„Изкупителна жертва“ е превъзходен роман! Дафни дю Морие е съчетала елементи на напрегнат трилър и семейна драма по характерния за нея очарователен начин, пренасяйки читателите в приковаваща вниманието книжна атмосфера. Сложните отношения в голямо аристократично семейство несъмнено подтикват към размисли по морални теми, а пък възприемането и изучаването в мрачни ситуации на непознатата самоличност на двойника предизвикат силни емоции.
Действието в книгата се развива във Франция в годините след Втората световна война. Джон случайно се запознава със своя двойник Жан, който скоро изчезва и го поставя в изключително неловка ситуация. Главният герой трябва да се справи с ролята на френския граф и бизнесмен, за чиито личен живот и тайни от миналото няма никаква представа и внимателно трябва да проучи, за да не бъде разкрит. Оказва се, че Жан е избягал от сериозни финансови трудности, въвличайки Джон в страшно динамични и опасни премеждия...
„— Не съм преживял трагедия — промърморих. — Измъчва ме усещането, че съм неудачник.
— О, това ли било! Вие, аз, хората наоколо — всички сме неудачници. Тайната на спокойния живот е отрано да осъзнаеш този факт и да се примириш. След това престава да те вълнува.“
„Никой няма право да си играе с живота на хората, да се намесва в чувствата им. Всяка дума, поглед, усмивка, намръщване оказват влияние на ближните, предизвикват радост или омраза, всички човеци са свързани с верига без начало и край, затова борбата за съществуване на всекиго зависи от другия.“
„Прозорецът беше като рамка на пасторалната картина, изпълнена с мир и спокойствие, искаше ми се да бъда само зрител, не и участник, все едно съм пътник във влак, който гледа пейзажа, бягащ край вагона. От друга страна, именно тази безучастност, липсата на контакт с ближните бе причина за дълбокото ми неудовлетворение от досегашния ми живот.“
„Думите ѝ сякаш пробиха дупка в мълчанието. Странно, но излизаше, че с Мари-Ноел сме съюзници, обединяваха ни невинността ѝ и фактът, че не знаех мрачните семейни тайни.“
„— Мисля си, господин Жан, че за човек като вас, участвал в Съпротивата, войната е планирана и е нещо като игра, в която или ще победите, или ще се провалите. Обаче за ония, дето не участват в нея, е съвсем различно. Все едно да си в затвор, но без решетки, и не се знае кой е престъпник и кой — тъмничар, кой лъже и кой кого е предал.“
„Представих си как би се смял Жан дьо Ге, ако научеше в какъв капан съм попаднал. Трудно е да преглътнеш унижението, особено когато е предшествано от самодоволство.“
„— Е, не се съдете толкова строго. Понякога кокетничим, като се самокритикуваме. Казваме си: „Стигнах дъното, по-ниско не мога да падна“ и дори изпитваме удоволствие от затъването в мрака. За съжаление човек никога не стига дъното. Злото в нас е безкрайно… както и доброто. Всичко е въпрос на избор. Правим усилие да се изкачим или да паднем. Важното е да разберем накъде сме се запътили.
— Много по-лесно е да паднеш — казах. — Доказва го законът за земното притегляне.“
„Изминалите години, в които нямах право да надничам, сякаш се сляха в едно като яйцата, маслото и подправките. Вече не можеха да бъдат разделени, да бъдат проучвани поотделно. Бях отговорен за настоящето, не за миналото.“
„Внезапно разбрах, че симпатията ми към тях не е предизвикана от любопитство и от сантиментално увлечение към старомодните традиции, а от някакво по-дълбоко и съкровено чувство, от стремеж да осигуря добруването им, толкова силен, че ми причиняваше болка. Не целях да им осигуря щастливо бъдеще само за да спечеля уважението им, а най-странното беше, че обичах не само тях и хората от замъка, но и всичко неодушевено — хълма, чиито контури се очертаваха на фона на небето, стръмния песъчлив път, лозницата, пълзяща по стената на къщата на управителя на фабриката, дърветата в гората.“
„Металната завеса ме разделяше от замъка, не от Бела. Табуто не се отнасяше до нея. Светлината от прозореца ѝ бе като ръка, протегната за утеха, като символ на действителността. В този момент ми се струваше, че най-важното е да направя разлика между истинското и фалшивото, защото двете понятия ми се струваха еднакви.“
„— Искам да познаят щастието. Но не щастието според неговите представи, а онова, което е заключено в тях. Сигурен съм, че то съществува, Бела, виждал съм го за миг като проблясък на светлина или жажда, знам, че чака да бъде освободено.“