До дъно!

by Мирослав Костов, Petyo Rusinov (Editor)

Ако попитате който и да е от съселяните на Артелерон Худин, със сигурност ще чуете мнението, че старецът, както се казва „си е вързал гащите“. Все пак той разполагаше изцяло със своята пенсийка на ветеран от войната, живееше на хубаво място в спретната къщурка, която даже не бе негова, а освен всичко това – и косата му още си беше, където трябваше. Истината е, че освен всички тия благинки, Худин се радваше и на практически неограничени количества алкохол, въртеше тайна търговия със свой стар приятел, а и нямаше намерение да умира скоро, понеже беше безсмъртен.

Обаче според самия него, тези факти не можеха да се смятат за изцяло положителни. Колибата, предоставена му за „непостоянно“ ползване по заслуги, вече направо си плачеше за ремонт. Освен това, поради естеството на неговото безсмъртие, по-скоро му се налагаше да пие, за да живее, отколкото обратното. Да не говорим, че ситуацията съвсем се вгаднява, когато веднъж, гореспоменатия бизнес партньор случайно бива обвинен в убийство. А Худин се оказва принуден от местните властимащи да открие и да се „справи“ със своя другар. И така, меко казано, му се отваря работа…

298 pages, Paperback

First published September 21, 2018

Reviews

[Елена Павлова · Rating 3 out of 5]

Симпатична книга с готино (макар и недоизбарано) светостроене и извънредно любопитна основа на сюжета. Препоръчвам с две ръце като развлекателно четиво и стискам палци на автора да успее да изпълни мечтата си да я преведе на английски и издаде извън страната.
Книгата е значително по-добра от масово бълваното българско графоманско, така де, самиздатско фентъзи и си струва прочитането.
(Четох я като предоставен от автора файл, но ще си я купя на хартия за подкрепа на автор и издател, които го заслужават)

[Книжни Криле · Rating 4 out of 5]

Обичам, когато книгата ти казва от пръв поглед: „Хей, аз съм от тия книги, от мен можеш да очакваш това и това”. Още повече обичам, когато после се оказва, че обещанието е спазено, а очакванията ти са оправдани, както ми се случи съвсем наскоро с „До дъно!” на Мирослав Костов. Хвърлете едно око на корицата и ще се убедите, че всички ключови подсказки са на лице. От заглавието става ясно, че от страниците ще се носи опияняващ аромат – не само мирис на свежо отпечатано мастило, но и алкохолни пари. Авторът е дебютант, тъй че подхождате с нагласата за писание, което вероятно ври и кипи от ентусиазъм, но все пак е възможно да личи липсата на опит. Издателството е „ИвиПет” – същото, което през последните година-две взе под крилото си редица родни писатели на фантастична литература. И последна, но със сигурност не на последно място – страхотната корица на художничката Мая Лилова, която е успяла в едно-единствено изображение перфектно да улови жанра, стила, духа и усещането от предстоящото четиво. Прочетете пълното ревю на "Книжни Криле": https://knijnikrile.wordpress.com/201...

[Rumyana Bumbarova (WELCOME TO MY MIND) · Rating 3 out of 5]

Пародийното фентъзи е не лека задача. Хареса ми стилът на писане и фокусът върху митичното, фолклорното и селския живот, но историята беше... странно структурирана и героите се движиха по-скоро, за да угодят все едно на автора, отколкото защото логиката го налагаше. Т.е. взимат абсурдни решения и се скитосват насам-натам вместо да се залавят с дейтвия. Общо взето похвално начинание, но трябва да се променят някои съществени елементи. Авторът обаче ми допада и ще следя какво друго ще напише :)

По-подробно ревю ще има скоро!

[Снежана Ташева · Rating 4 out of 5]

Чудех се дали да дам три или четири звезди на тази книга. Спокойно бих могла да върна една назад заради нулевата й редакция, но днес реших да съм добричка. С две думи, книгата ми хареса и докосна хипарската ми същност, нещо, с което твърде малко произведения могат да се похвалят. Особено много ми допадна забавният й език, който звучи естествено и винаги те изненадва с нещо. Скоро не бях чела толкова приятна книга за герои, чието основно занимание е пиенето.
От сюжета и светостроенето има още какво да се иска, а за трейлъра бих препоръчала следващия път да се ползва по-бъзиклийска и по-малко епична музика, защото така анотацията и музиката си противоречат.
И, в името на пресветите макаронени израстъци на ЛСЧ, другия път ползвайте редактор и коректор. В това отношение прилича на първите ми чернови - чете се, но има още какво да се иска.

Пълното ревю можете да прочетете тук:

https://scifi.bg/statii/da-piem/

[Martin Doychinov · Rating 3 out of 5]

Хумористично фентъзи е много трудно да се пише - трудно е да накараш много различни хора да се смеят на едно и също нещо. Със сигурност, "До дъно!" успява да го направи, макар и от време на време - хуморът не идва в повече (за разлика от обикновено, когато авторът е напляскал всяка страница с толкова "смешки", че ти става лошо). Макар и шегите да са понякога леко изтъркани, като цяло е ок.
Откъм написано, основният минус е лошата корекция, и още по-лошата (или липсваща направо) редакция. Примери:
- Производителите на вино постоянно са наричани "пивовари".
- Много изречения започват с "но" - от читателска перспектива е ок да има такова от време на време. Но не и толкова често.
- Една трета от обема е посветена на "събора" с брегорите, които по никакъв начин не допринасят за сюжета сами по себе си.
- Арти чак към края се присети да говори с духа на убития - защо не беше първото, което да направи?

Кориците, обаче - къртят! Специални комплименти на Мая Лилова, която е направила една от най-добрите корици на родно фентъзи!
Като цяло, с намеса на една стабилна редакторска ножица, може да се поизреже доста, и темпото да не е толкова приспивно от време на време, а и да се отстранят някои дразнещи читателя паразитизми и алогизми. Тогава ще си е за минимум 4*.

[Viara · Rating 5 out of 5]

Оригинална, свежа и увлекателна, написана с много добър стил! Браво на автора и чакаме нови книги!

[Милен Димитров · Rating 2 out of 5]

Неоспорим факт е, че играенето на видеоигри е доста голяма част от живота на мнозина. Освен като бягство от реалността, те служат и като много силно вдъхновение и извор на творчески идеи или осъзнаване на житейски истини. Дават и чувството, че успяваш да постигнеш нещо непостижимо, че преодоляваш трудности, които са изглеждали непреодолими. Феновете на творенията на Хидетака Миядзаки сигурно ще разберат какво точно искам да кажа. Има обаче един жанр видеоигри, така наречените екшън ролеви игри, които често са и с отворен свят и можете да ходите където поискате в границите на света и да правите каквото ви дойде на ум, в каквато последователност ви е кеф. Това са игри, които дават на играча изключителна свобода. И да, аз знам, че трябва да открия Сири колкото се може по-бързо, но това не ме спира да играя с часове на гуент (игра на карти във вселената на „Вещерът“) и да помагам на разни селяни да си приберат прасетата, отлагайки с месеци основната си задача в играта, а нерядко забравяйки напълно за нея. Да, това е нещо нормално в игрите, но е абсолютно недопустимо в книгите. За мое голямо съжаление, книгата „До дъно!“ на Мирослав Костов, ме накара да се чувствам точно като лутащ се в играта персонаж, само дето нямах никакъв контрол над събитията.
Накратко, книгата наподобява хумористично етно фентъзи, с архитектура, приличаща на типичните български, възрожденски къщи и с герои, носещи имена от типа на Драго, Спиро и Митка. Селото, в което практически се развива цялото действие се казва Джибрен, а доста от жителите му говорят на северозападен диалект. Всъщност това е първата книга, която съм чел, в която някой герой казва на друг „Ти абен ли си?“. Не знам колко пъти ми се е налагало да обяснявам на несеверозападняци какво точно означава тази дума. Всъщност от нея произлиза и доста по-колоритната „абич“. Та хрумката и заигравката със северозападния диалект и манталитет беше интересна и ми хареса. Същевременно действието се развива в напълно различен от нашия свят, със собствени вярвания, география, култура и създания.
Това, че цялото действие се развива в едно село и светоизграждането е твърде откъслечно не ми беше такъв проблем. Все пак ако една история е достатъчно добра, няма значение дали сетингът е само един и дали размахът е епичен, въпреки че това са неща, които определено помагат при фентъзи повествованията. Проблемът ми беше с всичко останало. Героите се лутаха из страниците, без да правят нещо конкретно, още по-малко пък нещо свързано със сюжета. Понякога се извършваха дейности, които повече приличаха на сайдкуестове в гореспоменатите видеоигри, отколкото на съществена част от историята. Да, в много случаи, определени събития не присъстват само за да бутат сюжета нанякъде, а да развиват и героите, да изграждат с��ета. Там е работата, че в книгата има доста герои, които се появяват и изчезват без предупреждение. Някои части от главите са написани от гледната точка на същите тези герои, но те не правят нищо, което би могло да развие историята, да задвижи сюжета или да доизгради света. Парадоксалното е, че книгата започва изключително добре. Героите са представени по интересен начин, запознаваме се с обстановката, която лъха на силна атмосфера, поставено е и началото на основния конфликт в книгата. Езикът също е на високо ниво, с ярки описания на действие и среда. Изобщо началото е наистина много обещаващо. Но нещата постепенно започват да отиват по дяволите. Незапознат с историята, аз жадно поглъщах събитията, като бях сигурен, че поне някои неща ще имат връзка с основната сюжетна линия. Но колкото повече напредвах, толкова повече се съмнявах и накрая вече спря да ми пука. Беше ми все тая каква ще е развръзката и на какво ще се облегне тя, исках само да дойде. Е, накрая наистина дойде. И, както вече очаквах, лежеше на информация, която само героите имаха. „О, искаш да кажеш, че злодеят всъщност е член на тази голяма, богата фамилия, която не е споменавана изобщо преди това и за нея няма никаква информация, но някои от героите са чували за нея? Колко вълнуващо! И искаш да кажеш, че в последните двайсет страници се появява и змей, който е бил там през цялото време, но всъщност не се споменава никъде и неговото съществуване никъде не е загатнато? Уау! Но… как така той също не е важен? О… разбирам…“ Гледайки нещата отдалеч, аз няма как да не призная, че тези финални разкрития щяха да са много изненадващи и емоционални, ако бяха установени по-рано по някакъв, какъвто и да било начин. Вместо това авторът губи безкрайно много време и десетки, та даже стотици страници в описания на несвързани събития. Някои от тези събития са интересни, признавам, но това не променя факта, че нямат никакви отношение към нищо. И това също е ужасно тъжно, тъй като дори когато разбрах, че нищо всъщност не е важно, пак ми беше интересно да чета само заради самото четене, защото Мирослав Костов наистина може да пише, а езикът му е увлекателен. Затова някак ми се струва, че „До дъно!“ е книга, с която да изключиш мозъка си и да разпускаш. Да си кажеш, че нищо тук няма значение, да четеш само заради самото четене. А ако гоните бройка за прочетени книги, също бих я препоръчал, тъй като се чете бързо и с лекота. Съжалявам, обаче аз не разпускам с изключен мозък.
Сигурно ще е хубаво да отделя няколко изречения и за героите, но всъщност няма какво толкова да се каже за тях. Някои от тях имат наченки на истински характер, но по-скоро изпълняват желанията на автора, отколкото да изглежда така, сякаш живеят собствен живот. И тук случаят не е като когато читателят е разплел мистерията преди героите и чака те да се сетят за уликите. Не. Тук читателя чака героите да направят просто някакво нещо, че сюжетът да може да мръдне в някаква посока, а те, героите, активно протакат, отлагат и се туткат, и правят всичко друго, но не и да се държат като герои и да вършат нещо. „Най-добрият ми приятел е несправедливо обвинен и го грози неминуема смърт? Най-добре е да направя нещо! Но първо ще отида на събор и ще се напия до припадък, ще гледам сеир, ще танцувам, ще се скарам с някого, после ще страдам от махмурлук, ще спя, ще се разхождам, а след това, ще започна да мисля какво да правя, но само ако съм в настроение“. Предполагам, че книгата е замислена като пародийно фентъзи, но по-скоро ми прилича на сатиричен поглед към северозападната култура в България. Просто нямаше нищо (или аз съм пропуснал някъде), което да осмива фентъзи жанра като цяло. А може и изобщо да не е мислено като пародийно фентъзи. Може да е било нещо изцяло различно, което в някакъв момент случайно се е трансформирало в книга, игнорирайки изискването за такава, освен приличното ниво на писане.
Някак ми е тъпо, че българското фентъзи е на нивото, на което се намира. Не е като да нямаме добри автори, но може би подобно на авторите на ужаси, те се стремят на първо време да напишат фентъзи, а не да напишат добра книга, да напишат история, която да си струва да бъде написана. Аз съм повтарял хиляда пъти и никога няма да спра да повтарям, че не жанрът определя дали едно произведение е добро. Да кажеш, че една книга е зле, но става като за ужаси, или става като за фентъзи, е просто безумно и предполагам, че именно това примирение води и до нивото на жанровата литература у нас. Щото сме склонни да се задоволяваме с всичко, стига да е „жанр“. А в авторите това довежда до чувството, че щом пишат жанрово, значи ще се хареса на един определен кръг читатели, щото в България и без това няма много от това. И сега аз държа в ръцете си книга, която е написана от един очевидно чудесен разказвач, който е написал фентъзи и вероятно е сметнал това за напълно достатъчно. Няма как да не призная, че Костов е използвал нещо, което често се пропуска във фентъзито, а именно да се покаже живота на обикновения човек, само дето жителите на Джибрен толкова приличат на нас, жителите на северозапада по манталитет, че за да се запозная с тях, трябва просто да подам главата си през прозореца и да използвам красивите си очи по предназначение.
Родното фентъзи се сблъсква и с друг проблем. Някои тукашни читатели до такава степен боготворят „Властелинът на пръстените“, че ако българин реши да пише фентъзи, особено епическо такова, то книгата му би попаднал в следните две категории: 1) Твърде много прилична на Властелина и 2) Твърде малко прилича на Властелина. И в двата случая ще е лошо и заради двете причини. „Властелинът на пръстените“, видиш ли, бил първото такова фентъзи, тоест е най-доброто. Това е като да кажеш, че геоцентричната система е по-добра от хелиоцентричната, само защото Птолемей е живял преди Коперник. И по никакъв начин не омаловажавам качествата на Толкин като разказвач. Само казвам, че да съдиш за едно произведение, сравнявайки го с друго произведение, е тъпо. Добре, ясно е, че никой не може да задоволи всички читатели, ясно е, че винаги ще има недоволни поради всички причини на света, но, хора, пишете първо добри книги, а след това ги поставяйте в жанрови категории. Вие сте на първо място автори, после сте автори в някакъв жанр.

[Happy Cake · Rating 2 out of 5]

От прочетените отзиви очаквах „До дъно“ да се окаже неоткрит диамант, заровен под множеството нашумели напоследък заглавия. И началото ми даде основания да смятам, че съм права. Уви, надеждите ми бяха разбити.
Първата глава на романа – страхотна! Стилът – приятен, леко хумористичен и много гладък. Запознахме се с интересни герои и техните тайни, завихри се страхотен конфликт, и аз се почувствах, че най-накрая съм открила фентъзи роман, който ще ме очарова. И тогава всичко започна да се разпада. Брат ми описа романът като една пиянска вечер – първо започвате със сравнително приятни разговори, после всичко става мъгливо и разбъркано, докато най-накрая се събудиш с ужасно главоболие, гаден вкус в устата и помниш по-малко от половината. Е, ако целта на автора е книгата да доведе до този ефект, успял е.
Очаквах, че след като неправомерно обвиняват другарчето на Артелерон, той ще се опита да направи поне... нещо. Вместо това някакви магически мечки дойдоха, напиха се и разрушаваха неща, някакъв принц се присъедини по средата за украса, оказа се, без абсолютно никакво предварително загатване, че злодеят е „от много известен зъл род“ TM, докато други странични герои си правеха техните странични неща. Общо взето – като произволен коктейл от различни видове питиета. Има някаква тръпка от непознатото, докато не го опиташ и осъзнаеш, че ще седиш в тоалетната с часове.
Повечето от прочита ми премина в очакване на главният сюжет да се развие... което просто не се случи. Може би случките по средата щяха да са по-интересни, ако всъщност бяха свързани по някакъв начин със задачата на главният герой. Но когато тези събития те държат на страна от него, няма как да очакваш читателят да е впечатлен. Особено когато са наръсени страница след страница описания, които не ни вълнуват. И тук идва моментът в който се питам – авторът нарочно ли е направил такъв бъркоч или просто не е проучил предварително какво прави една история – история.
Честно казано това можеше да е сред фаворитите ми, ако сцените бяха направени както трябва. Но сега... просто тази книга ще отиде при всичките ми други разочарования.

[Петър Панчев · Rating 4 out of 5]

Наздраве за Хобсбрук!
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)

Ако нещо е щуро и свързано с книга, ��юбопитството ми е възбудено. Така „До дъно!“ („ИвиПет“, 2018) си намери своя пореден читател в мое лице. Макар да не е от дебелите фентъзи истории с безкрайни описания, „за да е всичко ясно черно на бяло“, романът на Мирослав Костов си има своя чар, и дори прекрасна корица в съзвучие със съдържанието, която ми направи добро впечатление. Сърбят ме пръстите да напиша, че това си е пълнокръвен „пиянски“ роман, предвид заглавието, но историята в него има доста повече от вдигане на наздравици и разказване на вицове. Всъщност започва наистина интригуващо и човек разбира още от първите страници, че ще бъде „погълнат“ без много церемонии. За сметка на това, мащабът не е голям: малко селце, неговите колоритни жители и очакваните странни гости, влезли бързо в митологията на измисления свят. Все пак а ясно, че наближава алкохолен празник и ще има „богат улов“ от комични ситуации. Историята е пример как от дребни и наглед незначителни детайли може да се получи добро и забавно четиво. Изненадата ми е приятна, несъмнено.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)