What do you think?
Rate this book
E tutto divenne luna
Un amore di gioventù e la promessa di rincontrarsi a distanza di quarant’anni; un orfano che sceglie come padre il busto di Stalin; due emigrati bulgari che si uniscono in matrimonio alle cascate del Niagara, mentre nel loro paesino d’origine parenti e concittadini partecipano a un pranzo di nozze senza gli sposi; un uomo che si aggira per Lisbona in cerca di una fiamma del passato; una quarantenne che rinuncia ai suoi propositi suicidi a causa dell’attacco alle Torri Gemelle... Diciannove storie scritte in epoche diverse e innescate da invenzioni tematiche e stilistiche brillanti e originali. Diciannove storie in bilico fra sole e luna, fra malinconia e umorismo, che parlano della fragilità della condizione umana per rintracciare il sublime che si disvela nel quotidiano, per ricordarci che è sempre possibile cambiare prospettiva. Se un giorno il sole si smorzasse, come sceglieremmo di impiegare gli ultimi 8 minuti e 19 secondi di vita ancora a nostra disposizione?
144 pages, Paperback
First published January 1, 2013
57 people are currently reading
1218 people want to read
About the author
Georgi Gospodinov
55 books2,262 followersGeorgi Gospodinov is a writer, poet and playwright based in Sofia, Bulgaria. He studied Bulgarian Philology at Sofia University. Later he defended a PhD on New Bulgarian literature with the Bulgaria Academy of Science's Institute for Literature. He is one of the most translated Bulgarian authors after 1989. He published the first Bulgarian graphic novel The Eternal Fly (Вечната муха).
Profile in Bulgarian: Георги Господинов.
Profile in Bulgarian: Георги Господинов.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 169 reviews
August 14, 2013
Когато порасна, искам да пиша така.
Заради много неща обичам Георги Господинов и едно от тях е ненатрапчивия начин, по който довежда света при мен. Тези дни много мисля за думите, за написаното и маниерът на пишещия човек; начина , по който думите взаимодействат с читателя и го правят един или друг в зависимост с химическата реакция с ума му. Правилните валентности правят добри връзки, непретенциозния разказ дава в пъти повече съзнание за значимост на преживяното от орнаменталното майсторство, което може да те възхити като виртуозност, но да те остави безпристрастен към случващото се.
Е, тези разкази е трудно да те оставят безпристрастен. Заради начина на говорене, заради спиралата в повествованието, която не се различава , уж, от ежедневната спирала, заради вица между редовете. С обич, препоръчвам!
"Знаеш ли от каква материя е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си.
....
Някога самотата беше по-концентрирана и по-малка, можеше да си я опитомяваш, да я галиш като котка. Сега вече не мога да се оправям с космическите размери. "
Заради много неща обичам Георги Господинов и едно от тях е ненатрапчивия начин, по който довежда света при мен. Тези дни много мисля за думите, за написаното и маниерът на пишещия човек; начина , по който думите взаимодействат с читателя и го правят един или друг в зависимост с химическата реакция с ума му. Правилните валентности правят добри връзки, непретенциозния разказ дава в пъти повече съзнание за значимост на преживяното от орнаменталното майсторство, което може да те възхити като виртуозност, но да те остави безпристрастен към случващото се.
Е, тези разкази е трудно да те оставят безпристрастен. Заради начина на говорене, заради спиралата в повествованието, която не се различава , уж, от ежедневната спирала, заради вица между редовете. С обич, препоръчвам!
"Знаеш ли от каква материя е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си.
....
Някога самотата беше по-концентрирана и по-малка, можеше да си я опитомяваш, да я галиш като котка. Сега вече не мога да се оправям с космическите размери. "
December 28, 2020
E tutto divenne luna.
Mi vengono in mente quei giorni, specialmente in estate, di sera al tramonto, quando ecco che emerge quella sfera bianca, a volte piccola e a volte più grande, a volte a metà a volte un piccolo spicchietto. La Luna. Penso sia uno degli oggetti più enigmatici ed evocativi che abbia mai osservato. E soprattutto in estate di sera quella magia, che in essa rimane nell'ombra di giorno, ecco che esplode, man a mano che l'oscurità prende il posto della luce. E così seduto su una sdraio sul balcone, oppure seduto su una panca al parco o semplicemente rimirandola così rivolto con il viso all'insù, fantastico su come potrebbe essere l'universo, ma alle volte mi capita di vederci specchiata la mia giornata appena passata, oppure quello che avrei voluto che questa specifica giornata mi avesse riservato, altre volte la vedo pulsare o veleggiare nel vuoto come una bolla di sapone, chissà poi perchè...
Ecco, questa raccolta racchiude un po' le sensazioni che, la Luna, in quelle particolari giornate afose estive mi evoca.
Una carrellata di situazioni, alcune al limite del reale, altre fin troppo reali, altre ancora fantascientifiche, altre inquietanti, altre crepuscolari, altre comiche, tutte caratterizzate da uno stile poliedrico ed amichevole, sì, come se stessimo seduti in un bar e avessimo di fronte l'autore in persona con una sigaretta in bocca e ci raccontasse queste storie. Istantanee, come delle fotografie del quotidiano, dove s'intrecciano vite, speranze, sentimenti e tutto ciò che anima l'animo umano.
Consigliatissimo!
Mi vengono in mente quei giorni, specialmente in estate, di sera al tramonto, quando ecco che emerge quella sfera bianca, a volte piccola e a volte più grande, a volte a metà a volte un piccolo spicchietto. La Luna. Penso sia uno degli oggetti più enigmatici ed evocativi che abbia mai osservato. E soprattutto in estate di sera quella magia, che in essa rimane nell'ombra di giorno, ecco che esplode, man a mano che l'oscurità prende il posto della luce. E così seduto su una sdraio sul balcone, oppure seduto su una panca al parco o semplicemente rimirandola così rivolto con il viso all'insù, fantastico su come potrebbe essere l'universo, ma alle volte mi capita di vederci specchiata la mia giornata appena passata, oppure quello che avrei voluto che questa specifica giornata mi avesse riservato, altre volte la vedo pulsare o veleggiare nel vuoto come una bolla di sapone, chissà poi perchè...
Ecco, questa raccolta racchiude un po' le sensazioni che, la Luna, in quelle particolari giornate afose estive mi evoca.
Una carrellata di situazioni, alcune al limite del reale, altre fin troppo reali, altre ancora fantascientifiche, altre inquietanti, altre crepuscolari, altre comiche, tutte caratterizzate da uno stile poliedrico ed amichevole, sì, come se stessimo seduti in un bar e avessimo di fronte l'autore in persona con una sigaretta in bocca e ci raccontasse queste storie. Istantanee, come delle fotografie del quotidiano, dove s'intrecciano vite, speranze, sentimenti e tutto ciò che anima l'animo umano.
Consigliatissimo!
August 7, 2013
И всичко стана луна – реещи се като хартиени фенери разкази: http://knigolandia.info/book-review/i...
“Обащиняване”. “Ритуалът”. “Старецът и морето”.
Само тези три разказа да имаше в новия сборник на Георги Господинов - “И всичко стана луна” – и пак щях да изкажа възхищението си от него. Три помитащи, майсторски, оформени от сигурно перо и с ясна посока на внушението – че извън шумното общество съществуват хора и драми, които заслужават всичкото внимание на света, но не получават дори дребни трохички от него. Разкази за всичко важно, всичко истинско, което заслужава си. И остава накрая една бележка на вратата. Толкова. Отвътре пусто е.
http://knigolandia.info/book-review/i...
“Обащиняване”. “Ритуалът”. “Старецът и морето”.
Само тези три разказа да имаше в новия сборник на Георги Господинов - “И всичко стана луна” – и пак щях да изкажа възхищението си от него. Три помитащи, майсторски, оформени от сигурно перо и с ясна посока на внушението – че извън шумното общество съществуват хора и драми, които заслужават всичкото внимание на света, но не получават дори дребни трохички от него. Разкази за всичко важно, всичко истинско, което заслужава си. И остава накрая една бележка на вратата. Толкова. Отвътре пусто е.
http://knigolandia.info/book-review/i...
January 9, 2019
Il fascino dell’altrove. Che sia la Luna o un qualsiasi angolo della Terra, la prospettiva con cui Gospodinov osserva le cose umane è sempre sorprendente, lo sguardo spesso amaro ma anche pervaso di sottile ironia.
Il paradosso governa le nostre vite; l’apocalisse è sempre alle porte o dietro l’angolo e ci costringe a guardare il mondo con occhi nuovi, magari atterriti, ma certo più consapevoli: del fatto, ad esempio, che “ogni tramonto è una parabola dell’Apocalisse”. Che potremmo fare allora, quando ci venisse annunciato che mancano 8 minuti e 19 secondi alla fine, se non contemplare il nostro ultimo appassionato e fremente tramonto?
I 19 racconti sono molto diversi: alcuni curiosi, ma costruiti su elementi di realtà quotidiana, altri improbabili e surreali, alcuni fantasiosi e pittoreschi, altri iperbolici e simbolici. Ma tutti sono attraversati dal fremito di una penna leggera e acuta; tutti lasciano un retrogusto di profonda malinconia; tutti oscillano poeticamente tra l’incanto e il disincanto.
L’alfabeto della vita si impara camminando sopra l’erba fresca di un cimitero di campagna, cercando chi sappiamo definitivamente perduto o reinventando chi soltanto immaginato; ascoltando per strada frammenti di storie su cui costruire azzardate alternative; scommettendo su quale sia il nome più grande; o ancora: celebrando un matrimonio senza gli sposi, incontrando vecchi amici sotto mentite spoglie, decidendo di sospendere la fine ancora un poco...o andando a morire finalmente sulla Luna, non senza lasciare a chi rimane sulla Terra un’ultima lettera d’amore.
“Sai di che materia è fatto il Cosmo? È fatto di solitudine. Questa è la sua materia. E la solitudine è una sostanza volatile, che tende a riempire tutto lo spazio che la circonda.”
Gospodinov è narratore di talento, naturalmente dotato di un linguaggio limpido e visionario che intesse storie sospese tra il sorriso e il pianto.
Il paradosso governa le nostre vite; l’apocalisse è sempre alle porte o dietro l’angolo e ci costringe a guardare il mondo con occhi nuovi, magari atterriti, ma certo più consapevoli: del fatto, ad esempio, che “ogni tramonto è una parabola dell’Apocalisse”. Che potremmo fare allora, quando ci venisse annunciato che mancano 8 minuti e 19 secondi alla fine, se non contemplare il nostro ultimo appassionato e fremente tramonto?
I 19 racconti sono molto diversi: alcuni curiosi, ma costruiti su elementi di realtà quotidiana, altri improbabili e surreali, alcuni fantasiosi e pittoreschi, altri iperbolici e simbolici. Ma tutti sono attraversati dal fremito di una penna leggera e acuta; tutti lasciano un retrogusto di profonda malinconia; tutti oscillano poeticamente tra l’incanto e il disincanto.
L’alfabeto della vita si impara camminando sopra l’erba fresca di un cimitero di campagna, cercando chi sappiamo definitivamente perduto o reinventando chi soltanto immaginato; ascoltando per strada frammenti di storie su cui costruire azzardate alternative; scommettendo su quale sia il nome più grande; o ancora: celebrando un matrimonio senza gli sposi, incontrando vecchi amici sotto mentite spoglie, decidendo di sospendere la fine ancora un poco...o andando a morire finalmente sulla Luna, non senza lasciare a chi rimane sulla Terra un’ultima lettera d’amore.
“Sai di che materia è fatto il Cosmo? È fatto di solitudine. Questa è la sua materia. E la solitudine è una sostanza volatile, che tende a riempire tutto lo spazio che la circonda.”
Gospodinov è narratore di talento, naturalmente dotato di un linguaggio limpido e visionario che intesse storie sospese tra il sorriso e il pianto.
December 30, 2020
Sono in tutto diciannove racconti. Si leggono d’un fiato e ci svelano emozioni nascoste, ossessioni, paure. Solitudine, desiderio di amare e di essere amati, talvolta esasperati, come nella storia del bambino che sceglie una quercia come padre o in quella dell’uomo che cerca di affidare a qualcuno una bambola, che tratta e ama come una figlia, prima di sottoporsi a un intervento. Padri che cercano figlie, realtà distorte o finzioni, come nel racconto del banchetto di nozze senza sposi, opera prima di una regista. Appuntamenti a distanza di quarant’anni da un’unica notte trascorsa insieme; la ricerca di una donna a Lisbona. Entriamo in un mondo in cui le storie acquistano l’importanza di un lasciapassare per l’aldilà, di scrittori in cerca di ispirazione. La luce che pervade queste pagine è quella del tramonto, preludio della morte, una morte che non fa paura, fa parte del ciclo naturale delle cose. Ha il volto di un cimitero abbandonato in uno sperduto paesino bulgaro, date separate da un trattino, la cui lunghezza indica quella della vita.
E poi venne la luna, splendida conclusione e sintesi del libro
“Sai di che materia è fatto il Cosmo? È fatto di solitudine. Questa è la sua materia. E la solitudine è una sostanza volatile, che tende a riempire tutto lo spazio che la circonda”.
E poi venne la luna, splendida conclusione e sintesi del libro
“Sai di che materia è fatto il Cosmo? È fatto di solitudine. Questa è la sua materia. E la solitudine è una sostanza volatile, che tende a riempire tutto lo spazio che la circonda”.
September 4, 2024
Много хубав и емоционален сборник... Любимият ми от разказите в него е „Лицата от последните дни“.
„Знаех, че не е същото. Акордеонът е пианото на бедняка. Като не можеш да имаш онова, което искаш, винаги се намира нещо почти същото...“
„Знаех, че не е същото. Акордеонът е пианото на бедняка. Като не можеш да имаш онова, което искаш, винаги се намира нещо почти същото...“
March 4, 2019
Cinque stelle, senza esitazioni, per questi 19 brevissimi racconti (120 pagine in tutto).
Sorridenti, surreali, malinconici. Ognuno con un'idea originale.
Ve ne propongo ... mezzo (!) sperando di invogliarvi a leggerli tutti.
---
IL VECCHIO E IL MARE
Mi sento in obbligo di dire, fin dall’inizio di questa storia, che in essa non appare assolutamente il mare e neppure un pesce lungo diciotto piedi. Oltretutto non è che Hemingway mi sia mai piaciuto chissà quanto. Ma questa storia avrebbe guadagnato molto se l’avesse raccontata lui, anche se non so spiegare per quale motivo. Tengo a sottolineare che è non solo autentica, ma anche fresca, sebbene tutti i venditori di storie e pure i ricettatori imbroglioni sostengano la stessa cosa riguardo alla loro merce. Cominciamo.
Era un vecchio che viveva da solo nella sua casa in un paesino, e già da ottantaquattro giorni si era intestardito che non avrebbe venduto quella casa finché fosse rimasto in vita. Sua figlia, che viveva all’estero, aveva trovato una ditta, la ditta aveva trovato degli acquirenti, gli acquirenti erano inglesi, il prezzo era vantaggioso e c’erano anche altri interessati all’acquisto. La casa era in un bel posto, in alto, con vista sulla montagna e un grande cortile arioso. L’edificio, però, stava cadendo in rovina, aveva bisogno di un restauro sostanziale, il tetto andava risistemato e alcune travi dovevano essere sostituite. Il vecchio non aveva più le forze per farlo, né soldi per incaricare qualcuno. Arrivava l’autunno e alla prima pioggia cominciò ad allargarsi una macchia di umido in uno degli angoli.
Non mi arrendo, diceva il vecchio. Vendo qualcosa, raccolgo un po’ di soldi e la rimetto in sesto. Non riceveva il sindaco che, un giorno sì e uno no, andava a trovarlo per verificare se la sua caparbietà non fosse venuta meno. Qualche volta il sindaco si era presentato anche con gli inglesi, ma il vecchio non si spaventava e li cacciava via con cortesia. Hai portato le truppe straniere, Petarco (così si chiamava il sindaco), ma mica mi spaventate. Di’ a quella gente di cercarsi una casa da un’altra parte, qui non c’è posto per loro.
Il sindaco disse che quelli offrivano una bella sommetta e disse quale, una somma che il vecchio non aveva mai visto in tutta la sua vita. A loro piace il posto, la casa non gli interessa, la butteranno giù, tanto cade già a pezzi, per cui prenditi i soldi e vai da tua figlia fintanto che ti vorrà prendere con sé.
La casa non è mia, è mio padre che l’ha costruita e non posso più chiedergli se la vuole dare via o no, diceva il vecchio, girava le spalle e spariva tra l’erba alta del cortile.
Non mi arrendo, andava ripetendo, e si meravigliava dell’intelligenza degli inglesi che abbandonavano le case di famiglia e “conquistavano” quelle altrui. In questa casa ha vissuto altra gente. Forza, i vivi puoi pure cacciarli, li paghi, un vivo lo inganni facilmente, ma i morti come li cacci da là, si stupiva il vecchio.
Le piogge però si facevano più frequenti e l’umidità si era impadronita di un intero angolo e della parete nord, i soldi stavano finendo. E allora, all’ottantacinquesimo giorno, il vecchio decise di vendere tutto quello che poteva degli arredi domestici per salvare la casa. Trovò da qualche parte un grosso pezzo di cartone, lo legò con uno spago alla porta e vi scrisse sopra, a lettere cubitali, “Vendesi”, e sotto, più in piccolo, “un televisore”.
Entrò in casa e staccò il televisore. Devo abituarmi a non usarlo, pensò. Ma nessuno volle comprare il televisore, né il giorno dopo, né quello successivo. Bene, disse il vecchio, guardò la stanza, bisogna che venda qualcos’altro. Scelse il tavolo. Per un uomo solo era un lusso inutile. Prese la biro e aggiunse sul cartone “e un tavolo di legno in buono stato con due sedie”.
Sorridenti, surreali, malinconici. Ognuno con un'idea originale.
Ve ne propongo ... mezzo (!) sperando di invogliarvi a leggerli tutti.
---
IL VECCHIO E IL MARE
Mi sento in obbligo di dire, fin dall’inizio di questa storia, che in essa non appare assolutamente il mare e neppure un pesce lungo diciotto piedi. Oltretutto non è che Hemingway mi sia mai piaciuto chissà quanto. Ma questa storia avrebbe guadagnato molto se l’avesse raccontata lui, anche se non so spiegare per quale motivo. Tengo a sottolineare che è non solo autentica, ma anche fresca, sebbene tutti i venditori di storie e pure i ricettatori imbroglioni sostengano la stessa cosa riguardo alla loro merce. Cominciamo.
Era un vecchio che viveva da solo nella sua casa in un paesino, e già da ottantaquattro giorni si era intestardito che non avrebbe venduto quella casa finché fosse rimasto in vita. Sua figlia, che viveva all’estero, aveva trovato una ditta, la ditta aveva trovato degli acquirenti, gli acquirenti erano inglesi, il prezzo era vantaggioso e c’erano anche altri interessati all’acquisto. La casa era in un bel posto, in alto, con vista sulla montagna e un grande cortile arioso. L’edificio, però, stava cadendo in rovina, aveva bisogno di un restauro sostanziale, il tetto andava risistemato e alcune travi dovevano essere sostituite. Il vecchio non aveva più le forze per farlo, né soldi per incaricare qualcuno. Arrivava l’autunno e alla prima pioggia cominciò ad allargarsi una macchia di umido in uno degli angoli.
Non mi arrendo, diceva il vecchio. Vendo qualcosa, raccolgo un po’ di soldi e la rimetto in sesto. Non riceveva il sindaco che, un giorno sì e uno no, andava a trovarlo per verificare se la sua caparbietà non fosse venuta meno. Qualche volta il sindaco si era presentato anche con gli inglesi, ma il vecchio non si spaventava e li cacciava via con cortesia. Hai portato le truppe straniere, Petarco (così si chiamava il sindaco), ma mica mi spaventate. Di’ a quella gente di cercarsi una casa da un’altra parte, qui non c’è posto per loro.
Il sindaco disse che quelli offrivano una bella sommetta e disse quale, una somma che il vecchio non aveva mai visto in tutta la sua vita. A loro piace il posto, la casa non gli interessa, la butteranno giù, tanto cade già a pezzi, per cui prenditi i soldi e vai da tua figlia fintanto che ti vorrà prendere con sé.
La casa non è mia, è mio padre che l’ha costruita e non posso più chiedergli se la vuole dare via o no, diceva il vecchio, girava le spalle e spariva tra l’erba alta del cortile.
Non mi arrendo, andava ripetendo, e si meravigliava dell’intelligenza degli inglesi che abbandonavano le case di famiglia e “conquistavano” quelle altrui. In questa casa ha vissuto altra gente. Forza, i vivi puoi pure cacciarli, li paghi, un vivo lo inganni facilmente, ma i morti come li cacci da là, si stupiva il vecchio.
Le piogge però si facevano più frequenti e l’umidità si era impadronita di un intero angolo e della parete nord, i soldi stavano finendo. E allora, all’ottantacinquesimo giorno, il vecchio decise di vendere tutto quello che poteva degli arredi domestici per salvare la casa. Trovò da qualche parte un grosso pezzo di cartone, lo legò con uno spago alla porta e vi scrisse sopra, a lettere cubitali, “Vendesi”, e sotto, più in piccolo, “un televisore”.
Entrò in casa e staccò il televisore. Devo abituarmi a non usarlo, pensò. Ma nessuno volle comprare il televisore, né il giorno dopo, né quello successivo. Bene, disse il vecchio, guardò la stanza, bisogna che venda qualcos’altro. Scelse il tavolo. Per un uomo solo era un lusso inutile. Prese la biro e aggiunse sul cartone “e un tavolo di legno in buono stato con due sedie”.
March 30, 2017
"И всичко стана луна": http://readwithstyle.wordpress.com/20...
“Хайде да се опознаем,” ми казваш и ме гледаш сякаш след този разговор ще съм прозрачна за теб, а и ти за мен. “Хайде,” отговарям ти аз, но опознаването ме натоварва. Всички тези въпроси, откъде си, какво учиш, какво работиш, каква музика слушаш, какви книги четеш, къде се виждаш след 5,10,15 години, колко деца искаш, как ще се казват, как си пиеш кафето и какво ядеш, ги мразя. Истинското опознаване е в мълчанието, в споделените моменти, когато седим и си мълчим и ни е хубаво. Но ти не искаш да мълчим, ти искаш да ме видиш на рентген, за да разбереш заслужава ли си да си губим времето заедно или е по-добре да отиваме към леглото направо. Добре, съгласих се, но хайде да се опознаем с разкази. Как с разкази, възкликваш. С разказите на Георги Господинов ще се опознаем, казвам аз. Имаш право на 3, аз също. Ама как така, аз не съм ги чел. Веднага ги вадя от чантата и ти подавам двата сборника, “И всичко стана луна” и “И други истории”. И се разбираме след два дни, на същото място, по същото време. И ще си говорим с разкази.
Прочети повече: http://readwithstyle.wordpress.com/20...
“Хайде да се опознаем,” ми казваш и ме гледаш сякаш след този разговор ще съм прозрачна за теб, а и ти за мен. “Хайде,” отговарям ти аз, но опознаването ме натоварва. Всички тези въпроси, откъде си, какво учиш, какво работиш, каква музика слушаш, какви книги четеш, къде се виждаш след 5,10,15 години, колко деца искаш, как ще се казват, как си пиеш кафето и какво ядеш, ги мразя. Истинското опознаване е в мълчанието, в споделените моменти, когато седим и си мълчим и ни е хубаво. Но ти не искаш да мълчим, ти искаш да ме видиш на рентген, за да разбереш заслужава ли си да си губим времето заедно или е по-добре да отиваме към леглото направо. Добре, съгласих се, но хайде да се опознаем с разкази. Как с разкази, възкликваш. С разказите на Георги Господинов ще се опознаем, казвам аз. Имаш право на 3, аз също. Ама как така, аз не съм ги чел. Веднага ги вадя от чантата и ти подавам двата сборника, “И всичко стана луна” и “И други истории”. И се разбираме след два дни, на същото място, по същото време. И ще си говорим с разкази.
Прочети повече: http://readwithstyle.wordpress.com/20...
January 11, 2015
Признавам си... не чета много българска литература. Не отричам, че има някои доста добри български книги, като любимата ми 18% сиво.
Но! Досега не бях попадала на творчеството на Георги Господинов и определено бях приятно изненадана.
И всичко стана луна е... не леко, но кратко четиво. Не отнема много време да се впуснеш в очарователния стил на Господинов. Още по-малко време отнема да бъдеш въвлечен в историите и да започнеш да съчувстваш на героите.
Има някои истории, които са меко казано сърцераздирателни. Сред тях, разбира се, "Обащиняване", "Ритуалуът" и "Дъщеря". Има и една на която с пълно гърло се смях, а именно "Азбука на жените", както и на герои като серийния убиец на телевизори. Както във всеки сборник с разкази, има и някои, които не са толкова ангажиращи и интересни. Няма обаче да се задълбавам в негативното.
Сред любимите ми, освен горепосочените, беше и "Да търсиш Карла в Лисабон". Не бих казала, че е тъжен разказ. Не е и весел такъв. Показва една особена емоция, стояща между нуждата да идеализираш и знанието, че го правиш.
Любимият ми разказ обаче е "Пред хотел "България". От известно време силно ме интересува темата за пропиляния живот и този разказ засягаше именно нея. Силно ме натъжава примирението пред нещастието, отказът ни да преследваме истинските си желания и вместо това желанието ни да се вместим в критериите на обществото за това как ние трябва да живеем живота си. И двамата герои на разказа решават, че от тях се желае да се оженят/омъжат, да имат деца, след това тихо и полека да се разделят със съпрузите си, и чак тогава да намерят пътя си един към друг... След като животът им вече е минал. Нима не би било по-разумно да се бяха срещнали година, две, по-късно? Месец? Дори и днес, когато живеем в глобализиран свят, пак не винаги събираме куража да правим каквото искаме, вместо каквото трябва. Все пак вярвам в истинската любов. Не е ли тъжно, че двама души могат да се влюбят от двата края на света и вместо да са щастливи заедно, да са нещастни с други.
Но! Досега не бях попадала на творчеството на Георги Господинов и определено бях приятно изненадана.
И всичко стана луна е... не леко, но кратко четиво. Не отнема много време да се впуснеш в очарователния стил на Господинов. Още по-малко време отнема да бъдеш въвлечен в историите и да започнеш да съчувстваш на героите.
Има някои истории, които са меко казано сърцераздирателни. Сред тях, разбира се, "Обащиняване", "Ритуалуът" и "Дъщеря". Има и една на която с пълно гърло се смях, а именно "Азбука на жените", както и на герои като серийния убиец на телевизори. Както във всеки сборник с разкази, има и някои, които не са толкова ангажиращи и интересни. Няма обаче да се задълбавам в негативното.
Сред любимите ми, освен горепосочените, беше и "Да търсиш Карла в Лисабон". Не бих казала, че е тъжен разказ. Не е и весел такъв. Показва една особена емоция, стояща между нуждата да идеализираш и знанието, че го правиш.
Любимият ми разказ обаче е "Пред хотел "България". От известно време силно ме интересува темата за пропиляния живот и този разказ засягаше именно нея. Силно ме натъжава примирението пред нещастието, отказът ни да преследваме истинските си желания и вместо това желанието ни да се вместим в критериите на обществото за това как ние трябва да живеем живота си. И двамата герои на разказа решават, че от тях се желае да се оженят/омъжат, да имат деца, след това тихо и полека да се разделят със съпрузите си, и чак тогава да намерят пътя си един към друг... След като животът им вече е минал. Нима не би било по-разумно да се бяха срещнали година, две, по-късно? Месец? Дори и днес, когато живеем в глобализиран свят, пак не винаги събираме куража да правим каквото искаме, вместо каквото трябва. Все пак вярвам в истинската любов. Не е ли тъжно, че двама души могат да се влюбят от двата края на света и вместо да са щастливи заедно, да са нещастни с други.
January 7, 2022
La colonna sonora dell’eternità
Piccolo libro di racconti, gradevole. Di sapore lievemente balcanico (salato?, panna acida?). L’ho trovato sognante, surreale, post-apocalittico, malinconico ed esangue, non il mio genere, con qualche eccezione. Mi è piaciuto il racconto La fotografia, che potrebbe essere vero, in cui il protagonista racconta che, per far contento un fotografo tedesco che voleva fare un servizio fotografico, aveva combinato una gita a visitare il cimitero di un paesino bulgaro. Il cimitero è abbandonato e anche il paesino, il padre avanza con una lampada nella luce del tramonto fra le erbe alte e secche, nel frinire degli insetti, fra le lapidi di pietra, il profumo dell’erba e il frinire degli insetti è la colonna sonora dell’eternità. Spedizione fra le lapidi, lui ripensa a quando visitava quel cimitero di campagna con la nonna, che rivolgeva attenzioni distratte ai vari parenti e poi si sedeva acconto alla tomba della figlioletta e piangeva. E intanto il bambino vagava nel cimitero, compitando i nomi e facendo scorrere il dito sulle lettere. Più era lungo il trattino fra le due date, più era lunga la vita.
Bello anche l’ultimo, che dà il nome alla raccolta.
Piccolo libro di racconti, gradevole. Di sapore lievemente balcanico (salato?, panna acida?). L’ho trovato sognante, surreale, post-apocalittico, malinconico ed esangue, non il mio genere, con qualche eccezione. Mi è piaciuto il racconto La fotografia, che potrebbe essere vero, in cui il protagonista racconta che, per far contento un fotografo tedesco che voleva fare un servizio fotografico, aveva combinato una gita a visitare il cimitero di un paesino bulgaro. Il cimitero è abbandonato e anche il paesino, il padre avanza con una lampada nella luce del tramonto fra le erbe alte e secche, nel frinire degli insetti, fra le lapidi di pietra, il profumo dell’erba e il frinire degli insetti è la colonna sonora dell’eternità. Spedizione fra le lapidi, lui ripensa a quando visitava quel cimitero di campagna con la nonna, che rivolgeva attenzioni distratte ai vari parenti e poi si sedeva acconto alla tomba della figlioletta e piangeva. E intanto il bambino vagava nel cimitero, compitando i nomi e facendo scorrere il dito sulle lettere. Più era lungo il trattino fra le due date, più era lunga la vita.
Bello anche l’ultimo, che dà il nome alla raccolta.
November 7, 2022
Mi è stato affidato un "compito" ieri: quello di trovare un passo scritto da Gospodinov in Romanzo naturale che avesse a che fare con l'etimologia di "toilette".
E nel riascoltare l'audiolibro per trovare il passo, mi è venuta voglia di leggere un altro romanzo di Gospodinov che ancora non avessi letto.
E così la scelta è caduta su "E tutto divenne luna". Faccio una piccola digressione: per Gospodinov mi sta accadendo quello che mi è successo per Amélie Nothomb; cioè mi mancano un paio di scritti e poi l'ho letto tutto.
Gospodinov è un genio dei racconti e dei racconti brevi, in particolare. Riesce a condensare tutto in poche righe, usando poche parole.
Quindici racconti compongono questa raccolta.
Cosa può succedere "In 8 minuti e 19 secondi"? 8 minuti e 19 secondi è l'intervallo di tempo necessario alla luce solare per raggiungere la Terra: qui Gospodinov racconta degli ultimi attimi di luce sulla Terra e della nuova professione di “valutatore di tramonti” che un giovane ha inventato traendone profitto. L’ultimo tramonto, anch’esso illusorio, risulta “la terza apocalisse più bella del mondo”.
Molto significativo è pure il racconto "Davanti all’albergo “Bulgaria”": qui una coppia di ragazzi innamorati, un bulgaro e una finlandese, si danno apputamento a distanza di quarant'anni. Ci saranno? Dimenticheranno di incontrarsi? Lui riuscirà a non mancare all'appuntamento. Anche lei non lo dimenticherà. Ma non si potrà presentare, perché delegherà qualcuno a essere presente al posto suo all’appuntamento: la malattia ha avuto la meglio e se l'è portata via sette anni prima della celebrazione dell'incontro.
“La sera penso a quale sia la tua solitudine, se ha le dimensioni dell’Universo, se sia più leggera e più rarefatta. Qual è la sua massa e come influisce su di lei la gravità?
Un tempo la solitudine era più concentrata e più piccola, la potevi addomesticare e accarezzare come un gatto. Adesso non sono in grado di adeguarmi alle dimensioni cosmiche. Non sono in grado di finire la Geometria frattale della solitudine, che ho cominciato, non posso ordinarla in equazioni e definirla in maniera esatta... Ecco, vedi, sono invecchiato, ho iniziato a lamentarmi e a trasformarmi in mio padre e in mio nonno. Ed è ora che torni da loro. Non immalinconirti per essere arrivato tardi, a me basta sapere che sei partito. E non voglio scordarmi di una cosa.”
E nel riascoltare l'audiolibro per trovare il passo, mi è venuta voglia di leggere un altro romanzo di Gospodinov che ancora non avessi letto.
E così la scelta è caduta su "E tutto divenne luna". Faccio una piccola digressione: per Gospodinov mi sta accadendo quello che mi è successo per Amélie Nothomb; cioè mi mancano un paio di scritti e poi l'ho letto tutto.
Gospodinov è un genio dei racconti e dei racconti brevi, in particolare. Riesce a condensare tutto in poche righe, usando poche parole.
Quindici racconti compongono questa raccolta.
Cosa può succedere "In 8 minuti e 19 secondi"? 8 minuti e 19 secondi è l'intervallo di tempo necessario alla luce solare per raggiungere la Terra: qui Gospodinov racconta degli ultimi attimi di luce sulla Terra e della nuova professione di “valutatore di tramonti” che un giovane ha inventato traendone profitto. L’ultimo tramonto, anch’esso illusorio, risulta “la terza apocalisse più bella del mondo”.
Molto significativo è pure il racconto "Davanti all’albergo “Bulgaria”": qui una coppia di ragazzi innamorati, un bulgaro e una finlandese, si danno apputamento a distanza di quarant'anni. Ci saranno? Dimenticheranno di incontrarsi? Lui riuscirà a non mancare all'appuntamento. Anche lei non lo dimenticherà. Ma non si potrà presentare, perché delegherà qualcuno a essere presente al posto suo all’appuntamento: la malattia ha avuto la meglio e se l'è portata via sette anni prima della celebrazione dell'incontro.
“La sera penso a quale sia la tua solitudine, se ha le dimensioni dell’Universo, se sia più leggera e più rarefatta. Qual è la sua massa e come influisce su di lei la gravità?
Un tempo la solitudine era più concentrata e più piccola, la potevi addomesticare e accarezzare come un gatto. Adesso non sono in grado di adeguarmi alle dimensioni cosmiche. Non sono in grado di finire la Geometria frattale della solitudine, che ho cominciato, non posso ordinarla in equazioni e definirla in maniera esatta... Ecco, vedi, sono invecchiato, ho iniziato a lamentarmi e a trasformarmi in mio padre e in mio nonno. Ed è ora che torni da loro. Non immalinconirti per essere arrivato tardi, a me basta sapere che sei partito. E non voglio scordarmi di una cosa.”
September 10, 2023
Втора среща с Георги Господинов. Първата беше неуспешна - “Физика на тъгата” не беше моята чаша чай и затова стои някъде на лавиците, незавършена.
“И всичко стана луна” беше тайната ми надежда да харесам този автор. Умишлено започнах тази книга, защото беше с доста добри отзиви, а покрай целия шум (позитивен и негативен) около “Времеубежище” се притеснявах, че отново мога да остана разочарована, а някак не ми се искаше.
Тази тънка книжка крие в себе си сборник от разкази, които бяха доста претенциозни на моменти. Хем ми харесаха, хем ме оставиха с доста въпросителни. С две думи, Господинов пише много абстрактно, и колкото и красив да е стилът му на писане, той със сигурност не е за всеки. Въпреки това бих прочела и други книги от неговото творчество, може би от любопитство, може би от някаква скрита гордост и патриотизъм, кой знае…?
“И всичко стана луна” беше тайната ми надежда да харесам този автор. Умишлено започнах тази книга, защото беше с доста добри отзиви, а покрай целия шум (позитивен и негативен) около “Времеубежище” се притеснявах, че отново мога да остана разочарована, а някак не ми се искаше.
Тази тънка книжка крие в себе си сборник от разкази, които бяха доста претенциозни на моменти. Хем ми харесаха, хем ме оставиха с доста въпросителни. С две думи, Господинов пише много абстрактно, и колкото и красив да е стилът му на писане, той със сигурност не е за всеки. Въпреки това бих прочела и други книги от неговото творчество, може би от любопитство, може би от някаква скрита гордост и патриотизъм, кой знае…?
November 1, 2021
Veliko je umeće napisati dobru kratku priču. A najveće umeće je napisati čitavu zbirku priča u kojoj je svaka od njih savršena. Neki su u tome uspeli, na primer - Lusija Berlin, Etgar Keret, Ted Ćang, Borhes...
Čitao sam već Gospodinova i to Fiziku tuge, jedan veliki dečački roman. A posle ovog naslova znam i da je Gospodinov veliki dečak.
Sa bujnom maštom negovanog unutrašnjeg sveta, sa vezama sa onostranim, sa tužnim ljubavnim pričama sa iskrenom, narodskom duhovitošću, Gospodinov je za mene jedan od najvećih pisaca današnjice.
U svojim pričama Gospodinov koristi jezik na gotovo magijski način. Jezikom može sve, analizom slova u reči dolazi do adekvatnog izraza (Na primer - sise su meke, dok su grudi čvrste)... Skače sjajno sa vremena na vreme, nekad u prošlost (pogledom kroz fotoaparat vidi groblje i sve njegove stanovnike) ili u naslovnoj priči, koja se završava naslovom - predviđa budućnost i gotovo šeretski pokazuje kako je generacijski jaz večna stvar kada su ljudi u pitanju.
Odnos sa ženama uvek je topao ali i tužan. Ponekad se čak i trudi da ih sakupi. Ono što je postojano u svim pričama je odnos pripovedača, koji se često predstavlja kao kupac, prodavac,odnosno slušalac priče. Na taj način, autor se odvaja od svog dela, i verovatno nas stavlja u zabludu, da ne kažem laže, da on nije autor svih tih priča, nego samo sakupljač ili onaj koji sve to najbolje artikuliše.
Takođe, u najdužoj priči u zbirci - Običaj, Gospodinov odlično secira jednu od najvećih boljki globalizma, a to je smrt sela te indirektno i iseljavanje najboljih na zapad.
Ono što odlikuje svaku priču je neverovatna ideja koja stoji u njenom korenu. Gotovo svaki čitalac će se zapitati kako se Gospodinov setio takvog zapleta, a naročito raspleta. Nešto slično možemo naći i kod gorepomenutog Etgara Kereta, pisca čije knjige najviše kradu po izrealskim zatvorima.
Na kraju, dotakao bih se i političke konotacije priče "Ispred hotela Bugarska" koja kroz ljubavni priču odlično analizira dugačku ljubav dvoje mladih, koje bi posle dvadeset godina trebalo da ispune davno dato obećanje. U toj priči, narator u početku ima sedam godina, a već kroz nekoliko rečenica objašnjava svu tadašnju prirodu društva - švalerisanje, politički režim, progon neprimerenih mišljenja... I čim sve to shvati, narator je već sed i stigao je u današnje vreme kada već treba ispuniti dato obečanje. Zaista zanatski savršeno.
A onda tu je i priča posvećena najkraćoj i najtužnijoj priči Ernesta Hemingveja, koja je tačna i ima gradacijsku kompoziciju, u kojoj glavni junak (Starac, iz priče Starac i more), treba da proda svoju kuću, dok on pokušava da pomiri potrebe sredini i svoje potrebe na kraju priče, ostaće bez ičega...
Za sve ljubitelje kratkih priča, još jednom iskreno preporučujem Georgija Gospodinova, maštovitog usamljenika.
Čitao sam već Gospodinova i to Fiziku tuge, jedan veliki dečački roman. A posle ovog naslova znam i da je Gospodinov veliki dečak.
Sa bujnom maštom negovanog unutrašnjeg sveta, sa vezama sa onostranim, sa tužnim ljubavnim pričama sa iskrenom, narodskom duhovitošću, Gospodinov je za mene jedan od najvećih pisaca današnjice.
U svojim pričama Gospodinov koristi jezik na gotovo magijski način. Jezikom može sve, analizom slova u reči dolazi do adekvatnog izraza (Na primer - sise su meke, dok su grudi čvrste)... Skače sjajno sa vremena na vreme, nekad u prošlost (pogledom kroz fotoaparat vidi groblje i sve njegove stanovnike) ili u naslovnoj priči, koja se završava naslovom - predviđa budućnost i gotovo šeretski pokazuje kako je generacijski jaz večna stvar kada su ljudi u pitanju.
Odnos sa ženama uvek je topao ali i tužan. Ponekad se čak i trudi da ih sakupi. Ono što je postojano u svim pričama je odnos pripovedača, koji se često predstavlja kao kupac, prodavac,odnosno slušalac priče. Na taj način, autor se odvaja od svog dela, i verovatno nas stavlja u zabludu, da ne kažem laže, da on nije autor svih tih priča, nego samo sakupljač ili onaj koji sve to najbolje artikuliše.
Takođe, u najdužoj priči u zbirci - Običaj, Gospodinov odlično secira jednu od najvećih boljki globalizma, a to je smrt sela te indirektno i iseljavanje najboljih na zapad.
Ono što odlikuje svaku priču je neverovatna ideja koja stoji u njenom korenu. Gotovo svaki čitalac će se zapitati kako se Gospodinov setio takvog zapleta, a naročito raspleta. Nešto slično možemo naći i kod gorepomenutog Etgara Kereta, pisca čije knjige najviše kradu po izrealskim zatvorima.
Na kraju, dotakao bih se i političke konotacije priče "Ispred hotela Bugarska" koja kroz ljubavni priču odlično analizira dugačku ljubav dvoje mladih, koje bi posle dvadeset godina trebalo da ispune davno dato obećanje. U toj priči, narator u početku ima sedam godina, a već kroz nekoliko rečenica objašnjava svu tadašnju prirodu društva - švalerisanje, politički režim, progon neprimerenih mišljenja... I čim sve to shvati, narator je već sed i stigao je u današnje vreme kada već treba ispuniti dato obečanje. Zaista zanatski savršeno.
A onda tu je i priča posvećena najkraćoj i najtužnijoj priči Ernesta Hemingveja, koja je tačna i ima gradacijsku kompoziciju, u kojoj glavni junak (Starac, iz priče Starac i more), treba da proda svoju kuću, dok on pokušava da pomiri potrebe sredini i svoje potrebe na kraju priče, ostaće bez ičega...
Za sve ljubitelje kratkih priča, još jednom iskreno preporučujem Georgija Gospodinova, maštovitog usamljenika.
October 28, 2022
Sono rari i casi in cui una raccolta di racconti mi soddisfa davvero, temo che il racconto non sia proprio la mia dimensione: mi serve più tempo e più approfondimento, mi serve chiudere il libro e lasciare decantare prima di passare alla storia successiva, che nei racconti e invece è appena una pagina più in là.
Eppure qualcuno di questi 19 brevi brani ha colpito nel segno e lo ha fatto con un tono che per me è insolito: la solitudine, la malinconia, sì, ma anche un sottile umorismo e un'ironia diversa da quella a cui sono abituata.
E Walterina mi ha strappato una sonora risata.
Eppure qualcuno di questi 19 brevi brani ha colpito nel segno e lo ha fatto con un tono che per me è insolito: la solitudine, la malinconia, sì, ma anche un sottile umorismo e un'ironia diversa da quella a cui sono abituata.
E Walterina mi ha strappato una sonora risata.
August 10, 2013
И всичко беше самота: http://azcheta.com/georgi-gospodinov-i-vsichko-stana-luna/
“И всичко стана луна” ми се струва особено подходяща за моментите, в които искаш да останеш насаме със себе си – когато, за да разбереш своите чувства, имаш нужда от задочен досег с чувствата на другите. А това е самота. И в момента на първото си влюбване – когато вероятно си най-самотен в живота си, и в последните си мигове, когато близките ти са до теб, макар и само в спомените.
Малко от разказите ще ви се сторят смазващо завладяващи – поне аз не почувствах стискане в гърлото в повечето от тях. Много от изреченията вътре обаче са такива, които да си препрочиташ с часове. От онези, които идват съвсем неочаквано и ти показват контраста на самите думи, далеко от клишето.
Виж цялото ревю тук
“И всичко стана луна” ми се струва особено подходяща за моментите, в които искаш да останеш насаме със себе си – когато, за да разбереш своите чувства, имаш нужда от задочен досег с чувствата на другите. А това е самота. И в момента на първото си влюбване – когато вероятно си най-самотен в живота си, и в последните си мигове, когато близките ти са до теб, макар и само в спомените.
Малко от разказите ще ви се сторят смазващо завладяващи – поне аз не почувствах стискане в гърлото в повечето от тях. Много от изреченията вътре обаче са такива, които да си препрочиташ с часове. От онези, които идват съвсем неочаквано и ти показват контраста на самите думи, далеко от клишето.
Виж цялото ревю тук
January 18, 2021
"И ми дојде убаво и топло, божиќно и сентиметално, со предиспозиција за чудо..."
Read
February 1, 2024Kratka priča, poput poezije, može biti ili vrhunska ili sve ostalo. To je razlog što spisateljska brda svih kategorija imaju na vrhu zaravnanje da bi se na tron smestilo više jednako veličanstvenih autora, a samo se sa ovog Čehov osmehuje zauvek usamljen i gord.
Periodično mu jave da baci pogled na imena poput Kereta ili LucijeB i on to rado čini ali uvek sa istom spoznajom da je samoća koju je stvorio zjapeća i večna.
Bugarin umalo da mu promakne (nije znao da oni uvek napadaju s leđa:).
U moru savršenih minijatura kojih je prepuna ova zbirka, retko bi dašak tapkanja u mestu, odsustva kreacije koja stvara priču učinio da i Gospodinov izgleda kao drugi savremeni vrhunski majstori kratke forme. Nedovoljno dobar.
Sve dok u pun voz nije ušetao gospodin sa lutkom/igračkom obučenom kao živo dete i uredno kupljenom kartom za dvoje, koja je prestravila putnike i ispraznila kupe kao u regioexpresu u Staroj Pazovi. Dijalog koji je usledio sa naratorom pokazao je koliko Gospodinov voli ljude, svoje junake i antijunake jednako, razume ih i voli bez zadrške.
Iako su oni često poraženi, samoubilački nastrojeni i najčešće tako bolno usamljeni, sa dečačkim snovima o životima koji se nikada nisu ostvarili, on ih i dalje voli. Popne ih na krov hotela i elegantno baci u samoubilački let, odvoji ih od dece pa snimaju kadar svadbe na selu koji će se emitovati u isto vreme u emigraciji ne bismo li dobili privid stvarnosti, fotografiše ih na najdražem groblju, otkriva njihove bizarne seksualne motive. Ali ih i dalje toplo, nežno i dečački voli.
Naratorski distancirano, precizno i predivno pozitivno stvaralaštvo, narodski duhovito i gospodski uobličeno. Sjajan tip
Periodično mu jave da baci pogled na imena poput Kereta ili LucijeB i on to rado čini ali uvek sa istom spoznajom da je samoća koju je stvorio zjapeća i večna.
Bugarin umalo da mu promakne (nije znao da oni uvek napadaju s leđa:).
U moru savršenih minijatura kojih je prepuna ova zbirka, retko bi dašak tapkanja u mestu, odsustva kreacije koja stvara priču učinio da i Gospodinov izgleda kao drugi savremeni vrhunski majstori kratke forme. Nedovoljno dobar.
Sve dok u pun voz nije ušetao gospodin sa lutkom/igračkom obučenom kao živo dete i uredno kupljenom kartom za dvoje, koja je prestravila putnike i ispraznila kupe kao u regioexpresu u Staroj Pazovi. Dijalog koji je usledio sa naratorom pokazao je koliko Gospodinov voli ljude, svoje junake i antijunake jednako, razume ih i voli bez zadrške.
Iako su oni često poraženi, samoubilački nastrojeni i najčešće tako bolno usamljeni, sa dečačkim snovima o životima koji se nikada nisu ostvarili, on ih i dalje voli. Popne ih na krov hotela i elegantno baci u samoubilački let, odvoji ih od dece pa snimaju kadar svadbe na selu koji će se emitovati u isto vreme u emigraciji ne bismo li dobili privid stvarnosti, fotografiše ih na najdražem groblju, otkriva njihove bizarne seksualne motive. Ali ih i dalje toplo, nežno i dečački voli.
Naratorski distancirano, precizno i predivno pozitivno stvaralaštvo, narodski duhovito i gospodski uobličeno. Sjajan tip
August 9, 2016
"Ритуал" ми е най-любим. той си е кинематографичен, "звучи" като кино, усеща се с две три сетива поне, освен че историята му представлява сюжет на филм за нестандартна дистанционна сватба и разлиства болките на откъснатите един от друг близки.
честно да ви кажа, имам си един критерий за оценка на Г.Г. – когато през три реда ме побиват тръпки, значи прословутата му способност да влива топлина, носталгия и уютна меланхолия в следобедите на лятото или из ранната есен (такава ми се струва сезонната принадлежност на тези разкази), е постигнала въздействието си. емоционално предубедена съм, личи.
историите са шарени, гранично фантастични, тук там с предозирани сантименти и в това им е чарът, с мистични финали, с разнообразни лутащи се герои. емпатията, която крачи като лайтмотив във Физика-та на тъгата, се разгръща в пълнота и тук, заразна е. съотнасям, съ-усещам. "Лицата от последните дни" скитат и в разказите, както ги помня от Апокалипсиса, Гаустин изниква ненадейно. тази хомогенност и обвързаност на произведенията, мотивите, посланията из тях, сглобяват микросвят от наситени персонажи, привързват читателя към себе си.
други фаворити - финалният разказ, с името на сборника, "Чай от вишни", "Старецът и морето", и сякаш най-популярният - "Обащиняване".
"И един съвет: не отлагайте чая, който няма да изпием. Изстива."
честно да ви кажа, имам си един критерий за оценка на Г.Г. – когато през три реда ме побиват тръпки, значи прословутата му способност да влива топлина, носталгия и уютна меланхолия в следобедите на лятото или из ранната есен (такава ми се струва сезонната принадлежност на тези разкази), е постигнала въздействието си. емоционално предубедена съм, личи.
историите са шарени, гранично фантастични, тук там с предозирани сантименти и в това им е чарът, с мистични финали, с разнообразни лутащи се герои. емпатията, която крачи като лайтмотив във Физика-та на тъгата, се разгръща в пълнота и тук, заразна е. съотнасям, съ-усещам. "Лицата от последните дни" скитат и в разказите, както ги помня от Апокалипсиса, Гаустин изниква ненадейно. тази хомогенност и обвързаност на произведенията, мотивите, посланията из тях, сглобяват микросвят от наситени персонажи, привързват читателя към себе си.
други фаворити - финалният разказ, с името на сборника, "Чай от вишни", "Старецът и морето", и сякаш най-популярният - "Обащиняване".
"И един съвет: не отлагайте чая, който няма да изпием. Изстива."
March 21, 2019
Ей, нечовек е този Господинов, казвам ви! Някои разкази (визирам "Дъщеря", "Ритуалът" и "Старецът и моретo") така ме хванаха за гърлото - и въобще не си мислете, че преувеличавам, тъй като по природа съм голям скептик, а годините четене на всякакви неща са притъпили емоционалните ми рецептори. Абе, в общи линии, не вярвах да ме впечатлят толкова, да ми натежат физически и то толкова осезаемо. От другите разкази, леко иронични сами по себе си, най-любими са ми "Азбука на жените" и "О, Хенри!". Както може би ви е ясно, не всичко в сборника ми е харесало, иначе звездите горе щяха да бъдат пет. Пълно щастие обаче няма, няма и абсолютна гениалност на всичките разкази. Все още не съм съвсем сигурна, но мисля, че по съдържание "И всичко стана луна" успява да изпревари "И други истории", който също е един доста интересен сборнк, заслужаващ си четенето. Като цяло, с прозата на Господинов трудно може да се сбърка, особено с кратката, тъй като винаги има по нещо за всеки.
August 18, 2013
Това е първата книга на Георги Господинов, която чета. Започнах я, за да мога да споря с хората, които се превъзнасят по него. Няма да мога, защото ме очарова. Очаквах прекомерната претенциозност, маскираща липсата на талант, типична за съвременните български творци във всичките им форми. Вместо това получих прекрасни разкази - добри истории написани със стил. Първото, но със сигурност не последното нещо на ГГ, което ще прочета.
June 1, 2017
Красиви апокалипсиси.
8 МИНУТИ И 19 СЕКУНДИ
ПРИЗРАЦИ
ОБАЩИНЯВАНЕ
РИТУАЛЪТ
ФОТОГРАФИЯ
ЛИЦАТА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ / Акордеонистът
ЛИЦАТА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ / Пясъчният човек
И ВСИЧКО СТАНА ЛУНА
8 МИНУТИ И 19 СЕКУНДИ
ПРИЗРАЦИ
ОБАЩИНЯВАНЕ
РИТУАЛЪТ
ФОТОГРАФИЯ
ЛИЦАТА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ / Акордеонистът
ЛИЦАТА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ / Пясъчният човек
И ВСИЧКО СТАНА ЛУНА
February 21, 2019
E tutto divenne luna, in originale "I vsičko stana luna" è un libro pubblicato nel 2013 dall'autore bulgaro Georgi Gospodinov che è anche poeta e drammaturgo. E' uno degli autori bulgari più tradotti dopo il 1989, con all'attivo quattro libri di poesia premiati con premi letterari nazionali. Gospodinov è diventato famoso a livello internazionale con il romanzo Natural, pubblicato in 21 lingue. Di lui è stato detto: “Definito il Milan Kundera della Bulgaria per i suoi viaggi nel mondo interiore, potrebbe essere accostato anche a Friedrich Dürrenmat per la sua riscrittura del mito del Minotauro, ma a ben vedere Georgi Gospodinov è uno scrittore unico.”
Un bambino sceglie come padre un albero, poi il busto di Stalin, un uomo insegue una donna che non esiste a Lisbona, un altro vuole possedere ogni donna per ogni lettera dell’alfabeto, un’altra rinuncia ai piani suicidi quando vede l’attacco alle Torri Gemelle in televisione perché sarebbe meglio suicidarsi in un giorno qualunque, un giorno solo suo. E via di questo passo verso tutti i diciannove racconti di questo libro, che vorrei fossero stati il doppio. Il triplo.
Lo stile dell’autore è affascinante e avvolgente, capace di descrivere le scene più inverosimili come se tutto fosse normale, come se la realtà è la sua e noi siamo immaginazione, un continuo mescolarsi di tenerezza e sgomento per le maniere imprevedibili in cui si aggroviglia l’esistenza dei protagonisti di queste storie; diciannove racconti in cui predominante è il tema dell’Apocalisse, dove la metafisica del quotidiano incontra il surreale. "E tutto divenne luna" è un libro che racconta come tutto potrebbe finire da un momento all'altro, e si avverte in ognuno l’ossessione incalzante di un tempo che sta per scadere e l’idea di una fine che sembra la conseguenza estrema della fragilità della condizione umana.
Queste sono le valutazioni che lascio per ogni singolo racconto:
1. 8 minuti e 19 secondi 3/5
2. Davanti all’albergo “Bulgaria” 4/5
3. Fantasmi 3/5
4. Adottarsi un padre 3/5
5. Il rituale 2/5
6. L’alfabeto delle donne 4/5
7. Cercare Carla a Lisbona 2/5
8. Do not disturb 4/5
9. Il dio dei nomi 2/5
10. Una figlia 5/5
11. Oh, Henry! 3/5
12. Per Lora 1/5
13. Tè di ciliegie 3/5
14. Una fotografia 3/5
15. Incontro con una floreale 3/5
16. I volti degli ultimi giorni 5/5
17. Il vecchio e il mare 5/5
18. Six degrees of separation 3/5
19E tutto divenne luna 5/5
Da tutti ne consegue una sorta d’incertezza che domina le nostre esistenze, dove tolto tutto quello che è superfluo, ciò che rimane sono le nostre paure, le ossessioni, le reazioni imprevedibili e i rifugi che può cercare la mente umana davanti alle difficoltà. Questi racconti sono perfette descrizioni della nostra società come la nostra: globalizzata e sentimentalista, curiosa di sapere tutto del prossimo ma pronta però a prenderne le distanze alla prima occasione.
Consiglio caldamente questo libro a chiunque sia in cerca di vicende lontane dai soliti circuiti, pieni di estro, ma che richiamano comunque e sempre il mondo in cui viviamo.
Un bambino sceglie come padre un albero, poi il busto di Stalin, un uomo insegue una donna che non esiste a Lisbona, un altro vuole possedere ogni donna per ogni lettera dell’alfabeto, un’altra rinuncia ai piani suicidi quando vede l’attacco alle Torri Gemelle in televisione perché sarebbe meglio suicidarsi in un giorno qualunque, un giorno solo suo. E via di questo passo verso tutti i diciannove racconti di questo libro, che vorrei fossero stati il doppio. Il triplo.
Lo stile dell’autore è affascinante e avvolgente, capace di descrivere le scene più inverosimili come se tutto fosse normale, come se la realtà è la sua e noi siamo immaginazione, un continuo mescolarsi di tenerezza e sgomento per le maniere imprevedibili in cui si aggroviglia l’esistenza dei protagonisti di queste storie; diciannove racconti in cui predominante è il tema dell’Apocalisse, dove la metafisica del quotidiano incontra il surreale. "E tutto divenne luna" è un libro che racconta come tutto potrebbe finire da un momento all'altro, e si avverte in ognuno l’ossessione incalzante di un tempo che sta per scadere e l’idea di una fine che sembra la conseguenza estrema della fragilità della condizione umana.
Queste sono le valutazioni che lascio per ogni singolo racconto:
1. 8 minuti e 19 secondi 3/5
2. Davanti all’albergo “Bulgaria” 4/5
3. Fantasmi 3/5
4. Adottarsi un padre 3/5
5. Il rituale 2/5
6. L’alfabeto delle donne 4/5
7. Cercare Carla a Lisbona 2/5
8. Do not disturb 4/5
9. Il dio dei nomi 2/5
10. Una figlia 5/5
11. Oh, Henry! 3/5
12. Per Lora 1/5
13. Tè di ciliegie 3/5
14. Una fotografia 3/5
15. Incontro con una floreale 3/5
16. I volti degli ultimi giorni 5/5
17. Il vecchio e il mare 5/5
18. Six degrees of separation 3/5
19E tutto divenne luna 5/5
Da tutti ne consegue una sorta d’incertezza che domina le nostre esistenze, dove tolto tutto quello che è superfluo, ciò che rimane sono le nostre paure, le ossessioni, le reazioni imprevedibili e i rifugi che può cercare la mente umana davanti alle difficoltà. Questi racconti sono perfette descrizioni della nostra società come la nostra: globalizzata e sentimentalista, curiosa di sapere tutto del prossimo ma pronta però a prenderne le distanze alla prima occasione.
Consiglio caldamente questo libro a chiunque sia in cerca di vicende lontane dai soliti circuiti, pieni di estro, ma che richiamano comunque e sempre il mondo in cui viviamo.
July 15, 2022
Sjajno! Uskoro nastavljam sa G. Gospodinovim, zaslužuje više pažnje.
March 6, 2024
I SVE POSTADE MESEC-GEORGI GOSPODINOV
✒️"Ležim uveče, posmatram Mesec gde ću biti za nekoliko sati. Da li znaš od kakve je materije napravljen kosmos? Napravljen je od samoće. To je materija. A samoća je isparljiva supstanca koja se trudi da popuni čitav prostor oko sebe."
(I sve postade mesec)
🌛Naslovna priča,koja zatvara zbirku,podvlači osnovni ton čitave zbirke-usamljenost i melanholija,smrtnost, prisećanje,šta smo to uradili sa Zemljom.
🌛Naravno,nisu sve priče u tom stilu,ali većina jeste. Ili bar mojih top 3.
🌛Osim naslovne, tu je i omaž Hemingveju,priča Starac i more i moja omiljena-Ćerka. O tome kako je lako voleti.
✒️"Ćerka
U voz je ušao sredovečni muškarac, koji je u rukama nosio, kao što se nosi dete, veliku krpenu lutku obučenu u dečju jaknu.
- Oprostite, da li ima dva slobodna mesta?
Ostali putnici u kupeu su se pogledali, ali nisu odgovorili.
- Izvolite - kazao sam i pokazao mu mesto naspram sebe - ali je jedno.
- Nema veze, ona će mi sedeti u krilu.
Skinuo joj je jaknu, namestio kosu, smestio je na kraj sedišta i seo pored nje. Posle ju je prebacio u krilo. Ostali iz kupea jedan po jedan su izašli da bi potražili mesta negde drugde. Ostali smo samo nas dvojica, u stvari nas troje.
- Kako se zove? - upitao sam.
- Hajde, reci čiki kako se zoveš. A?
Lutka je ćutala.
- Kaži, Ma-rii... Zove se Marija. Stidljiva je. Takva su deca u ovom uzrastu.
- Zdravo, Marija. Koliko imaš godina?
- Pet - odgovara otac. - Samo što ne voli mnogo da priča. Je l' da? - osmehnuo se i čačnuo je po nosu. Nos joj je bio savršeno roze dugme. - Hoćeš li da sedneš pored prozora? Hajde, milo moje. Daj da vidimo sada šta to ima napolju?"
⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️
#7sensesofabook
✒️"Ležim uveče, posmatram Mesec gde ću biti za nekoliko sati. Da li znaš od kakve je materije napravljen kosmos? Napravljen je od samoće. To je materija. A samoća je isparljiva supstanca koja se trudi da popuni čitav prostor oko sebe."
(I sve postade mesec)
🌛Naslovna priča,koja zatvara zbirku,podvlači osnovni ton čitave zbirke-usamljenost i melanholija,smrtnost, prisećanje,šta smo to uradili sa Zemljom.
🌛Naravno,nisu sve priče u tom stilu,ali većina jeste. Ili bar mojih top 3.
🌛Osim naslovne, tu je i omaž Hemingveju,priča Starac i more i moja omiljena-Ćerka. O tome kako je lako voleti.
✒️"Ćerka
U voz je ušao sredovečni muškarac, koji je u rukama nosio, kao što se nosi dete, veliku krpenu lutku obučenu u dečju jaknu.
- Oprostite, da li ima dva slobodna mesta?
Ostali putnici u kupeu su se pogledali, ali nisu odgovorili.
- Izvolite - kazao sam i pokazao mu mesto naspram sebe - ali je jedno.
- Nema veze, ona će mi sedeti u krilu.
Skinuo joj je jaknu, namestio kosu, smestio je na kraj sedišta i seo pored nje. Posle ju je prebacio u krilo. Ostali iz kupea jedan po jedan su izašli da bi potražili mesta negde drugde. Ostali smo samo nas dvojica, u stvari nas troje.
- Kako se zove? - upitao sam.
- Hajde, reci čiki kako se zoveš. A?
Lutka je ćutala.
- Kaži, Ma-rii... Zove se Marija. Stidljiva je. Takva su deca u ovom uzrastu.
- Zdravo, Marija. Koliko imaš godina?
- Pet - odgovara otac. - Samo što ne voli mnogo da priča. Je l' da? - osmehnuo se i čačnuo je po nosu. Nos joj je bio savršeno roze dugme. - Hoćeš li da sedneš pored prozora? Hajde, milo moje. Daj da vidimo sada šta to ima napolju?"
⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️
#7sensesofabook
January 3, 2015
Това е книгата на Георги Господинов, която ми е харесала най-много до момента.
Като цяло за книгите на Георги Господинов мисля, че биха били интересни и за чужденци, които не знаят много за нашите минали и настоящи времена. Аз мъничко се доближих до автора с този сборник. Но все още се питам – защо някои тъжни гласове ми харесват, а други не толкова. Дори върху ведрите моменти сякаш се пренася този глас. Но излизам от книгата като след приятна изненада.
„Преди да съм забравил от коя страна на фотографията се намирам.“
Като цяло за книгите на Георги Господинов мисля, че биха били интересни и за чужденци, които не знаят много за нашите минали и настоящи времена. Аз мъничко се доближих до автора с този сборник. Но все още се питам – защо някои тъжни гласове ми харесват, а други не толкова. Дори върху ведрите моменти сякаш се пренася този глас. Но излизам от книгата като след приятна изненада.
„Преди да съм забравил от коя страна на фотографията се намирам.“
November 7, 2025
Gospodivon è dotato di uno stile narrativo lirico e al tempo stesso divertente, anche sotto forma di racconti conserva brio e poeticità.
Mentre sorridi, leggendo, affiora al tempo stesso un sentimento di tristezza malinconica.
Il tema, in molti racconti è distopico e apocalittico senza perdere mai leggerezza.
Il fil rouge del libro, a mio avviso, è la solitudine nelle sue molteplici forme, cercata o subita, ma sempre raccontata con maestria dalla penna di Gospodinov, amato in Cronorifugio e altrettanto in E tutto divenne luna.
Mentre sorridi, leggendo, affiora al tempo stesso un sentimento di tristezza malinconica.
Il tema, in molti racconti è distopico e apocalittico senza perdere mai leggerezza.
Il fil rouge del libro, a mio avviso, è la solitudine nelle sue molteplici forme, cercata o subita, ma sempre raccontata con maestria dalla penna di Gospodinov, amato in Cronorifugio e altrettanto in E tutto divenne luna.
January 9, 2014
Отне ми почти 5 месеца да прочета сборника с разкази "И всичко стана луна". Купих си книгата лятото на 2013. Почти веднага я купих и за подарък на много близка приятелка. Тръгвайки си от България през август я забравих в къщи и не успях да я дочета. Ноември месец се прибирах отново за няколко дена и по време на обратния полет до Холандия я зачетох отначало. Една холандка, която седеше до мен ме заговори на български език, като смея да кажа, че го владееше по-добре от много наши сънародници. Каза ми "О, малко ми е трудно да разбирам всичко, което Господинов пише, но го чета и ми харесва. Това негова нова книга ли е?" На излизане от самолета просто й подарих книжката. И така, чак днес с изклюително задоволство си я дочетох и смея да кажа само: Страхотен Господинов!
October 29, 2017
"Ритуалът" - Разказът, който най-много заболя, който страхотно добре улавя безотговорното "изскумкване" на живота от българската земя, унищожаването на род и култура и "изиграването на една сватба". "Нашите са наблизо, в Гърция... Пък синът чак на другия край на света, в Канада... Берачи на маслини, черноработници по строежите, чистачи в метрото, гледачи на умиращи старци - това не се казва.
"Ами такъв е филмът. Младите живеят в Канда и там ще се женят. Момчето е наше, а момичето тамошно. И понеже е скъпо, не могат да поканят цялото село и родата там, а бащата се е запънал, тука сватба със селото и всички роднини в същия ден, в който там се венчават. Тук е по следобедно време, а в Канада е сутрин. И като си разменят двамата халките на Ниагарския водопад, там са си решили, ще звъннат по тоя телефон. Да им извикат оттук сватбарите "горчиво" и да се съберат двете сватби. "
Но разказите бяха хубави, някои къде горчаха като този, други леко отвеяни и хвърчаши из облаците, но бяха хубав полъх на нещо нетипично, на нещо, което да крещи в лицето ти, да те изкара от ежедневието на безсмислието или безсмислието на ежедневието. Защото повечето от тях наистина тръгват от ежедневни ситуации и успяват да се и да те изкарат оттам.
Да Търсиш Карла в Лисабон също ми хареса:
"Аз ще продължавам да те търся, а ти никога не се появявай, това е важно".
" И Всичко стана луна" също ми допадна, може би защото отново има стар "истински" свят срещу нов " модерен, но бездушевен, напомпан, измислен, изкуствен, бездушен" свят. Може би защото точно така се усеща и една не малка част от хората по света сега - да запазиш себе си и онова, в което вярваш става все по-трудно и по-трудно, а е толкова лесно да гониш вятърни мелници.
"Ами такъв е филмът. Младите живеят в Канда и там ще се женят. Момчето е наше, а момичето тамошно. И понеже е скъпо, не могат да поканят цялото село и родата там, а бащата се е запънал, тука сватба със селото и всички роднини в същия ден, в който там се венчават. Тук е по следобедно време, а в Канада е сутрин. И като си разменят двамата халките на Ниагарския водопад, там са си решили, ще звъннат по тоя телефон. Да им извикат оттук сватбарите "горчиво" и да се съберат двете сватби. "
Но разказите бяха хубави, някои къде горчаха като този, други леко отвеяни и хвърчаши из облаците, но бяха хубав полъх на нещо нетипично, на нещо, което да крещи в лицето ти, да те изкара от ежедневието на безсмислието или безсмислието на ежедневието. Защото повечето от тях наистина тръгват от ежедневни ситуации и успяват да се и да те изкарат оттам.
Да Търсиш Карла в Лисабон също ми хареса:
"Аз ще продължавам да те търся, а ти никога не се появявай, това е важно".
" И Всичко стана луна" също ми допадна, може би защото отново има стар "истински" свят срещу нов " модерен, но бездушевен, напомпан, измислен, изкуствен, бездушен" свят. Може би защото точно така се усеща и една не малка част от хората по света сега - да запазиш себе си и онова, в което вярваш става все по-трудно и по-трудно, а е толкова лесно да гониш вятърни мелници.
February 25, 2024
Само две от историите ми харесаха и имаха истинско въздействие - Обащиняване и Среща с Флорал. Всичко останало беше кажи речи едни и същи повторения - самоубийци, старци, самоубиващи се старци, бедност и лудост...
Наченки на идеи, без истински потенциал. Всички сме чели безброй истории за това как младите отиват в чужбина да работят и не се връщат, как старите тънат в пущинаците, самотни и забравени; тъжно е, да, но какво още можеш да напишеш, което не е било изписано преди? Стига, искам нещо което не е било предъвкано и изгубило вкус като забравена дъвка под ученически чин... Кълна се, българската литература е затънала в блатото на миналото, мутрите и/или соца, и няма надежда да се измъкне от там...
С тези думи, отново ще дам шанс на няколко български творби които намерих в Storytel, стискайте ми палци да не се отвратя напълно, като миналият път... Ако имате наистина добри препоръки, моля, коментирайте, че някои от тези прехвалени мъдрения, ме погнусиха...
Наченки на идеи, без истински потенциал. Всички сме чели безброй истории за това как младите отиват в чужбина да работят и не се връщат, как старите тънат в пущинаците, самотни и забравени; тъжно е, да, но какво още можеш да напишеш, което не е било изписано преди? Стига, искам нещо което не е било предъвкано и изгубило вкус като забравена дъвка под ученически чин... Кълна се, българската литература е затънала в блатото на миналото, мутрите и/или соца, и няма надежда да се измъкне от там...
С тези думи, отново ще дам шанс на няколко български творби които намерих в Storytel, стискайте ми палци да не се отвратя напълно, като миналият път... Ако имате наистина добри препоръки, моля, коментирайте, че някои от тези прехвалени мъдрения, ме погнусиха...
August 14, 2025
винаги 🥰
Displaying 1 - 30 of 169 reviews