"Поезията в тази книга е уморителна - не като живота, както банално би се очаквало да продължи изречението. Уморителна с търсенето, с дълбаенето, с безпощадното себенаказване - да превърнеш в думи всичко онова, което не се побира в думите. Противоречиви ще са оценките ти и събудените чувства, Читателю! Ту ще искаш да кажеш, че книгата е бестселър, ту ще се чудиш дали не си единственият, затворил и последната страница... Едно не може да се отрече - че първата книга на Антон Попов е странна. До неразбираемост искрена. И точно с това силна. Безпощаден към себе си, авторът е безпощаден и към правилата на правописа, граматиката и пунктуацията. Графиката му също буди въпроси... Следвайки неравноделните тактове на своите преживявания, той не ги затваря в установеното - дава им нов смисъл, акцент и живот."
<- е, което ме накара да посегна към поредната стихосбирка на нов измъчен български поет, но за пореден път останах крайно разочарован, даже сега е сто пъти по-лошо, тъй като текстовете са подходящи за песни на Криско. Или поне повечето от тях.