Свети вълк

by Елена Алексиева

Една нощ от влака насред полето слиза самотен пътник. Вместо да стигне до морето, закъдето е тръгнал, той се озовава в нелегален рудник. В него учени-въглищари рамо до рамо с жителите на цял подземен град търсят въглища. Тук той среща своя другар, ученик и предател Колимечков. Докато копаят, земните недра са разтърсени от взрив. Пътникът и Колимечков тръгват да търсят срутването и неочаквано попадат на пищна циганска сватба в изоставените галерии. Един рудник, едно застаряващо село и една пропаднала църква - три кита, понесли оная мракобесна и шеметна смесица, която представлява сегашна България. През нея върви човек, непроницаем и странен, след когото нищо не е вече същото. Кой е той? Някой нов Исус, дошъл в земята на живите, за да ги промени в тяхната неизменност? Или просто избягал луд, помъкнал със себе си своята лудница?

Бойко Ламбовски: За разлика от повечето нашумели напоследък белетристични произведения, романът на Елена Алексиева е изцяло на съвременна тема, а знаем колко трудно се постига тя, когато липсва дистанцията на времето. „Свети Вълк“ е сред редките щастливи изключения. Не само защото като белетрист тя притежава забележителни качества. Алексиева и сред малцината днешни писатели, у които оригиналната дарба е в щастлива хармония с модерна литературна ерудиция. Покрай всичко останало тя притежава както умението да води повествователния наратив интересно и увлекателно, така и да надниква с безстрашен поглед в дълбоките метафизични пластове на човешкото съществование. При това прави тези неща с изключително внимание и към детайла наоколо, и към богатствата на писаната реч в различните ѝ психологически и диалектни измерения. Тези си възможности Алексиева не само демонстрира отново в настоящия си ръкопис „Свети Вълк“, но ги довежда до още по-магнетична белетристична симбиоза. Светлозар Желев: Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи.... Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба.

Genres: Bulgarian Literature, Fiction

406 pages, Paperback

First published January 1, 2018

About the author

Елена Алексиева е писател и преводач. Автор е на романите: „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Тя е тук“, „Нобелистът“ и „Свети вълк“; сборниците с проза: „Читателска група 31“, „Кой?“, „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“; драматургичните сборници: „Ангелски огън“, „Жертви на любовта“, както и „Бримка на сърцето“ – дебютна поезия.

Reviews

[Yoana · Rating 2 out of 5]

Елена Алексиева умее да пише, което за съжаление е отличителна черта в съвременния български литературен пейзаж. Според мен има характерен собствен почерк, който при това е много приятен за четене и показва немалко умение за майсторска работа с езика (като изключим склонността на места да пресилва метафорите - примерно доста ме дразни вътрешното монологизиране на еодушевени предмети като слънцето и къртача, стои някак инфантилно или насмешливо и изобщо ми се видя излишно). Като изключим това, фразата е красива, естествена, езикът е богат, има някои забележително изящни и съответно въздействащи природни описания, при това без усещане за самоцелност - играят заедно с повествованието и успешно създават атмосфера и отклик у читателя. Ясно ми е, че подобни поощрения са по-подходящи за ученици, които се учат да пишат, но за жалост дори такива основни писателски умения изпъкват на фона на състоянието на българската литература в момента и следователно си заслужава да се посочат.

Колкото до умението да се разказва, тук няма голяма заявка за такова. И този роман, макар и сравнително дълъг и общо взето с проследима повествователна нишка, като всичката дълга проза от съвременни български писатели, която съм чела, не успява да сглоби сюжет. Героите участват в някакви взаимодействия и случки, поръсени с разсъждения за живота (някои от които явно обживяни и съвсем не повърхностни), но между отделните части няма убедително сцепление, нито усещане за цялост. По-скоро стои като поредица от срещи и случки между набор от герои, функциониращи като поводи да се засегнат някакви по-големи теми - най-големите, разбира се, което също е типично за новата ни литература. Чудя се какво ще им стане, ако напишат книга за нещо малко, нормално и ежедневно и дали в Съюза на българските писатели на подписват клетва, че ще пипшат само за бог, съдбата, вселената и трагедията на човешката природа.

По мое мнение темите са засегнати повърхностно, малко декларативно (но не толкова зле както у Здравка Евтимова примерно) - един вид, да се изкажа и аз по тия така важни въпроси. Има няколко доста очевидни метафори за Прехода в България, поднесени с традиционната циничност, клиширани коментари за загубата на духовност и дехумнизиращия натиск на бедността и безпътицита. Тези мотиви обикновено се разгръщат с патетика и мелодрама, тук предпочетеният подход е на дистанцирана ирония, който обаче е не по-малко дразнещ, защото е също толкова кух. Ако човек не може да се ангажира с честно, лично отношение към дадена голяма тема, по-добре да не пише за нея. Колкото и забавни да са някои наблюдения над героите, колкото и остроумен да е на места вътрешният им диалог, това е едно голо упражнение по стил, когато му липсва автентично отношение, позиция, смелост.

Накратко за историята: един явно осовбоден от лудницата човек (очевидна месианска фигура) влиза за пръв път от десетилетия в "нормалния" свят и се чувства като извънземен в него. Среща различни хора по пътя си, включително крещящи расистки карикатури на няколко ромски герои, комично тъпи хора с власт (кмет и президент), един учен в екзистенциална криза, който се отказва от науката (подреденият, готово спуснат свят без няснота и несигурност свят) и става свещеник (хвърля се в нопознатото - вярата с отчаяна надежда след загубата на всичко, в което е вярвал по-рано; доста прозрачна метафора за България преди/след 1989), и две жени, едната от които, Богиня, за мен беше единственият последователно развит герой в книгата, движен от проследима вътрешна логика, а не удобно менящ се за целите на философския коментар.

Най-големият недостатък на романа обаче е, че е много скучен.

[Viktor Stoyanov]

Опитах. Опитах над пет пъти да я преборя и така и не можах да стигна средата. Нещо постоянно ме отблъскваше, връщаше топчето към мен, като да играя пинг-понг срещу шампион на орките от някоя долна земя, който ми отвръща с кирка, докато аз подавам с хилка за тенис.

Единственият герой, към който изпитах някакъв интерес, беше третостепенен - кондукторът в началото. Само у него видях някаква човешка плътност. Надявам се, да не сме се превърнали в безплътните циркови герои от фантазията на един луд. Но може и да бъркам.
Надявам се, останалите да сполучите повече с това пропадане в нелегалния подземен рудник.

[Deni Jane · Rating 3 out of 5]

Много сложна за коментиране книга. От една страна историята е интересна. Шантава, но интересна. Описва доста добре абсурдната българска действителност, в която всеки работи всичко и прави всякакви жертви и метаморфози, за да оцелее. От друга обаче, не ми хареса езиково. Твърде трудно се чете и това отблъсква хората. Това е изключително характерно за българските книги, да се четат тромаво и да се предизвикат тежки чувства в читателите. Което не ми харесва. Четох я месеци наред, просто защото никой от героите не ме грабна. Беше ми любопитно на къде ще ги отведе философската им изчанченост и всъщност това ме накара да я довърша. Не съжалявам, беше любопитно преживяване, сцените и персонажите бяха наистина странни. Но не е моят стил писане. Интересно е, че почти на всяка рецензия за българска книга го пиша това изречение. Аз ли си избирам кофти книги или българските писатели имат странни литературни наклонности?

[Regina Mortua · Rating 3 out of 5]

Това е роман-пътуване, който няма непременно да ви изведе на горната земя. Макар и да се срещнете с билейски фигури, с приказни животни и селски богини, ще разпознаете безпогрешно съвремието ни.
https://reginamortua.blogspot.com/202...

[Borislava Velkova · Rating 2 out of 5]

Това е някакъв майтап, нали?

Книгата е абсолютно същата като Вулкан чак до лайняната нишка. Хлабаво свързани притчи с общ хайлайт - нищожеството на човека, масови сцени като от картина на Брьогел, събиращи цялото ни общество, но тоя път по вертикала (от кюмюра до бога, където кюмюрът са буквално циганите 🫤), и типичният злоблив хумор. Дори писането тук разочарова, защото изглежда просто като правилно попълнени синтактични позиции.

Познавайки вече добре Елена Алексиева обаче, го приеимам не за слабост, а за метаебавка с всички, които биха потърсили поука в текста й; нещо като аферата Сокал, но в полето на литературата. Такова тълкуване се подкрепя от безразборните заемки от всичко, което може да се намери в селската библитека, които използва за мисловна и речева характеристика на уж месианската си фигура. Да не говорим за нелепите персонификации на машини или природни обекти и явления, които не вярвам да си позволи наистина, ами вероятно е включила, за да се присмее както на индустриалния, така и на патриотичния патос в литературата ни, а и изобщо. Сигурна съм, че може да се изровят още сто неща, ако ви се решава ребус.

Представям си я как стои на бюрото и работната лампа осветява кривата й усмивка, докато стреля с клавиатурата по всички тъпаци, които биха приели глупостите й сериозно, та-та-та... Аз обаче май нямам нужда да съм от приемащия край.

[Антония Апостолова · Rating 4 out of 5]

Елена Алексиева пише на умен и красив език, с изящно внимание към детайла, метафизична дълбочина на образите и прецизна ирония в подбора на думи. Това спасява нейния “Свети вълк” (изд. “Факел експрес”) от съдбата да бъде поредният балкански роман за маргиналното и низвергнатото, за пароксизмите на низшите и нищите, за изваденото от калта и подземията на живота.

Тъй като малко по-рано бях прочела “Зелените очи на вятъра”, лично за мен книгата на Алексиева се оказа по-доброто белетристично изпълнение на горното. Със сигурност нейното усилие постига по-сериозно проникновение, макар че и при нея ми липсваше достатъчно ускорение на наратива, по-голяма стегнатост на сцените и повече адекватност в някои от диалозите.

“Свети вълк” е своеобразен триптих, като в последната от трите глави героите пресичат пътищата си. Действието ги събира, развивайки се по вертикала - физически и духовен: то ни пренася от нелегален рудник под земята към повърхността на малко селище до новострояща се църва, която при символичния опит за обединение на горната и долната земя пропада...
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2kunBgM

[Silvia · Rating 2 out of 5]

След "Прекъсването на самсара" нямах търпение да прочета нещо друго от авторката. На панаира на книгата след разговор с представител на едно от издателствата за авторката си записах тази книга като задължително четиво. Може би над 5 минути слушах колко впечатляващ е романът и как всеки трябва да го протече.

Романът е странен и неразбираем. Определено трябва да му се даде време, да се осмислят всички парчета от пъзела. На места ми се стори твърде циничен, може и такава да е действителността в някои населени места, но какво беше цялостното послание накрая? Може би трябва да се опитам да я прочета втори път, а може би не е моята книга.

[Моника Гълъбова, Monika Galabova · Rating 5 out of 5]

Четох тази книга след препоръка, която предлагаше да я сравня с книгите на един от най-значимите унгарски автори в последните десетилетия, Адам Бодор. Дали, защото я четох най-вече през призмата на граничното, хетеретопичното и абсурдното, тотално се оттласнах от онзи нишка в нея, която проследява типично българското и която ни най-малко не я изчерпва. Елена Алексиева определено се забавлява, докато пише! Страхотна!

[Dessa]

време е да приемем фактите. не е моята книга.

[Дамян Рейнов · Rating 1 out of 5]

История – 2/10
Идея – 2/10
Изпълнение – 2/10
Интрига/Темпо – 1/10
Герои – 4/10
Стил на писане (За жанра) – 2/10
Eлементи на изненада – 2/10
Емоционален заряд – 1/10
Теми за размисъл – 8/10
Степен на оригиналност (за жанра) – 5/10