Три пиеси

by Нинко Кирилов

Преплитането между виртуално и реално в трите драматургични текста спомага за предаването на усещането за бавно изчезване на човешкото и за болезненото наличие на отчуждение и тъга. Тук ще откриете както свободна игра и иронично прекрояване на традицията, така и овладяно, уверено, концентрирано и изчистено в лаконичността си писане.
И все пак, твърдят пиесите, животът би могъл да бъде нещо повече от игра на думи или размяна на отработени по алгоритъм реплики.

Стефан Иванов

Paperback

Published December 7, 2018

About the author

Нинко Кирилов е автор на книги с поезия, проза и драматургия. Публикуван е във вестници, списания, онлайн издания, поетични и прозаични сборници, алманаси и антологии. Носител е на награди за поезия и кратка проза. Негови текстове са превеждани на английски, немски, италиански, испански, полски, гръцки, сръбски и черногорски.

Reviews

[Антония Апостолова]

Светът в “Три пиеси” на Нинко Кирилов (изд. Black Flamingo, 2019), е свят, в който диалогичността се е разпаднала на бъбриви монолози. Да, тези пиеси са някак особено, болезнено приказливи, колкото и да е странно да се каже това за жанр, в който диалогът е всичко, но именно това ни позволява да усетим говоренето в съвременния свят, включително виртуалния, едновременно като патология и компенсаторен механизъм на затворили се в себе си съзнания. Като нещо, което трябва да замаскира промеждутъците в този атомизиран, отчужден, все по-самотен свят - такъв какъвто го вижда авторът.

Трите пиеси в сборник се въртят около отношенията в съвременни двойки - и случили _се, и _неслучили се - статут, който непрекъснато е поставян под съмнение. Защото какво изобщо е осъществена двойка? Коя близост е легитимна? В кой свят - реалния или виртуалния - имаме повече възможности да бъдем автнтични и сродни на себе си и другия?

В първата и най-дълга пиеса - “Концерт за струнни инструменти в ре минор” Лир и Лира отдавна живеят заедно, стигнали са в отношенията си до това той да “искам да се самоубия заради нея и не мога да се самоубия пак заради нея”, а тя - да възприема като противно феминизиране неговата доброта, любезност и внимание и да копнее да предизвика у него грубостта, насилието и хищничеството, които свързва с проявлението на мъжкото.

Този антифеминистичен дух и инициираният от самата героиня сексизъм изпълват цялата творба. Тук само правя вметката, че според първата международна дефиниция на сексизма, приета от Съвета на Европа, „обикновеният сексизъм е част от един континуум на насилие“. На фона на ширещото се насилие над жените представената в пиесата психология на връзката звучи като негово опасно рационализиране и оправдание; нещо повече - като нещо, за което жените сами настояват, а мъжете, искат или не, трябва да предоставят.

В пиесата именно жените, като Лира, са тези, които мечтаят и молят за упражняване на власт и насилие над тях, защото смятат, че така ще могат да усетят женствеността си, да възбудят страстта си и да “освежат” отношенията си. Познатият израз, че “жените сами си го просят”, тук е буквализиран: Лира моли Лир да й удари (чувствен) шамар и търси начини да го предизвика - така, както дълбоко травмирани хора си нанасят разрези, за да почувстват… (тук може да се сложи различна дума). Жените изглежда сами делегират изборите си на мъжа, сами го учат, че посегателствата и ревността към тях са всъщност доказателства за любовта към тях.
Прочетете продължението на ревюто тук: https://bit.ly/36Yqrzl

[5centreview · Rating 5 out of 5]

Брилянтно :)