти", "очите маслина каламата", "косите звуци от бузуки" - също не са в услуга на експресията, даже напротив.
Привърженик съм на идеята, че по-малкото е повече. Защото всичките ненужни заврънкулки са признак на творческо безсилие; на дупки в сюжета, на липса на рамка.
Ако не бях чула тази история по време на представлението “Свободно падащи истории” сигурно щеше съвсем да ме отвее… Докато Мария я разказваше на живо плаках и се смях и може би за това докато четях “Балканска рапсодия” не можех отново да се шокирам и трогна като първия път. Все пак историята е забележителна и определено се превърна в една от любимите ми за годината.
Завършвам годината със сълзи... Тази книга е изключително драматична, тежка, съсипваща, и с майсторски изградени образи. Ще чакам с нетърпение следващ роман на тази талантлива българска авторка.
„Балканска рапсодия“ е книга, която хваща окото със своя стил — всяко изречение е като малък шедьовър, сравненията и словосъчетанията блестят и оставят трайно впечатление. За мен обаче самата история се загуби в хаоса на времето и разкъсаните сцени. Герои, които би трябвало да оживяват, остават недовършени, финалът е странен. Атмосферата е силна и понякога пленяваща, но цялостното усещане е за книга, която повече се чувства, отколкото се следва.
Колебаех се през цялото време за оценката на книгата, защото до средата бях изключително гневен за историческата некоректност, която всяваше усещането за огромна толерантност на Високата порта сравнявана с тази на България. Става дума за годините между ПСВ и ВСВ. когато българите са приемали хора от най-различни етноси и религии, влизащи в страната ни със статут на бежанци, които търсят спасение за животите си. Странното е, че на различни места в Турция и до ден днешен използват "гяур", за да обиждат хора с различна религия, а в самата книга е показано точно обратното, че българите не приемат друговерците.
Причината, която ме накара да сложа висока оценка, се намира в последните 50 страници на книгата. До този момент историята беше доста предвидима, защото темата с невъзможната любов е дъвкана до безобразие, но си признавам, че последните щрихи бяха непредвидими и добре представени.
Тази книга ти влиза в кръвоносната система още с първите изречения, оплита се в нея и неусетно контролира живота ти - всяко вдишване, издишване, спиране на сърцето ти, докато не изживееш всяка частица от нея. Благодарна съм за изцеждащата емоционално история, за сълзите, които измиваха болката и усмихваха всичко преживяно. Не разбрах вида й само - тя трябва да е огнено червена, с оранжево и жълто като чувствата, които предизвиква и надеждата, която събужда... Определено най-доброто, което съм чела от български автор през последната година. БлагоДаря!