Кърджалийско време

Избрани произведения #2

by Vera P Mutafchieva

“Кърджалийско време” е монографията, за която на публична защита Вера Мутафчиева получи най-високата научна степен – доктор на историческите науки. Тя потвърди лидерската позиция на своя автор не само в гилдията на специалистите по история на Османската империя, но и в цялата историческа общност. Защото няколкото десетилетия от втората половина на XVIII и началото на XIX в., които народът ни нарича Кърджалийското време, са най-страшното от многото страшни времена, преживяни от българите и от всички други жители на османската провинция на Балканите. И в документите от епохата, и в спомените на съвременниците, и в историческите изследвания Кърджалийското време дълго беше неясна мъглявина, чиято разрушителна мощ преживяват две човешки генерации. Голямото достойнство на това изследване е, че то „подреди хаоса”. „Кърджалийско време” представя в детайли последователния ход на събитията и отговаря на въпросите защо, кога точно и как във втората половина на XVIII в. избухва неудържимата стихия на размирието, на всеобщото зло. Чрез анализа на огромен брой документи, голяма част от които открити от самата нея в Ориенталски отдел на НБ „Кирил и Методий”, В. Мутафчиева обясни неговите причини, движещите го обществени сили, последиците и тенденциите, които внася в последвалите го десетилетия. Стабилността на аргументите й показа, че историческите изследвания могат да имат същата степен на обективност, както и науките, които наричаме „природни”. Направи го с прецизността на хирургична операция. В този строг анализ на документи, събития и личности емоцията липсва. В. Мутафчиева само намеква за своето отношение в някои саркастични забележки, а въображението й е ограничено в добре обосновани предположения. Личните си представи, познания и чувства към „героите на епохата” и към огромното мнозинство от техни жертви, т.е. хората, живели в Кърджалийското време, В. Мутафчиева преплита в голям художествен разказ в романа си „Летопис на смутното време”. Двете творби имат общ исторически сюжет, но той е представен и интерпретиран от различен ъгъл на наблюдение и с различни интелектуални подходи. Научната монография осветлява политическите, икономическите, военните измерения на разрушителното размирие. В романа те са фонът, който предопределя „въртопа” на човешките съдби. Ако „Кърджалийско време” очертава рамките и същността на размирната епоха, „Летопис на смутното време” конкретизира в човешки животи нейната брутална жестокост, безкрайно насилие, пълен разпад на морални ценности. И в двете творби те са очертани като многогодишно ежедневие, което предопределя житейската съдба на всички: османските султани, отцепниците и бандитите, селяните и гражданите в българските земи.
И в „Летопис на смутното време”, и в „Кърджалийско време” талантът, научната компетентност, мъдростта на В. Мутафчиева въвеждат съвременните генерации в отдавна отминалите десетилетия на всеобщата анархия в Румелия, за да не се забравя, че "Historia magistra vitae est".

415 pages, Paperback

First published January 1, 1993

Reviews

[Emiliya Bozhilova]

Bulgarian review first, followed by the English translation below

Ако перифразираме, историята рядко е проста и никога чиста. Но, преди всичко, историята се базира на факти, не на емоции, желания, пропаганда или ксенофобия. Рядко обаче се преподава и възприема без емоциите или изкривяванията и често бива “подобрена” с желания и домогвания с по-късна дата. Който владее настоящето, владее миналото, както казва Оруел.

Точно срещу този емоционален и направо пропаганден подход се опълчва Мутафчиева през 1978 г. в тази си монография. По думите на нейни колеги, тя се е заела с нелеката задача да структурира хаоса.

Кърджалийството е оставило травмиращи следи в националното ни съзнание. Легенди, народни песни и истории за него са все още живи в доста райони на България след Освобождението и са записани от първите ни следосвобожденски ни историци, включително Константин Иречек.

Изследванията за този период обаче са малко както в българската историография (поради стереотипа, че всичко е ясно, ние сме невинни жертви!), така и от страна на турската (ужасяващият държавен разпад е причина за турски срам). Е, не всичко е ясно, твърди Мутафчиева. Още повече, че в България е останал един от най-подробните османски архиви , който никой от родните историци няма особено желание да проучва, тъй като ще вземат да излязат някои противоречащи на емоционалната ни матрица за невинност факти.

——



Около 1783 г. Османската империя вече е в разпад, който е видим и в провинция Румелия (днешна България). Старата военна аристокрация се е окопала около привилегиите си, и няма никакво желание да изпълнява воинския си дълг. При схватките с руснаци и австроунгарци дезертьорството и неявяването са масови. Местните поземлени големци - аяните - пък все по-слабо усещат хватката на столицата Истанбул и са започнали да налагат изцяло местна власт. Имат си собствени войски, съставени от населението на околиите. И скоро се хващат взаимно за гърлата за преразпределение на територии. Смъртността сред аяните започва да нараства - току някой бива убит от претендент за мястото му.



В това време султан Селим III замисля да замени дотогавашното еничарство с редовна платена армия. Реформата е стопирана на нож от окопалото се еничарство, започват бунтове, които се сливат с аянските битки за местната власт и облаги. От фронта пък бягат допълнително дезертьори, които също се сливат с общия метеж. В резултат се появява кърджалийството, което преживява от грабежи на градове и села (напада ги и ги избива или пък ги кара да се откупуват за пари) и от парични договорки с аяните. Скоро някои кърджалийски главатари сами стават аяни и “усядат”.

На този фон изпъкват неколцина.

Осман Пазвантоглу

отцепва Видин и става едноличен господар, даващ убежище на останалите кърджалии и използващ ги като съюзници и войскови части. Другият е Тръстениклиоглу, който прави същото с Русе. Така Северна България е “поделена” и е напълно откъсната от центъра, нито един поход на паши и редовни войски не обуздава двамата “князе”. Южна България обаче е поле на грабежи от отрядите на Кара Фейзи и подобните му. Няма град, който поне един път да не е разграбван.

Отчаяната столица накрая позволява на християнското население да се въоръжи (нещо иначе немислимо) и даже го поощрява да се бие с напастта.

Част от християнското (разбирай българското) население се присъединява към кърджалиите, и печели добре от доходоносни грабежи. Сред бандитите цари доста голяма верска толерантност. От друга страна, останалото мирно християнско население често бяга от селата в градовете и заедно с мюсюлманите ги отбраняват, а урбанизациятa се ускорява. Градската икономика, напук, не умира и даже леко се засилва с притока на нови граждани. Легендарна е отбраната на Котел, една от малкото успешни. Други градове като Плевен обаче стръвно участват в грабежите над околните български градове. Често битките са хем с кърджалиите, хем с редовната войска, която също граби.



Край на кърджалийския кървав метеж слага не султанът, а самите кърджалии и аяни! Уседнали и започващи активно да богатеят, те нямат интерес от по-нататъшен хаос из земите си и вече дори започват да искат по-тлъсто и централно парче от властта над империята. Така че през 1813 г. идва краят. Султан Махмуд II тихо се разправя с някои от най-големите (включително на Русе и Видин) - вълна от убийства и странна смърт шестват сред тези големци. Други си живеят спокойно в заграбените области, но не са достатъчно големи за Истанбул. Въвежда се най-сетне редовна армия. Избухнало е сръбското въстание, което е използвало годините липса на имперски контрол и снабдяване в Белград, както и дългогодишното отцепничеството на Видин. Скоро ще се вдигнат и гърците.

В дългосрочен план тази реална гражданска война и анархия в Румелия разместват много пластове на Османската империя - социални, властови, икономически, национални, верски. И не всички промени са за лошо. Най-малкото за първи път от 1396 г. насам християнското население масово се сдобива с оръжие, вземат се решения на местно ниво и се придобива (макар и нежелан) боен опит.

——
Монографията е много увлекателна, макар да е писана за специалисти, и да липсва обяснение на доста от термините, които трябва да се търсят допълнително. Въпреки ясните линии на анализа, липсва достатъчно информация и документация за много от главните “герои”, поради което често пъти погледът е косвен. Но пък режещ - това е Мутафчиева, да не забравяме.

——
Паралелите с 90-те и 2000-та у нас и в Русия от последната книга на Зигар и мафиотските схватки между разните ВИС, СИК, ТИМ и последвалото им “развитие” и днешно икономическо циментиране са повече от видими и плашещо актуални.

4,5⭐️

To paraphrase, history is rarely simple and never clean. But above all, history is based on facts, not on emotions, desires, propaganda, or xenophobia. Rarely, however, is it taught and perceived free of emotions or distortions, and it is often "improved" by later-date desires and ambitions. He who controls the present controls the past, as Orwell put it.

It is precisely against this emotional and outright propagandistic approach that Mutafchieva rebelled back in 1978 in this monograph of hers. In the words of her colleagues, she took on the daunting task of structuring chaos.

The Kardzhali era (Kardzhaliysko vreme) left traumatizing scars on our national consciousness. Legends, folk songs, and stories about it were still very much alive in many regions of Bulgaria after the Liberation and were recorded by our first post-Liberation historians, including Konstantin Jireček.

However, research into this period remains scarce both in Bulgarian historiography (due to the stereotype that everything is clear: we are the innocent victims!) and from the Turkish side (as the horrific state collapse is a source of Turkish shame). Well, not everything is clear, Mutafchieva contends. Especially given that one of the most detailed Ottoman archives remained in Bulgaria, which none of the native historians showed much desire to study, lest facts emerge that contradict our emotional matrix of innocence.

Around 1783, the Ottoman Empire was already in a state of decay, visible even in the province of Rumelia (modern-day Bulgaria). The old military aristocracy had entrenched itself around its privileges and had zero desire to fulfill its military duty. Skirmishes with the Russians and Austro-Hungarians saw rampant desertion and failure to report for service. Meanwhile, local landed magnates—the ayans—felt the grip of the capital, Istanbul, weakening further and began establishing purely localized power. They maintained their own armies raised from the surrounding districts. Soon enough, they were at each other's throats over the redistribution of territory. Mortality among the ayans began to spike—every now and then, one would be assassinated by a contender for his position.

During this time, Sultan Selim III envisioned replacing the existing Janissary corps with a regular, paid army. The reform was met with fierce resistance from the entrenched Janissaries, triggering rebellions that merged with the ayan feuds over local rule and spoils. Additional deserters fleeing from the frontlines joined the general insurgency. As a result, the Kardzhali movement emerged, subsisting on the plundering of towns and villages (either raiding and slaughtering them or extorting ransom money) and on financial deals with the ayans. Soon, some Kardzhali chieftains themselves became ayans and "settled down."

Against this backdrop, several figures stand out.

Osman Pazvantoğlu



broke Vidin away and became its sole ruler, providing refuge to other Kardzhalis and utilizing them as allies and military units. Another was Trsteniklioglu, who did the exact same with Ruse. Thus, Northern Bulgaria was "divided up" and completely severed from the center; not a single campaign by pashas or regular troops could curb the two "princes." Southern Bulgaria, however, remained a hunting ground for plunder by the bands of Kara Feyzi and his ilk. There was hardly a town that was not looted at least once.

The desperate capital finally allowed the Christian population to bear arms (something previously unthinkable) and even encouraged them to fight off the scourge.

A portion of the Christian (meaning Bulgarian) population joined the Kardzhalis, profiting handsomely from lucrative raids. A considerable degree of religious tolerance prevailed among the bandits. On the other hand, the remaining peaceful Christian population often fled from villages into towns, joining forces with Muslims to defend them, thereby accelerating urbanization. Perversely, the urban economy did not die out; in fact, it slightly strengthened with the influx of new citizens. Legendary was the defense of Kotel, one of the few successful ones. Other towns, like Pleven, fiercely participated in plundering neighboring Bulgarian settlements. Bittersweet battles were often fought against both the Kardzhalis and the regular troops, who also looted.

The end of the Kardzhali bloody mutiny was brought about not by the Sultan, but by the Kardzhalis and ayans themselves! Having settled down and actively growing wealthy, they no longer had any interest in further chaos in their lands and were even beginning to demand a fatter, more central slice of power over the empire. Thus, by 1813, the end had arrived. Sultan Mahmud II quietly dealt with some of the biggest figures (including those of Ruse and Vidin)—a wave of assassinations and mysterious deaths swept through these grandees. Others lived out their days peacefully in their seized domains, being too small to concern Istanbul. A regular army was finally introduced. The Serbian Uprising had erupted, capitalizing on the years of absent imperial control and supply lines in Belgrade, as well as Vidin's long-standing secession. Soon, the Greeks would rise too.

In the long run, this actual civil war and anarchy in Rumelia shifted many layers of the Ottoman Empire—social, power, economic, national, and religious. And not all changes were for the worse. At the very least, for the first time since 1396, the Christian population acquired weapons on a massive scale, made local decisions, and gained (albeit unwanted) combat experience.

The monograph is incredibly engaging, even though it was written for specialists and lacks explanations for many terms that need to be looked up separately. Despite the sharp clarity of the analysis, there is a lack of sufficient documentation on many of the main "protagonists," which often makes the perspective indirect. But sharp it remains—this is Mutafchieva, after all.

The parallels with the 90s and 2000s in our country and in Russia from Zygar's latest book, along with the mob clashes between the likes of VIS, SIK, TIM, their subsequent "evolution," and today's economic consolidation, are more than obvious and hauntingly relevant.

4.5⭐️