„Осиновени истории“ е книга за безумната емоция да срещнеш детето си; за неописуемото усещане да те прегърнат с любов; да бъдеш подкрепян и обичан… да подкрепяш и обичаш. За най-голямото щастие да си нечия майка, нечий баща… За осъзнаването, че тежките изпитания по пътя към родителството са били единствено насочване към детето, което те е чакало да го намериш.
За трудното прозрение, че най-голямата ти болка – да бъдеш оставен, е и най-голямата ти радост – да намериш своето семейство. Това е книга за осиновени, за осиновители и за биологични родители – триъгълник на болка, сила и любов.
Тези двайсет и една лични истории са илюстрация каква палитра от емоции събужда процесът на осиновяването и доказателство, че всеки сам е отговорен да се бори за щастието си. Сред тях са Жени и Дидо, които чакат дванайсет години, за да станат родители; Диана – първата българка, официално осиновила дете от Азия; Росица, която едва на четирийсет среща близначката си; Петя, намерила дъщеря си след трийсет и една години търсене; Гери и Тишо – близнаци от различни биологични родители; Величка, която става майка за един ден; Лия – осиновена от снимачната площадка на телевизионна пиеса на Недялко Йорданов; Деси, която едва на трийсет се осмелява да пита за истината; Мира, която търси майка си и до днес; Поли и Николай, които преминават през най-голямата травма, за да стигнат до щастието; Дора, която учи как гневът може да бъде превърнат в благодарност.
Безапелационни 5 звезди! Прекрасно прочетена от Мариана Векилска!
Книгата е абсолютно задължителна за родители, които са осиновители или им предстпи да станат. Дава много ясен поглед и изключително ценна информация, както и запознава с различните гледни точки.
Препоръчвам я на всички, които искат да се докоснат до емоцията,. Мен определено ме разплака.
"Много хора възприемат стъпката с осиновяването като хапче за зачеване. Знам, че някои казват: „Вие сега осиновете, а после ще си родите ваше!“ Това е вбесяващо отношение. Какво значи „ваше“? Осиновените деца са повече от „наши“. Те са „най-нашите“ деца."
Ако за първи път попадате на заглавието на книгата на Бела Чолакова и се чудите дали то представлява метафора, отговорът е „не“. Тъкмо за триадата осиновени деца-осиновители-биологични родители става въпрос в „Осиновени истории“ (изд. „Труд“). И сега може би си казвате – супер, вероятно е интересна, но темата не ме касае по никакъв начин. Нека я четат хората, които са запознати и са го изживели лично. Ако сте си го помислили, моля прочетете ревюто докрай, защото мисля, че сборникът е тъкмо за вас!
„Осиновени истории“ съдържа двайсет и една от най-удивителните човешки съдби, които са достигали до мен. И тук не става въпрос за брилянтен сценарий или сюжет на роман, а за истинските разкази на хора с драматичен житейски път. Само тук използвам думата „драматичен“, и то не за да им придам сензационност, а защото те са изключително трогателни, до една пропити от болка и от безпрекословна обич.
Темата за осиновяването не е лично свързана с мен, нито с някого от прякото ми обкръжение, затова и заглавието не докосна на подсъзнателно ниво струна в душата ми. По-скоро взех рационалното решение да прочета книгата, предимно заради отличните впечатления, които имам за Бела като журналистка и авторка в „Аз чета“. Тъкмо защото темата ми е непозната обаче бях пленена от споделените истории, за които Милена Златарова изключително точно пише, че не могат да се преразкажат, а единствено да се съпреживеят.
Със сигурност няма да ви отнема и частица удоволствие от личното запознаване със сборника, но искам да споделя с вас някои от силно впечатлилите ме елементи, както и новите неща, които научих от него.
Първо, достоен за уважение и много близък до моето светоусещане е призивът от страна на осиновители, че те не са герои, които са се жертвали в името на благородна кауза. Аз също смятам, че тези хора нямат никаква нужда да бъдат въздигани на пиедестал, а да бъдат възприемани като точно толкова обикновени, колкото и останалите родители. Всичко друго предполага някакво специално отношение, или с други думи – изключване от цялото. Крайно време е обществените нагласи да се синхронизират с времето, в което живеем, не мислите ли?
Друга основна тема е тайната. Трябва ли осиновеното дете да живее в неведение относно събитията, довели го до новите му родители? Има ли период, в който подобна тайна се счита за здравословна? Категоричната препоръка на много осиновени (вече възрастни) деца, както и на осиновителите им, е, че няма място за криене на истината, защото тя не съдържа абсолютно нищо срамно. По-важен обаче е фактът, че премълчаването не само че не спестява травмата на детето, а гарантира болезнено осъзнаване в някакъв момент. В една от историите жена разказва, че като малка много е обичала сладкото. Докато рови в шкафовете у дома за скрит сладкиш, тя попада на листче, на което е написано, че е осиновена. Колкото и да се мъча, не мога да си представя шока, който е преживяла.
А ето какво възкликва една осиновителка, която разкрива истината пред вече отдавна порасналата си дъщеря: „За първи път от 35 години ще спя спокойно“.
Естествено, търсенето на биологичните родители също присъства във всички осиновени истории. Тук мненията са разнопосочни и ми беше интересно да прочета колко различно се възприема темата. Със сигурност няма правилен или грешен подход, нито пък авторката разкрива някаква формула. Факт е, че усещането за родова принадлежност е необходимо за осигуряването на спокойно израстване, но е въпрос на личен избор дали и кога да се върнеш към непознатото минало. Процесът може да бъде много болезнен – някои от героите в книгата например споделят страха си от повторно отхвърляне.
Освен огромно емоционално значение знанието за произхода има и чисто практично приложение, за което не се бях замисляла като странична наблюдателка. Всички, отгледани от биологичните си родители, са в течение на наследствената си обремененост от болести и приемат тази информация за даденост. Но осиновените, на които тя не им се предоставя, са принудени да живеят в страх какво може да се случи с тях или с децата им. Благодарение на книгата разбрах за тази и други недомислици в законодателството ни, както и за борбата на Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ да се приемат важни промени.
Без да се замислям, нареждам „Осиновени истории“ сред едно от най-важните заглавия на 2018 г. Сборникът е способен да променя нагласи, да информира обществото по тема, засягаща хиляди, и да провокира съпричастност – една от любимите ми скрити сили на книгите. Непременно я четете и препоръчвайте – на хора, за които осиновяването е лична история, както и на непознатите като мен, за да отворите очите им.
Това е един сборник с истории, който ме ядоса, натъжи, стопли ми душата и ме накара да се замисля над няколко “табута” наложени в ограничената ни ценностна система. Ядосвах се най-много ми се струва и то не на факта, че майки изоставят децата си, а по- скоро на институциите и на гусната природа на човека. В същото време добротата у други хора, ме караше да ми стане хубаво на душата ♥️
Книга, към която човек не може да остане безразличен. Всяка една история представлява влакче от множество емоции. Интересно четиво за всеки, който се интересува от темата за осиновяването, дори и да не е пряк участник в тези процеси.
Прекрасна книга, истинска и разчувстваща. Не е толкова тежка, колкото предполагах, но със сигурност ме накара да се замисля как аз реагирам в някои ситуации
Книгата би била много полезна за кандидат-осиновители, въпреки че ще е интересна и за широк кръг несвързани с въпроса читатели, тъй като историите са силни.
Доколкото книгата преследва някаква някаква убеждаваща цел, то те са две: да не се крие осиновяването от осиновените и да изисква разрешаването на законово ниво достъпа до информация относно биологичния им произход, тъй като към момента такъв се отказва на 90% от подалите молби до съда.
Наред с горните са засегнати и част от другите щекотливи въпроси относно осиновяването. Може би не е обърнато достатъчно внимание на "слона в стаята", а именно че значителна част от децата в регистъра са от ромски произход. Това е основния казус за болшинството осиновители. Проблем е, защото има хора, които изобщо не стартират процеса за осиновяване, защо��о не вярват, че могат да осиновят етническо българче, други хора, които не биват избрани за 2-те години, защото са вписали, че държат детето да бъде от "български етнически произход", трети отказват здраво, право, усмихнато дете, защото е с ромски черти. Да напишеш "да не е от ромски произход" не би се приело добре, затова е и измислена и фразата "да няма изразителни етнически черти". Истината е, че бременни ученички от добри семейства може би вече няма, а ромските деца имат същия потенциал, каквито имат и връстниците им от други етноси да станат говеда.
Книгата е изключително вълнуващо и разтапящо четиво. Нямах усещането, че чета трудна, нехудожествена литература, може би защото разказаните истории са толкова различни една от друга. Фаворит ми е историята за близнаците от различни майки, тя като че ли ми направи най-голямо впечатление.
Интересно ми беше да прочета и за проблемите свързани с тайната на осиновяването и произхода и нуждата от промени в Семейния кодекс. Това беше може би единствената позиция, по която всички интервюирани бяха единодушни.
Книгата се чете бързо, написана е добре и оставя приятно чувство след затварянето на последнатата страница, дори и да не се интересувате лично от материята на осиновяването.
Пречистваща. Информираща. Вдъхновяваща. Изключително силна. Задължителна книга. И не е неприятна, не е страшна, както се опасявах... Напротив. Да, в "Осиновени истории" има много тъга, преливаща се в душата на слушателя още при първите разкази, но после тя изхвърча като тапа и слушателят вероятно, като мен, ще се почувства като прероден, пречистен. Нов човек и по-благодарен. Надявам се, и по-благороден.
Една от най-силните книги, които съм чела някога. Всяка история идва със собствената си поука и никой не твърди, че е открил формула в живота. Осиновителите са просто родители, които имат един страх в повече от другите родители. Осиновените са хора, от които винаги нещо ще липсва (т.е. едно нещо повече, отколкото на всеки, отгледан от биологичните си родители). А тези, които са оставили дете за осиновяване... Техните съдби като че ли са най-тежки, защото при тях винаги има страх или разкаяние. От жената, която е била принудена от родителите си да изостави детето си до онази, която крие от съпруга си миналото си и сменя работата си, след като детето, което е родила, се свързва с нея. Има една фраза, която се запечата в ума ми: "Осиновителите са единствените хора, които са одобрени да бъдат родители." И макар, че всяка история има своята неповторима сила, някак най-живо си представям историята на жената, на която и звънели на домашния телефон веднага да отиде и да занесе някакви документи, за да могат да вкарат делото в съда на същия ден, за да се гледа на следващия, а тя се забавила след работа, защото минала през магазина. И как пред къщата я чакала майка и/ свекърва и, за да я изпрати веднага и да не губят време, а след това се събрали всички съседи и роднини и за една нощ пребоядисали всички стаи, сглобили детското легло, измили всяка посуда и всяка част от къщата, а пералнята не спряла да се върти, за да изпре всички дрешки, приготвени за новия член на семейството. Разбира се представена е и силата на децата, които са изправени пред грубостта на живота. "Ти си осиновен", опитват се да засегнат едно от децата. "А ти си просто роден", отвръща това дете. И това мисля, че е най-добрата защита не само на себе си, но и на родителите, които са избрали да поемат този път. Книгата е прекрасна, защото всъщност нищо в нея не е измислица. Събрала е картини от нашия живот, а от нас зависи да се вгледаме в тях и да ги приемем като нещо нормално.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Книга, която чрез истории разкрива тайнството на осиновяване, страданията, радостите, възможните успехи и неуспехи на трите страни в процеса... Като същевременно показва колко погрешно е все още общественото мнение за осиновените, биологичните родители и осиновяващите. Тази книга е за всеки човек, без значение дали с деца или без, осиновен или не. Понеже учи на човещина и същевременно разкрива проблемите на законодателната система у нас. Историите докосват дълбоко в сърцето и стоплят.