Диктаторътъ

by Антон Страшимиров

Нови проучвания върху живота и личностъта на Стефанъ Стамболовъ
Книга 1, 2 и 3

Genres: History

264 pages, Paperback

First published January 1, 2014

About the author

Антон Тодоров Страшимиров /1872-1937/ е български писател, драматург, публицист и политик.
Роден във Варна, той е син е на зидар, преселник от Разложко. Дълги години слугува из Добруджа по кръчми и кафенета. По-късно успява да стане начален учител във Варненско и Бургаско и се увлича от социализма.
През 1895 г. заминава за Берн, Швейцария, където слуша лекции по литература и география. След завръщането си в България основава заедно с Тодор Влайков сп."Демократически преглед" /1902/. Издава и списанията "Наш живот" и "Наши дни", които отразяват културния живот в България след войните. По време на Септемврийското въстание пише знаменитото: "Клаха народа, както и турчин не го е клал"­ върховен акт на гражданска смелост и достойнство. Неподкупната му съвест го издига винаги на вълната на обществените събития.
Автор на публицистични статии, народопсихологически студии, романи и пиеси като "Есенни дни", "Хоро", "Вампир", "Смутно време", "Книга за българите" и др.

Reviews

[Maria · Rating 4 out of 5]

Книгата е повече психологическо изследване на действията на Стамболов, или поне опит за такова на база на документи, писма и разкази на хора, които са го познавали. Има и анализ на политическата обстановка в България точно преди и в първите години след Освобождението, анализ на народопсихологията и как тези фактори обясняват поведението на българските държавници. Интересна е, определено, но тъй като аз съм невежа, щеше да ми е полезно да има повече факти, повече хронология на събитията, а не само тяхната оценка.

[Цветозар · Rating 2 out of 5]

Единственото нещо, което крепи тази книга, е интересната личност на Стефан Стамболов. Антон Страшимиров е лош писател и още по-лош историк и биографист, книгата е пълна с повторения, понякога абсурдно чести, като примерно възрастта на Стамболов, който винаги е "само" на еди-си-колко години, непроменени от... предишния абзац.

Съдържанието на книгата е организирано изцяло по благоволие на неизбежната хронология на живота на Стамболов, който все пак няма как да стане по-млад, като постоянно се изпускат важни подробности и факти и читател, който е незапознат с историята (какъвто бих казал, че съм аз) просто остава да се чеше по главата, чудейки се тези случки защо са се случили и защо авторът на биографията на Стамболов е изпуснал едни няколко месеца, а понякога години, от преамбюл. Особено си личи това в края, където, водейки се по писаното то Страшимиров, Стамболов е убит от някакви неважни хора, заради някаква неважна кавга, от едно неважно време, за някакъв неважен персонаж на име Паница...

Няма даже да споменавам надълго и нашироко кашата с граматическите времена на Страшимиров, който хем иска да пише в минало свършено, хем в минало несвършено, хем в минало неопределно.

Ако ви интересува Стефан Стамболов и сте готови да претърпите главоболие, книгата е нелоша.

[Петър Р. Дойчев · Rating 4 out of 5]

Общото ми впечатление от книгата е, че това е един опит за умиване на лицето на Стамболов. Съвсем други очаквания имах, предвид заглавието и образа на Страшимиров, тачен и по времето на народната власт. В онези години за мен Стамболов беше едно противно име. Свързвах го единствено с поредицата за капитан Петко войвода. В детското ми съзнание се е запечатала финалната сцена със загатнатото самоубийство на народния герой, развял на покрива на къщата си черното знаме с надпис „Те погребаха България“. Нищо, че не отговаря на историческата истина. Съчувствах му, когато от екрана ни визуализираха мъченията, които е трябвало да изтърпи по нареждане на тиранина Стамболов (това поне изглежда по-вярно). После дойде демокрацията и за Стамболов се заговори другояче. Бяха изминали само няколко години, а диктаторът вече се споменаваше като комай единственият български политик, който истински е милеел за родината, който е направил за нея нещо значимо. Демократите развенчаха мита за думите на Страшимиров, на които комунистическия режим толкова много държеше и навсякъде пропагандираше – за онези, които били клали както и турчин не бил клал, визирайки реакцията срещу Септемврийското въстание. Оказа се, че другарите любезно са ни спестили началото и края на цитата, изваждайки от контекста само онова, което им е било необходимо. Истината е, че в цялата си нова история ние сме функция на някого. Не сме себе си. Не можем да си го позволим и това е най-тъжният факт от всички останали тъжни факти, касаещи най-новата история на родината ни. Достатъчно оправдание за тиранията на Стамболов ли е желанието му да направи България силна и независима държава? Може би. А може би не. Образът му днес краси двадесетолевката, а настроенията към него и времето на управлението му са общо взето положителни. Признават, че е пипал с твърда ръка, но настояват, че това е бил единственият правилен начин в онази епоха. За да се измъкнем от хватката на Русия и да тръгнем по наш си път. Страшимиров казва, че всичко, което е било построено до негово време в държавата, е дело на Стамболовото управление. Казва още и че преките жертви на режима не надвишават по брой пръстите на двете ръце. Всичко друго било по законния ред – след съответната съдебна процедура. Дали? Случайно ли Стамболов не е свалял бронираната жилетка от гърдите си, та убийците му са били инструктирани да търсят главата? Заклан с ятаган посред бял ден в центъра на София. Не се наемам да изказвам мнение за историческата истина. Прекалено бос съм по темата, за да си го позволя. Най-новата ни история обаче ни даде добри примери за това как едно управление на хартия е цветя и рози, докато зад кулисите тече разложение и корупция. Цял народ знаеше и знае онова, което следствие и прокуратура още не успяват да установят. Мисля си, че тъй е било и по Стамболовото време. Много се е правело за държавата, но и много се е вземало от нея. Страшимиров описва диктатора във възможно най-розови краски. Оправдава всяка една от постъпките му, добили широка гласност сред народа. Едно от големите достойнства на книгата е аналитичният прочит на автора на времето и душевността на българина. Все пак, в края на книгата, след всички славословия за Стамболов, Страшимиров заключава: „Ние сме под тежкия ботуш на… географията. Земята ни е теснина между два материка. Някога сме били път за нашествия. Сега сме възел на световни съперничества. Затова се избиваха големите ни хора. И пак затова се осуетиха надеждите ни.“ Прозрял го е писателят. Всичко останало е незначително, в сравнение с тази голяма истина. Днес ние сме никои. Малка държава и малък народ, от които нищо не зависи в глобалния план и битка между големите държави и народи. Жалко за нас. Най-вече за онези от нас, на които в годините на социализма беше внушавано нереалистично високо самочувствие. Сякаш сме нещо, някакъв фактор в световната политика. Това ми напомня на книгата за кубинците, която наскоро прочетох. Почувствах ги толкова близки, заради подобната ни историческа съдба. И те на върха на световната си значимост, Кубинската криза, започват да живеят с усещането, че са неразделна част от света, че са някакъв незаобиколим фактор. Уви, след промените всичко се срива. За тях, за нас, за всички малки народи и държави, подмятани на вълните на световната политика. Колебаещи се към кой бряг (или брат) да се насочат. Още сме така и краят му не се вижда. Нужен ни е един Стамболов, който да развее знамето и да ни поведе напред към независимост и просперитет. Можем ли обаче, готови ли сме да платим цената? Да вземем и от жилото му, не само от меда му?

[Ilia Markov · Rating 3 out of 5]

Повече психическо изследване, отколкото хроника. Въпреки това е доста интересна и обяснява (поне от една гледна точка) поведението и политиката на Стамболов

[Sne · Rating 3 out of 5]

Нещо не съм впечатлена от А. Страшимиров. Много художествено описателно, много мнение, пък малко факти.