02.05.2022:
Пробвах да гледам филма с Грета Скаки от 1992 г., който явно се харесва на доста романтици. Е, нещо по-малко романтично едва ли е правено. Грета Скаки играе такъв въплътен невеж егоизъм, че ми идеше да я замеря с нещо на 10-тата минута. А в края беше напълно противна. Поуката е, срещнеш ли такъв човек, бягай надалеч…
Все пак загадката защо това се възприема като любов си остава… Не е - жестока манипулация е.
Ревю:
Направо не знам какво да мисля. Всъщност знам.
Доста честно и вероятно откровено тук “феминизмът” на героинята е всъщност шарено дегизиран дълбок егоизъм и смъртен страх от истинско обвързване, докато междувременно се отдава на интелектуални шаради със собствения си живот, и - което е още по-тъжно - с живота на други хора, най-вече на един човек.
Когато Жорж и Гувен (надявам се, че съм уцелила произношението) се срещат още като деца в бретонско селце, впоследствие привличането е моментално. Обаче са много различни - неговият занаят е морето, а тя иска интелектуален социален живот. Цялата им връзка от над 30 години е спорадични срещи за по десетина дни, понякога на разстояние години. И двамата се женят за други, но при все вечните различия и раздели, накрая пак се стремят един към друг.
Има нещо от Маргьорит Дюрас в сюжета и стила. Или просто в усещането. А усещането ми е, че често в една врзъзка, колкото и странно да криволичи, единият винаги обича повече и дава повече. В случая това беше Гувен, който в един момент просто прие нещата каквито са, спря да се опитва да се противи или да се опитва да променя, и прие Жорж каквато е - вечно търсеща извинения и разлики (класови, интелектуални, културни, по полов признак и какво ли не още), неспособна да се спре на нещо конкретно в никоя житейска област, но снобски уверена в превъзходството си. Това, което тя започна да загрява чак накрая (и пак не съвсем), беше, че нейната опора в живота се вясваше максимум за по 2 седмици годишно, и то защото тя избра да бъде така. И докато беше “заета” да се самоизучава и да експериментира, беше способна да го прави именно защото все пак той винаги и безрезервно я подкрепяше. От началото до края. А навирилата нос високообразована, глезена и светска идиотка беше заета да търси граматически коректни изрази и да обяснява на него и себе си защо всъщност не си подхождат!
Така че давам ниска оценка заради абсолютно непоносимата героиня, разказваща в първо лице. Тук заглавието трябва да - момичета, никога, никога не пилейте този скъпоценен живот така! Иначе френските авторки умеят да закачат оголен нерв, спор няма. Но защо така мразят себе си, винаги ми е било голяма загадка, включително и за Маргьорит Дюрас.