What do you think?
Rate this book
Живот в скалите
Неизлечимо болна млада жена и малкият й син пристигат в Стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил – бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир – мъдър и благ старец, Луиза – борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия – ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност.
Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.
***
Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път.
За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си.
И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща.
Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата.
Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори.
Георги Тошев, журналист
Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.
***
Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път.
За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си.
И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща.
Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата.
Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори.
Георги Тошев, журналист
344 pages, Paperback
First published October 5, 2018
352 people are currently reading
3054 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 304 reviews
August 3, 2024
Да уточня предварително - не съм си причинил цялата книга, само откъси прочетени в нета, но и това ми беше достатъчно.
Посредствен стил и герои, обилно напоени с "мъдри" цитати и "общочовешки истини", сдъвкани заедно с легион клишета и всичкия този бъркоч накрая е предназначен за директна употреба от фенките на Гала, ди Мео и Кабилкина, за елита от квартални домакини, царстващи над бетонните пустини.
Всичко това, съчетано с агресивната маркетингова кампания в социалните мрежи ми скъса нервичките и затова приех с облекчение отлъчването ми от пародията на масовото четене без разбиране и усет - групата във FB "Какво сричаш" на Блажев. :) Така останах и милостиво встрани от развилнелия се възторг по скалния им живот.
P.S. Hater съм, факт.
Прагът ми на поносимост към човешката идиотия е все по-нисък, авторката е и антиваксър натюрлих...
Посредствен стил и герои, обилно напоени с "мъдри" цитати и "общочовешки истини", сдъвкани заедно с легион клишета и всичкия този бъркоч накрая е предназначен за директна употреба от фенките на Гала, ди Мео и Кабилкина, за елита от квартални домакини, царстващи над бетонните пустини.
Всичко това, съчетано с агресивната маркетингова кампания в социалните мрежи ми скъса нервичките и затова приех с облекчение отлъчването ми от пародията на масовото четене без разбиране и усет - групата във FB "Какво сричаш" на Блажев. :) Така останах и милостиво встрани от развилнелия се възторг по скалния им живот.
P.S. Hater съм, факт.
Прагът ми на поносимост към човешката идиотия е все по-нисък, авторката е и антиваксър натюрлих...
October 16, 2018
Не знам дали аз натоварих книгата с много очаквания или просто това не е моето, но не ми хареса. Завърших я насила като от един момент нататък четях по диагонал. Ще се опитам да ви опиша възможно най-точно кое ме отблъсна – всичко беше прекалено идеално, чак граничещо с фалш. Има прекалено много повторения за скалите, морето, любовта. Описанията са претруфени, но постни, лишени от оригиналност. Сюжетът и героите са много плоски и предсказуеми, нямат истинска дълбочина. Прекалено много съвпадения – всички в историята са обикновени на пръв поглед, а в последствие се оказва, че носят дарби, дадени свише. Уж са различни хора, а мислите им звучат по един и същи начин, започват да се сливат от един момент нататък. Твърде еднотипно, без оригинални идеи, объркано и отегчително на моменти.
Отделните цитати, които ме бяха заинтригували се сливат един в друг и се превръщат в досадни брътвежи за любов, приятелство, спасение, прошка. Из всичко описано има ценни мисли и докосващи прозрения, но те се губят на общия фон. Ако човек иска да ги извлече, то трябва да чете много съсредоточено и дори да си води бележки.
Цялата книга звучи много поучително, събирайки в себе си смесица от религии, езотерични вярвания, мистика, истории за Новото време и Долната земя, та дори и Дядо Боже. Цялата тази комбинация заприличва повече на пресолена манджа, отколкото на хапка познание. За съжаление мен ме загуби като читател, макар и да съм много широко скроен такъв и да се опитвам от всичко да извличам полза и положително преживяване.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
Отделните цитати, които ме бяха заинтригували се сливат един в друг и се превръщат в досадни брътвежи за любов, приятелство, спасение, прошка. Из всичко описано има ценни мисли и докосващи прозрения, но те се губят на общия фон. Ако човек иска да ги извлече, то трябва да чете много съсредоточено и дори да си води бележки.
Цялата книга звучи много поучително, събирайки в себе си смесица от религии, езотерични вярвания, мистика, истории за Новото време и Долната земя, та дори и Дядо Боже. Цялата тази комбинация заприличва повече на пресолена манджа, отколкото на хапка познание. За съжаление мен ме загуби като читател, макар и да съм много широко скроен такъв и да се опитвам от всичко да извличам полза и положително преживяване.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
Read
March 24, 2019Не мога да сложа оценка, защото не разглеждам тази книга като художествена литература, а като нещо много лично. Сякаш Мария Лалева е отворила душата си пред читателя и е споделила света си с него.
Напук на целият негативизъм, който се изля върху " Живот в скалите", на мен книгата много ми хареса. Всъщност тя е един дълбок вътрешен диалог. Не намирам, нито усещам, някакви претенции за философски сборник с мъдрости. За да се почувства тази книга, първо е необходимо човек да е бръкнал надълбоко в душата си и да я е обърнал с хастара навън. Най- трудно е някой да се изправи НЕ срещу собствените си страхове, травми, болки, тревоги, а срещу представата за самия себе си, да погледне обективно своето отражение в огледалото без да извръща очи. Ето това видях в " Живот в скалите" - персонажи, които стоят пред огледалото и се взират в себе си, и такива, които стоят един срещу друг и се отразяват.
И така- колко имат смелостта да застанат НЕнапудрени, НЕгримирани, НЕмаскирани и да се погледнат или в своите очи, или в очите на другите?! Тази книга прави точно това...промъква се тайно като невидимо огледало и застава пред лицето ти...и показва това, което е. Може би това е една от причините да бъде толкова отхвърляна. А всъщност е така поетична и меланхолична. Ако трябва да съм обективна, обаче, не бих казала, че като литературна и художествена стойност е на ниво- образите са недовършени, нямат плътност, историята стои повече като откъс, спуснат от нищото; идеите са хаотични като разпокъсани спомени; прескача се от една тема в друга без някаква връзка и последователност( сега се говори за едно, след малко- за съвсем друго) , няма някаква хронология...но...силата на тази книга е не точно в това, което се случва, а в това, което се казва, докато нещата се случват. Най- силното послание е за ПРИЕМАНЕТО- на различностите и обстоятелствата такива, каквито са.
И така- не ме е срам да си призная, че " Живот в скалите" ми харесва и че ме докосна по един много деликатен начин, не защото се мисля за голяма разбирачка или защото искам да съм оригинална с опозицията си, а защото наистина ме провокира да обеля още един пласт от себе си.
Напук на целият негативизъм, който се изля върху " Живот в скалите", на мен книгата много ми хареса. Всъщност тя е един дълбок вътрешен диалог. Не намирам, нито усещам, някакви претенции за философски сборник с мъдрости. За да се почувства тази книга, първо е необходимо човек да е бръкнал надълбоко в душата си и да я е обърнал с хастара навън. Най- трудно е някой да се изправи НЕ срещу собствените си страхове, травми, болки, тревоги, а срещу представата за самия себе си, да погледне обективно своето отражение в огледалото без да извръща очи. Ето това видях в " Живот в скалите" - персонажи, които стоят пред огледалото и се взират в себе си, и такива, които стоят един срещу друг и се отразяват.
И така- колко имат смелостта да застанат НЕнапудрени, НЕгримирани, НЕмаскирани и да се погледнат или в своите очи, или в очите на другите?! Тази книга прави точно това...промъква се тайно като невидимо огледало и застава пред лицето ти...и показва това, което е. Може би това е една от причините да бъде толкова отхвърляна. А всъщност е така поетична и меланхолична. Ако трябва да съм обективна, обаче, не бих казала, че като литературна и художествена стойност е на ниво- образите са недовършени, нямат плътност, историята стои повече като откъс, спуснат от нищото; идеите са хаотични като разпокъсани спомени; прескача се от една тема в друга без някаква връзка и последователност( сега се говори за едно, след малко- за съвсем друго) , няма някаква хронология...но...силата на тази книга е не точно в това, което се случва, а в това, което се казва, докато нещата се случват. Най- силното послание е за ПРИЕМАНЕТО- на различностите и обстоятелствата такива, каквито са.
И така- не ме е срам да си призная, че " Живот в скалите" ми харесва и че ме докосна по един много деликатен начин, не защото се мисля за голяма разбирачка или защото искам да съм оригинална с опозицията си, а защото наистина ме провокира да обеля още един пласт от себе си.
October 29, 2021
"Преди да се оженим с теб, за мен беше достатъчно да те обичам тайно. Добре все пак, че се оженихме, иначе как щях да разбера, че и старците правят хубав секс?"
1.5
(само заради Луиза и мъничко заради Павел, иначе щеше да е 0.5)
Ами думи нямам.
Парите не си ги искам обратно, искам си времето.
О т в р а т и т е л н о.
Така се чувствам след прочитането на тази книга и само мога да си представя разочарованието на хората, които са имали очаквания. Аз си нямах такива. Също бях чел разни цитати в миналото и сега разбирам, че фокусът е бил върху тях, за да се превърне романчето в блокбъстър. Не ми се вярва да имаше съшия успех, ако авторката беше публикувала религиозните и езотерични тъпотии в социалните мрежи.
Все пак имаше и моменти, които истински ме разчувстваха, няма какво да го крия. Като например сцената, в която Павел преплува до скалите, за да ги удря и да плаче: "Мамо, отвори ми!". Почти се разплаках първия път, на втория сърцето ми подскочи, на третия вече гледах тъпо. Защо? Защо? Защо? Не искам отговор всъщност. Не е яко да се хванеш за един драматичен момент (поне да беше само този) и да го повтаряш до края на книгата с надеждата да държиш читателите в постоянна меланхолия.
Не само израза "по всички дяволи на света", ами всеки път, щом Настасия (определено най-непоносимия и дразнещ персонаж, който съм срещал до този момент в краткия си читателски опит) се обърнеше към някого или нещо, наричайки го "Боже" бях готов да започна да пищя, заклевам се. Обади ми се копривната треска накрая, ей това стана, чесах се като крастав и се проклинах за глупостта ми да не изоставям книги.
Освен това от хиляди години насам ми е писнало да слушам какво представлява истинската любов, каква трябва и не трябва да бъде. Ами не, благодаря - не желая да попадам на това и в книгите, които чета, защото е пълна помия и свали оценката ми с поне две звезди.
А, да, допадна ми и тази липса на звателен падеж, наистина, защото се уморих от него в съвременните български творби с епични бабешки мъдрости.
1.5
(само заради Луиза и мъничко заради Павел, иначе щеше да е 0.5)
Ами думи нямам.
Парите не си ги искам обратно, искам си времето.
О т в р а т и т е л н о.
Така се чувствам след прочитането на тази книга и само мога да си представя разочарованието на хората, които са имали очаквания. Аз си нямах такива. Също бях чел разни цитати в миналото и сега разбирам, че фокусът е бил върху тях, за да се превърне романчето в блокбъстър. Не ми се вярва да имаше съшия успех, ако авторката беше публикувала религиозните и езотерични тъпотии в социалните мрежи.
Все пак имаше и моменти, които истински ме разчувстваха, няма какво да го крия. Като например сцената, в която Павел преплува до скалите, за да ги удря и да плаче: "Мамо, отвори ми!". Почти се разплаках първия път, на втория сърцето ми подскочи, на третия вече гледах тъпо. Защо? Защо? Защо? Не искам отговор всъщност. Не е яко да се хванеш за един драматичен момент (поне да беше само този) и да го повтаряш до края на книгата с надеждата да държиш читателите в постоянна меланхолия.
Не само израза "по всички дяволи на света", ами всеки път, щом Настасия (определено най-непоносимия и дразнещ персонаж, който съм срещал до този момент в краткия си читателски опит) се обърнеше към някого или нещо, наричайки го "Боже" бях готов да започна да пищя, заклевам се. Обади ми се копривната треска накрая, ей това стана, чесах се като крастав и се проклинах за глупостта ми да не изоставям книги.
Освен това от хиляди години насам ми е писнало да слушам какво представлява истинската любов, каква трябва и не трябва да бъде. Ами не, благодаря - не желая да попадам на това и в книгите, които чета, защото е пълна помия и свали оценката ми с поне две звезди.
А, да, допадна ми и тази липса на звателен падеж, наистина, защото се уморих от него в съвременните български творби с епични бабешки мъдрости.
December 2, 2018
Разочароващо. Задушено с клишета. Нереалистично. По-добре да си остане в скалите...
February 1, 2019
1,5 звезди.
Разочароваща. Псевдофилософска, фалшива, помпозна някак. Нито един от героите не ми беше автентичен. Историята бива разказвана от 5-ма различни души, но през цялото време имах чувството, че говори един-единствен човек - авторката и нейните грешни представи за добре развит герой.
Смесица между архаични и съвременни български думи, много от които чуждици, сякаш един възрастен човек на 60-70 години би говорил така. Героите от не-български произход aka Луиза, Демир и баба Настасия, през цялото време бяха наричани "стария турчин", "мъдрата македонка/гевгелийка", "лютата арменка" и всякакви подобни епитети. Окей, нека веднъж-два пъти се спомене, че не са с български корени, за да се подчертае разликата в традициите и вярвания, но сякаш прекалено много се наблегна на това, а уж идеята беше, че скалите са ги събрали на едно място въпреки тези различия. Даже Демир нарича себе си "стар турчин"? Кой говори така за самия себе си?!
Разговорите им помежду им са изключително дълги, изпълнени с ненужни думи и предъвквания. За мен лично кратки, но смислени разговори са много по-въздействащи от това безкрайно разтягане на локуми.
Разбира се, цялата книга се въртеше около разликите между мъжете и жените. Доколкото ми стана ясно, на мъжете им е писано да правят грешки, да се лутат, да изневеряват и всичко това е, защото са "объркани", " търсят любовта". А жените са длъжни да търпят, да прощават и ако ще се разделят с тях, да е с добро. Моля ви, живеем в 21 век. Стига с тези "Жената е като ураган", "Скалите са като тъжен мъж", мъжете от Марс, жените от Венера. Изтърка се малко този storyline. Покажете мъже, които се държат като нормални хора, и жени, на които им е писнало да търпят глупостите на останалите от тях.
Фантасмагориите за светците и ангелите ги изтърпях до някое време, почти мили бяха на моменти, но това с храма в скалите, "долнио свет", как "Дядо Боже" проговорил на Марина в църквата вече ми дойде в повече.
Половината звезда е за някои кратки, затрогващи моменти като смъртта на Демир и отчаянието на Павел след загубата на майка му.
Разочароваща. Псевдофилософска, фалшива, помпозна някак. Нито един от героите не ми беше автентичен. Историята бива разказвана от 5-ма различни души, но през цялото време имах чувството, че говори един-единствен човек - авторката и нейните грешни представи за добре развит герой.
Смесица между архаични и съвременни български думи, много от които чуждици, сякаш един възрастен човек на 60-70 години би говорил така. Героите от не-български произход aka Луиза, Демир и баба Настасия, през цялото време бяха наричани "стария турчин", "мъдрата македонка/гевгелийка", "лютата арменка" и всякакви подобни епитети. Окей, нека веднъж-два пъти се спомене, че не са с български корени, за да се подчертае разликата в традициите и вярвания, но сякаш прекалено много се наблегна на това, а уж идеята беше, че скалите са ги събрали на едно място въпреки тези различия. Даже Демир нарича себе си "стар турчин"? Кой говори така за самия себе си?!
Разговорите им помежду им са изключително дълги, изпълнени с ненужни думи и предъвквания. За мен лично кратки, но смислени разговори са много по-въздействащи от това безкрайно разтягане на локуми.
Разбира се, цялата книга се въртеше около разликите между мъжете и жените. Доколкото ми стана ясно, на мъжете им е писано да правят грешки, да се лутат, да изневеряват и всичко това е, защото са "объркани", " търсят любовта". А жените са длъжни да търпят, да прощават и ако ще се разделят с тях, да е с добро. Моля ви, живеем в 21 век. Стига с тези "Жената е като ураган", "Скалите са като тъжен мъж", мъжете от Марс, жените от Венера. Изтърка се малко този storyline. Покажете мъже, които се държат като нормални хора, и жени, на които им е писнало да търпят глупостите на останалите от тях.
Фантасмагориите за светците и ангелите ги изтърпях до някое време, почти мили бяха на моменти, но това с храма в скалите, "долнио свет", как "Дядо Боже" проговорил на Марина в църквата вече ми дойде в повече.
Половината звезда е за някои кратки, затрогващи моменти като смъртта на Демир и отчаянието на Павел след загубата на майка му.
October 19, 2020
Това е единствената книга за тази година, която не дочетох. Отказах се около 150-та страница, като щях да се откажа доста по-рано, ако не бяха уверенията на други читатели, че нататък става по-добре. А как завършва, никога няма да разбера. По едно време усетих, че една и съща история ще бъде разказана от няколко герои, което допълнително ме отчая. Уважавам мнението на хората, които я харесват, но аз очаквах нещо съвсем различно и останах разочарована. Очаквах роман с драматургия, обрати, кулминация, развръзка (може и да е имало такава в края), а получих последователност от сентенции почти без глътка въздух между тях. Всъщност повествованието беше вмъкнато между сентенциите, а не обратното, което доста спъва четенето. А и трудно изпъква нещо, когато е навсякъде. Всеки диалог се точеше с векове, като всички герои си говореха единствено за дълбокочовешки проблеми, нямаше нито един обикновен разговор, а изказът не зависеше от това дали героят е дете, възрастен, какъв житесйки опит има - те всички се бяха родили мъдреци и ангели, избрани. Читателят нямаше време да помисли или да извлече поука, тя му беше дадена наготово. Бих възприела много по-положително книгата, ако беше просто сборник със сентенции, подобно на тези на Руми, от които просто получаваш това, което очакваш. Вероятно нямам право да коментирам, след като дори не съм я завършила, но това, че не съм я успяла да я дочета, пак е показателно (не ми е навик). Поне си обясних защо това е най-продаваната книга за изминалата година - написана е така, че да се хареса на всеки, умишлено или не. Или пона на всеки освен мен.
March 14, 2019
Много плява изчетох за книгата в групата "Какво четеш", но съжалявам, това ми стана книга в топ 5. Не четете тази книга ако обичате трилъри, екшъни, фантастика и т.н. не я отваряйте ако не вярвате в свръхчовеци, съдба и магия. Не я четете ако не искате да чуете някои истини за живота. Ако въпреки това сте я започнали, поне не я хулете. Това, че не я разбирате е лично ваш проблем. Адмирации към Мария Лалева, от години не бях чела нещо толкова смислено.
January 18, 2020
Скала ми падна от сърцето, като позачетох тука ревютата на книгата, и се оказа, че не съм единственият, който смята, че тя е дървесен труп - ни повече, ни по-малко. Толкова не ми хареса, че ми е неприятно да я коментирам.
Вместо това напълно безвъзмездно ще ви представя своето
Практическо ръководство за разпознаване на псевдо-философски романи:
1. В центъра стои някакво понятие, претоварено с почти мистично значение, което няма нищо общо с каквото и да било от видимия и невидимия свят;
2. Изреченията са кратки, съотношението между буквите и точките накланя везните застрашително към последните, обособените части и подчинените изречения са отделени в самостоятелни графично оформени изречения, често безглаголни;
3. Авторовите и героевите съждения са банални утвърдителни изказвания за абстрактни понятия като живот, смърт и т.н.
(4. Героите са пияници)
Нека ви споделя следните откъси от романа:
"Да, но ти не се страхувай от смъртта, синко. Не е страшно да останеш без мен. Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са всъщност за живите. Няма нито една причина да не вярваме, че смъртта е точно толкова красива, колкото и животът. Само защото не познаваме нещо, не означава, че то не е красиво и добро."
"Демир не можеше да се смее, без да кашля. Тютюнът е като алкохола - винаги оставя у човека издайнически белег. Как обичах този смях през кашлица! И как глупаво, безпаметно, безотговорно го убих..."
"А Луиза е заприличала на същинска сянка. Душата ми се пръска на парчета, като я гледам такава. Но търпи и не се предава. Като орлица е разперила криле над вечно пияния Михаил."
"Така е, сине! Най-грозно съди вновният. Малкият виновен човек. Най-безмилостно и най-шумно. Ще притури върхи човешката ти вина и своята присъда. Онази, дето му е отгоре. Защото не може да я понесе, но усеща, че вече му е прочетена."
А сега АТАНСьОн, АТАНСьОН! Черешката на тортата - текстът от задната корица на книгата, написан от "Георги Тошев, журналист":
"Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път. За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си. И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща. Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата. Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори."
Какво ви говори всичко това?
Вместо това напълно безвъзмездно ще ви представя своето
Практическо ръководство за разпознаване на псевдо-философски романи:
1. В центъра стои някакво понятие, претоварено с почти мистично значение, което няма нищо общо с каквото и да било от видимия и невидимия свят;
2. Изреченията са кратки, съотношението между буквите и точките накланя везните застрашително към последните, обособените части и подчинените изречения са отделени в самостоятелни графично оформени изречения, често безглаголни;
3. Авторовите и героевите съждения са банални утвърдителни изказвания за абстрактни понятия като живот, смърт и т.н.
(4. Героите са пияници)
Нека ви споделя следните откъси от романа:
"Да, но ти не се страхувай от смъртта, синко. Не е страшно да останеш без мен. Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са всъщност за живите. Няма нито една причина да не вярваме, че смъртта е точно толкова красива, колкото и животът. Само защото не познаваме нещо, не означава, че то не е красиво и добро."
"Демир не можеше да се смее, без да кашля. Тютюнът е като алкохола - винаги оставя у човека издайнически белег. Как обичах този смях през кашлица! И как глупаво, безпаметно, безотговорно го убих..."
"А Луиза е заприличала на същинска сянка. Душата ми се пръска на парчета, като я гледам такава. Но търпи и не се предава. Като орлица е разперила криле над вечно пияния Михаил."
"Така е, сине! Най-грозно съди вновният. Малкият виновен човек. Най-безмилостно и най-шумно. Ще притури върхи човешката ти вина и своята присъда. Онази, дето му е отгоре. Защото не може да я понесе, но усеща, че вече му е прочетена."
А сега АТАНСьОн, АТАНСьОН! Черешката на тортата - текстът от задната корица на книгата, написан от "Георги Тошев, журналист":
"Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път. За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си. И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща. Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата. Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори."
Какво ви говори всичко това?
dnf
January 8, 2020Опитах 15-20-30 страници по диагонал и всякак - не мога...
October 9, 2018
Изключително съм разочарована. Чаках книгата с голямо нетърпение. Има и хубави мисли, но като цяло е. ... някаква псевдо-мъдрост изсмукана от пръстите. Това трябва, онова трябва, така се прави. Отделно дейтвието беше разказано още в първата част на книгата и после преповторено от гледна точка на другите герои. Действие... никакво. Само наставления. Натъртването на "скалите" също е в повече. Всъщност за много от нещата споделям виждането на авторката за света, просто... е прекалила.
August 27, 2019
Свръхпретенциозна, но семпла, пълна с клишета, прекалено дидактически ориентирана книга. Героите са образно пренатоварени, до един ангажирани със задачата за всемирно оценностяване; безхарактерни, не се отличават един от друг, без проблем може веднага да се разменят един с друг; в същото време самодостатъчни, изместващи разказа, който почти липсва. Своеобразен опит за подражание на вулгарния фолклор от разказите на Хайтов, разбира се неуспешен. Премахвайки многобройните, еднообразни цитати, от книгата няма да остане нищо. Шаблонно и отегчително четиво за почитателите на друг титан на българската литература, а именно Людмила Филипова и нейните затрогващи романи.
January 5, 2020
Егати слабата литература.
January 6, 2021
Не си го причинявайте :)
Read
December 4, 2024"Точна" книга в точно време, не-раз-точен-ия за живота, смъртта, скалите, морето, всичко или нищо. Влюбих се.
"Бог се ражда всеки ден. Милиони, милиади, безброй пъти на ден. Всеки път, когато проплаче новородено. Всеки път, когато целунеш, прегърнеш и погалиш. Всеки път, когато изправиш приятел. Всеки път, когато простиш вместо да накажеш. Всеки път, когато понесеш товара на истината. Всеки път, когато откажеш да съдиш. Всеки път, когато победиш страха, навика, миналото. Всеки път, когато запалиш свещ за врага. Всеки път, когато напишеш песен или стих, когато нарисуваш картина. Всеки път, когато дариш половината от последния си грош на нуждаещ се. Всеки път, когато искрено кажеш "благодаря". Всеки път, когато послушаш сърцето си. Всеки път, когато изречеш "обичам те".
Всеки ден се раждаш, когато вярваш, че ти си този, който създава Бог и точно ти си този, чрез когото той живее."
"Бог се ражда всеки ден. Милиони, милиади, безброй пъти на ден. Всеки път, когато проплаче новородено. Всеки път, когато целунеш, прегърнеш и погалиш. Всеки път, когато изправиш приятел. Всеки път, когато простиш вместо да накажеш. Всеки път, когато понесеш товара на истината. Всеки път, когато откажеш да съдиш. Всеки път, когато победиш страха, навика, миналото. Всеки път, когато запалиш свещ за врага. Всеки път, когато напишеш песен или стих, когато нарисуваш картина. Всеки път, когато дариш половината от последния си грош на нуждаещ се. Всеки път, когато искрено кажеш "благодаря". Всеки път, когато послушаш сърцето си. Всеки път, когато изречеш "обичам те".
Всеки ден се раждаш, когато вярваш, че ти си този, който създава Бог и точно ти си този, чрез когото той живее."
October 28, 2018
Сборник от цитати. Слаба история, съшита от безкрайно много "мъдри мисли", та чак да ти втръсне. По средата на книгата вече ти е ясно как ще завърши. Героите постоянно си говорят с епичен драматизъм, което е изключително дразнещо. Иначе текста върви леко, предполагам заради поетичните умения на авторката, затова давам 2 звезди. За съжаление, рекламната кампания на книгата е в пъти по-добра от самата книга. Но пък сякаш си нямахме български вариант на Хорхе Букай/Паулу Коелю книгите. Е, вече имаме.
October 18, 2021
Тъй като не обичам книжните предразсъдъци подходих към „Живот в скалите“ от Мария Лалева без очаквания – просто поредното заглавие, което започвам. За жалост обаче определено не мога да споделя ентусиазма на всички хора, които я възхваляват.
„Живот в скалите“ ми беше толкова скучна, че не съм сигурен дали след един месец ще помня какво съм прочел. Идеята може би е била книгата да бъде поднесена като притча или философски текст, но се е получило една тромава история, която философските разсъждения на главните герои се смесват много неприятно с глупостите, които изричат от време на време, а като цяло трябва да минат за умни слова. Отделно, те не си говорят като нормални хора – дори да обсъждат времето, се преминава в някакви размисли за това кои сме и накъде вървим в търсене на себе си. Хайде нека бъдем честни – никой не общува така в реалния живот.
Като цяло мога да кажа, че книгата е написана за Фейсбук и под това имам предвид, че на всяка страница може да извадиш някое изречение, което да публикуваш в мрежата и да събереш добър брой харесвания. Но до там. За мен, чисто сюжетно в историята има потенциал и е можело да стане една сносна драматична история, за една тежко болна майка и нейния син, които намират подслон и утеха в скалите край Созопол. Срещат добри хора, които хем са колоритни, хем им мислят доброто, искат да им помогнат и по този начин променят живота им. Можеше да бъде една наистина топла и леко тъжна история за изборите, които правим. Но за жалост всичко е съсипано.
За финал само ще вметна, че героите са супер симпатични и има много хляб в тях. Особено Марина, Луиза и Павел. Но отново казвам – изпълнението на тази добра идея определено не е моето. Може би проблемът е в моя телевизор.
„Живот в скалите“ ми беше толкова скучна, че не съм сигурен дали след един месец ще помня какво съм прочел. Идеята може би е била книгата да бъде поднесена като притча или философски текст, но се е получило една тромава история, която философските разсъждения на главните герои се смесват много неприятно с глупостите, които изричат от време на време, а като цяло трябва да минат за умни слова. Отделно, те не си говорят като нормални хора – дори да обсъждат времето, се преминава в някакви размисли за това кои сме и накъде вървим в търсене на себе си. Хайде нека бъдем честни – никой не общува така в реалния живот.
Като цяло мога да кажа, че книгата е написана за Фейсбук и под това имам предвид, че на всяка страница може да извадиш някое изречение, което да публикуваш в мрежата и да събереш добър брой харесвания. Но до там. За мен, чисто сюжетно в историята има потенциал и е можело да стане една сносна драматична история, за една тежко болна майка и нейния син, които намират подслон и утеха в скалите край Созопол. Срещат добри хора, които хем са колоритни, хем им мислят доброто, искат да им помогнат и по този начин променят живота им. Можеше да бъде една наистина топла и леко тъжна история за изборите, които правим. Но за жалост всичко е съсипано.
За финал само ще вметна, че героите са супер симпатични и има много хляб в тях. Особено Марина, Луиза и Павел. Но отново казвам – изпълнението на тази добра идея определено не е моето. Може би проблемът е в моя телевизор.
February 12, 2019
Хубава книга.
Цялата шумотевица около излизането й ми дойде малко в повече и умишлено отложих четенето й, което пък започнах с доста предубеждения. В началото ми беше тегава и прекалено меланхонична, но към средата става много ефирна една такава, много море, много магия, много човешки истини... Емоционална, минорна, но с онази хубавата надежда.
Цялата шумотевица около излизането й ми дойде малко в повече и умишлено отложих четенето й, което пък започнах с доста предубеждения. В началото ми беше тегава и прекалено меланхонична, но към средата става много ефирна една такава, много море, много магия, много човешки истини... Емоционална, минорна, но с онази хубавата надежда.
December 16, 2019
Това е една от най-лошите книги,който някога съм започвала да чета! Сигурно над десет пъти я започвах и не можех да я довърша... Задушаваше ме! Клише след клише! Писана само за фейсбук цитати!
March 16, 2022
Книга, която ме водеше към две крайности – временно очарование и по-дълготрайно, за жалост, разочарование. Предвид факта колко харесвано и четено бива това произведение, очаквах доста повече.
Бих започнала с добрата страна – Мария Лалева, поне в моите очи, ни представя една по-съвременна, но все пак сякаш опазила традицията и мистиката в себе си, версия на „Железният светилник”. Това се усеща не само чрез директните препратки към Рафе Клинче, сравняван с Богомил, но и чрез индиректните такива, касаещи сюжета – Марина сякаш представлява Талевата влюбена Катерина, която обаче не бива погубена пряко от мирогледа, свързан с греха и „неправедните деяния”, които на всяка цена трябва да бъдат заличени, а от болката: тази на човек, който обича околните повече от самия себе си. И Катерина, и Марина са влюбени, което е всъщност повод за последвалата трагедия, но не и директна причина: едната губи живота си заради традиционното, другата – заради по-съвременното усещане, че макар и да бъде болезнено, раздялата с обичания от нас е неизбежна. Накрая, останали сами със себе си, болезнено продължаваме да обичаме. Докато телата не прогният от прикрито и потиснато разочарование.
За съжаление, понякога най-прекият път към голословието е именно многословието. Това и усетих в „Живот в скалите”. Излишно сложно четиво, което би могло да изглежда и като парадиращо с мъдростта си такова; смесица от идеи, теории, философии, които объркват и усърдно намаляват силата на сюжета. Началото бе обещаващо, краят – разчувстващ читателя. Но по средата? В прекомерната цел да бъде значимо и смислено, всичко ми се стори несъществено, познато, дъвкано през годините, предъвквано даже, граничещо конкретно с клишетата, които са неизменна част от ежедневието ни. Може би и това е всъщност едно друго измерение на „модерното” в рамките на тази творба – нищо повече от обикновена комерсиална мъдрост.
Единствено инатът ми успя да ме отведе до пълното прочитане на книгата: 2/5.
Бих започнала с добрата страна – Мария Лалева, поне в моите очи, ни представя една по-съвременна, но все пак сякаш опазила традицията и мистиката в себе си, версия на „Железният светилник”. Това се усеща не само чрез директните препратки към Рафе Клинче, сравняван с Богомил, но и чрез индиректните такива, касаещи сюжета – Марина сякаш представлява Талевата влюбена Катерина, която обаче не бива погубена пряко от мирогледа, свързан с греха и „неправедните деяния”, които на всяка цена трябва да бъдат заличени, а от болката: тази на човек, който обича околните повече от самия себе си. И Катерина, и Марина са влюбени, което е всъщност повод за последвалата трагедия, но не и директна причина: едната губи живота си заради традиционното, другата – заради по-съвременното усещане, че макар и да бъде болезнено, раздялата с обичания от нас е неизбежна. Накрая, останали сами със себе си, болезнено продължаваме да обичаме. Докато телата не прогният от прикрито и потиснато разочарование.
За съжаление, понякога най-прекият път към голословието е именно многословието. Това и усетих в „Живот в скалите”. Излишно сложно четиво, което би могло да изглежда и като парадиращо с мъдростта си такова; смесица от идеи, теории, философии, които объркват и усърдно намаляват силата на сюжета. Началото бе обещаващо, краят – разчувстващ читателя. Но по средата? В прекомерната цел да бъде значимо и смислено, всичко ми се стори несъществено, познато, дъвкано през годините, предъвквано даже, граничещо конкретно с клишетата, които са неизменна част от ежедневието ни. Може би и това е всъщност едно друго измерение на „модерното” в рамките на тази творба – нищо повече от обикновена комерсиална мъдрост.
Единствено инатът ми успя да ме отведе до пълното прочитане на книгата: 2/5.
May 20, 2024
Клише до клише е тази книга, торба с "мъдрости", съшити с бели конци в нещо като сюжет. Ако не сте чели Коелю и Букай, когато сте били в тийнейджърска възраст, може и да я харесате. Разбирам защо е популярна, просто не е моята чаша чай, защото аз обичам книги, които ме карат да си задавам въпроси, да мисля, да търся собствени отговори... Тук липсва търсенето. За сметка на това се натрапват псевдо мъдрости за това каква трябва да е любовта, приятелството, живота, смъртта и какво ли още не.
И все пак, ако си търсите цитати за фейсбук статуси - това е вашата книга.
И все пак, ако си търсите цитати за фейсбук статуси - това е вашата книга.
October 16, 2018
Книга задаваща много въпроси, напомняща много истини, пропита с доброта и любов.
May 6, 2019
В началото книгата малко ме обърка,но после ме хвана силно за гърлото и не ме пусна нито за миг до последната страница в края ѝ ей , там долу в дясно😍
November 21, 2018
Една история, която е разказана чрез разчленяването й през спомените 5 от героите в нея. Всеки от тях със собствените си мисли, трепети, страхове и надежди предава на читателя своите мисли и опит. Разказ за взаимоотношенията между мъж и жена - това, което ги събира и разделя и философските мнения за живота на всеки от героите. От 8 годишния Павел до възрастната баба Настасия и дядо Демир. Историята ме погълна от самото начало с малкия Павел и не ме пусна чак до края с признанията в собствените мисли на Луиза.
November 25, 2023
Колкото повече ��ягам от Бе Ге автори, толкова повече Бог (или Дявола, или Зевс, или Доли Партън, или който и да е там знаен и незнаен всевиш) ми бутат в живота Бе Ге автори. Аз правилно си обещах да не пипам повече българско фентъзи, правилно си сложих в Ту рийд няколко книги така си, колкото за след време, за да пиша пак дебели ревюта и да се псувам, че съм се отдала на някакво псевдо родолюбие.
Е да, ама не си обещах нищо за другите жанрове Бе Ге книги.
За "Живот в скалите" съм слушала много, още от преди години, когато излезе книгата. Покрай мен мои приятели са я чети, та даже я харесват, цитати се виждат навсякъде (които дори не са чак толкова лоши, предвид съществуването на Венета Райкова), ревюта, реклами... И в същото време, книгата е поредната посредствена маркетингова стратегия, рекламирана до безкрай, защото е БЕ ГЕ. Гарантирам ви, че ако сте българин и напишете книга, малко или много свързана с България (определен град, някоя легенда, митология, история...), както и с достатъчно цитати, за да ги споделят по Фейсбука, някое издателство ще ви види там долу, в калта, щастливо ще ви помогне да я издадете и ще се къпете в пари до месец.
Стилът на писане ми напомня на мемоар, обаче в много сложна оргия с поезията и конспиративните книжки, просто защото сюжет, даже като цяло завръзка, кулминация и развръзка нямаше, а преплитанията на вярвания и обичаи с мъдрите цитати съвсем усложняваше картинката. Още от първия абзац се разтеглят едни такива локуми за житието и битието на някакви хора, които нито ги знаем, нито ни пука за тях, сякаш някак трябва задължително да им симпатизираме. Това го забелязвам навсякъде по Бе Ге романите - толкова много стръв за нашата емпатия има, направо ожесточена борба, ама как ще ти е жал за някого така си, още от първото изречение за него, най-вече щом даже не можеш да схванеш случилото се как (или дали въобще) влияе по някакъв начин на психиката / развитието им. Тоя умрял, онзи има рак, тоя е бил изоставен... А какви хора са? А какви мечти имат? За какво се борят? Как разсъждават? Първото, което разбираме за тях, е колко е трагична историята им. Това не е Америка търси талант. Защо трябва да си играят с емоциите ни, че да ни пука за героите им, вместо да създадат смислени образи?
Още от самото начало авторката започва да трупа и да трупа едно след друго не сюжет, ами по-скоро лепилото, с което ще успее да си свърже остроумните цитати в що-годе когнитивен текст. Никога преди не бях изпитвала ужас от вида на тирето, сигнализиращо диалог така, както сега, защото ясно знаех, че следват цитати, достойни да накарат Паулу Коелю да се пенсионира. Бях говорила с една книжарка веднъж за четенето по диагонал, щом книгата пред теб не е по вкуса ти, сега го правех наобратно - четях, докато не стигнех до диалог, прочитах първите две думи и го подминавах.
Няма смисъл да споменавам, че повечето герои (без Луиза, да кажем) са просто съдовете, в които Лалева си изсипва гледната точка за любовта, бог, живота и смъртта и не знам си какво още друго. Чиято гледна точка е в момента автоматично изключва този герой от шанса да е човек - вътрешните им гласове са всъщност гласа на Лалева, прожектираща си житейския опит на хартия. Като четеш между редовете (не буквално) някак можеш да доловиш кой какъв характер би трябвало да има, а това ме ядоса повече от факта, че те характер нямат. Освен остроумие след остроумие. При всяко едно отваряне на нечия уста. Всяко. Едно. Изречение. От. Диалога. А най-хубавото е, че на моменти няма нищо между цитатите, и ние получаваше просто пет страници диалог и никакво развитите на какъвто и да е сюжет, било то и примитивен. Страхотно.
Отвратително ми беше как ЖЕНА е написала толкова силна мизогиния. Голяма част от диалозите се въртяха около същите глупости за мъжете и жените, на които всички сме се наслушали. Ето един цитат, друго няма да коментирам:
"Жените и чашите наистина си приличат, приятелю. Крехки са, чупливи и каквото си сипеш сам в тях, това ще пиеш."
Като цяло гледната точка на Михаил беше отвратителна за четене. Ако не ръсеше глупости за жените, безсрамно му капеха лигите за Марина. Второто не звучи толкова лошо, освен факта, че той е на 62, а за нея се чуди дали въобще има и 30 (по-късно се разбира, че е на 36) и демек той може даже да ѝ е баща. Ако не ви се струват толкова фрапантни годините, Михаил има навика в главата си да вика на Мариана "момичето", "малката" или такива. Отврат.
Като цяло имаше толкова безсмислици и повторения в частта на Михаил, направо е комично. Ако пиете по един шот за всяко "изтрезнях на мига" или "какво играем сега, господин режисьор?" ще сте по-пияни от него през целия роман.
Имаше и хубави моменти, не е абсолютна трагедия. На моменти можеше да се пренесеш там, където се случваше действието, и да усетиш дори и за малко нещо като привързаност към скалите, морето и т.н., дори и самото светоизграждане да куца стабилно. Поплаках си за Демир. Смея да кажа, че сцената със смъртта му е най-добрият момент в книгата. Като за Бе Ге роман е учудващо добре. Обаче аз и на Замръзналото кралство 2 плаках, та може би не трябва да се съди качеството на дадено нещо по това колко сълзи съм спуснала за него.
Толкова е очевидно, че всичко е написано с цел да се продава, че даже ме е яд, че не съм се сетила за тази идея преди Лалева. Първа стъпка - сядаш и пишеш хиляди цитати. Втора стъпка - подреждаш ги горе-долу по смисъл. Трета стъпка - пишеш някакви неща между тях, за да продадеш книгата си като роман. Сега като се замисля, може би огромна част от Бе Ге книгите са просто чист бизнес без емоции зад него. Друго обяснение нямам.
В крайна сметка, искам само да кажа, че не е хубаво да се подлъгвате и да се мъчите да четете книги, защото масово се харесват. Ако не ви допадат още от началото, било то стил или друго, не ви допадат и толкова. Не знам въобще защо толкова я мъчех тази, тиквен медал никой не ми даде.
Е да, ама не си обещах нищо за другите жанрове Бе Ге книги.
За "Живот в скалите" съм слушала много, още от преди години, когато излезе книгата. Покрай мен мои приятели са я чети, та даже я харесват, цитати се виждат навсякъде (които дори не са чак толкова лоши, предвид съществуването на Венета Райкова), ревюта, реклами... И в същото време, книгата е поредната посредствена маркетингова стратегия, рекламирана до безкрай, защото е БЕ ГЕ. Гарантирам ви, че ако сте българин и напишете книга, малко или много свързана с България (определен град, някоя легенда, митология, история...), както и с достатъчно цитати, за да ги споделят по Фейсбука, някое издателство ще ви види там долу, в калта, щастливо ще ви помогне да я издадете и ще се къпете в пари до месец.
Стилът на писане ми напомня на мемоар, обаче в много сложна оргия с поезията и конспиративните книжки, просто защото сюжет, даже като цяло завръзка, кулминация и развръзка нямаше, а преплитанията на вярвания и обичаи с мъдрите цитати съвсем усложняваше картинката. Още от първия абзац се разтеглят едни такива локуми за житието и битието на някакви хора, които нито ги знаем, нито ни пука за тях, сякаш някак трябва задължително да им симпатизираме. Това го забелязвам навсякъде по Бе Ге романите - толкова много стръв за нашата емпатия има, направо ожесточена борба, ама как ще ти е жал за някого така си, още от първото изречение за него, най-вече щом даже не можеш да схванеш случилото се как (или дали въобще) влияе по някакъв начин на психиката / развитието им. Тоя умрял, онзи има рак, тоя е бил изоставен... А какви хора са? А какви мечти имат? За какво се борят? Как разсъждават? Първото, което разбираме за тях, е колко е трагична историята им. Това не е Америка търси талант. Защо трябва да си играят с емоциите ни, че да ни пука за героите им, вместо да създадат смислени образи?
Още от самото начало авторката започва да трупа и да трупа едно след друго не сюжет, ами по-скоро лепилото, с което ще успее да си свърже остроумните цитати в що-годе когнитивен текст. Никога преди не бях изпитвала ужас от вида на тирето, сигнализиращо диалог така, както сега, защото ясно знаех, че следват цитати, достойни да накарат Паулу Коелю да се пенсионира. Бях говорила с една книжарка веднъж за четенето по диагонал, щом книгата пред теб не е по вкуса ти, сега го правех наобратно - четях, докато не стигнех до диалог, прочитах първите две думи и го подминавах.
Няма смисъл да споменавам, че повечето герои (без Луиза, да кажем) са просто съдовете, в които Лалева си изсипва гледната точка за любовта, бог, живота и смъртта и не знам си какво още друго. Чиято гледна точка е в момента автоматично изключва този герой от шанса да е човек - вътрешните им гласове са всъщност гласа на Лалева, прожектираща си житейския опит на хартия. Като четеш между редовете (не буквално) някак можеш да доловиш кой какъв характер би трябвало да има, а това ме ядоса повече от факта, че те характер нямат. Освен остроумие след остроумие. При всяко едно отваряне на нечия уста. Всяко. Едно. Изречение. От. Диалога. А най-хубавото е, че на моменти няма нищо между цитатите, и ние получаваше просто пет страници диалог и никакво развитите на какъвто и да е сюжет, било то и примитивен. Страхотно.
Отвратително ми беше как ЖЕНА е написала толкова силна мизогиния. Голяма част от диалозите се въртяха около същите глупости за мъжете и жените, на които всички сме се наслушали. Ето един цитат, друго няма да коментирам:
"Жените и чашите наистина си приличат, приятелю. Крехки са, чупливи и каквото си сипеш сам в тях, това ще пиеш."
Като цяло гледната точка на Михаил беше отвратителна за четене. Ако не ръсеше глупости за жените, безсрамно му капеха лигите за Марина. Второто не звучи толкова лошо, освен факта, че той е на 62, а за нея се чуди дали въобще има и 30 (по-късно се разбира, че е на 36) и демек той може даже да ѝ е баща. Ако не ви се струват толкова фрапантни годините, Михаил има навика в главата си да вика на Мариана "момичето", "малката" или такива. Отврат.
Като цяло имаше толкова безсмислици и повторения в частта на Михаил, направо е комично. Ако пиете по един шот за всяко "изтрезнях на мига" или "какво играем сега, господин режисьор?" ще сте по-пияни от него през целия роман.
Имаше и хубави моменти, не е абсолютна трагедия. На моменти можеше да се пренесеш там, където се случваше действието, и да усетиш дори и за малко нещо като привързаност към скалите, морето и т.н., дори и самото светоизграждане да куца стабилно. Поплаках си за Демир. Смея да кажа, че сцената със смъртта му е най-добрият момент в книгата. Като за Бе Ге роман е учудващо добре. Обаче аз и на Замръзналото кралство 2 плаках, та може би не трябва да се съди качеството на дадено нещо по това колко сълзи съм спуснала за него.
Толкова е очевидно, че всичко е написано с цел да се продава, че даже ме е яд, че не съм се сетила за тази идея преди Лалева. Първа стъпка - сядаш и пишеш хиляди цитати. Втора стъпка - подреждаш ги горе-долу по смисъл. Трета стъпка - пишеш някакви неща между тях, за да продадеш книгата си като роман. Сега като се замисля, може би огромна част от Бе Ге книгите са просто чист бизнес без емоции зад него. Друго обяснение нямам.
В крайна сметка, искам само да кажа, че не е хубаво да се подлъгвате и да се мъчите да четете книги, защото масово се харесват. Ако не ви допадат още от началото, било то стил или друго, не ви допадат и толкова. Не знам въобще защо толкова я мъчех тази, тиквен медал никой не ми даде.
February 10, 2019
Бях готова да се откажа от книгата още в първите страници, но реших да продължа поне още малко. В крайна сметка не си струваше и отделения един час. Клише след клише, помпозност и претенциозност, пресилена трагичност и мъдри мисли на килограм. И това в момента е една от най-продаваните книги на български автор?!...
January 8, 2019
Излизам от тази книга, но част от нея остава у мен.
Харесва ми начинът, по който е написана. Макар и действието на историята да е разкрито още в началото, за мен бе емоционално изживяване да мина през гледната точка и възприятията на всеки един от образите в последствие.
Открих доста силни послания, отделно от публикуваните цитати, които не бих нарекла клишета.
Харесва ми начинът, по който е написана. Макар и действието на историята да е разкрито още в началото, за мен бе емоционално изживяване да мина през гледната точка и възприятията на всеки един от образите в последствие.
Открих доста силни послания, отделно от публикуваните цитати, които не бих нарекла клишета.
October 20, 2018
Явно и аз останах с неоправдани очаквания. Харесах много цитатите от книгата, които прочетох преди самата книга да излезе, но очевидно цитатите не могат да направят цяло произведение. Уж има история и герои и поуки, но с поуките и мъдрите мисли както някой преди мен написа авторката е прекалила. До толкова, че място за нищо друго не е останало. През цялото време имах усещането, че персонажите са някакви двуизмерни картонени макети на хора, които само си отварят устата, докато се изливат безкрайно окончателни прозрения за живота, любовта, прошката, големите жени (кралици, задължително с фин нос, щото иначе са камериерки, за тях са подходящи само кочияши). И всъщност през устата им говори някой друг, чийто поучителен тон адски ме дразни. Нищо, че много от казаното всъщност ми хареса.
Уморително изживяване. Ще дам шанс и на втората книга на авторката, когато излезе, защото вярвам, че потенциал има, но ако и втората е като първата, ще бъде последна.
П.П. Фразата „по всички дяволи на света” употребена повече от 1-2 пъти става ужасно дразнеща. Ама ужасно.
А да – и мистиката ми дойде малко в повече. Добре де, много.
Уморително изживяване. Ще дам шанс и на втората книга на авторката, когато излезе, защото вярвам, че потенциал има, но ако и втората е като първата, ще бъде последна.
П.П. Фразата „по всички дяволи на света” употребена повече от 1-2 пъти става ужасно дразнеща. Ама ужасно.
А да – и мистиката ми дойде малко в повече. Добре де, много.
April 19, 2019
Колкото и да ми се искаше, не успях да завърша тази книга. Псевдомъдростите са изключително трудни за преглъщане след първите няколко страници, повтарят се и често се случваше да чета страниците по диагонал, за да ги избегна. Уви дори това не бе достатъчно и въпреки че мразя да оставям книги недочетени, този път ми се наложи.
March 20, 2019
Безнадеждно влюбена съм в тази книга. Нося я навсякъде с мен. Благодаря, Мария Лалева!
Displaying 1 - 30 of 304 reviews