What do you think?
Rate this book
Политически НЕкоректно
Тази книга стряска. Защото предизвиква статуквото. Защото разказва за света по начин, който силно се различава от традиционния. Нещата, написани тук, не ги говорят по телевизиите. Традиционните коментатори не се изразяват така. А Петър Волгин, както винаги, говори безкомпромисно. За вредата от либералните догми. За скрития дневен ред на политическите НПО-та в България. За реабилитиране ролята на държавата. За безбройните недостатъци на пазара, превърнат във фетиш.
"Политически Некоректно" е призив за скъсване с клишетата на българския Преход. За необходимостта от обединение на нормалните хора срещу привилегированите елити. Това е книга за съпротивата. Срещу всички онези, които, за да останат по-дълго на власт, промиват съзнанието ни.
"Политически Некоректно" е призив за скъсване с клишетата на българския Преход. За необходимостта от обединение на нормалните хора срещу привилегированите елити. Това е книга за съпротивата. Срещу всички онези, които, за да останат по-дълго на власт, промиват съзнанието ни.
352 pages, Paperback
Published January 1, 2018
3 people want to read
About the author
Петър Волгин
6 books4 followersПетър Волгин е журналист и писател. Автор е на романите "Медиен апокалипсис", "Лудница", "Обичам ли те?", "Радикална еврейска енциклодепия"/номиниран за наградата "Хеликон"/, както и на сборника с портрети на известни български журналисти "Неудобните". През годините води по БНР предаванията "12 плюс 3", "Без контрол", "Дим над водата", "Деконструкция". Провокативният стил, който налага в работата си, му печели както много почитатели, така и немалко критици. Заради безкомпромисните си позиции по обществено-политически въпроси често е наказван и уволняван. Носител е на някои от най-престижните награди за радиожурналистика "Сирак Скитник", "Сребърна вълна", "Златен глас".
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
August 29, 2023
Книгата на Волгин е, разбира се, политически некоректна.
Ако не се разпалваш на тема политика, то книгата е за теб. Ако пък дотолкова си скъсал с реалния свят и потънал във виртуалния такъв, че получаваш нерационална емоционална реакция („тригър“, да използваме модерен жаргон) когато чуеш определени ключови думички и програмираният алгоритъм в главата ти пуска сигнали да се ядосаш и възмутиш и да крещиш други думички завършващи на -фоб или -ист докато опонента ти млъкне и противното мнение изчезне от полезрението ти, то, другарю, книгата ти е дваж по-нужна.
Макар издадена през 2018г. – преди известни международни и национални събития да се случат – и отнасяща се в немалка степен за събития от онези години (макар теорията и погледа върху разните мислители да са по-голямата част от съдържанието), книгата резонира силно със злободневни въпроси от 2023г.
Езикът на Волгин пък е чуден: в най-добрата журналистическа традиция, всяка дума е разбираема, пасажите и сегментите са смилаеми, и разглежданите идеи – достъпни. Удоволствие за четене.
„Можеш да казваш умни неща и без да извършваш словесни пируети. Яснотата е най-ценното нещо на една реч. Именно яснотата е белег на умност. Другото е безсмислено претенциозно дърдорене“.
Кратък разбор глава по глава:
1. Елитите: Волгин описва корените, симптоматиката и ефектите от внедрения еничарски елит в българската политика.
2. Ролята на държавата и мита за свободния пазар: който е очевиден за всеки, който следи икономическите политики в Америка, ЕС, Русия и т.н. малко от малко, виден пример бидейки кризата от 2008г. и държавното (планово централно) спасяване на частните банки.
3. Епидемията от НПОта: тотална приватизация, обезсилване ролята на държавата, увеличаване привилегиите на мегакорпорациите – част от стъпките, които ясно наблюдаваме в България и къде ли не в развития свят. 10-те стъпки за „магическото оправяне на всяка една държава“ („Вашингтонски консенсус“) на Джон Уилиямсън и емблематичните – и пагубни – трудове на Франсис Фукуяма („Краят на историята и последния човек“), RAND, неоконсерваторите, НФД („Национален фонд за демокрация“), и други видни дейци и пропоненти на НПО-задвижения либерализъм, са разгледани в детайл.
4. Отделна глава фокусира върху либералните лъжи: Волгин разглежда историята на либерализма като политическо течение още от времената на Джон Лок, еволюцията на идеологията, противопоставянето й с (класическото) ляво и с консерватизма, обвързаността с режимите на Мусолини и Хитлер, руските либерални течения (помешчиците) от 19-ти век. Контрапункт и натуралната прогресия на мисълта му спира върху историята на левичарството в САЩ от началото на 20-ти век (три отделни групи от леви идеолози). Източна Европа е разгледана като идеалната девствена земя-развъдник на либерални идеи: „Населението не се замисля, че новите концепции са също толкова догматични, колкото и старите. За него е важно, че новите са различни. И е готово да им повярва“.
---> Лъжа: всяка една страна, включително България, може да стане богата и просперираща, само ако следва неотклонно догмата на всемогъщия пазар. Това, което се убягва, е че нито една от днешните проспериращи страни не е станала просперираща заради пазара – ами заради разумен протекционизъм и субсидиране на ключови национални отрасли.
---> Лъжа: можем да говорим каквото си искаме. Да, ама не. В наръчниците за „защитниците на свободната инициатива“, НАТО и ЕС са като „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Русия е основният враг на либерализма и трябва да се хули ежечасно.
5. В главата озаглавена Крахът на постмодернизма и завръщането на Големите идеи, Волгин разглежда връзката между либералния фундаментализъм и постмодернизма. „Във Франция поне 10% от написаното от теб трябва да бъде неразбираемо. В противен случай хората ще решат, че не си достатъчно задълбочен, няма да те признаят за дълбок мислител“ – Мишел Фуко; и Щрейк: „днес не пазарите са разположени в границите на държавите, а държавите в границите на пазарите.“
6. Думата популизъм, разбира се, е вятърна мелница. В демократична общност всяка партия е популистка, т.е. бореща се за вота на народа. Думата „популизъм“ се използва от медиите и власт имащите като бухалка срещу опозицията и така е от години насам. Волгин споделя позицията и дава конкретика на разсъжденията. „Елитът трябва да убеди хората, че настоящото положение е абсолютно естествено, и че бунтът срещу него е бунт срещу Божия промисъл“ . Това е просто термин за дискредитация. Контролирана демокрация: позволява се на населението да гласува веднъж на няколко години, но статуквото не се променя.
---> Това е една от най-интригуващите и информативни глави в книгата. Волгин се спира на редица примери от близката човешка история, както на популистки движения, така и примери за национални политики, предимно в Латинска Америка: Хуан Перон и национализирането на банката и железниците, изплащането на външния дълг, желанието държавата му да отиде по Трети Път (нито САЩ, нито СССР, но да запази дипломация и с двете), приноса на Евита Дуарте и последвалия военен преврат; Салвадор Алиенде от Чили; Рафаел Кореа от Еквадор, който прекратява договора за военната база в Манта и показва вратата на СИФ и МВФ, и др. Популизмът като политическо движение в Щатите всъщност умира края на 19ти/началото на 20ти век.
7. Потъването на Европа. Огромните политически механизми на Евросъюза са параван за интересите на мегакорпорации. Последният път когато в Европа е допуснато допитване на народа по големи въпроси е 2008г. и Лисабонския договор. Всички държави го приемат директно, докато в Ирландия питат народа. Народа казва „не“. След година и половина минава „поправителен изпит“ и оттогава насам народи не са питани. Американската цел за Европа (със санкциите срещу Русия – б.а. повтарям, че книгата е писана ПРЕДИ събитията от 24 февруари 2022г.): да отслаби Русия и да преориентира енергийните поръчки към американски горива.
8. В Залезът на американския хегемон Волгин разглежда външната политика на САЩ от последните десетилетия. Удроу Уилсън: „американските принципи са принципи на цялото човечество“. Хари Труман: „светът е длъжен да приеме американската система“. Пол Улфоци, 1992, от „Насоки за отбрана“: „Америка ще предприеме бързи мерки срещу всяка държава, която дръзне да се противопостави на американските интереси“. Неоконсерваторите и Бил Клинтън са на същото мнение и като цяло схващате картинката.
---> Ирак след американската окупация: „модернизация на икономиката“, което значи повсеместна приватизация. Плосък данък. Приватизация на банки. „Шокова терапия по-тежка от тази в бившия съветски блок“, казва Джоузеф Стиглиц, Нобелов лауреат по икономика. Моделът на Демократическата партия: „оставете богатите да правят каквото си поискат, а дайте по една троха повече на всички останали“. Ключови американски играчи и пропоненти на външната им политика като Сюзън Райс и Майкъл Макфол са разгледани. Волгин не пропуска да разкритикува и Доналд Тръмп: „каквото и да говори един милиардер, той винаги ще работи в интересите на други милиардери“.
9. 60те години на миналия век и левите движения в САЩ са разгледани в отделна глава, с фокус върху журналиста Кронкайт, активистите Джери Рубин и Аби Хофман, Боби Кенеди. „Традиционната демократична система е просто една фасада, зад която се крият интересите на политическия и бизнес елит, че този елит няма да се спре пред нищо, ако усети, че позициите му са застрашени“.
10. В Руският пробив Волгин разглежда доктринерите и активистите-последователи на идеите на Милтън Фридман в Русия, а именно Егор Гайдар и „Руските чикагски момчета“ – абсолютна приватизация, орязване на социалните разходи, оттегляне на държавата от пазара – и резултатът е мизерия, корупция и престъпност. Така до 2007г. и Мюнхенската конференция за сигурност. Влиянието на философи като Иван Илин и Николай Бердяев върху най-модерната държавна политика в Русия са разгледани.
11. Част от видните русофоби през последните 30 години са разгледани в смислово-обособен начин, показващ цялостната идеология на русофобията. Андрей Козарев, външен министър на Русия, 1993г.: „Проблем на СССР е, че „прекалено бяхме зациклили на тема „национални интереси“. Ето защо сега мислим повече за общочовешките ценности“. Збигнев Бжежински, съветник по национална сигурност на Джими Картър и операция „Циклон“, която създава муджахидините с цел Русия да получи „техен Виетнам“. Сепаратистките движения в Русия финансирани от НФД.
12. Предпоследната глава отново е за Русия и защо държавата дразни глобалните елити. Помилваният Скрипал е разгледан. Британецът ��алфорд Макиндер и създаването на евразийството като идеологическо движение през 20ти век: „Който владее Източна Европа, владее Хартленда, който владее Хартленда, владее Световния остров, а който владее Световния остров, управлява света“. “Carthago delenda est!” – прочутите слова на Марк Порций Катон от 2 век преди Христа.
13. Евразийската идея – в миналото и днес. Тук Волгин отново прави разбор на част от видните мислители на миналия век, обвързани с евразийската идея, част от които са философите от „философския кораб“. Евразийството е ясно разграничено както от любящите Запада руснаци, така и от славянофилите. Монархията пък не е долюбвана отникъде: реакционерите-монархисти я критикуват, либералите-демократи я критикуват, евразийците я критикуват, болшевиките също – в различна степен.
---> Николай Трубецкой, който пише своя труд „Европа и человечество“ (1920г.) в София – по-релевантен от всякога през 2023г.: „Изучавайки историята си, този народ оценява от гледната точка на родения европеец: всичко, което противоречи на европейската култура, е зло, признак на ограниченост и изостаналост; за най-значим момент в историята се признава този, в който е осъществено решителното обръщане към Европа; по-нататък всичко, което се взима от Европа, се смята за прогресивно, а всяко отклонение от европейските норми – за реакционно. Постепенно народът бива приучаван да презира всичко свое, самобитно, национално“. Част от другите мислители разгледани в главата са Пьотър Савицки и Александър Панарин: „Истинска модернизация ще дойде тогава, когато се осъществи синтез между две основополагащи идеи: социалната и културната. Социалният импулс, искрено съчувствие към несправедливо обидените и тормозените е ключът към пълноценния творчески живот“.
Фрагменти:
- За свободния пазар: Южнокорейският професор Ха Джун Джанг в „23 неща, които не ви казват за капитализма“ (2011): „Свободният пазар не съществува. Всеки пазар има някакви правила и граници, които ограничават свободата на избора. Правителството винаги е въвлечено във функционирането на пазара и самите идеолози на свободния пазар са също толкова политически мотивирани, колкото всеки друг.“
- “Кризата от 2008г. доказва за пореден път, че оставен сам на себе си, пазарът ражда чудовища. Американското правителство похарчи стотици милиарди долари от пазарите на данъкоплатците, за да спаси банковата система. Фридмън, Мизес и Хайек трябва да определят това като „най-лош пример за дивашки комунизъм“.
- За днешните анализатори „експерти“: „въпросните лица не притежават нито кой знае какви познания, нито кой знае какви възможности за особено задълбочени анализи. Основното им качество се състои във факта, че постоянно ги дават по телевизията. А щом постоянно те дават по телевизията, значи трябва да си значима фигура.“ НПО-дейците нямат собствено мнение. Това, което представят за своя позиция, всъщност е позицията на чуждестранните тинк-танкове, в повечето случаи директно свързани с чуждестранните правителства.
- НПО-тата в Америка, въпреки че са неправителствени, често получават финансиране както от частни донори, така и от Конгреса на САЩ. Пример е НФД (национален фонд за демокрация) – като започват разкрития покрай Уотъргейт за намеса на ЦРУ срещу неудобни президенти, политици и т.н., трябва да бъдат взети спешни мерки да се възстанови репутацията на американската власт в държавата и в чужбина: „Нали не си мислите, че тези мерки са свързани с прекратяването на незаконните операции? Ни най-малко. Въпросните операции продължават да се извършват, само че с тях вече се ангажират организации с благозвучни имена като споменатия вече Национален фонд за демокрация“ – Алън Уейнстейн.
- „Няма нужда да се променя мнението на цялото население. Важно е само да се промени мнението на елита, т.е. на журналистите, университетските преподаватели, публичните интелектуалци, писателите. Те ще свършат останалата работа.“ – Хайек, НПО-то Institute of Economic Affairs. През годините се открояват имена като IBM, BP, Marks and Spencer, Unilever, P&G и др., спонсори на НПО-то.
- Карл Гершман, председател на НФД, по повод дейностите на ЦРУ, включително подкрепа на приятелски към САЩ режими и организации: „Ние не трябва да ги подкрепяме тайно. Би било ужасно, ако демократичните организации по света биват възприемани като групировки, получаващи финансиране от ЦРУ. Така се правеше през 60те години… и затова създадохме НФД“.
- „За да бъде свалено въпросното „нелоялно“ правителство, се организират стачки и демонстрации, пускат се печатни и електронни издания, които оплакват „липсата на свобода“ в съответната държава, клеймят „отвратителните управляващи“ и призовават за „морал в политиката“. И: „В зависимост от ситуацията в конкретната държава могат да бъдат използвани мирни средства за борба – артистични хепънинги, вувузели, бели рояли, балерини, а могат да се използват и насилствени практики, като въоръжаване на радикални групировки.“
- Контракултурата бива превзета, а не гонена. Младите харесват Че Гевара? Превърнете го в модна икона.
- Разлики в основните политически течения: консерваторите с техните мрънкания за миналото са скучни. Либералите са ОК със статуквото. Левицата, обаче, дава поглед към светлото бъдеще, което е изключително атрактивно за населението.
- „За твърдолинейните либерали обаче фактите нямат особено значение. Ако противоречат на любимата им теория, значи вината е във фактите, а не в теорията.“
- Класовите различия са горе-долу заличени. Истинската борба е между Елита и Народа. Елитът няма националност. Елита на България се чувства по-близък до елита на Франция, Белгия, Румъния, избери си, отколкото до народа си.
- Пиер Паоло Пазолини и терминът palazzo: метафора за властта. Тези, които я притежават – политическа, икономическа, културна – са вътре в палацото. Другите, мнозинството, са отвън.
- Защо националният суверенитет е толкова важен? Защото ако се подчиняваш на транснационални корпорации или безименни брюкселски институции, няма как да водиш национална политика и да работиш за доброто на народа си. „Така че защитата на националния суверенитет се прави съвсем не заради някаква ирационална любов към „славното минало“, а заради възможностите, които той дава за провеждането на независими политики. Концепцията за „ограничения суверенитет“, която действаше официално в държавите от социалистическия лагер по времето на Леонид Брежнев и която продължава да действа и днес под формата на „върховенство на европейските закони и правила над националните“, не води до нищо добро.
- Идеята за обединена Европа е добра, но се изроди в олигархичен проект за обединяване на елитите.
- „Много е лесно, когато не познаваш някого, да се отнасяш толерантно и либерално към него.“ – лично (мое мнение) предлагам Урсула фон дер Лайен да посети Факултета, да поживее малко сред народа в квартала, и после да прокламира толерантност и нерасизъм.
- „Няма как да бъдеш глобален лидер само въз основа на мощта на армията си. Ако влиянието ти се крепи единствено върху силата на оръжието, можеш да бъдеш жандарм номер едно, но не и лидер номер едно. За да бъдеш истински лидер, трябва да си в състояние да вдъхновяваш, да караш останалите да ИСКАТ да бъдат като теб. Една държава може да бъде водач само когато задава културния модел, който другите следват. Америка загуби тази способност. И затова навлиза в периода на закономерния си залез“.
- Джерард де Гроот, „Студентските протести през 60-те и нататък“: „Студентите често са на ръба на социалния радикализъм, защото те единствено притежават понякога взривоопасната комбинация от младежки динамизъм, наивен утопизъм, неуважение към авторитетите, жизнерадостен оптимизъм и много свободно време. Те възприемат себе си като лидери на едно бъдещо поколение и смятат, че са призвани да променят обществото.“
- Робърт Кенеди: „Ние не смятаме, че продължаването на икономическото развитие, както и безкрайното трупане на собственост, могат да бъдат цел на нацията или основно удовлетворение за отделната личност. Не можем да измерим националния дух с помощта на Dow Jones, а националните постижения с брутния вътрешен продукт. БВП не отчита здравето на нашите семейства и нашите деца, образованието, което получават, радостта, която изпитват, когато си играят. Той не отчита нито красотата на поезията, нито здравината на браковете, нито интелектуалното равнище на публичните дебати, нито честността на чиновниците. С БВП не можеш да измериш остротата на ума, смелостта, мъдростта, предаността към родината. Накратко казано, той е мярка за всичко. Освен за това, заради което си струва да се живее.“
- Николай Бердяев: „смисълът на консерватизма не е да възпрепятства движението напред и нагоре, а да възпрепятства движението назад и надолу към тъмнината на хаоса.“
Ако не се разпалваш на тема политика, то книгата е за теб. Ако пък дотолкова си скъсал с реалния свят и потънал във виртуалния такъв, че получаваш нерационална емоционална реакция („тригър“, да използваме модерен жаргон) когато чуеш определени ключови думички и програмираният алгоритъм в главата ти пуска сигнали да се ядосаш и възмутиш и да крещиш други думички завършващи на -фоб или -ист докато опонента ти млъкне и противното мнение изчезне от полезрението ти, то, другарю, книгата ти е дваж по-нужна.
Макар издадена през 2018г. – преди известни международни и национални събития да се случат – и отнасяща се в немалка степен за събития от онези години (макар теорията и погледа върху разните мислители да са по-голямата част от съдържанието), книгата резонира силно със злободневни въпроси от 2023г.
Езикът на Волгин пък е чуден: в най-добрата журналистическа традиция, всяка дума е разбираема, пасажите и сегментите са смилаеми, и разглежданите идеи – достъпни. Удоволствие за четене.
„Можеш да казваш умни неща и без да извършваш словесни пируети. Яснотата е най-ценното нещо на една реч. Именно яснотата е белег на умност. Другото е безсмислено претенциозно дърдорене“.
Кратък разбор глава по глава:
1. Елитите: Волгин описва корените, симптоматиката и ефектите от внедрения еничарски елит в българската политика.
2. Ролята на държавата и мита за свободния пазар: който е очевиден за всеки, който следи икономическите политики в Америка, ЕС, Русия и т.н. малко от малко, виден пример бидейки кризата от 2008г. и държавното (планово централно) спасяване на частните банки.
3. Епидемията от НПОта: тотална приватизация, обезсилване ролята на държавата, увеличаване привилегиите на мегакорпорациите – част от стъпките, които ясно наблюдаваме в България и къде ли не в развития свят. 10-те стъпки за „магическото оправяне на всяка една държава“ („Вашингтонски консенсус“) на Джон Уилиямсън и емблематичните – и пагубни – трудове на Франсис Фукуяма („Краят на историята и последния човек“), RAND, неоконсерваторите, НФД („Национален фонд за демокрация“), и други видни дейци и пропоненти на НПО-задвижения либерализъм, са разгледани в детайл.
4. Отделна глава фокусира върху либералните лъжи: Волгин разглежда историята на либерализма като политическо течение още от времената на Джон Лок, еволюцията на идеологията, противопоставянето й с (класическото) ляво и с консерватизма, обвързаността с режимите на Мусолини и Хитлер, руските либерални течения (помешчиците) от 19-ти век. Контрапункт и натуралната прогресия на мисълта му спира върху историята на левичарството в САЩ от началото на 20-ти век (три отделни групи от леви идеолози). Източна Европа е разгледана като идеалната девствена земя-развъдник на либерални идеи: „Населението не се замисля, че новите концепции са също толкова догматични, колкото и старите. За него е важно, че новите са различни. И е готово да им повярва“.
---> Лъжа: всяка една страна, включително България, може да стане богата и просперираща, само ако следва неотклонно догмата на всемогъщия пазар. Това, което се убягва, е че нито една от днешните проспериращи страни не е станала просперираща заради пазара – ами заради разумен протекционизъм и субсидиране на ключови национални отрасли.
---> Лъжа: можем да говорим каквото си искаме. Да, ама не. В наръчниците за „защитниците на свободната инициатива“, НАТО и ЕС са като „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Русия е основният враг на либерализма и трябва да се хули ежечасно.
5. В главата озаглавена Крахът на постмодернизма и завръщането на Големите идеи, Волгин разглежда връзката между либералния фундаментализъм и постмодернизма. „Във Франция поне 10% от написаното от теб трябва да бъде неразбираемо. В противен случай хората ще решат, че не си достатъчно задълбочен, няма да те признаят за дълбок мислител“ – Мишел Фуко; и Щрейк: „днес не пазарите са разположени в границите на държавите, а държавите в границите на пазарите.“
6. Думата популизъм, разбира се, е вятърна мелница. В демократична общност всяка партия е популистка, т.е. бореща се за вота на народа. Думата „популизъм“ се използва от медиите и власт имащите като бухалка срещу опозицията и така е от години насам. Волгин споделя позицията и дава конкретика на разсъжденията. „Елитът трябва да убеди хората, че настоящото положение е абсолютно естествено, и че бунтът срещу него е бунт срещу Божия промисъл“ . Това е просто термин за дискредитация. Контролирана демокрация: позволява се на населението да гласува веднъж на няколко години, но статуквото не се променя.
---> Това е една от най-интригуващите и информативни глави в книгата. Волгин се спира на редица примери от близката човешка история, както на популистки движения, така и примери за национални политики, предимно в Латинска Америка: Хуан Перон и национализирането на банката и железниците, изплащането на външния дълг, желанието държавата му да отиде по Трети Път (нито САЩ, нито СССР, но да запази дипломация и с двете), приноса на Евита Дуарте и последвалия военен преврат; Салвадор Алиенде от Чили; Рафаел Кореа от Еквадор, който прекратява договора за военната база в Манта и показва вратата на СИФ и МВФ, и др. Популизмът като политическо движение в Щатите всъщност умира края на 19ти/началото на 20ти век.
7. Потъването на Европа. Огромните политически механизми на Евросъюза са параван за интересите на мегакорпорации. Последният път когато в Европа е допуснато допитване на народа по големи въпроси е 2008г. и Лисабонския договор. Всички държави го приемат директно, докато в Ирландия питат народа. Народа казва „не“. След година и половина минава „поправителен изпит“ и оттогава насам народи не са питани. Американската цел за Европа (със санкциите срещу Русия – б.а. повтарям, че книгата е писана ПРЕДИ събитията от 24 февруари 2022г.): да отслаби Русия и да преориентира енергийните поръчки към американски горива.
8. В Залезът на американския хегемон Волгин разглежда външната политика на САЩ от последните десетилетия. Удроу Уилсън: „американските принципи са принципи на цялото човечество“. Хари Труман: „светът е длъжен да приеме американската система“. Пол Улфоци, 1992, от „Насоки за отбрана“: „Америка ще предприеме бързи мерки срещу всяка държава, която дръзне да се противопостави на американските интереси“. Неоконсерваторите и Бил Клинтън са на същото мнение и като цяло схващате картинката.
---> Ирак след американската окупация: „модернизация на икономиката“, което значи повсеместна приватизация. Плосък данък. Приватизация на банки. „Шокова терапия по-тежка от тази в бившия съветски блок“, казва Джоузеф Стиглиц, Нобелов лауреат по икономика. Моделът на Демократическата партия: „оставете богатите да правят каквото си поискат, а дайте по една троха повече на всички останали“. Ключови американски играчи и пропоненти на външната им политика като Сюзън Райс и Майкъл Макфол са разгледани. Волгин не пропуска да разкритикува и Доналд Тръмп: „каквото и да говори един милиардер, той винаги ще работи в интересите на други милиардери“.
9. 60те години на миналия век и левите движения в САЩ са разгледани в отделна глава, с фокус върху журналиста Кронкайт, активистите Джери Рубин и Аби Хофман, Боби Кенеди. „Традиционната демократична система е просто една фасада, зад която се крият интересите на политическия и бизнес елит, че този елит няма да се спре пред нищо, ако усети, че позициите му са застрашени“.
10. В Руският пробив Волгин разглежда доктринерите и активистите-последователи на идеите на Милтън Фридман в Русия, а именно Егор Гайдар и „Руските чикагски момчета“ – абсолютна приватизация, орязване на социалните разходи, оттегляне на държавата от пазара – и резултатът е мизерия, корупция и престъпност. Така до 2007г. и Мюнхенската конференция за сигурност. Влиянието на философи като Иван Илин и Николай Бердяев върху най-модерната държавна политика в Русия са разгледани.
11. Част от видните русофоби през последните 30 години са разгледани в смислово-обособен начин, показващ цялостната идеология на русофобията. Андрей Козарев, външен министър на Русия, 1993г.: „Проблем на СССР е, че „прекалено бяхме зациклили на тема „национални интереси“. Ето защо сега мислим повече за общочовешките ценности“. Збигнев Бжежински, съветник по национална сигурност на Джими Картър и операция „Циклон“, която създава муджахидините с цел Русия да получи „техен Виетнам“. Сепаратистките движения в Русия финансирани от НФД.
12. Предпоследната глава отново е за Русия и защо държавата дразни глобалните елити. Помилваният Скрипал е разгледан. Британецът ��алфорд Макиндер и създаването на евразийството като идеологическо движение през 20ти век: „Който владее Източна Европа, владее Хартленда, който владее Хартленда, владее Световния остров, а който владее Световния остров, управлява света“. “Carthago delenda est!” – прочутите слова на Марк Порций Катон от 2 век преди Христа.
13. Евразийската идея – в миналото и днес. Тук Волгин отново прави разбор на част от видните мислители на миналия век, обвързани с евразийската идея, част от които са философите от „философския кораб“. Евразийството е ясно разграничено както от любящите Запада руснаци, така и от славянофилите. Монархията пък не е долюбвана отникъде: реакционерите-монархисти я критикуват, либералите-демократи я критикуват, евразийците я критикуват, болшевиките също – в различна степен.
---> Николай Трубецкой, който пише своя труд „Европа и человечество“ (1920г.) в София – по-релевантен от всякога през 2023г.: „Изучавайки историята си, този народ оценява от гледната точка на родения европеец: всичко, което противоречи на европейската култура, е зло, признак на ограниченост и изостаналост; за най-значим момент в историята се признава този, в който е осъществено решителното обръщане към Европа; по-нататък всичко, което се взима от Европа, се смята за прогресивно, а всяко отклонение от европейските норми – за реакционно. Постепенно народът бива приучаван да презира всичко свое, самобитно, национално“. Част от другите мислители разгледани в главата са Пьотър Савицки и Александър Панарин: „Истинска модернизация ще дойде тогава, когато се осъществи синтез между две основополагащи идеи: социалната и културната. Социалният импулс, искрено съчувствие към несправедливо обидените и тормозените е ключът към пълноценния творчески живот“.
Фрагменти:
- За свободния пазар: Южнокорейският професор Ха Джун Джанг в „23 неща, които не ви казват за капитализма“ (2011): „Свободният пазар не съществува. Всеки пазар има някакви правила и граници, които ограничават свободата на избора. Правителството винаги е въвлечено във функционирането на пазара и самите идеолози на свободния пазар са също толкова политически мотивирани, колкото всеки друг.“
- “Кризата от 2008г. доказва за пореден път, че оставен сам на себе си, пазарът ражда чудовища. Американското правителство похарчи стотици милиарди долари от пазарите на данъкоплатците, за да спаси банковата система. Фридмън, Мизес и Хайек трябва да определят това като „най-лош пример за дивашки комунизъм“.
- За днешните анализатори „експерти“: „въпросните лица не притежават нито кой знае какви познания, нито кой знае какви възможности за особено задълбочени анализи. Основното им качество се състои във факта, че постоянно ги дават по телевизията. А щом постоянно те дават по телевизията, значи трябва да си значима фигура.“ НПО-дейците нямат собствено мнение. Това, което представят за своя позиция, всъщност е позицията на чуждестранните тинк-танкове, в повечето случаи директно свързани с чуждестранните правителства.
- НПО-тата в Америка, въпреки че са неправителствени, често получават финансиране както от частни донори, така и от Конгреса на САЩ. Пример е НФД (национален фонд за демокрация) – като започват разкрития покрай Уотъргейт за намеса на ЦРУ срещу неудобни президенти, политици и т.н., трябва да бъдат взети спешни мерки да се възстанови репутацията на американската власт в държавата и в чужбина: „Нали не си мислите, че тези мерки са свързани с прекратяването на незаконните операции? Ни най-малко. Въпросните операции продължават да се извършват, само че с тях вече се ангажират организации с благозвучни имена като споменатия вече Национален фонд за демокрация“ – Алън Уейнстейн.
- „Няма нужда да се променя мнението на цялото население. Важно е само да се промени мнението на елита, т.е. на журналистите, университетските преподаватели, публичните интелектуалци, писателите. Те ще свършат останалата работа.“ – Хайек, НПО-то Institute of Economic Affairs. През годините се открояват имена като IBM, BP, Marks and Spencer, Unilever, P&G и др., спонсори на НПО-то.
- Карл Гершман, председател на НФД, по повод дейностите на ЦРУ, включително подкрепа на приятелски към САЩ режими и организации: „Ние не трябва да ги подкрепяме тайно. Би било ужасно, ако демократичните организации по света биват възприемани като групировки, получаващи финансиране от ЦРУ. Така се правеше през 60те години… и затова създадохме НФД“.
- „За да бъде свалено въпросното „нелоялно“ правителство, се организират стачки и демонстрации, пускат се печатни и електронни издания, които оплакват „липсата на свобода“ в съответната държава, клеймят „отвратителните управляващи“ и призовават за „морал в политиката“. И: „В зависимост от ситуацията в конкретната държава могат да бъдат използвани мирни средства за борба – артистични хепънинги, вувузели, бели рояли, балерини, а могат да се използват и насилствени практики, като въоръжаване на радикални групировки.“
- Контракултурата бива превзета, а не гонена. Младите харесват Че Гевара? Превърнете го в модна икона.
- Разлики в основните политически течения: консерваторите с техните мрънкания за миналото са скучни. Либералите са ОК със статуквото. Левицата, обаче, дава поглед към светлото бъдеще, което е изключително атрактивно за населението.
- „За твърдолинейните либерали обаче фактите нямат особено значение. Ако противоречат на любимата им теория, значи вината е във фактите, а не в теорията.“
- Класовите различия са горе-долу заличени. Истинската борба е между Елита и Народа. Елитът няма националност. Елита на България се чувства по-близък до елита на Франция, Белгия, Румъния, избери си, отколкото до народа си.
- Пиер Паоло Пазолини и терминът palazzo: метафора за властта. Тези, които я притежават – политическа, икономическа, културна – са вътре в палацото. Другите, мнозинството, са отвън.
- Защо националният суверенитет е толкова важен? Защото ако се подчиняваш на транснационални корпорации или безименни брюкселски институции, няма как да водиш национална политика и да работиш за доброто на народа си. „Така че защитата на националния суверенитет се прави съвсем не заради някаква ирационална любов към „славното минало“, а заради възможностите, които той дава за провеждането на независими политики. Концепцията за „ограничения суверенитет“, която действаше официално в държавите от социалистическия лагер по времето на Леонид Брежнев и която продължава да действа и днес под формата на „върховенство на европейските закони и правила над националните“, не води до нищо добро.
- Идеята за обединена Европа е добра, но се изроди в олигархичен проект за обединяване на елитите.
- „Много е лесно, когато не познаваш някого, да се отнасяш толерантно и либерално към него.“ – лично (мое мнение) предлагам Урсула фон дер Лайен да посети Факултета, да поживее малко сред народа в квартала, и после да прокламира толерантност и нерасизъм.
- „Няма как да бъдеш глобален лидер само въз основа на мощта на армията си. Ако влиянието ти се крепи единствено върху силата на оръжието, можеш да бъдеш жандарм номер едно, но не и лидер номер едно. За да бъдеш истински лидер, трябва да си в състояние да вдъхновяваш, да караш останалите да ИСКАТ да бъдат като теб. Една държава може да бъде водач само когато задава културния модел, който другите следват. Америка загуби тази способност. И затова навлиза в периода на закономерния си залез“.
- Джерард де Гроот, „Студентските протести през 60-те и нататък“: „Студентите често са на ръба на социалния радикализъм, защото те единствено притежават понякога взривоопасната комбинация от младежки динамизъм, наивен утопизъм, неуважение към авторитетите, жизнерадостен оптимизъм и много свободно време. Те възприемат себе си като лидери на едно бъдещо поколение и смятат, че са призвани да променят обществото.“
- Робърт Кенеди: „Ние не смятаме, че продължаването на икономическото развитие, както и безкрайното трупане на собственост, могат да бъдат цел на нацията или основно удовлетворение за отделната личност. Не можем да измерим националния дух с помощта на Dow Jones, а националните постижения с брутния вътрешен продукт. БВП не отчита здравето на нашите семейства и нашите деца, образованието, което получават, радостта, която изпитват, когато си играят. Той не отчита нито красотата на поезията, нито здравината на браковете, нито интелектуалното равнище на публичните дебати, нито честността на чиновниците. С БВП не можеш да измериш остротата на ума, смелостта, мъдростта, предаността към родината. Накратко казано, той е мярка за всичко. Освен за това, заради което си струва да се живее.“
- Николай Бердяев: „смисълът на консерватизма не е да възпрепятства движението напред и нагоре, а да възпрепятства движението назад и надолу към тъмнината на хаоса.“
Displaying 1 of 1 review