„Силен, плътен, увличащ текст, „Глиненият цар“ ни хвърля в едно от най-кошмарните български места – лагера „Белене“. И по съвсем неочакван начин ни извежда оттам – отвъд ужасите и оскотяването – по ирационалната нишка, която спасява човека. История за благородството – там, където то е най-застрашено. И за приятелството – между онези, между които то е най-абсурдно“ – из анотацията на редактора Елка Димитрова.
Награди и номинации на романа:
- Голямата награда в Литературен конкурс „Развитие“.
- Награда „Перото“.
- Номинация - Европейска литературна награда „Д. Димов“. (Единствената българска книга сред номинираните романи на: Дмитрий Глуховски, Жером Ферари, Саулюс Шалтянис и Тайе Селаси.)
Добромир Байчев е роден в Лясковец. Завършил е кинорежисура в НБУ. Сценарист на редица ТВ предавания от 2003 досега, както и на сериала „Кантора Митрани“.
През 2017 става финалист (топ 20 от 2200 сценария) в международния конкурс за сценарий на английски език Jameson First Shot. Сценариите бяха оценявани в САЩ, от продуцентите на сериала „House of Cards“ на Netflix. Извън киното и писането любимото му занимание е шахът.
През 2018 година спечели Голямата награда в литературен конкурс „Развитие“ с дебютния си роман „Глиненият цар“. Авторът определя книгата си така: „Една история за човечността, която е над всяка идеология и над всеки режим“.
Това е много важен период от най-новата българска история и заслужава да влезе по един наистина достоен начин в литертурата ни!
За съжаление обаче, тази книга е много зле написана...
Учудващо, но дори е спечелила някакъв конкурс за роман, а според мен и за сценарий не става. В историята и героите ѝ зеят толкова огромни пробойни и празнини, че лишават това упражнение от всякава реална стойност.
Шахматната нишка е просто смехотворна, както и баснята за добрия и справедлив полковник от НКВД... WTF?
Ако не си чел достатъчно за този мракобесен червен режим и неговите отвратителни концлагери, е напълно възможно да не ти се изясни злото, заложено изначало в тях. Ако си чел повече по темата като мен, написаното изглежда слабо, повърхностно и безволево, чак дразнещо!
P.S. От издателството толкова ги е домързяло да оформят корицата, та са взели тази от изданието на книгата за руския ГУЛАГ от Ан Апълбаум. Все можеха една снимка от концлагера "Белене" да намерят, ама найсе...
Самият Байчев е докачлив и ограничен човечец, позволил си да се прави на важен тук в коментарите. Само, за да ги изтрие след това...
Не мога да кажа нищо, абсолютно нищо смислено, освен че прочетох тази книга така, както се гледа филм. Тоест, тя сама се прочете пред очите ми и изведнъж всичко свърши.
Препоръчвам рецензията на Силвия Недкова в “Площад Славейков”, която е и предговор на книгата.
Прочетох много добри отзиви за тази книга още преди да беше преиздадена и си я набелязах. Уви, мога да дам само 2 звезди заради * телеграфния стил * клиширани, недоизградени образи * фабула ала Умирай трудно * и най-вече хепи енда * критика към изд. Сиела: огромен шрифт, сума празни страници. Книгата е не повече от 120 страници * наличието на предговор, който явно трябва да ни каже какво да мислим и да чувстваме като/след като прочетем дадена книга * предговор от Силвия Недкова, която пуска само нагласени позитивни ревюта. Как пък веднъж не написа, че дадена книга не става Според мен нескопосано разказана история с потенциал. Ще я подаря на Читалнята.
Добромир Байчев - "Глиненият цар", изд. "Сиела" 2020 г.
"Чуваше се дъждът вън. Гръмотевиците". Това не са точно думите, с които завършва романът "Глиненият цар". Последните са няколко страници по-нататък. И са други. Но точно това се чува и сега, когато затварям последната страница. И си мисля, че - за втори път през последдните седмици - като че ли някак, без да искам, попаднах на най-подходящото време за дочитане на една такава история. Вероятно ще има хора, които ще кажат, че не ни трябва още една "такава" книга. Че вече много автори са се "пробвали" в темата. Че не може вечно да се ровим в миналото. Може би някой ще каже дори, че голяма част от българските автори избират нарочно тази тема, защото е "благодатна" като материал. Аз няма да им възразявам. Всеки има право на мнение. За себе си знам, че подобни книги са ми интересни. Дори когато - всъщност особено когато - се отнасят за пъ рвите години след 1944. За другите, по-късниите години, мога да чуя от хора в семейството си. За тези първи години - вече не.. Ще кажете, може би: "Има си учебници по история за таззи цел". Не знам какво пише в сегашните учебници по история - отдавна отминах ученическите години. Това, което пишеше в нашите учебници, ева ли е същото, което се пише сега. А и те едва ли се пишат по същия начин. Знам едно - през последните години за много събития от нашата и чуждата история съм научила много повече от източници, които са далеч от официалните исторически такива.Да се върна обаче към "Глиненият цар". Книгата привлече интереса ми и с мястото, където се развива голяма част от действието й - Белене и остров Персин. Едва ли има човек, коойто да не е чувал за лагерите. Сигурна съм, че са мнозина онези, които помнят картите - аз ги помня, а когато се разчу за това, бях на дванайсет. Но "познанията" ми се ограничаваха с няколко имена, с дочути откъслечни имена, с периода, през който са съществували тези места. И, да, знам за документалните книги по въпроса, и преди някой да е попитал защо не посягам към тях, ще кажа: Защото няма да понеса толкова ужас и толкова болка. Защото с цялото си малодушие избирам да прочета нещата така, както са описани в "Глиненият цар", защото знам, че нямам сила и издръжливост за документалните. Книгата... Книгата е... не, не знам дали имам думи, с които да я опиша. Имам чувството, че каквото и да кажа, ще бъде слабо, неподходящо, клиширано. Тази книга крещи от болка - болката на всички онези, смазани телесно и душевно заради "прегрешението" да бъдат интелигентни, образовани, възпитаници на "вражеска" страна. Крещи от бездушието на новите "силни на деня". От унижението и насилието, които са тяхното най-силно оръжие. Опиксва потъпкването и обезличаването на човешки същества - до такава степен, че накрая вече и сами не познават себе си. При уловия като описаните всичко губи обичайния си смисъл, ценностете се губят или преобръщат, дори найй-подлата постъпка вече може да бъде "оправдана" като начин за оцеляване. Именно - жалко физическо оцеляване, защото едва ли описаното в тази книга би могло да бъде наречено "живот". Когато пиша отзив за кннига, рядко се спирам върху отделни образи. Пишейки сега обаче, ми се иска да отправя една криитика към себе си, заради личната сии - автоматична - предубеденост към един от образите. Няма да го назова, ще кажа само, че бях силно изненадана от неговата роля в историята. и то в истински добрия смисъл. Не знам с какви думи да опиша въздействието на тази книига. Не й подхожда никоя от думите, с които обикновено описваме една книга - "интересна", "вълнуваща", "увлекателна" и други подобни. Защото те са думи, с които можем да определим една увлекателна, но измислена история. А тази е истинска. Страшна. Кошмарна. Мрачна. История, която е действителна в същността си, дори ако именно тези персонажи са измислени. Признавам, че предвид всичко това, не очаквах добър край. Така че финалът наистина бе изненада - не точно от онези финали, които седят като "пришити", по-скоро като глътка въздух, която поемаш, пресекливо и изненадано, излизайки на повърхността, когато си бил сигурен, че ще потънеш. Нареждам "Глиненият цар" сред силните книги, които прочетох тази година. И се радвам, че посегнах към нея.
Страхотен роман! Време е всички фенове на романите за лагерите и ВСВ да обърнат внимание и на българските заглавия. Аз не съм фен, но тази книга ме привлече и не съжалявам, че и дадох шанс.
Всички сме пешки в голямата игра, затънали в глинена кал.
Така се почувствах със затварянето на последната страница на "Глиненият цар" от колегата Байчев. И ако сега, в днешни дни, това е образно казано, то за времената веднага след WWII в Източния блок - това е буквалната съдба на стотици, хиляди, милиони.
Българските лагери са създадени и управлявани по подобие на Съветските и през цялото време се създава впечатлението, че дори и в това най-нисше, затворено за света общество, дори и в него сме били един вид провинция на истинските лагери. По-отдалечени, "скучни" както ще установи пристигналия на инспекция офицер от НКГБ Тархов. Може би за свикналото му на мракобесие око "Белене" ще се стори скучна "провинция" - лагер, в който да потърси и предизвика разнообразие, веселие за себе си и придружаващия го военен фотограф. И ще го предизвика - ще размести фигурите планирани и поставени от местната управа. Ще намери - един открояващ се лагерист - интелигентен, немски възпитаник, хирург. Колебаех се - кой от тях е главният герой. На пръв поглед изглежда, че е хирургът Айранов. Но за мен те двамата бяха двете страни на една монета. На една и съща монета, наречена човек с характер. Просто избрали, или попаднали в различна роля.
Сетих се за прочутия "Станфордски затворнически експеримент" и как всеки от надзирател и заворник се държи, и дори вживява в отредената му по случайност роля. Дали и случилото се с лагерите из Европа не се дължи на тази същата човешка природа - да влизаме твърде лесно и бързо в отредената ни роля? Чисто психологически така се обяснява поведението по време на войни и в крайно нетипични общества, каквото е и описаното в книгата. Там правилата се създават само от тези, които са по-високо в йерархичната структура. И се изпълняват от тези по-долу. Нищо друго не важи.
Книгата се чете бързо благодарение на стила на автора и въпреки тежката тема. Стилът е толкова обран, че наистина не се намира нищо излишно. Напротив, като любител на романите тип "тухла" ми се искаше да прочета още от тази история. Например за преживяванията на Доктора по арестите и първите му стъпки на острова на обречените. Малко от това той сам ще разкаже в края, но се сещате какво имам предвид. Романът е построен по отделни фрагменти от действието - само тези, които са били нужни на разказвача. Тези фрагменти приличат повече на сцени (и това си има обяснение в бекграунда на автора и на създаването на историята), но твърдя, че са по-подходящи именно за проза, а не за сценарий. Искаше ми се да има още развитие и при героя на фотографа еврейн от руската армия, който е интересен образ, но някак му е отредена поддържаща роля.
Е, все пак от двете страни на шахматната дъска има място за по един играч. Общо двама. Интересното започва, когато не знаеш срещу кого играеш и не сте въобще на една маса. Нещо като партия блинд.
Отбелязвам, че това е Второто издание на романа, което чета с малко над 2 години разлика. Историята е същата, но има стилистични доработки и редакции. Сега тя се движи още по-плавно и обрано. Въпреки, че обиколи и спечели почти всички конкурси, когато излезе, за мен това е роман за широката публика. Представя по художествен начин едни мътни години в една кална земя насред Дунава. Като снимките на военния фотограф, които разказват цяла история. Ако имаше друга форма - щеше да е албумът, съставен от фотографиите.
Още от първите страници прокънтяват изстрели, прокънтяват саморазправата и беззаконието. Сурови години са след Втората световна война, братоубийствени и никаква романтика няма в съграждането на новия строй. Една от жертвите, които приливната насилническа вълна отнася, е млад лекар, Димо Айранов, който е отнесен на остров Персин в лагера “Белене”, това средоточие на болката, тази комунистическа душегубка по образец на съветските си предходници. Именно за да инспектира как се справят българските подчинени в лагера пристига един от “братушките”, полковник Андрей Тархов. Всевластен, арогантен и агресивен, той съзнава пределно добре абсолютната си власт дори не само над лагерниците, но и над надзирателите – тези, които властват над безропотните затворници, сега ще трябва да се подчиняват безропотно. И да дирят отчаяно бюстове в нощите, за да угодят на пияния началник.
„Глиненият цар“ – роман, разкриващ човешката трагедия на фона на историческата мрачна прокоба на политическите затворници в Белене. Изкусна (а и вкусна) феерия от дълбочинен смисъл, примесен с реализма на едни мракобесни времена. Чете се на един дъх и те оставя без дъх. Силно и горещо препоръчвам. А авторът - авторът притежава един прекрасен стил някъде по средата на Виктор Франкъл и Ремарк. Удоволствие и смисъл е да се чете "Глиненият цар".
Давам на книгата пет звезди, заради добрия сюжет, двамата главни мъжки персонажи и историческата действителност, дори бруталност. Повече може да разберете във видеото ми ревю за книгата : https://www.youtube.com/watch?v=BeX37... .
Сигурно има други художествени произведения за българските лагери, но не си спомням да съм чел подобна книга. Колко е странно да бъдеш подхвърлян от режим в режим и да носиш перманентна вина пред поредните величия по върховете. Колкото и да чета за тези гранични години по време на Втората световна война и веднага след нея, толкова повече осъзнавам, че човек не би имал кой знае какъв избор. По нашите ширини това се изразява в доста особената ни психологическа настройка: дори да стигнеш до по-добри времена, не можеш да повярваш на късмета си. „Глиненият цар“ („Сиела“, 2020) също трябва да ни преведе през черногледството, през онези сурови години на „превъзпитание“, което означава просто пренастройка или да направиш рязък завой според нечии чужди идеали. Ако ти е дадена подобна възможност. В този случай Байчев е тревожно правдив. Неговият роман е кратък, точен и ясен, предвид реалностите по онова време, но и пълен с нюанси, които придават повече реализъм. Персонажите са съживително ярки, склонни да играят по свои собствени правила, понякога в разрез с партийните повели. Реалността е една шахматна партия, игра на свобода, подтисничество и издръжливост. Не можеш да пренебрегнеш правилата, но можеш да бъдеш убедителен. (Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Запленяващ, разтърсващ, чете се на един дъх! Историческият роман на Добромир Байчев представя тежкият период от времето на трудово-възпитателни лагери в България. Четейки книгата осъзнаваме колко незначителен и несправедлив може да бъде живота на човек, който е набеден за враг на “партията” по комунистическото време. Силен сюжет заслужаващ да бъде представен във филм!
Това е книга, която не се чете; тя се преживява. Иска ми се да има повече такива книги. Защото трябва да помним! Защото не трябва да забравяме! Поклон, Добромир Байчев! И благодаря!
Прекрасна българска съвременна книга за миналото и хората в него: какво сме, какво не сме и какво можем да бъдем в добри, и в лоши дни: герои, злодеи или просто -ои минаващи глухонямо и безименно през дните си на земята... Авторът се е вдъхновявал от различни сюжети, но се е получило интересно и интригуващо четиво, с дълбоки персонажи и събития... Заслужава си един мрачен следобед да се отдели за четене ❤️📚
Не е лоша книжката. Малко претупани ми бяха образите на главните герои, както и партията шах. Със сигурност можеше да се напише по-добре, но все пак е свидетелство за действията в българския вариант на ГУЛАГ.
Прочетох "Глиненият цар" за една вечер и ми допадна. Замисълът е прекрасен - история напълно подходяща за екранизиране. Авторът разказва увлекатено, стегнато и динамично, съвсем адекватно на мрачната действителност,която описва. Героите са интересни, но образите ми остават малко непълни и някак шахматно черни или бели. Разбирам,че трудовият лагер не дава много възможности за описание, но на места ми липсваше усещане за историческо време и достоверност, като задължително качество на идеалния-по моите разб��рания- исторически роман.
Книгата е увлекателна, чете се бързо и мен лично телеграфният стил изобщо не ме притеснява. Главните герои са живо пресъздадени и ярки. Една история за българските концлагери на смъртта- лагерът" Белене "на о.Персин. Хиляди съдби,подложени на насилия и изтезания, заради наложеният тогавашен режим и власт. Може ли някой да излезе жив от този ад? Това ще си отговорите на финала :)
Пак бих я прочела. Хареса ми че този път напук на мрачния сюжет имаше добър край за главния герой. Много добре описана,разкриваща детайли от лагерите по време на комунизма.
Тази книга наистина се чете на един дъх. Фабулата, развиваща се кинематографично, в най-добрите традиции на трилъра, не позволява да я оставиш и за миг. Парадоксът е, че разказва за най-трагичните и позорни времена от българската история – сталинизма и комунистическите лагери. Но, ей, „Един ден на Иван Денисович“ е също увлекателна книга! Голямата заслуга на Добромир Байчев е, че е написал роман, който е не само балсам за поколенията, които помнят тоталитаризма и копнеят да се разкаже за белязалото фатално живота им време, но и четиво за младите, търсещи нещо, което „ да им отнесе главата“( и покрай това ще научат много) . Авторът дава шанс на героите си Доктора и Полковника да премерят сили в мъжки двубой, и то в най-умната игра - шаха, на най-безумното място – лагерът в Белене. Единият е почти буквално с примка на шията, а другият е впримчен в сталинистката тиранозавърска машина на жестокост и поквара; единият е лишен от човешките си права, а другият от човешкия си образ. Шахматната дъска е осеяна с морални мини и във всеки момент единият може да изгуби живота си, а другият и последното останало от личността му. От двете страни естествено са подредени още много пешки, офицери, топове и др. (лагерници и охранители; страдалци и мъчители). Всички те се движат според полагащите им се в шаха ограничения. Има и царици, които се щурат трескаво по шахматното поле, като че ли само за да докажат, че колкото и да са важни и съдбовни, двамата царе могат да продължат играта и без тях. Кундера беше казал нещо в смисъл, че голямата трагедия на човека е, че живее в историята. Може би все пак е възможно да се оцелее и в най-душегубното време, ако си добър играч – тоест разчитайки на индивидуални си качества – дарби, воля, интелект, морална сила и най-чисти човешки чувства.
Книга, която трудно можеш да оставиш, след като си прочел първите страници. Неусетно стигаш до края и осъзнаваш, че тя не свършва с последната страница. Разтърсва те и остава в съзнанието ти… сякаш няма последна страница. Завладяващ сюжет, пресъздаден с кинематографичен похват – филм и книга в едно. История за двама силни противници от двете страни на шахматната дъска, ситуирани в едно мрачно време на едно ужасно място. История за подобни на сенки човешки същества, за които всеки ден е борба за оцеляване, напомняща игра на шах… но игра, при която силните фигури са им предварително отнети.
За първи път чета за т. нар. “лагери на смъртта”. Романът пресъздава изключителна атмосфера, сякаш бях в него през цялото време. Получила се е хомогенна смес от историческа и художествена литература. Възхитих се на персонажите на Доктора и Тарханов, изпитах страх и ужас от осъзнаването, че случващото се в Белене е отразяване на самата действителност от миналото. Шахматните партии са перфектно допълнение към сюжета. Поздравления за автора.
Романът ме грабна от самото начало и го прочетох на един дъх. Лесен за четене и труден за чувстване, особено, когато стане дума за страданието на българския народ. Тази книги е от онези, които ще те пренесат в онова време - времето на комунизма, ще ти покажат ужаса на трудовия лагер и най-вече ще ти напомнят, че българина може да издържи всякакви мъчения, но накрая винаги ще се изправи гордо на крака.
Книгата е хубава, но не може да се сравнява с много други на подобна тематика, които съм чела. Много е лаконична, образите не са разгърнати добре, мотивите за действията им са неясни. Стори ми се неправдоподобна. Очаквах някаква по-дълбока метафора и скрит смисъл в тази шахматна партия. И да, много кинематографичен роман, но някак преднамерено и изкуствено.
Книгата ми хареса може би, защото не съм чела за работническите лагери. Това, което ми хареса, че един човек получи привилегии заради ума си, а не заради лицемерие или подмолничество. Като цяло откакто свят светува привилегиите са за най-глупавите и доносниците.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Книга която те кара да се замислиш , за извратената природа на човека, за силата на духа и за това на какво си способен преди да се пречупиш. Всеки , който милее “за доброто старо комунистическо време” - нека да я разлисти. Едва ли ще я прочете…
Зловещо добра книга! Много интересна, почти телеграфна проза с изненадваща дълбочина. История, което хем се движи, хем не, хем е наивна, хем много истинска. Абе два часа чисто удоволствие!