What do you think?
Rate this book
Разкази и повести
Това издание има за цел да преоткрие Константин Константинов като белетрист. В хронологичен ред са включени произведения и от петте му сборника с разкази и повести („Към близкия“, „Любов“, „Трета класа“, „Ден по ден“, „Седем часът заранта“), някои от които не са преиздавани след първото им публикуване. Книгата представя близо три десетилетия от творческия живот на писателя и проследява неговото изграждане като разказвач: от ранните кратки, импресионистични повествователни форми до зрелите му творби, в които се заявява като забележителен майстор на психологическия разказ.
Включените в сборника разкази и повести са обединени от темата за пътя и пътуването: пространствено, духовно, емоционално. Пътуване към себе си и към неизбродимите светове на другите.
Включените в сборника разкази и повести са обединени от темата за пътя и пътуването: пространствено, духовно, емоционално. Пътуване към себе си и към неизбродимите светове на другите.
384 pages, Hardcover
First published January 11, 2019
47 people want to read
About the author
Константин Константинов
51 books2 followersКонстантин Илиев Константинов (1890-1970) е български писател и преводач, автор на разкази и пътеписи, на детска литература, както и на един роман („Кръв“, 1933). В историята на българската литература Константинов остава преди всичко с разказите си, в които най-добре се изявява пестеливият му, точен стил, умелото структуриране на сюжета и тънкият усет към психологията на героите.
Константин Константинов е роден в Сливен на 3 август 1890. Завършва Правния факултет (1911) на Софийския университет. Запознава се в Париж със символиста Николай Лилиев. Работи като съдия и адвокат.
През 2004 г. на негово име в Сливен е учредена националната литературна награда „Константин Константинов“.
Константин Константинов е роден в Сливен на 3 август 1890. Завършва Правния факултет (1911) на Софийския университет. Запознава се в Париж със символиста Николай Лилиев. Работи като съдия и адвокат.
През 2004 г. на негово име в Сливен е учредена националната литературна награда „Константин Константинов“.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
September 11, 2020
500 звезди!
„исках да бъда българин с европейско съзнание и европеец с българско съзнание.“
От корицата на новото издание на „Колибри“ гледа мъж с елегантни и меланхолични черти. Това е Константин Константинов, доскоро непознат за мен автор, чиито разкази и новели ме уцелиха директно в сърцето.
Къде и защо са крили толкова време този голям писател от нас?
Със силно поетичен стил, Константинов е другарувал с Димчо Дебелянов и се е възхищавал от поезията му – дотам, че благодарение на него посмъртно излиза стихосбирката на поета с негов предговор. Стилово двамата ми се струват да са много близки. Константинов е Дебелянов в проза. У него има нещо и от идеализма на Херман Хесе, и от лиризма на Стефан Цвайг, и от градската меланхолия на Вутимски.
Толкова човешка и топла литература не бях чела отдавна. Няма и полъх от цинизъм и модерност. Твърдо съм убедена, че произведенията в „Разкази и повести“ са от тези книги, които ни правят по-състрадателни и човечни хора.
Константинов е обърнал внимание на всичко – от дребните битови грижи на селянина до неясните романтични копнежи на градския интелигент. София и селото след Първата световна война, националните мащаби на обезверяване и покруса, плахото търсене на нов идеал, спекулата, евтините забавления, новите богаташи, натрупали състояние от пресни-пресни трагедии. Всичко това предадено с топъл, интимен, нежен рисунък, от който ти става драго, но и доста мъчно.
Образите са невероятни – полуслепият старец, майстор на метли, който седи измръзнал на гаровия перон, българският художник, който се препитава с портрети на магнати във Венеция, симпатичната проститутка от хотел „Централ“, продавача на книги, намерил лоши купувачи на една софийска вечеринка, и онези дами с „подстригани коси“, „начервени устни“ и „подсенени очи“ – фаталните жени на София след войната.
Константинов обръща внимание на човека и мъничката му, крехка съдба, личната мъка, която, за тоя, който я носи, е гигантска. Всеки е важен, всеки има място на огромната земя, няма степенуване на мечтите, няма йерархия на грижите. На страниците е Българинът отпреди 1944 г. – стеснителен, плах, посвоему обичлив, с една много проста и грубовата доброта.
Константинов виртуозно редува простонародна реч с маниерния говор на градските буржоа, а природните описания са сочни и чувствени. Истински, голям писател.
Не мога да опиша колко се влюбих в тази книга.
„пътят, през който са минали двама, винаги е пагубен за самотния.“
„Пазете се от безчувствието. Тая болка е живот.“
„А усилни години дойдоха, оредя земята ни от хора - и сега най-много ни трябват“.
„исках да бъда българин с европейско съзнание и европеец с българско съзнание.“
От корицата на новото издание на „Колибри“ гледа мъж с елегантни и меланхолични черти. Това е Константин Константинов, доскоро непознат за мен автор, чиито разкази и новели ме уцелиха директно в сърцето.
Къде и защо са крили толкова време този голям писател от нас?
Със силно поетичен стил, Константинов е другарувал с Димчо Дебелянов и се е възхищавал от поезията му – дотам, че благодарение на него посмъртно излиза стихосбирката на поета с негов предговор. Стилово двамата ми се струват да са много близки. Константинов е Дебелянов в проза. У него има нещо и от идеализма на Херман Хесе, и от лиризма на Стефан Цвайг, и от градската меланхолия на Вутимски.
Толкова човешка и топла литература не бях чела отдавна. Няма и полъх от цинизъм и модерност. Твърдо съм убедена, че произведенията в „Разкази и повести“ са от тези книги, които ни правят по-състрадателни и човечни хора.
Константинов е обърнал внимание на всичко – от дребните битови грижи на селянина до неясните романтични копнежи на градския интелигент. София и селото след Първата световна война, националните мащаби на обезверяване и покруса, плахото търсене на нов идеал, спекулата, евтините забавления, новите богаташи, натрупали състояние от пресни-пресни трагедии. Всичко това предадено с топъл, интимен, нежен рисунък, от който ти става драго, но и доста мъчно.
Образите са невероятни – полуслепият старец, майстор на метли, който седи измръзнал на гаровия перон, българският художник, който се препитава с портрети на магнати във Венеция, симпатичната проститутка от хотел „Централ“, продавача на книги, намерил лоши купувачи на една софийска вечеринка, и онези дами с „подстригани коси“, „начервени устни“ и „подсенени очи“ – фаталните жени на София след войната.
Константинов обръща внимание на човека и мъничката му, крехка съдба, личната мъка, която, за тоя, който я носи, е гигантска. Всеки е важен, всеки има място на огромната земя, няма степенуване на мечтите, няма йерархия на грижите. На страниците е Българинът отпреди 1944 г. – стеснителен, плах, посвоему обичлив, с една много проста и грубовата доброта.
Константинов виртуозно редува простонародна реч с маниерния говор на градските буржоа, а природните описания са сочни и чувствени. Истински, голям писател.
Не мога да опиша колко се влюбих в тази книга.
„пътят, през който са минали двама, винаги е пагубен за самотния.“
„Пазете се от безчувствието. Тая болка е живот.“
„А усилни години дойдоха, оредя земята ни от хора - и сега най-много ни трябват“.
April 6, 2024
„Когато градът остава назад и напред се простре пак белият път, над полето с вечерни сенки още дълго се носи златистото видение на тоя радостен ден.“
Чудесно ново издание с подбрани разкази и повести на Константин Константинов, което ми достави огромна читателска наслада! Той е прекрасен български писател и заслужава много повече популярност, тъй като е създал творби на световно ниво, използвайки изключително лиричен и елегантен изказ... Преди това бях чел от неговото творчество единствено съвместния му роман със страхотния Светослав Минков - „Сърцето в картонената кутия“, който също много ми допадна, но след прочита на този сборник вече абсолютно се превърнах в почитател и на Константин Константинов. От всички разнообразни и емоционални истории, може би най-силно ми въздейства повестта „Буря“. Мисля, че четенето на тази книга се съчетава идеално със слушане на джаз музика!
„Вечерта разстила своите сенки над земята, вечерта милосърдно слага мека длан на всяка рана. Заглъхва всяка суета, замира всеки крясък, задрямват рътлини и поля, води и дървеса.
Спри под тоя прозорец и се прислушай:
Ти пак се излъга, мое бедно сърце, и тръпнеш от радостта на своята нова измама.“
Чудесно ново издание с подбрани разкази и повести на Константин Константинов, което ми достави огромна читателска наслада! Той е прекрасен български писател и заслужава много повече популярност, тъй като е създал творби на световно ниво, използвайки изключително лиричен и елегантен изказ... Преди това бях чел от неговото творчество единствено съвместния му роман със страхотния Светослав Минков - „Сърцето в картонената кутия“, който също много ми допадна, но след прочита на този сборник вече абсолютно се превърнах в почитател и на Константин Константинов. От всички разнообразни и емоционални истории, може би най-силно ми въздейства повестта „Буря“. Мисля, че четенето на тази книга се съчетава идеално със слушане на джаз музика!
„Вечерта разстила своите сенки над земята, вечерта милосърдно слага мека длан на всяка рана. Заглъхва всяка суета, замира всеки крясък, задрямват рътлини и поля, води и дървеса.
Спри под тоя прозорец и се прислушай:
Ти пак се излъга, мое бедно сърце, и тръпнеш от радостта на своята нова измама.“
January 23, 2022
О, някои от разказите ми доставиха изключиелно удоволствие. Очевидно К. Константинов е бил много изискан и фин човек, същото личи и в стила му. (Разбира се, не всички разкази са включени в този сборник, а от включените пък два-три не можах нито да усетя, нито да харесам).
Смятам, че е успял да обедини българското и европейското в творческата си самоличност. Творбите му са много деликатни. Всъщност в редица разкази не сюжетът е основното, а надсюжетната неотменимост на дълбоките усещания и мисли, характеризиращи битието на човека. И чувствата, особено онези неуловими чувства на неудовлетвореност и потайни сили, които се вихрят в съществото и избликват навън най-често неканени и от засада. Но там, където има изявени сюжети, те са страхотни. Ужасно много ми хареса способността на Константинов да въвежда в разказите си хора с истинско минало, което е ключ в изграждането на тази литературна форма във вида, в който той я е виждал.
Бях писала, че няма по-голямо удоволствие от това да четеш интелектуалци; сега с евъзползвам да кажа същото и за чувствителните и изтънчени личности, какъвто е и Константин Константинов.
Смятам, че е успял да обедини българското и европейското в творческата си самоличност. Творбите му са много деликатни. Всъщност в редица разкази не сюжетът е основното, а надсюжетната неотменимост на дълбоките усещания и мисли, характеризиращи битието на човека. И чувствата, особено онези неуловими чувства на неудовлетвореност и потайни сили, които се вихрят в съществото и избликват навън най-често неканени и от засада. Но там, където има изявени сюжети, те са страхотни. Ужасно много ми хареса способността на Константинов да въвежда в разказите си хора с истинско минало, което е ключ в изграждането на тази литературна форма във вида, в който той я е виждал.
Бях писала, че няма по-голямо удоволствие от това да четеш интелектуалци; сега с евъзползвам да кажа същото и за чувствителните и изтънчени личности, какъвто е и Константин Константинов.
May 16, 2021
Константин Константинов (1890-1970) е забележителен, той е белетрист, есеист, преводач, художествен критик, той е важна част от литературния и културния живот на България в началото на миналия век, сборникът на Колибри е събрал най-доброто от цялостното му творчество и започва с чудесен предговор, който запознава подробно с биографията на Константинов. Роден в Сливен, градът е изваян като спомен с много носталгия и тъга в част от разказите му:
"Всеки камък, всяка стряха, всеки завой ти е познат и струва ти се всичко изведнъж ще се усмихне и ще те приветства. Но улиците са пусти и странно безучастие зее от пустите прозорци. ... Какъв е тоя нов, непознат град? Същото място, същите стари акации, същите ниски скромни къщици, варосани в бяло със сини и сиви первази, но какво дирят сред тях, тук-там тия високи, ярко боядисани сгради с глупави кубета, със зелени веранди... Чешмата на ъгъла, съградена от божигробски поклонник, е пресъхнала и в мраморното корито е струпана смет. ... И колкото по се задълбочаваш, смаян и настръхнал, струва ти се, че отдавна вървиш из чужд град." Завръщането е болезнено, животът и хората се променят, новото време се опитва да се намести и да замени старото и между двете се получават пукнатини, автомобилите заменят колите с впрегнати животни, жената търси своето място в светския живот, с прическа, дързък поглед и "подсенени очи" тя вече не е част от стария патриархален свят, в нея често има едно непостоянство или точно напротив чиста и дълбока обич, която ще остане непроменена от времето.
Героите и случките, които срещаме из разказите са много разнообразни, показват и селския, и градския живот, в много пъстра палитра, всеки със своите радости и грижи.
Разказите са стегнати, много поетични, като на бърз кадър се срещаме със случайни хора, разбираме тяхната история и после отминаваме, както влакът напуска гарата и оставя слезлите на перона и продължава нататък.
В някои от героите се усеща една меланхолия, тъга, изгубеност, политическия живот и войните оставят своя отпечатък, макар да не се пряко споменати, военните картини присъстват в няколко разказа на заден план.
Дори и най-низките човешки страсти са разказани деликатно, когато във физическата близост няма емоция и топлина, след нея остава само празнота, едно чувство на неудовлетвореност и даже на отвращение, тогава изплуват онези скрити страсти и в човека се появява нещо животинско.
Животът е като представление, Панаир, хората играят, усмихват се, крият тъга, сменят маски, а накрая остава самотата и умората на артиста зад сцената, голата същност със всички съмнения и копнежи.
"Един празничен ден, когато сърцето иска да заключи цялата вселена в една-едничка гънка на земята и да се стопи в простата радост на последната хижа. Когато животът показва само своето усмихнато лице и сърцето забравя, че животът не е еднолик. ...
В здрача на падналата нощ ти поемаш отново своя стръмен път. Ти бързаш да отминеш и забравиш. Ти търсиш в сърцето си ведрата утринна радост, но напразно. Животът показа своето второ лице и оставя в устата ти тръпчивия вкус на пепел. "
Абсолютно всички разкази ми харесаха много, и пак ще се връщам да препрочитам любими моменти.
"Всеки камък, всяка стряха, всеки завой ти е познат и струва ти се всичко изведнъж ще се усмихне и ще те приветства. Но улиците са пусти и странно безучастие зее от пустите прозорци. ... Какъв е тоя нов, непознат град? Същото място, същите стари акации, същите ниски скромни къщици, варосани в бяло със сини и сиви первази, но какво дирят сред тях, тук-там тия високи, ярко боядисани сгради с глупави кубета, със зелени веранди... Чешмата на ъгъла, съградена от божигробски поклонник, е пресъхнала и в мраморното корито е струпана смет. ... И колкото по се задълбочаваш, смаян и настръхнал, струва ти се, че отдавна вървиш из чужд град." Завръщането е болезнено, животът и хората се променят, новото време се опитва да се намести и да замени старото и между двете се получават пукнатини, автомобилите заменят колите с впрегнати животни, жената търси своето място в светския живот, с прическа, дързък поглед и "подсенени очи" тя вече не е част от стария патриархален свят, в нея често има едно непостоянство или точно напротив чиста и дълбока обич, която ще остане непроменена от времето.
Героите и случките, които срещаме из разказите са много разнообразни, показват и селския, и градския живот, в много пъстра палитра, всеки със своите радости и грижи.
Разказите са стегнати, много поетични, като на бърз кадър се срещаме със случайни хора, разбираме тяхната история и после отминаваме, както влакът напуска гарата и оставя слезлите на перона и продължава нататък.
В някои от героите се усеща една меланхолия, тъга, изгубеност, политическия живот и войните оставят своя отпечатък, макар да не се пряко споменати, военните картини присъстват в няколко разказа на заден план.
Дори и най-низките човешки страсти са разказани деликатно, когато във физическата близост няма емоция и топлина, след нея остава само празнота, едно чувство на неудовлетвореност и даже на отвращение, тогава изплуват онези скрити страсти и в човека се появява нещо животинско.
Животът е като представление, Панаир, хората играят, усмихват се, крият тъга, сменят маски, а накрая остава самотата и умората на артиста зад сцената, голата същност със всички съмнения и копнежи.
"Един празничен ден, когато сърцето иска да заключи цялата вселена в една-едничка гънка на земята и да се стопи в простата радост на последната хижа. Когато животът показва само своето усмихнато лице и сърцето забравя, че животът не е еднолик. ...
В здрача на падналата нощ ти поемаш отново своя стръмен път. Ти бързаш да отминеш и забравиш. Ти търсиш в сърцето си ведрата утринна радост, но напразно. Животът показа своето второ лице и оставя в устата ти тръпчивия вкус на пепел. "
Абсолютно всички разкази ми харесаха много, и пак ще се връщам да препрочитам любими моменти.
February 2, 2022
"Това, което е преходно, и това, което е трайно, не са в същия джоб на жилетката"...
Винаги нещо ми е липсвало между темата за българското село и тази за българския град, ако говорим за времето малко след освобождението. Любимият ми период, както съм споменавала и преди - една различна България, която е по свой си начин уникално явление.
Липсата е запълнена от този позабравен сякаш автор. Константин Константинов рисува един прекрасен, дъхав свят, независимо дали се намира на село или в града... или дори в чужбина. Изискан, богат на чувства и емоции език има този автор. И макар и по задължение светът в разказите му да е повече трагичен (българската литература трябва да е трагична, за да бъде призната, това е мое наблюдение още от ранна детска възраст), аз трудно ще го забравя. Радвам се, че по някакъв начин се сблъсках с него именно сега.
Винаги нещо ми е липсвало между темата за българското село и тази за българския град, ако говорим за времето малко след освобождението. Любимият ми период, както съм споменавала и преди - една различна България, която е по свой си начин уникално явление.
Липсата е запълнена от този позабравен сякаш автор. Константин Константинов рисува един прекрасен, дъхав свят, независимо дали се намира на село или в града... или дори в чужбина. Изискан, богат на чувства и емоции език има този автор. И макар и по задължение светът в разказите му да е повече трагичен (българската литература трябва да е трагична, за да бъде призната, това е мое наблюдение още от ранна детска възраст), аз трудно ще го забравя. Радвам се, че по някакъв начин се сблъсках с него именно сега.
October 12, 2019
Константин Константинов: "Разкази и повести", съставител Владимир Игнатов, ИК Колибри, 2019
Това ще е моят принос към дискусията за българската класика. Дълго мислих и аз и след години терзания признавам, че и мен "Под Игото" изобщо не ме впечетлява. Прочетох я наскоро отново с дължимия респект. Но даже отчитайки всички аспекти, време, робство и т.н. стигнах до извода, че сме се хванали здраво за "Под Игото" просто защото си нямаме нищо друго от това време. Липсват ни тези 500 години, къде ли не, но особено в литературата. Това е лошата новина!
Добрата новина обаче е колко бързо сме наваксали след 1878, колко бързо са растяли градовете ни, особено любимата ми София, придобивайки европейски вид...на останките от които се радваме и днес. Но това е друга тема.
Добрата новина е, че през 20-30 години се е родило перо на световно ниво в българската литература: Константин Константинов.
Срамувам се, и аз не бях чувала за него. Живял и творил е 1890-1970. Четейки неговите разкази и повести, събрани с много любов и акуратност от Владимир Игнатов, за първи път, признавам, че имах чувството, че този български автор преведен на други езици може да се сравни с най-големите в световната литература от онова време.
Имаме си наш Стефан Цвайг, изключителен психолог, импресионист, а никой не знае за него. Плаче ми се направо от гняв и болка. Но пак сами сме си виновни. Както пише на корицата Константин Константинов е "...постепенно изтласкан в културната периферия през социалистическия период."
Загубили сме за съжаление нещо изключително ценно! Колко ли още неща е щял да напишеш Константин Константинов, ако не се беше случила 1944.
Браво на Колибри за това издание, което по техни думи:"има за цел да преоткрие Константин Константинов като белетрист." За мен абсолютно за успели, въпреки скучната корица, напомняща учебник по литература от 70 години. Снимката на този загадъчен, харизматичен човек трябваше да бъде представена по друг начин, за да привлече читателите, които заслужава.
Така че мене ако питате за любим класически български автор, моят отговор е категоричен. Вие си четете и препрочитайте Вазов, аз чакам с нетърпение Колибри да открие още от Константин Константинов!
Константин Константинов трябва да бъде прочетен от всеки и включен в учебниците по литература!
Константин Константинов: "Разкази и повести", съставител Владимир Игнатов, ИК Колибри, 2019
Това ще е моят принос към дискусията за българската класика. Дълго мислих и аз и след години терзания признавам, че и мен "Под Игото" изобщо не ме впечетлява. Прочетох я наскоро отново с дължимия респект. Но даже отчитайки всички аспекти, време, робство и т.н. стигнах до извода, че сме се хванали здраво за "Под Игото" просто защото си нямаме нищо друго от това време. Липсват ни тези 500 години, къде ли не, но особено в литературата. Това е лошата новина!
Добрата новина обаче е колко бързо сме наваксали след 1878, колко бързо са растяли градовете ни, особено любимата ми София, придобивайки европейски вид...на останките от които се радваме и днес. Но това е друга тема.
Добрата новина е, че през 20-30 години се е родило перо на световно ниво в българската литература: Константин Константинов.
Срамувам се, и аз не бях чувала за него. Живял и творил е 1890-1970. Четейки неговите разкази и повести, събрани с много любов и акуратност от Владимир Игнатов, за първи път, признавам, че имах чувството, че този български автор преведен на други езици може да се сравни с най-големите в световната литература от онова време.
Имаме си наш Стефан Цвайг, изключителен психолог, импресионист, а никой не знае за него. Плаче ми се направо от гняв и болка. Но пак сами сме си виновни. Както пише на корицата Константин Константинов е "...постепенно изтласкан в културната периферия през социалистическия период."
Загубили сме за съжаление нещо изключително ценно! Колко ли още неща е щял да напишеш Константин Константинов, ако не се беше случила 1944.
Браво на Колибри за това издание, което по техни думи:"има за цел да преоткрие Константин Константинов като белетрист." За мен абсолютно за успели, въпреки скучната корица, напомняща учебник по литература от 70 години. Снимката на този загадъчен, харизматичен човек трябваше да бъде представена по друг начин, за да привлече читателите, които заслужава.
Така че мене ако питате за любим класически български автор, моят отговор е категоричен. Вие си четете и препрочитайте Вазов, аз чакам с нетърпение Колибри да открие още от Константин Константинов!
Константин Константинов трябва да бъде прочетен от всеки и включен в учебниците по литература!
Sent from my iPad
December 14, 2022
3,5 звезди
Много ми харесва поредицата на издателство "Колибри" с разказвачи - Светослав Минков, Георги Стаматов, Константин Константинов, но комбинацията на цветове тук не ми се струва подходяща предвид изтънчения и чувствителен разказвач.
Разказите са спокойни, тихи, дълбаещи в душата на човек, но се усеща тревожност, страх за бъдещето. Любопитно е да бъде проследено творчеството на този писател, творил в едни драматични времена.
Много ми харесва поредицата на издателство "Колибри" с разказвачи - Светослав Минков, Георги Стаматов, Константин Константинов, но комбинацията на цветове тук не ми се струва подходяща предвид изтънчения и чувствителен разказвач.
Разказите са спокойни, тихи, дълбаещи в душата на човек, но се усеща тревожност, страх за бъдещето. Любопитно е да бъде проследено творчеството на този писател, творил в едни драматични времена.
March 22, 2025
Всъщност, прочетох разказите, поместени в изданието на ИК "Български писател" от 1957 г. и бързам да споделя:
Да четеш разказите на Константин Константинов е удоволствие, когато обаче те са поместени в почти 70-годишно издание, насладата от прочита е безмерна. 🥰
Да четеш разказите на Константин Константинов е удоволствие, когато обаче те са поместени в почти 70-годишно издание, насладата от прочита е безмерна. 🥰
Displaying 1 - 8 of 8 reviews