„никой европеец не може да бъде пълен изгнаник в която и да е част на Европа.“ (Едмънд Бърк, началото на XIX век).
Бърк е прав. Колкото и да са големи различията между отделните европейски държави, усещането за културна близост, което Европа дава на жителите си, няма алтернатива. Аз съм силно европоцентрична и под история винаги имам предвид тази на Европа. „Кратка история на Европа“ е времевата линия, от която се нуждаех, за да подредя отделните части на пъзела, в който най-големите парчета бях отредила на 20 век.
Слабост на трудовете, посветени на отделни войни, епохи, дори на една-единствена битка е размиването на фактите (след като прочетох книгата за Испанската гражданска война, се оказа, че не помнех годините, в които протича). Задачата, която си е поставил Саймън Дженкинс в тази книга – „кратка“ история, не позволява отклонения в излишното, читателят е воден по тънка, но здрава нишка, която скрепява историите за отделните региони, а впоследствие и държавни образувания. Най-трудно се постига изчерпателност в синтеза – постигната от автора до голямата степен. Фокусът лекичко залита към Англия – случва се да спомене второстепенни събития от Острова (някакъв референдум от 1935 в полза на мира) за сметка на по-важни от другите страни. Стилът е много достъпен и цветисто-шеговит и дори познати до болка периоди ми бяха интересни за четене.
Книгата очаквано започва с древните гърци и почти потропва на вратата на днешния ден с мигрантската криза от войната в Сирия и Брекзит. В този промеждутък авторът не се занимава с Източна Европа, освен в контекста на Студената война и европейската интеграция. Интересуват го политическите, икономически и културни стожери на днешна Европа, тези, които през цялата й история са си оспорвали власт, земи и величие – Франция, Великобритания и Германия. Италия, Испания, Португалия, Нидерландия и скандинавските държави играят поддържаща роля.
Личните ми поуки от книгата - изглежда, че решаващо за съдбините на държавите е степента на утвърждаване на парламентаризма, както и времето, в което се случва това. Към 17 век в Англия този процес е придобил доста ясни очертания, докато Франция с нейните безумни абсолютни монарси си наваксва чак след век с Просвещението. Испания, неразумна, религиозна и разточителна, припламва за кратко като комета през 16 век. Германия, въпреки, че е разпокъсана на автономни княжества, остава през по-голямата част от времето стабилна, предвидима и просперираща. Италия компенсира политическата разчлененост със зашеметяваща култура и естетика. Северните държави, често считани за безинтересни, са спасени от своята география и неангажираност. Религиозното разцепление и борбата за отблъскване на задушаващата папска десница съпровождат изковаването на националната идентичност почти толкова, колкото новите политически идеи, които дават превес на разума и рационалното.
Пътят на британците е изключително интересен и може би Дженкинс не греши, като им отделя по-специално внимание. Англия, този особняк на европейската история, развива систематично островен манталитет (май географията ще се окаже по-важна от историята), култивира съзнателно своята изключителност, в смисъла на различност. Търси диалога, баланса и практическата изгода:
„Докато останалата Европа прави революции, Британия прави кораби, парни машини и платове.“
До двете световни войни Европа царува над останалия свят, след което с политическата и имперска хегемония е свършено:
„към средата на XX век Европа е пожертвала всяка претенция да бъде дом на новия световен ред. С тази епоха е приключено.“
Сегашното състояние на европейския проект, по думите на моята преподавателка Юлия Захариева може да се обобщи като „криза на идеите.“ Изглежда, а това е много опасно, ако е вярно, че противопоставянето (срещу католици/протестанти, аристокрация, нацисти, комунисти) поддържа жизнените показатели на европейския континент. В противен случай настъпва летаргия, умора и приемане като даденост на един безпрецедентно дълъг мир и просперитет.