Update:
Колкото повече мисля за тази книга, толкова повече я възприемам като роман, не като реална автобиография. Твърде романизирана е. И е излязъл хубав роман. Но за реалността: личните преживявания на Марина звучат крайни редактирано и недостоверно, усеща се, че много неща са спестени, а други са напудрени за западната публика. Не, не затворничките, мъченията и разстрелите, не. А реалното затворничество на самата Марина. Тя звучи като доносник - доброволен сътрудник на службите, донасящ вероятно за другите затворници на управата. Не бих я съдила особено за това, в Иран опциите не са много. Религиозната и патетика звучи по-скоро като оправдание, отколкото като реалност. Но…като роман си ми харесва! Информативен и все пак вдъхва надежда. А главният герой е Али. Не е Марина.
Първоначално ревю
Избори, страшни и стари като света, в малко по-нова вариация. И за Марина, и за Али. Не е лесно да бъдеш човек. Да отстояваш правилните идеи и да направиш грешния избор. Да отстояваш грешните идеи и да направиш правилния избор… Да спасиш без да убиваш; да убиваш, за да спасяваш… Марина и Али са двете страни на една монета, опитващи се да отстоят справедливост и добро в този свят, но така различно, както са ези и тура…
Портретите на Хомейни и до днес са разлепени из Техеран на всяко кръстовище, а мавзолеят му блести с показно-натрапчиви златни кубета в покрайнините на столицата. Дано някога ги свалят и изгорят/сринат из основи, но често тъкмо фанатичните тирании дават своя дан в съответния религиозен култ, който се възпроизвежда като раково образувание отново и отново. От началото на света насам е все същото, само названията се менят.
За различните, съмняващите се, неподдаващите се, мислещите, променящите (се) светът рядко е приветливо място, особено ако е възходящ цикълът на възторг пред никога несъществувалото, пълно с опасни измислици “златно минало” или - не дай боже - към налагането на “единствения правилен морал”.
Иначе писателят в сянка, подпомогнал мемоара, е бил добър. Дори и не точно всеки факт да е 100% истина (някак го усетих на моменти твърде “романизирано” и “адаптирано за американци” и твърде много deus ex machina), посланията са важни.
——
Не знам дали е било изначално намерение на авторката, но главните герои на книгата са двама, не един. И след като я прелистих за втори път, още не мога да реша чия драма е по-голяма. Може би на онзи, който имаше смелостта да загърби старата борба, за да започне нова и не доживя да я довърши… За Марина - тя не ми изглежда докрай честна нито със себе си, нито с читателя, но се опитва. Не може да се очаква да бъде. Това са си нейните травми и нейната книга.