What do you think?
Rate this book
Процедурата по забравяне на човек
Сборник с разкази
145 pages, Paperback
Published October 1, 2018
1 person is currently reading
52 people want to read
About the author
Антония Атанасова
3 books32 followersАз съм пишещ човек от Свищов, цял живот живял в Перник.
Пиша за и съм в постоянен възторг от красивите неща в ежедневието; музиката с нейната непреходност и влияние; този и онзи смислен филм и човек; селата като феномен, градовете също; животните - тези възхора; смъртта като естествена и неплашеща; тъжните хора и случки, които щъкат сред нас, или тези, които ни натъжават; изобщо всичко, което нарушава и връща баланса в дните ни.
Търся интересни, истински случки, обличам ги в думи и изпращам из света.
И малко музикални стилове и английски език за хората, които не владеят българския език (и онези пък, които владеят езика на музиката):
More about my writing style using the right words to define its genre:
sadcore, ambient, melancholic, indie, psychedelic pop, rock and metal, alternative, slowcore, experimental, art, space, melodic, doom.
My writing is what unites prose, empathy, soul, music and poetry.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
November 1, 2018
Вярвам, че за книгите трябва да се пише подредено и внимателно, да овладееш донякъде вълнението си, за да съумееш добре да изкажеш кое е онова, което те е очаровало, кое е онова, заради което ти се иска да убедиш и другите, че нещо си заслужава да бъде прочетено.
Но в момента държа в ръцете си страници, които дори не мога да поставя в рамка – книга, в която се преплитат кратки разкази, импресии, фрагменти, поезия. Ужасно много поезия – не като форма, а като усещане, като начин на изразяване, може би дори като начин на изживяване.
“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова, изд.”Scribens”,2018, поставя пред читателя едно единствено мъничко условие – да умее да чувства. Оттам нататък пътешествието може да започне.
...
Писането на Антония Атанасова може да бъде определено като фрагментарно и точно тази негова особеност придава наситеност и въздействие на текста. Усещането за хаотичност е някак уютно и подсилва посланието на цялото. Защото това “разпадане на разкази”, преливане на усещания, смяна на преживявания и истории, придава особена достоверност – животът не е равен, не е гладка повърхност, има своите контрасти, противоречив е – веднъж мек като допира на любим човек, друг път грапав като преждевременно сбогуване.
“Процедурата по забравяне на човек” не прилича на нищо друго, което съм чела, има свой непокорен дух, текстът е жив и гъвкав, почти можеш да почувстваш значенията на думите и образите.
link: "Процедурата по забравяне на човек" на Антония Атанасова или едно друго вглеждане
Но в момента държа в ръцете си страници, които дори не мога да поставя в рамка – книга, в която се преплитат кратки разкази, импресии, фрагменти, поезия. Ужасно много поезия – не като форма, а като усещане, като начин на изразяване, може би дори като начин на изживяване.
“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова, изд.”Scribens”,2018, поставя пред читателя едно единствено мъничко условие – да умее да чувства. Оттам нататък пътешествието може да започне.
...
Писането на Антония Атанасова може да бъде определено като фрагментарно и точно тази негова особеност придава наситеност и въздействие на текста. Усещането за хаотичност е някак уютно и подсилва посланието на цялото. Защото това “разпадане на разкази”, преливане на усещания, смяна на преживявания и истории, придава особена достоверност – животът не е равен, не е гладка повърхност, има своите контрасти, противоречив е – веднъж мек като допира на любим човек, друг път грапав като преждевременно сбогуване.
“Процедурата по забравяне на човек” не прилича на нищо друго, което съм чела, има свой непокорен дух, текстът е жив и гъвкав, почти можеш да почувстваш значенията на думите и образите.
link: "Процедурата по забравяне на човек" на Антония Атанасова или едно друго вглеждане
January 4, 2019
Имало едно време едно малко издателство...
Издателство Scribens имат малък, но многопалитрен арсенал и книги. Всяка една от тях - смело решение. Благодаря ви, че сте такива, за да стигне до нас това разголено сърце ..."Процедура по забравяне на човек".
Чувствам тази книга като подарък от двама души. Прекрасната Ева Гочева, която наистина избра да ми даде нещо много специално. И от талантливата и вдъхновяваща Антония Атанасова, макар никога да не съм я виждала или говорила с нея. Защото тази книга си проправи път до мен и създаде мост от емоции, който ме свързва с нея, макар и тя да не го знае.
Искам да използвам толкова много и различни думи за редовете, които прочетох, но ако го направя, всичко ще бъде прекалено хаотично, за да усетите истинските ми чувства. А може би така и трябва. Любовта е хаос. Животът е хаос, по дяволите. Защо да не бъде и този текст.
Първата дума е фрагменти. Тази книга е съвкупност от фрагменти - кратки разкази, истории, спомени поеми, сънища, изповеди... Малки парченца от Антония Атанасова. Убийте ме, не знам откъде идва тази смелост, тази готовност да разкриеш най-дълбоките парченца от себе си.
Тази книга е светлина...по толкова много различни начини. Тя е светлината, в която Антония така храбро е застанала, позволявайки й да я огрее, да я освети и покаже на света до прозрачност и до кокал. Виждам вените й, скоростта на кръвообращението й във всяка дума и строфа. Виждам тромбите и кръвоизлизвите.
Тази книга е музика. Всяка дума е нота. Всяка песен - ключ сол. Знаете ли защо ми отне повече от няколко часа, за да я прочета. Защо ми отне дни? Защото слушам. Слушах я в буквите, слушах я в песните. Не, не я слушах. Чух я. Знаете ли каква е разликата? А след първите три песни, вече освен думите, обичах и музиката на Антония Атанасова. Или разбрах, че и тя обичам моята музика. Има ли значение?
Тази книга е поезия. Не само заради стиховете. Всеки текст между тези страници носи усещането за поезия,за мелодия и стих. Разголващи, жестоки, прями, сътворяващи и преобразяващи. Тези думи свалят месото от колака и лекуват рани. Те са единение и бягство.
Не съм професионалист. Не съм тук, за да оценявам. Не мога да бъда безпристрастна. Чета с ум и сърце. Така и пиша. Не умея да преценявам, дали липсва техника, дали стихът е сух, претрупан.. или каквото и да било друго. Не знам как да бъда от другата страна.
Но нека да ви кажа един малък факт. Тази тънка книжка ме кара да пиша. Сега когато ви го казвам, се усмихвам с особеното задоволство, че това ми е помогнало да натисна спусъците си. Но в действителност тези 150 страници изкараха от мен доста мрачни неща. Нищо, аз харесвам мрака. Стари приятели сме.
Затова последното, което ще ви кажа е, че тази книжка е вдъхновение. И не знам какво по-добро доказателство за това, че един творец е направил нещо наистина прекрасно, от това да вдъхнови хората, до които са достигнали думите му.
На бас, че ако сложа тази книга на кантара, ще тежи точно 21 грама.
http://readersense.blogspot.com/2019/...
Издателство Scribens имат малък, но многопалитрен арсенал и книги. Всяка една от тях - смело решение. Благодаря ви, че сте такива, за да стигне до нас това разголено сърце ..."Процедура по забравяне на човек".
Чувствам тази книга като подарък от двама души. Прекрасната Ева Гочева, която наистина избра да ми даде нещо много специално. И от талантливата и вдъхновяваща Антония Атанасова, макар никога да не съм я виждала или говорила с нея. Защото тази книга си проправи път до мен и създаде мост от емоции, който ме свързва с нея, макар и тя да не го знае.
Искам да използвам толкова много и различни думи за редовете, които прочетох, но ако го направя, всичко ще бъде прекалено хаотично, за да усетите истинските ми чувства. А може би така и трябва. Любовта е хаос. Животът е хаос, по дяволите. Защо да не бъде и този текст.
Първата дума е фрагменти. Тази книга е съвкупност от фрагменти - кратки разкази, истории, спомени поеми, сънища, изповеди... Малки парченца от Антония Атанасова. Убийте ме, не знам откъде идва тази смелост, тази готовност да разкриеш най-дълбоките парченца от себе си.
Тази книга е светлина...по толкова много различни начини. Тя е светлината, в която Антония така храбро е застанала, позволявайки й да я огрее, да я освети и покаже на света до прозрачност и до кокал. Виждам вените й, скоростта на кръвообращението й във всяка дума и строфа. Виждам тромбите и кръвоизлизвите.
Тази книга е музика. Всяка дума е нота. Всяка песен - ключ сол. Знаете ли защо ми отне повече от няколко часа, за да я прочета. Защо ми отне дни? Защото слушам. Слушах я в буквите, слушах я в песните. Не, не я слушах. Чух я. Знаете ли каква е разликата? А след първите три песни, вече освен думите, обичах и музиката на Антония Атанасова. Или разбрах, че и тя обичам моята музика. Има ли значение?
Тази книга е поезия. Не само заради стиховете. Всеки текст между тези страници носи усещането за поезия,за мелодия и стих. Разголващи, жестоки, прями, сътворяващи и преобразяващи. Тези думи свалят месото от колака и лекуват рани. Те са единение и бягство.
Не съм професионалист. Не съм тук, за да оценявам. Не мога да бъда безпристрастна. Чета с ум и сърце. Така и пиша. Не умея да преценявам, дали липсва техника, дали стихът е сух, претрупан.. или каквото и да било друго. Не знам как да бъда от другата страна.
Но нека да ви кажа един малък факт. Тази тънка книжка ме кара да пиша. Сега когато ви го казвам, се усмихвам с особеното задоволство, че това ми е помогнало да натисна спусъците си. Но в действителност тези 150 страници изкараха от мен доста мрачни неща. Нищо, аз харесвам мрака. Стари приятели сме.
Затова последното, което ще ви кажа е, че тази книжка е вдъхновение. И не знам какво по-добро доказателство за това, че един творец е направил нещо наистина прекрасно, от това да вдъхнови хората, до които са достигнали думите му.
На бас, че ако сложа тази книга на кантара, ще тежи точно 21 грама.
http://readersense.blogspot.com/2019/...
November 14, 2018
Порцията реалност е сервирана сурово, а съдържанието ѝ се приема на бавни хапки. Засегнати са важни социални теми, както и чисто човешки мисли, тревоги и копнежи. Пътуваме във времето, престоят ни в миналото се оказва по-дълъг. Виждаме живота и смъртта през повече от две очни ябълки, понякога ги оставяме у дома, че натежават. Паралелни светове стряскат и привличат едновременно, а този на сънищата приканва с отворени обятия при едно условие – да държим близо до леглото си тефтер, за да не забравим видяното.
Страниците са пропити с кървящо мастило и миризма на дюли, носеща се измежду редовете до самия край. Есенно е, уютно и някак носталгично. Лабиринтът от бразди по лицето на старец се пълни със сълзи, а мисълта за пропуснатите възможности е с нас до сетния ни дъх. Разбира се, не липсват и любовните фрагменти при това в различни аспекти. Срещата с любимия човек почти винаги натъжава от спомени, а невъзможността за съществуването ѝ води до крайности. Фобии изскачат зад всеки ъгъл, а водата капе ли капе…
link: https://podmosta.bg/palitra-ot-emotsi...
Страниците са пропити с кървящо мастило и миризма на дюли, носеща се измежду редовете до самия край. Есенно е, уютно и някак носталгично. Лабиринтът от бразди по лицето на старец се пълни със сълзи, а мисълта за пропуснатите възможности е с нас до сетния ни дъх. Разбира се, не липсват и любовните фрагменти при това в различни аспекти. Срещата с любимия човек почти винаги натъжава от спомени, а невъзможността за съществуването ѝ води до крайности. Фобии изскачат зад всеки ъгъл, а водата капе ли капе…
link: https://podmosta.bg/palitra-ot-emotsi...
July 29, 2021
Само след няколко прочетени разказа съм тотално и безвъзвратно влюбена в стила на Антония Атанасова!
January 21, 2019
В началото на 2018 година, една от първите книги, които прочетох, бе Моно от Антония Атанасова. Сега сме началото на 2019 година и една от първите книги, които прочитам, отново е от същата тази уникална авторка. Процедурата по Забравяне на Човек.
Процедурата по Забравяне на Човек обхваща тематиките за живота и смъртта от начало до край и за нашата роля по средата. А любовта е онази необходима съставка, без която никой човек не може. Тя е навсякъде и във всичко: между родители и деца, между мъж и жена, между човек и животно, между човека и света, между човека и Господ, между човека и ближния му, между човека и живота...
Понякога обаче ние забравяме за любовта. Ставаме невнимателни. Немърливи. Безгрижието ни преминава във вреда. Започваме да вредим на всичко онова, за което уж милеем и обичаме. Докато един ден, не го загубим.
Искаме го обратно, но трябва да продължим напред. Искаме да променим нещо, но трябва да продължим напред. Искаме да поправим грешката, но трябва да продължим напред. Искаме обратно тенджерите, в които сме варили дюли, но трябва да продължим напред. Продължаваме напред. И те продължават с нас.
И да, не само заглавието на книгата те кара да започнеш да разлистваш страниците с нетърпение. Колкото повече прелистваш и през колкото повече от разказите преминаваш, толкова повече започваш да навръзваш темите; толкова повече всеки един разказ става част от едно Цяло, което израства, точно както прави човек. Цялото обаче израства не пред очите на родителите, а пред тези на читателя.
За мен, Процедурата по Забравяне на Човек бе книга, която не можеш да оставиш докато не я завършиш. Тук причината не беше, защото има фентъзи сюжет и всяка глава свършва с препратка към следващата, а защото всеки един разказ добавя елементи от живота, които се разрастват все повече и повече. И така Цялото расте ли расте. От време на време удря по някой спонтанен шамар на читателя-родител, карайк�� го да се замисли за постъпките си. После заглажда нещата с няколко милувки и спомени от детството. В крайна сметка обаче двамата вървят, хванати ръка за ръка и изживяват моментите заедно. Заедно се опитват да разберат каква наистина е процедурата по забравяне на човек.
ПП: Ако искате да прочетете интервю с Антония Атанасова относно писането и публикуването, можете да го направите тук (https://www.elviradimitrova.com/singl...)
Процедурата по Забравяне на Човек обхваща тематиките за живота и смъртта от начало до край и за нашата роля по средата. А любовта е онази необходима съставка, без която никой човек не може. Тя е навсякъде и във всичко: между родители и деца, между мъж и жена, между човек и животно, между човека и света, между човека и Господ, между човека и ближния му, между човека и живота...
Понякога обаче ние забравяме за любовта. Ставаме невнимателни. Немърливи. Безгрижието ни преминава във вреда. Започваме да вредим на всичко онова, за което уж милеем и обичаме. Докато един ден, не го загубим.
Искаме го обратно, но трябва да продължим напред. Искаме да променим нещо, но трябва да продължим напред. Искаме да поправим грешката, но трябва да продължим напред. Искаме обратно тенджерите, в които сме варили дюли, но трябва да продължим напред. Продължаваме напред. И те продължават с нас.
И да, не само заглавието на книгата те кара да започнеш да разлистваш страниците с нетърпение. Колкото повече прелистваш и през колкото повече от разказите преминаваш, толкова повече започваш да навръзваш темите; толкова повече всеки един разказ става част от едно Цяло, което израства, точно както прави човек. Цялото обаче израства не пред очите на родителите, а пред тези на читателя.
За мен, Процедурата по Забравяне на Човек бе книга, която не можеш да оставиш докато не я завършиш. Тук причината не беше, защото има фентъзи сюжет и всяка глава свършва с препратка към следващата, а защото всеки един разказ добавя елементи от живота, които се разрастват все повече и повече. И така Цялото расте ли расте. От време на време удря по някой спонтанен шамар на читателя-родител, карайк�� го да се замисли за постъпките си. После заглажда нещата с няколко милувки и спомени от детството. В крайна сметка обаче двамата вървят, хванати ръка за ръка и изживяват моментите заедно. Заедно се опитват да разберат каква наистина е процедурата по забравяне на човек.
ПП: Ако искате да прочетете интервю с Антония Атанасова относно писането и публикуването, можете да го направите тук (https://www.elviradimitrova.com/singl...)
February 21, 2020
„Процедурата по забравяне на човек“ се чете много пъти.
Първият път е без прекъсвания, нетърпеливо, на един дъх, в реда, в който са подредени разказите. Така звучи като едно свързано цяло, малко като особен роман, като голям разказ за времето и хората, преминали през него, за тези, които са останали, за онези, които са си тръгнали, за сблъсъците, за случайните докосвания, за разстоянията, физически и измислени.
Втория път се чете бавно, с паузи, с разходки по непознати улици между частите, с време за мислене, за чаша чай, компот от дюли, за поемане, както се чете писмо, както се поемат и помнят завинаги думите на най-важния човек. Тогава изпъкват вече детайлите, тогава те докосва емоционалността на моментите, тогава се разплакваш, натъжаваш, съпреживяваш, отъждествяваш се, озадачаваш се, намразваш, заобичваш.
Третия път се чете в безпорядък, подхваща се страница, изгълтват се буквите, заравяш се във фразата, погалват те думите, удрят те през лицето сричките, порязват езика ти гласните, както се чете поезия. Чете се на глас, чете се с години. От време на време те привиква книжката, отваряш я на произволна страница, прочиташ, оставяш се на мелодията, на музиката на страниците да те подемат. Оставяш я уж книжката после, а образите ги носиш със себе си още. Физическото тяло е на лавицата, а музиката е останала в теб.
Първият път е без прекъсвания, нетърпеливо, на един дъх, в реда, в който са подредени разказите. Така звучи като едно свързано цяло, малко като особен роман, като голям разказ за времето и хората, преминали през него, за тези, които са останали, за онези, които са си тръгнали, за сблъсъците, за случайните докосвания, за разстоянията, физически и измислени.
Втория път се чете бавно, с паузи, с разходки по непознати улици между частите, с време за мислене, за чаша чай, компот от дюли, за поемане, както се чете писмо, както се поемат и помнят завинаги думите на най-важния човек. Тогава изпъкват вече детайлите, тогава те докосва емоционалността на моментите, тогава се разплакваш, натъжаваш, съпреживяваш, отъждествяваш се, озадачаваш се, намразваш, заобичваш.
Третия път се чете в безпорядък, подхваща се страница, изгълтват се буквите, заравяш се във фразата, погалват те думите, удрят те през лицето сричките, порязват езика ти гласните, както се чете поезия. Чете се на глас, чете се с години. От време на време те привиква книжката, отваряш я на произволна страница, прочиташ, оставяш се на мелодията, на музиката на страниците да те подемат. Оставяш я уж книжката после, а образите ги носиш със себе си още. Физическото тяло е на лавицата, а музиката е останала в теб.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews