Една книга, която взе твърде много от мен. Това е дебютният роман на Мария Касимова-Моасе, който е завладяваща семейна сага за местните национални и семейни ценности, които са в разрез с любовта.
Балканска рапсодия е симфония на мъката. Този не-роман, както го нарича автора, е силна история, в която речта е течна и лесна за усвоение, но тежка за преглъщане. Думите са красиви и болезнени, защото играят по сенките на предците и остават спомена за нещо пагубно.
И на морето съм те чакал, виждал съм те как идваше, как от хоризонта слизаше... все едно по водата вървеше, а шапката ти, онази с периферията, като слънце на главата ти стоеше... на скалата съм те виждал как я яздиш... Седнала отгоре, роклята ти се вдигнала до коленете и като някой горски разбойник там си, и тоя камък огромен сякаш ей сега ще се отлепи от земята и ще побегне послушно в галоп като кон някой...
Историята започва в Бургас през 1924 г. Главната героиня Мириам тъкмо се е превърнала от момиче в девойка и ежедневието си прекарва с Мила, нейната малка сестра. Двете са сигурни, че нищо не може да развали тяхната връзка. Един ден обаче Мириам среща Ахмед, турчин, който се препитава от продаване на лимонада из улиците на Бургас. Забранената любов избухва и съвсем скоро главната героиня е отхвърлена от семейството си, както и от родния си град. Силният характер на Мириам не позволява тези неща да я съборят и не се отказва от любовта на живота си. Те се местят в Истанбул и там разбират, че за тях няма място под слънцето. Историята е разказана и изстрадана лично. Читателят си задава въпроси през цялото време. Как може да се отрекат майчините очи от теб, а не и тези на един обикновен продавач на лимонади? Каква сила се иска, за да събираш всеки хвърлен камък върху теб, за да си изградиш стена? Колко ти коства мизерията в големия град, за да откраднеш детството на детето си? Как една майка може да избере само едно от децата си? Това са малко от въпросите, които стоят заседнали в сърцето ми.
За последен път го буди майка му. За последен път в целия му бъдещ живот. [...] Колко е поносимото дълго да не те буди майка ти? Колко време е достатъчно да мине, за да спре да ти липсва? [...] Може би все пак, все пак ще я сънува понякога. Сигурно първо ще плаче за нея, а после ще ѝ се сърди, ще я мрази, [...], ще ѝ е гневен. Полека ще спре да я сънува, може би вместо "мама" ще започне да ѝ вика "онази жена", когато говори за нея... ако говори за нея.
Стилът на Мария Касимова-Моасе е изключително особен. Текстът е изпъстрен от символи, метафори и сравнения. В него има думи, които обагрят речта в цветовете на тъгата. Наративът се губи в постоянни апосиопези. Не крия, че отначало този подход не ми допадна особено, но после ме завладя идеята за всичко неизречено между тези изведнъж умъртвени думи и изречения. Празното пространство, което остава след многоточието, е интимно, сакрално и мистично. Това е явен паралел с животите на героите. Те също замлъкват по този светкавичен начин и чертаят семейната хроника, която тази книга изгражда. Между страниците живеят душите на всички онези, които са си отишли и са предали кръвта си и историите си на лирическата говорителка.
Плачът, това истерично наводнение на душата, извираше някъде от собствените й дълбини, където дори тя досега не беше стъпвала и които не познаваше. "Очите имат нужда да се изплакнат, за да падне прахта от тях и след това да виждат по-добре напред това, което идва. Поплачи си, чългън, поплачи си и за мен!", ѝ беше казал. И дълго я беше галил по косата, по миглите, по скулите и брадичката, по кокалчетата на пръстите и вените я беше галил, по душата...
Според мен акцентът в твобрата е изключителният похват, използван от автора. Подобни на лирически отклонения, лирическата говорителка провежда диалози с миналото и настоящето. Тя слива тези две паралелни времеви линии и търси утеха и отговори от предците, чиято история пише. Това е любимата ми част. Не съм срещал досега такова авторово решение. Този диалог с всички мъртви е страховит, но и епохален. Той е щрих от чувства и засилва емпатията в сюжетната линия с изключителни детайли. Там се откриват отговорите, с които настъпват повече въпроси; там се представят гледни точки, които са болезнени, но и оправдани. В тези лирични отклонения се пази всичко, което е останало неизречено. Там Мария Касимова-Моасе създава убежище на своите апосиопези.
Един ден, когато разбере, че го е излъгала, ще я мрази, но после, след години, когато порасне, тогава ще знае, тогава ще разбере, че понякога от любов хората се изоставят. От любов се предават...
Балканска рапсодия е смесица от две реалности – на изживяната действителност и на преживяната фантазия. Романът е пристанище за чувства, където болката е огромна и дръзко наранява читателя с истории и взаимоотношения, към които не можеш да останеш безразличен.
Колко дълго ще я чака? Колко е най-дългото, което можеш да изчакаш, когато вярваш, че някой непременно ще дойде, непременно ще дойде, непременно...
Този не-роман е своеобразна капсула на времето, която съхранява една епична история. Той е храм на болката, нищетата, силата и истеричното зло в този свят. Виждаме любовта, която променя животи, топоси и взаимоотношения. Онази любов, която стои в корените на тази рапсодия, разпокъсана между Бургас и Истанбул. Любовта, превърнала се в реквием и прераснала в огромен и недостижим хоризонт.
– Любовта не е ли и това да станеш нечий доброволно?
– Не. Любовта е някой да обикне и това, че си сам на себе си, че си ничий.