Чудомир (псевд. на Димитър Христов Чорбаджийски) е роден на 25.03.1890 г. в с. Турия, Старозагорска област. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (1913). Участва във войните, работи като гимназиален учител в Казанлък (1920-1933), специализира рисуване в Париж (1929-1930). До смъртта си (26.12.1967) е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. Член на Върховния читалищен съвет (от 1938). Първите му изяви в печата (1907) са карикатури и римувани злободневки, следват фейлетони, разкази, епиграми. Кратките хумористични разкази на Чудомир го правят изключително популярен, те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: „Не съм от тях“ (1935), „Нашенци“ (1936), „Аламинут“ (1938), „Кой както я нареди“ (1940), „Консул на Голо бърдо“ (1947) и др. Освен като писател и художник, Чудомир оставя име и като изследовател краевед, с изключителни приноси за музейното и читалищното дело.
Малко бяха разказите, които наистина ми се сториха смешни. За мен беше любопитна носталгията по един отминал начин на живот, но и откровения поглед към душевността на българина. Прочетох издание от 1971 година, от което най-много ми харесаха разказите от “Малко археология”, “Нещо за себе си” и “Из недовършената книга мама”.
Ето някои любими цитати:
“Чудех се, като остарея, какво ще правя, а аз щял съм да развъждам раци.”
“Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам: - Дайте ми да прочета нещо весело! Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник от моите разкази. - Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.”
“Чук-чук-чук. - Кой чука? - Ний, ний от Комитета за културни връзки с чужбина. - Какво обичате? - Придружаваме двама монголци. Бяхме в Търново, през Габрово, па се позабавихме горе на Балкана и закъсняхме, а трябва на всяка цена да видим музея. Такава ни е програмата. Да видим музея и да нощуваме в Пловдив. - Добре бе, другарю, но сега вече е десет часът без три минути и гробницата е вън от града, нашата програма пък е по това време да си лягаме. - Да, но ний бързаме за панаира. Утре се открива. - Ама и ний бързаме да се наспим, за да сме готови за работа утре. - Да, но гостите, монголците…”