Милош е оптимално откровен, като се има предвид предполагаемата му несподеляща натура на „силен мъж”. Разказал е (в много добре подредени и озаглавени части) за семейството, любовите, двете си родини, за филмите си един по един.
Постоянно се опитвам да си спомня и мисля, че киното е първата ми любов, но когато едно изкуство се преплита с друго любимо, ентусиазмът ми нараства още повече (в началото Форман е учил за сценарист, по-късно се вижда и ролята на музиката и танца във филмите му).
“Най-младият от професорите ми в академията, Милан Кундера, бе само няколко години по-възрастен от нас, но вече почваше да си създава име като поет. Той беше красив, духовит, отявлен женкар и докарваше дамската част от студенстстото направо до лудост. В академията преподаваше литература и четеше блестящи, иронични лекции върху любимите си френски писатели.
Един ден той ни накара да прочетем епистоларен роман, написан от човек, който бе служил като генерал на Наполеон в една от италианските му кампании. Наричаше се "Опасни връзки" и по това време, когато и без това мислех само за секс, откровеното разискване на различните сексуални интриги, приключения и игри на надмощие в книгата ми направиха огромно впечатление, толкова огромно, че някакви си трийсет години по-късно щях да заснема филм по нея.”
Детството му – като роман (ако приемем, че романите понякога са малко по-драматични от реалността). Напоследък доста прекаляваме и преиграваме с израза „депресия”, но като си помисля за всичко с родителите на Форман, за него може... Добре, че поне от комунизма е избягал. Затова, и заради формиралия се у него стремеж „винаги печеля”, моето заглавие на книгата е „Устремен към Америка”. Отнясяйки със себе си и това, заради което обичам доста чешки писатели.
„Смачкани между хитлеровците и сталиновците в Централна Европа, чехите трябваше доста да се смеят, за да запазят здравия си разум, затова чешкото чувство за хумор е иронично, от вида „нищо не е свято”, едно себесъхраняващо чувство за хумор.”
За останалото говорят филмите на Милош Форман (бих чела, ако беше писал и след 1993 г.)
"От всички мои филми "Любовта на русокосата" е единственият, в който животът вдъхновяваше изкуството, а то от своя страна вдъхновяваше живота, макар че минаха години, преди процесът да се развие напълно и цикълът да се затвори."
"Ние измисляме институциите, за да направим света по-справедлив, по-рационален. Животът в обществото не би бил възможен без домове за сираци, училища, съдилища, правителствени учреждения, психиатрични болници и въпреки това, щом веднъж се появат на бял свят, те започват да ни контролират, да ни организират, да регламентират и ръководят нашия живот, вместо самите нас. Те насърчават зависимостта, за да се запазят вечно, а силните индивидуалности заплашват тяхното всесилие." („Полет над кукувиче гнездо”)
„Трийт, Бевърли, Джон и Черил и всички останали актьори, толкова млади, когато работехме заедно в „Коса”, сега наближават средна възраст. Сега са на толкова, на колкото бях аз в края на шейсетте и събирах образите, впечатленията, прозренията, които после вложих във филма, и не след дълго ще са толкова стари, колкото бях, докато снимахме заедно, но когато гледам филма и ги виждам как танцуват, пеят и излъчват лъчезарна радост, знам, че ще останат млади завинаги.”
„През пролетта на 1985 г. „Амадеус” бе номиниран за „Оскар” в единайсет категории, а Том Хълси и Ф. Мъри Ейбрахъм се състезаваха и двамата в категорията за „Най-добър актьор”. Филмът спечели осем оскара, но за мен най-голямата награда идваше в края на всяка прожекция, на която съм присъствал. В кинозалите по целия свят публиката оставаше като залепена на местата си през целите шест минути на финалните надписи и слушаше божествената музика на Моцарт.”