"Моите спомени от Балканските войни" проследява пътя на "Белия полк" от бойните полета на Източна Тракия до неравните битки и отстъпленията в сражения със сърби и гърци. Разказва за първата победа, извоювана в разкаляните ниви на Гечкенли.
За запустелите улици и надрасканите с бели кръстове врати на Люлебургас. За походите, лишенията, болестите ... За ценността на живота тогава, когато всичко е заложено на карта. За месеците на затишие и миговете под съскането на шрапнелите.
Войната такава, каквато е, без маска и украса, с нейния героизъм и неподправения ѝ ужас. С триумфа за българите на бойните полета на Балканската война и краха, дошъл с Междусъюзническата. Измежду многото книги по темата, спомените на българския офицер от полски произход Отон Барбар се открояват със своята сурова правдивост.
Книгата описва подробно и хубавото и лошото управление на войската ни, храбростта на някои и малодушието на други. Особено ми хареса начина по който малодушниците не са споменати с пълните си имена, а само с инициали. Това което ми направи силно впечатление е към самия край на книгата, когато България е обградена от всички страни "Няма нищо по-пакостно за духа на войниците, нищо по-вредно за поддържане на дисциплината, от колкото да им се съобщават лъжливи новини за наши успехи. Това влияе гибелно върху тяхното настроение и убива вярата им в началниците, а без тази вяра победата е немислима. Българският войник, въпреки слабата му обща култура, е дорсъл до тази висота да знае истината, каквото ще да е тя и колкото и да е гразна... "
Беше ми интересно да погледна през очите на автора случилото се по време на войните. Разказите са подробни, не са спестени критики, липсва напудрена героичност. При всичко това, остава признанието към обикновения български войник, на чийто дух и търпение се дължи постигнатото.
Отличаваща се с обективност и искреност, книгата на ,българския офицер с полски произход, Отон Барбър е един прекрасен извор на информация за събитията случили се по време на Балканските войни. Освен описанието на боевете, в които е участвал, той по най-безпристрастен начин описва и настроението сред българските войници, недостойните и достойните постъпки на техните генерали, страданията и радостите на всички участвали в тези събития. В книгата липсва идеализация, за разлика от много други по това време. Събитията са представени такива каквито са видяни от самия офицер, без те да бъдат допълнително украсявани.
Единственият “минус”, който може да бъде посочен е широките описания на различните полкове и бригади, които затормозяват читателя, особено, ако той няма някаква по-голяма историческа грамотност. Но това е лесно простимо, имайки предвид, че Барбар е военен офицер, а не поет или писател.