What do you think?
Rate this book
Зелените очи на вятъра
„Зелените очи на вятъра“ е роман, с който човек се научава да не се предава. Винаги е имало силни на деня, винаги е имало хора, които превръщат поклона в свое ежедневие. Примирявайки се с неоходимостта да пълзят, те трансформират унижението в мерна единица за своя възход. Намират пътека към материално благополучие, добре нахранени са, дрехите им са елегантни. На мястото, където би трябвало да е сърцето, имат локва с отровна течност. Те са утрешните силни на деня.
„Зелените очи на вятъра“ ни запознава с онези, които се изправят срещу тях. Те са по-силни от поклона, по-високи от унижението. Те не се предават.
„Зелените очи на вятъра“ ни запознава с онези, които се изправят срещу тях. Те са по-силни от поклона, по-високи от унижението. Те не се предават.
284 pages, Paperback
Published January 1, 2018
16 people are currently reading
300 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 45 reviews
November 27, 2019
Обичам човешката мъка да е описана по размекващо поетичен и красив начин.
June 15, 2020
Харесвам как пише Здравка Евтимова, но не мисля, че разбрах тази книга.
January 25, 2020
За първи път чета нещо от Здравка Евтимова. И, трябва да си призная, дори не исках, просто подарих книгата на близък човек, и после той настоя и аз да я прочета. Не сбърка. Евтимова има изключително "свой" стил, който за първи път срещам в (съвременната) българска литература. Това е книга на антиподи, които постоянно се сблъскват едни с други, но и някак съжителстват в особен, понякога дори нелеп, симбиоз. Село-град (че дори имаме и малък град-голям град със странно-живите Перник и София), жена-мъж, дете-възрастен, болка-радост, и т.н., и т.н. Страданието и вулгарната действителност са показани по възможно най-нетипичния начин, който, колкото и шаблонно да звучи, кара читателя да се асоциира с героите, с времето, с действието. За мен книгата е 3.5 звезди, главно заради човешката история, която се превръща в необикновена със своята обикновеност. И главно, благодарение на стила на Евтимова. Мисля си обаче, че този стил прави впечатление веднъж. Ако всичките ѝ творби са написани по подобен начин, уникалността ще се загуби. Което пък води до това, че трябва да прочета още нещо от Евтимова в най-скоро време. :)
И, за край, четирите ми любими цитата от книгата, която е извор на сравнения. Че дори, бих казала, и на "житейски мъдрости", но, за моя радост, поднесени не в онзи излишно приповдигнат стил, така типичен за съвременната българска литература:
"Ракията те разрязва, любовта те зашива и оздравяваш." - а дали е така, както се пееше в една песен, кой ще ми каже? :) Може би е vice versa. ;)
"Септември е топъл, та врял, не прилича на септември, а на пилешка супа, без пилешкото в нея." - това обяснява и персоналните ми чувства към месец септември. Не обичам пилешка супа, но, виж, без пилешкото в нея, се ядва.
"На всеки човек е разрешено да мисли, моето момиче. Но само елементарният човек казва на другите какво мисли." - съзнавам, че, уви, и самата аз твърде често мога да се нарека "елементарна".
"София е по-голяма от тебе, не можеш да я биеш." - двойствените значения на кажи-речи всяка дума убиват градския ми патриотизъм, но и същевременно ме карат да се асоциирам с тях.
И, за край, четирите ми любими цитата от книгата, която е извор на сравнения. Че дори, бих казала, и на "житейски мъдрости", но, за моя радост, поднесени не в онзи излишно приповдигнат стил, така типичен за съвременната българска литература:
"Ракията те разрязва, любовта те зашива и оздравяваш." - а дали е така, както се пееше в една песен, кой ще ми каже? :) Може би е vice versa. ;)
"Септември е топъл, та врял, не прилича на септември, а на пилешка супа, без пилешкото в нея." - това обяснява и персоналните ми чувства към месец септември. Не обичам пилешка супа, но, виж, без пилешкото в нея, се ядва.
"На всеки човек е разрешено да мисли, моето момиче. Но само елементарният човек казва на другите какво мисли." - съзнавам, че, уви, и самата аз твърде често мога да се нарека "елементарна".
"София е по-голяма от тебе, не можеш да я биеш." - двойствените значения на кажи-речи всяка дума убиват градския ми патриотизъм, но и същевременно ме карат да се асоциирам с тях.
August 5, 2019
Рядко давам пет звезди, обаче тази книга ме отвя! Не заради историята, не заради героите, а заради Думите. Езикът, който уж всеки писател владее и използва, но не и така, както Здравка Евтимова. Това е първото нейно произведение, което чета и сериозно ще почакам, докато докосна друго. Защото думите са така нанизани, така избродирани, че имаше моменти, когато четях и исках да плача с глас. Кой може да каже какво е талант? Да пишеш изключителни истории с обикновени думи или обикновени истории с изключителни думи?
September 11, 2019
Здравка Евтимова пише “грозно”. Не, не, не бързайте да се възмущавате. Казвам това в съвсем друг смисъл - този, който влагаме в името на Иван Грозни. Нещо огромно и страховито, с трикратно уголемена сянка. Може би за грозните неща в живота ни трябва да се пише именно така.
Новият роман на пернишката писателка “Зелените очи на вятъра” сякаш е продължение на първия й роман “Една и съща река”. Като че авторската камера просто се е насочила към друг разтурен двор в онази дълбока житейска провинция, която далеч не е само географско понятие. И тук обикаля познатото куче Гашо, и тук героите са с размери на великани и повръщат по три дни и три нощи.
В този смисъл езикът на Здравка Евтимова е познатият ни: квази-детски и затова сякаш още по-чудовищен. Всичко в него е огромно - от невероятните сюжетни и езикови хиперболи до едрогабаритните метафори, свързани с ограничения селски бит на главната героиня - в случая малката Ана. В този език в гърлото на ядосания човек ръмжат тирове и стържат ножове, грамадните жени са способни да съборят къщата, надигнат ли глава, раните кървят с литри, а смъртта е тава с печени бадеми на една ръка разстояние...
Прочетете цялото ревю за романа тук: https://bit.ly/2m4BeU3
Новият роман на пернишката писателка “Зелените очи на вятъра” сякаш е продължение на първия й роман “Една и съща река”. Като че авторската камера просто се е насочила към друг разтурен двор в онази дълбока житейска провинция, която далеч не е само географско понятие. И тук обикаля познатото куче Гашо, и тук героите са с размери на великани и повръщат по три дни и три нощи.
В този смисъл езикът на Здравка Евтимова е познатият ни: квази-детски и затова сякаш още по-чудовищен. Всичко в него е огромно - от невероятните сюжетни и езикови хиперболи до едрогабаритните метафори, свързани с ограничения селски бит на главната героиня - в случая малката Ана. В този език в гърлото на ядосания човек ръмжат тирове и стържат ножове, грамадните жени са способни да съборят къщата, надигнат ли глава, раните кървят с литри, а смъртта е тава с печени бадеми на една ръка разстояние...
Прочетете цялото ревю за романа тук: https://bit.ly/2m4BeU3
April 13, 2019
Малко получих хипервитаминоза от сравнения.
March 16, 2021
За Здравка Евтимова бях чувала, че била брутална и че имала любопитен стил, но нищо, което да ме подготви за реалността. Извинявайте, обаче това е просто зле написано! Мъчително, изсмукано от пръстите, абсолютно хаотично.
Всяко нещо е като нещо друго, но без непременно връзките да правят първите неща по-ясни или да разкриват някакъв интересен личен опит. Примерно: "Небето се заоблачи, превърна се в ядосана жена с нахлупена до носа капела." Няма герой, назован по един и същи начин два пъти, а веднъж едно момиченце беше наречено сигурно по 30 различни начина в рамките на една сцена, сред които: "малкото хипопотамче", "малкият алигатор", "малкото гладиаторче", "енергичното чакалче", "малката мускулеста тения", "малката гаубица", "енергичната щука"... И не, не съм впечатлена, натрапчиво е, затормозяващо. Деца, възрастни, мъже, жени, селяни, граждани, богаташи, бедняци, независимо дали си служат с последните технологии, или не знаят азбуката, говорят като авторката. "Очите й са твърди като релси - каза детето."
И какъв е смисълът от всичко? Къде са онези, които не се били предавали пред силните на деня, обещани в анотацията? Край масажната им маса, в леглото им или като играчка в ръцете на горилите им? И какви са тия силни на деня изобщо? Клетите деветдесетарски мутри? Които бият и това ни е бруталността? Че ни е по-лесно да напъхаме злото в някаква елементарна форма, за да го преборим - поне морално. Но не си мислете, че е много лесно човек да си направи и тия изводи; бая ще се измъчите да хванете някаква нишка.
От 216 до 234 за първи път се появава епизод, където всичко изглежда наред; може би от него щеше да излезе хубав разказ. Има история, има развитие, изреченията се стягат, за да я проследят, дори сравненията съдействат. Надявах се тенденцията да се задържи до края и тогава щях да съм по-скоро доволна, но уви.
Всяко нещо е като нещо друго, но без непременно връзките да правят първите неща по-ясни или да разкриват някакъв интересен личен опит. Примерно: "Небето се заоблачи, превърна се в ядосана жена с нахлупена до носа капела." Няма герой, назован по един и същи начин два пъти, а веднъж едно момиченце беше наречено сигурно по 30 различни начина в рамките на една сцена, сред които: "малкото хипопотамче", "малкият алигатор", "малкото гладиаторче", "енергичното чакалче", "малката мускулеста тения", "малката гаубица", "енергичната щука"... И не, не съм впечатлена, натрапчиво е, затормозяващо. Деца, възрастни, мъже, жени, селяни, граждани, богаташи, бедняци, независимо дали си служат с последните технологии, или не знаят азбуката, говорят като авторката. "Очите й са твърди като релси - каза детето."
И какъв е смисълът от всичко? Къде са онези, които не се били предавали пред силните на деня, обещани в анотацията? Край масажната им маса, в леглото им или като играчка в ръцете на горилите им? И какви са тия силни на деня изобщо? Клетите деветдесетарски мутри? Които бият и това ни е бруталността? Че ни е по-лесно да напъхаме злото в някаква елементарна форма, за да го преборим - поне морално. Но не си мислете, че е много лесно човек да си направи и тия изводи; бая ще се измъчите да хванете някаква нишка.
От 216 до 234 за първи път се появава епизод, където всичко изглежда наред; може би от него щеше да излезе хубав разказ. Има история, има развитие, изреченията се стягат, за да я проследят, дори сравненията съдействат. Надявах се тенденцията да се задържи до края и тогава щях да съм по-скоро доволна, но уви.
November 23, 2018
„Зелените очи на вятъра“ – роман за волята за живот и порива към свобода
„Зелените очи на вятъра“ от Здравка Евтимова е роман за волята за живот и порива към свобода. Един роман, който показва жестокостта на нашето съвремие. Показва хората от „висшето общество“, за които „простолюдието“ е просто за забавление и за игра. Хора, които плащат на това „просотлюдие“, за да ги забавлява и да изпълнява всяка една тяхна прищявка. И тези висши общественици си представят, че всички са в краката им и че всичко, което пожелаят е заповед, че едва ли не човекът (дошъл от село) е готов на всичко, само и само да изкара лев-два...
Здравка Евтимова ни разказва историята на три жени от три поколения, които трябва да извоюват своето щастие, борейки се с битовизма и безразличното съществуване в българското село и противовеса му – дребнавостта и отчуждеността на столичния начин на живот. Три жени със способността да усещат смъртта.
Ана - отишла в столицата отдавна и работеща за богатите хора, създала своя професия и начин на живот.
Нейната дъщеря Ана, тръгнала от Старо село и също заминала за София, търсеща спасение и по-добър живот.
И най-малката Ана, която мслейки си, че майка и е умряла, носейки смъртта със себе си в куфа��а си, по принуда е заведена в София, където трябва да забавлява дъщерята на работодателката на майка ѝ и баба ѝ. Дете със свободен дух и с любознателна душа, което за всяка дума има своя интерпретация.
Малкото Анче е изтръгнато от своето място, от селото, което обича, от хората които обича – майка ѝ Дарина, Шушомир, съседското момче и най-добър приятел на Ана, и баща ѝ, който не може да прежали майка и, заминала за София и изоставила детето и мъжа си.
Мама Дарина е жена-великан, жена-върлина, тя е справедливостта в образа на жената и майката, тя е любовта, бореща се с трудностите. Тя, жената в кафявата рокля, учи Анчето да не се предава никога и пред никого, показва ѝ как да се справя с трудносите в живота, учи я на нови букви от азбуката и ѝ показва майчината обич и грижа. Благодарение на Ана Дарина се научава на любов, защото „...щом в къщичката има дете и щом сърцето на детето от хубавата кал стои при голямата жена, значи всичко ще свърши добре. Детето променя всичко, мамо Дарино. Но и голямата жена променя всичко. Защото и тя някога е била дете.
Шушомир пък е „най-умното момче на света“, което има прекрасна морковено-червена коса. Момче, което е готово накрая на света да отиде, но да спаси момичето то лапите на лошотията и висшите общественици, искащи единствено Ана да ги забавлява и да прави каквото ѝ кажат. Шушомир, чието истинско име е Страцимир, вижда в Анчето своя приятел и сродна душа, човекът, с когото могат да избягат навръх Голо Бърдо и пак да бъдат щастливи. Две прекрасни души, бродещи по света и търсещи щастие и светлина.
Малката Ана попада в света на богатите не по своя воля. Заведена там принудително, тя не се поддава на всички злобни коментари и подмятания за нея и майка ѝ. Тя устоява и се бори с всички сили срещу физическите нападки. Спомня си за мама Дарина и за това, как тя се бореше с несправидливотта на село. И това помага на момичето да оцелее, да съхрани себе си и да покаже на богатата „принцеса“, че хората от село не са слабаци и не позволяват на „гражданите“ да ги мачкат.
И понеже повествованието на романа се развива в нашата действителност, мисля, че всички се нуждаем от една мама Дарина, която да ни дава сили и кураж да се борим срещу всички несправедливости по света. Но също така се нуждаем и от Шушомир, който със своята обич да ни показва красотата по света, да се бори за нас и ние винаги да знаем, че колкото и да е трудно, там някъде има човек, който винаги ще ни чака.
"Мерси, моля..."
„Зелените очи на вятъра” е роман за свободата, волята и непоколебимостта на духа пред изпитанията на живота.
„Зелените очи на вятъра“ от Здравка Евтимова е роман за волята за живот и порива към свобода. Един роман, който показва жестокостта на нашето съвремие. Показва хората от „висшето общество“, за които „простолюдието“ е просто за забавление и за игра. Хора, които плащат на това „просотлюдие“, за да ги забавлява и да изпълнява всяка една тяхна прищявка. И тези висши общественици си представят, че всички са в краката им и че всичко, което пожелаят е заповед, че едва ли не човекът (дошъл от село) е готов на всичко, само и само да изкара лев-два...
Здравка Евтимова ни разказва историята на три жени от три поколения, които трябва да извоюват своето щастие, борейки се с битовизма и безразличното съществуване в българското село и противовеса му – дребнавостта и отчуждеността на столичния начин на живот. Три жени със способността да усещат смъртта.
Ана - отишла в столицата отдавна и работеща за богатите хора, създала своя професия и начин на живот.
Нейната дъщеря Ана, тръгнала от Старо село и също заминала за София, търсеща спасение и по-добър живот.
И най-малката Ана, която мслейки си, че майка и е умряла, носейки смъртта със себе си в куфа��а си, по принуда е заведена в София, където трябва да забавлява дъщерята на работодателката на майка ѝ и баба ѝ. Дете със свободен дух и с любознателна душа, което за всяка дума има своя интерпретация.
Малкото Анче е изтръгнато от своето място, от селото, което обича, от хората които обича – майка ѝ Дарина, Шушомир, съседското момче и най-добър приятел на Ана, и баща ѝ, който не може да прежали майка и, заминала за София и изоставила детето и мъжа си.
Мама Дарина е жена-великан, жена-върлина, тя е справедливостта в образа на жената и майката, тя е любовта, бореща се с трудностите. Тя, жената в кафявата рокля, учи Анчето да не се предава никога и пред никого, показва ѝ как да се справя с трудносите в живота, учи я на нови букви от азбуката и ѝ показва майчината обич и грижа. Благодарение на Ана Дарина се научава на любов, защото „...щом в къщичката има дете и щом сърцето на детето от хубавата кал стои при голямата жена, значи всичко ще свърши добре. Детето променя всичко, мамо Дарино. Но и голямата жена променя всичко. Защото и тя някога е била дете.
Шушомир пък е „най-умното момче на света“, което има прекрасна морковено-червена коса. Момче, което е готово накрая на света да отиде, но да спаси момичето то лапите на лошотията и висшите общественици, искащи единствено Ана да ги забавлява и да прави каквото ѝ кажат. Шушомир, чието истинско име е Страцимир, вижда в Анчето своя приятел и сродна душа, човекът, с когото могат да избягат навръх Голо Бърдо и пак да бъдат щастливи. Две прекрасни души, бродещи по света и търсещи щастие и светлина.
Малката Ана попада в света на богатите не по своя воля. Заведена там принудително, тя не се поддава на всички злобни коментари и подмятания за нея и майка ѝ. Тя устоява и се бори с всички сили срещу физическите нападки. Спомня си за мама Дарина и за това, как тя се бореше с несправидливотта на село. И това помага на момичето да оцелее, да съхрани себе си и да покаже на богатата „принцеса“, че хората от село не са слабаци и не позволяват на „гражданите“ да ги мачкат.
И понеже повествованието на романа се развива в нашата действителност, мисля, че всички се нуждаем от една мама Дарина, която да ни дава сили и кураж да се борим срещу всички несправедливости по света. Но също така се нуждаем и от Шушомир, който със своята обич да ни показва красотата по света, да се бори за нас и ние винаги да знаем, че колкото и да е трудно, там някъде има човек, който винаги ще ни чака.
"Мерси, моля..."
„Зелените очи на вятъра” е роман за свободата, волята и непоколебимостта на духа пред изпитанията на живота.
May 29, 2019
Да редиш думи не е същото, като да разказваш история.
Може да има много красиви словосъчетания (да, има!), но разказът е пълен хаос, героините си остават напълно неясни. Мога само да гадая, дали не е само една героинята... и това не е от "доброто" гадаене, което те кара да се замислиш.
Не четох, слушах романа в Storytel и едничката ми звезда не е за авторката, а за Даниела Йорданова, с чиито глас "прочетох".
Признавам честно, ако четях щях да се мъча и едва ли да стигна до края.
А защо заглавието е такова каквото е, си остава загадка, ако и въпросните очи да са споменати в края на книгата.
Чела съм няколко разказа на авторката, дори някои ми харесват, но роман... категорично не бих повторила.
Може да има много красиви словосъчетания (да, има!), но разказът е пълен хаос, героините си остават напълно неясни. Мога само да гадая, дали не е само една героинята... и това не е от "доброто" гадаене, което те кара да се замислиш.
Не четох, слушах романа в Storytel и едничката ми звезда не е за авторката, а за Даниела Йорданова, с чиито глас "прочетох".
Признавам честно, ако четях щях да се мъча и едва ли да стигна до края.
А защо заглавието е такова каквото е, си остава загадка, ако и въпросните очи да са споменати в края на книгата.
Чела съм няколко разказа на авторката, дори някои ми харесват, но роман... категорично не бих повторила.
November 24, 2018
Очарователен роман за желанието да се бориш и да не прекланяш глава пред нищо и никого. Препоръчвам!
April 13, 2023
Стилът на авторката и изказа, са страхотни, но сюжетно съм изключително объркан какво прочетох…
March 26, 2019
Вече ми е радостно, когато мама и тате се карат - седя в килера с книгата. В нея има много коне с конската буква, пълно е с трева и аз се чудя що за приказка е това. Ясно, конете хрупат тревата, но аз искам истории и за други неща.
След мама, приятелката на баща ми беше огромна, много здрава жена. Казваше се Дарина. Нито баща ми говореше, нито тя. Лягаха направо на земята и точно както ги учеше телевизорът правеха. Телевизорът учи хората на любов. Никой не ме закачаше, затова обичам любовта: взимам си буквара, мъча се да чета, но не мога да се сетя как да подредя картинки вместо буквите.
Мама ми обясни: "Анче, българската азбука знае всичките приказки на света. Научи буквите и азбуката ще ти ги разкаже." Взех си буквара и вечер му казвах: "Ей, буквар, научи ме на азбуката си. Аз съм възпитано дете. Ще казвам мерси, моля, госпожо, ще мета около масата, на която са те оставили. Винаги пред теб ще слагам чаша с чиста вода, букваре."
- Тези ми омръзнаха, мамо! - извика детето. - Плати на майките им да ги махнат оттук!
- Искам да ти демонстрирам, че разликата между тъпия и умни са парите, скъпа - поде синеоката жена. - Умният има. Глупавият целува доста по-мръсни неща от чифт маратонки. Разбра ли защо финансирам този твой курс за адекватно поведение?
От картофите се правят пари, а ягоди - кой ще плеви, кой ще ги рови с мотика четири пъти в годината, кой ще пръска срещу голи охлюви! И къщичката беше зарязана. Тази година септември дойде радостен и топъл, като завито в хавлия къпано дете, но се разсърди, хвърли слана и тежък дъжд, подгони зъбати ветрове и в къщичката на пазача беше много студено.
Из "Зелените очи на вятъра" - Здрава Евтимова
ИК "Жанет 45", 2018
След мама, приятелката на баща ми беше огромна, много здрава жена. Казваше се Дарина. Нито баща ми говореше, нито тя. Лягаха направо на земята и точно както ги учеше телевизорът правеха. Телевизорът учи хората на любов. Никой не ме закачаше, затова обичам любовта: взимам си буквара, мъча се да чета, но не мога да се сетя как да подредя картинки вместо буквите.
Мама ми обясни: "Анче, българската азбука знае всичките приказки на света. Научи буквите и азбуката ще ти ги разкаже." Взех си буквара и вечер му казвах: "Ей, буквар, научи ме на азбуката си. Аз съм възпитано дете. Ще казвам мерси, моля, госпожо, ще мета около масата, на която са те оставили. Винаги пред теб ще слагам чаша с чиста вода, букваре."
- Тези ми омръзнаха, мамо! - извика детето. - Плати на майките им да ги махнат оттук!
- Искам да ти демонстрирам, че разликата между тъпия и умни са парите, скъпа - поде синеоката жена. - Умният има. Глупавият целува доста по-мръсни неща от чифт маратонки. Разбра ли защо финансирам този твой курс за адекватно поведение?
От картофите се правят пари, а ягоди - кой ще плеви, кой ще ги рови с мотика четири пъти в годината, кой ще пръска срещу голи охлюви! И къщичката беше зарязана. Тази година септември дойде радостен и топъл, като завито в хавлия къпано дете, но се разсърди, хвърли слана и тежък дъжд, подгони зъбати ветрове и в къщичката на пазача беше много студено.
Из "Зелените очи на вятъра" - Здрава Евтимова
ИК "Жанет 45", 2018
May 14, 2025
Шано книга, отначало не успях да схвана от колко различни гледни точки разказва. Много повторения (бадеми, бадеми, бадеми). Краят е неочакван. Целия сюжет ми се струва като една голяма измислица, за да покаже властта на парите и в същото време не съм сигурна, че това е основният замисъл на романа. Може би не я разбрах. Може би съм посредствен читател, който не вниква в думите.
Хубавото е, че споменава важен за мен град - Кюстендил!
Хубавото е, че споменава важен за мен град - Кюстендил!
Read
August 1, 2025"Зелените очи на вятъра" е първата книга на Здравка Евтимова, която си купих след като прочетох разказа й "Кръв от къртица", когато преди години беше включен в учебниците в САЩ. Оттогава тази книга ме "чака". Чета творчеството й на големи паузи. Силата на посланията й и историите които разказва винаги са много интензивни, право в десетката. И тази книга не прави изключение. Това е книга за онези, които са избрали да държат главата си изправена, за онези, които са избрали да не се прекланят пред парите и властта на другите, за онези, които избират себе си, достойнството, честта и съвестта си пред това да се примирят и преклонят глава пред властимащите. Здравка Евтимова пише сурово, думите й са като оголен от месото кокал, няма нищо поетично в езика на нейните герои, те са груби и недодялани, неуки. Но това не отслабва по никакъв начин силата на нейния изказ, напротив. "Зелените очи на вятъра" е за онези, които са избрали да не прекланят глава, а вместо това да се изправят срещу силните на деня, срещу парите и властта им. За да онези, които са готови да приемат и понесат последици от това решение. А те не са леки. Защото има едно нещо, която не се купува, но струва скъпо, нещо, което сами можем да изберем, дали да пазим и не - достойнство. Избор винаги има, а повярвайте ми Здравка Евтимова се е постарала да ни покаже, че този избор не е никак лесен.
November 14, 2018
Това е книга, пълна с живот, разтърсваща, емоционална. Изчетох я на един дъх. Страхотни сравнения!
March 3, 2020
Началото на книгата много ми хареса, но след това всичко се промени и едвам стигнах до края. Това със сигурност не е "моята" писателка. Такава мъка преживях и с една нейна друга книга, която не успях да дочета.
October 25, 2021
Покъртителна, тъжна, тежка, книга-рана, която боли. Изслушах я през Сторител, в брилянтния прочит на Даниела Йорданова. През цялото време се молех да е художествена измислица. Четвърти ден не мога да се свестя и да започна друга художествена книга. Затова сега бягам при физик��та с "Ред на Фурие. Интеграл на Фурие". Първа среща с авторката. В колебание съм дали да чета нещо друго нейно. Но тази ще си я закупя, за да я имам в библиотеката си.
dnf
December 15, 2024От години исках да прочета този роман, главно заради заглавието, което ме грабна още като го чух. Но "Зелените очи на вятъра" не е моето четиво, поне не и в този момент.
По принцип не харесвам текстове с прекалено много пряка реч, нито такива, които са написани от първо лице. Може би бих дала шанс отново на книгата след време, ако почувствам, че ми се чете такъв стил и на такава тематика.
По принцип не харесвам текстове с прекалено много пряка реч, нито такива, които са написани от първо лице. Може би бих дала шанс отново на книгата след време, ако почувствам, че ми се чете такъв стил и на такава тематика.
November 25, 2024
Здравка Евтимова пише безумно красиво! Спечели ме още с първите изречения. Може цели пасажи с цитати да си подчертаваш.
Какъв е сюжета обаче - трудно ми е да кажа. Много объркана бях в последователността на случващото се. Прескачахме от Старо село до София, и обратно. Кога и какво се случваше..... ?! Нямаше финал. Дори се зачудих, дали финалът всъщност не е началото на действията в София.
Абе нищо не разбрах, но се насладих на стила на автора.
...Щото и да има очи, сърцето е един нещастен затворник между костите и нищо не вижда, докато не го изкараш на светло..
...Лъжата ти влиза в мозъка, като трън в петата, но трънът можеш да извадиш, а лъжата веднъж забие ли се - лъжеш докато умреш.
Какъв е сюжета обаче - трудно ми е да кажа. Много объркана бях в последователността на случващото се. Прескачахме от Старо село до София, и обратно. Кога и какво се случваше..... ?! Нямаше финал. Дори се зачудих, дали финалът всъщност не е началото на действията в София.
Абе нищо не разбрах, но се насладих на стила на автора.
...Щото и да има очи, сърцето е един нещастен затворник между костите и нищо не вижда, докато не го изкараш на светло..
...Лъжата ти влиза в мозъка, като трън в петата, но трънът можеш да извадиш, а лъжата веднъж забие ли се - лъжеш докато умреш.
November 28, 2023
“Глупаво е човек да хвърчи подир свободата, той трябва да се ражда с нея в ума си.”
В един нереално реален свят, парадоксално изграден между селото и големия град, сред всички химери на свободата и властта, и позата, че знаеш и разбираш всичко, истината винаги може да бъде открита и достойнството винаги може да бъде запазено.
В един нереално реален свят, парадоксално изграден между селото и големия град, сред всички химери на свободата и властта, и позата, че знаеш и разбираш всичко, истината винаги може да бъде открита и достойнството винаги може да бъде запазено.
February 2, 2019
„Зелените очи на вятъра” – Здравка Евтимова
„- Аз повярвах, че си ме сънувал откакто си разбрал, че времето започва да тече. Не! Аз вярвам, че си ме сънувал. Аз вярвам, че когато бадемите са опечени за някого, на света има само един човек, само един, който забравя, че времето тече, че нощта е тъмна, а денят светъл, че водата се пие и пясъкът не се яде. Този човек иска тавата печени бадеми за себе си, за да спаси другия. Не знае дали е януари, или август, дали е сутрин, или полунощ, когато някой си е отишъл и го е оставил сам с времето. За всеки има само един такъв човек. Някои го сънуват още като деца и когато се събудят, са щастливи. Аз повярвах, че си ме сънувал. Но ти си говорил за сънищата на бащата си. Ще се оправя – прошепна тя. – Когато не те сънуват, за тебе няма място в тази къща. Под небето е широко. Все някъде някой те е сънувал още когато е усетил, че в него, в кръвта му, се разхожда времето.Все някой е сънувал мен.”
Романът ни показва два свята, жалки и велики посвоему – на бедни и богати. Показва ни как хората се борят или се отказват, как преживяват своите драми или не успяват...
Посвоему хубава книга, носеща си своя отпечатък – чупенето на лакти и ръце, боят, връзването с въже, тормозът - психически и физически, безхарактерността на част от жените, миризмата на бадеми и всички онези сладки сравнения, виждания и разсъждения на малкото Анче-писанче за живота .
За мен не беше така разтърсващ, силен и велик както за доста хора, написали ревюта в интернет. Но остави своя отпечатък в мен. Прочетете и намерете нещо и за себе си.
„- Аз повярвах, че си ме сънувал откакто си разбрал, че времето започва да тече. Не! Аз вярвам, че си ме сънувал. Аз вярвам, че когато бадемите са опечени за някого, на света има само един човек, само един, който забравя, че времето тече, че нощта е тъмна, а денят светъл, че водата се пие и пясъкът не се яде. Този човек иска тавата печени бадеми за себе си, за да спаси другия. Не знае дали е януари, или август, дали е сутрин, или полунощ, когато някой си е отишъл и го е оставил сам с времето. За всеки има само един такъв човек. Някои го сънуват още като деца и когато се събудят, са щастливи. Аз повярвах, че си ме сънувал. Но ти си говорил за сънищата на бащата си. Ще се оправя – прошепна тя. – Когато не те сънуват, за тебе няма място в тази къща. Под небето е широко. Все някъде някой те е сънувал още когато е усетил, че в него, в кръвта му, се разхожда времето.Все някой е сънувал мен.”
Романът ни показва два свята, жалки и велики посвоему – на бедни и богати. Показва ни как хората се борят или се отказват, как преживяват своите драми или не успяват...
Посвоему хубава книга, носеща си своя отпечатък – чупенето на лакти и ръце, боят, връзването с въже, тормозът - психически и физически, безхарактерността на част от жените, миризмата на бадеми и всички онези сладки сравнения, виждания и разсъждения на малкото Анче-писанче за живота .
За мен не беше така разтърсващ, силен и велик както за доста хора, написали ревюта в интернет. Но остави своя отпечатък в мен. Прочетете и намерете нещо и за себе си.
September 19, 2021
Здравка Евтимова всъщност пише невероятно красиво за отвратително грозни неща. Под наниза на подредените като бисери думи се крият побоища, мъчения, изоставяния, отвличания, убийства... Моят личен проблем с това е, че тези скрити тръни така се забиват в ума ми, че нямат изваждане от там. Забиват се като моливи, нарочно подострени и поставени във възглавницата ти така, че когато се хвърлиш по очи отгоре ѝ, да се изтръгне вик, дълбок като ада, в който попадаш, докато съзнанието ти гали тази бисерна огърлица, а тя те стиска все по-силно за гърлото....
October 3, 2018
Романът „Зелените очи на вятъра” прави дисекция на волята за живот и порива към свобода на индивида в българското общество чрез изграждане на два микрокосмоса – единия на хората, живеещи в периферията, а другия на тези, подвизаващи се в сърцевината. Съответно двата концентъра, върху които е построена фабулата, са Старо село, Пернишко, и София. (...)
https://tetradkata.com/2018/10/03/zel...
https://tetradkata.com/2018/10/03/zel...
February 1, 2021
Романът прочетох на един дъх. Стилът на писане на авторката е много силен и завладяващ, много различен, нестандартен, оригинален. Пресъздава българската действителност, разделението на бедни и богати. Богати, мислещи и действащи като богове, които обичат да "тъпчат" бедните без скрупули. Също така, четейки книгата вникваш в съдбите на персонажите и виждаш колко смели са точно бедните. Историята се развива между Радомирско, Перник и София.
Силно препоръчвам романът на Здравка Евтимова.
Силно препоръчвам романът на Здравка Евтимова.
February 14, 2024
Уоу, Здравка Евтимова е покъртителна! Дълго време й се канех, не съжалявам! Толкова лек и ‘простичък’ език, а такива тежки истории разказва, и някак си оставаш с едно ромнтично усещне, че всичко ще се оправи…не знам дали някой ще сподели моето мнение, но много ми прилича емоционално на сериала Euphoria-онази реалност, за която обръщаш очи на другата страна и се радваш, че не ти е до главата, но тя продължава да си е там…
June 26, 2019
Странна книга. Интересна. На моменти прекрасна, на моменти не толкова хубава. Книга за борбата за свобода, но и за “изчанченото” ни съвремие. Описание и на два свята - единият простичък - на село, а другият - в големия град с неговите жестокости и превзетост. И, разбира се, смъртта, с нейния аромат на бадеми.
April 5, 2022
Обожавам стила на Здравка Евтимова. Книгата ме остави с много теми за размисъл. Някак с отворен край, без край, без начало. Малкото като независимо или европейско кино. Ти решаваш как искаш да продължи.
Want to read
October 10, 2018Колебая се дали действително да прочета книгата, защото описанието звучи интригуващо, но на представянето на книгата имаше най-вече помпозни хвалебствия за авторката, което рядко е добър знак.
March 14, 2020
Прочетете тази книга! Харесва ми начина, по който Здравка Евтимова пише. Хубава история, истинска и неподправена.
Displaying 1 - 30 of 45 reviews