What do you think?
Rate this book
Избрани произведения #2
Кърджалийско време
“Кърджалийско време” е монографията, за която на публична защита Вера Мутафчиева получи най-високата научна степен – доктор на историческите науки. Тя потвърди лидерската позиция на своя автор не само в гилдията на специалистите по история на Османската империя, но и в цялата историческа общност. Защото няколкото десетилетия от втората половина на XVIII и началото на XIX в., които народът ни нарича Кърджалийското време, са най-страшното от многото страшни времена, преживяни от българите и от всички други жители на османската провинция на Балканите. И в документите от епохата, и в спомените на съвременниците, и в историческите изследвания Кърджалийското време дълго беше неясна мъглявина, чиято разрушителна мощ преживяват две човешки генерации. Голямото достойнство на това изследване е, че то „подреди хаоса”. „Кърджалийско време” представя в детайли последователния ход на събитията и отговаря на въпросите защо, кога точно и как във втората половина на XVIII в. избухва неудържимата стихия на размирието, на всеобщото зло. Чрез анализа на огромен брой документи, голяма част от които открити от самата нея в Ориенталски отдел на НБ „Кирил и Методий”, В. Мутафчиева обясни неговите причини, движещите го обществени сили, последиците и тенденциите, които внася в последвалите го десетилетия. Стабилността на аргументите й показа, че историческите изследвания могат да имат същата степен на обективност, както и науките, които наричаме „природни”. Направи го с прецизността на хирургична операция. В този строг анализ на документи, събития и личности емоцията липсва. В. Мутафчиева само намеква за своето отношение в някои саркастични забележки, а въображението й е ограничено в добре обосновани предположения. Личните си представи, познания и чувства към „героите на епохата” и към огромното мнозинство от техни жертви, т.е. хората, живели в Кърджалийското време, В. Мутафчиева преплита в голям художествен разказ в романа си „Летопис на смутното време”. Двете творби имат общ исторически сюжет, но той е представен и интерпретиран от различен ъгъл на наблюдение и с различни интелектуални подходи. Научната монография осветлява политическите, икономическите, военните измерения на разрушителното размирие. В романа те са фонът, който предопределя „въртопа” на човешките съдби. Ако „Кърджалийско време” очертава рамките и същността на размирната епоха, „Летопис на смутното време” конкретизира в човешки животи нейната брутална жестокост, безкрайно насилие, пълен разпад на морални ценности. И в двете творби те са очертани като многогодишно ежедневие, което предопределя житейската съдба на всички: османските султани, отцепниците и бандитите, селяните и гражданите в българските земи.
И в „Летопис на смутното време”, и в „Кърджалийско време” талантът, научната компетентност, мъдростта на В. Мутафчиева въвеждат съвременните генерации в отдавна отминалите десетилетия на всеобщата анархия в Румелия, за да не се забравя, че "Historia magistra vitae est".
И в „Летопис на смутното време”, и в „Кърджалийско време” талантът, научната компетентност, мъдростта на В. Мутафчиева въвеждат съвременните генерации в отдавна отминалите десетилетия на всеобщата анархия в Румелия, за да не се забравя, че "Historia magistra vitae est".
415 pages, Paperback
First published January 1, 1993
2 people are currently reading
75 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
October 18, 2025
Ако перифразираме, историята рядко е проста и никога чиста. Но, преди всичко, историята се базира на факти, не на емоции, желания, пропаганда или ксенофобия. Рядко обаче се преподава и възприема без емоциите или изкривяванията и често бива “подобрена” с желания и домогвания с по-късна дата. Който владее настоящето, владее миналото, както казва Оруел.
Точно срещу този емоционален и направо пропаганден подход се опълчва Мутафчиева през 1978 г. в тази си монография. По думите на нейни колеги, тя се е заела с нелеката задача да структурира хаоса.
Кърджалийството е оставило травмиращи следи в националното ни съзнание. Легенди, народни песни и истории за него са все още живи в доста райони на България след Освобождението и са записани от първите ни следосвобожденски ни историци, включително Константин Иречек.
Изследванията за този период обаче са малко както в българската историография (поради стереотипа, че всичко е ясно, ние сме невинни жертви!), така и от страна на турската (ужасяващият държавен разпад е причина за турски срам). Е, не всичко е ясно, твърди Мутафчиева. Още повече, че в България е останал един от най-подробните османски архиви , който никой от родните историци няма особено желание да проучва, тъй като ще вземат да излязат някои противоречащи на емоционалната ни матрица за невинност факти.
——
Около 1783 г. Османската империя вече е в разпад, който е видим и в провинция Румелия (днешна България). Старата военна аристокрация се е окопала около привилегиите си, и няма никакво желание да изпълнява воинския си дълг. При схватките с руснаци и австроунгарци дезертьорството и неявяването са масови. Местните поземлени големци - аяните - пък все по-слабо усещат хватката на столицата Истанбул и са започнали да налагат изцяло местна власт. Имат си собствени войски, съставени от населението на околиите. И скоро се хващат взаимно за гърлата за преразпределение на територии. Смъртността сред аяните започва да нараства - току някой бива убит от претендент за мястото му.
В това време султан Селим III замисля да замени дотогавашното еничарство с редовна платена армия. Реформата е стопирана на нож от окопалото се еничарство, започват бунтове, които се сливат с аянските битки за местната власт и облаги. От фронта пък бягат допълнително дезертьори, които също се сливат с общия метеж. В резултат се появява кърджалийството, което преживява от грабежи на градове и села (напада ги и ги избива или пък ги кара да се откупуват за пари) и от парични договорки с аяните. Скоро някои кърджалийски главатари сами стават аяни и “усядат”.
На този фон изпъкват неколцина.
Осман Пазвантоглу
отцепва Видин и става едноличен господар, даващ убежище на останалите кърджалии и използващ ги като съюзници и войскови части. Другият е Тръстениклиоглу, който прави същото с Русе. Така Северна България е “поделена” и е напълно откъсната от центъра, нито един поход на паши и редовни войски не обуздава двамата “князе”. Южна България обаче е поле на грабежи от отрядите на Кара Фейзи и подобните му. Няма град, който поне един път да не е разграбван.
Отчаяната столица накрая позволява на християнското население да се въоръжи (нещо иначе немислимо) и даже го поощрява да се бие с напастта.
Част от християнското (разбирай българското) население се присъединява към кърджалиите, и печели добре от доходоносни грабежи. Сред бандитите цари доста голяма верска толерантност. От друга страна, останалото мирно християнско население често бяга от селата в градовете и заедно с мюсюлманите ги отбраняват, а урбанизациятa се ускорява. Градската икономика, напук, не умира и даже леко се засилва с притока на нови граждани. Легендарна е отбраната на Котел, една от малкото успешни. Други градове като Плевен обаче стръвно участват в грабежите над околните български градове. Често битките са хем с кърджалиите, хем с редовната войска, която също граби.
Край на кърджалийския кървав метеж слага не султанът, а самите кърджалии и аяни! Уседнали и започващи активно да богатеят, те нямат интерес от по-нататъшен хаос из земите си и вече дори започват да искат по-тлъсто и централно парче от властта над империята. Така че през 1813 г. идва краят. Султан Махмуд II тихо се разправя с някои от най-големите (включително на Русе и Видин) - вълна от убийства и странна смърт шестват сред тези големци. Други си живеят спокойно в заграбените области, но не са достатъчно големи за Истанбул. Въвежда се най-сетне редовна армия. Избухнало е сръбското въстание, което е използвало годините липса на имперски контрол и снабдяване в Белград, както и дългогодишното отцепничеството на Видин. Скоро ще се вдигнат и гърците.
В дългосрочен план тази реална гражданска война и анархия в Румелия разместват много пластове на Османската империя - социални, властови, икономически, национални, верски. И не всички промени са за лошо. Най-малкото за първи път от 1396 г. насам християнското население масово се сдобива с оръжие, вземат се решения на местно ниво и се придобива (макар и нежелан) боен опит.
——
Монографията е много увлекателна, макар да е писана за специалисти, и да липсва обяснение на доста от термините, които трябва да се търсят допълнително. Въпреки ясните линии на анализа, липсва достатъчно информация и документация за много от главните “герои”, поради което често пъти погледът е косвен. Но пък режещ - това е Мутафчиева, да не забравяме.
——
Паралелите с 90-те и 2000-та у нас и в Русия от последната книга на Зигар и мафиотските схватки между разните ВИС, СИК, ТИМ и последвалото им “развитие” и днешно икономическо циментиране са повече от видими и плашещо актуални.
4,5⭐️
Точно срещу този емоционален и направо пропаганден подход се опълчва Мутафчиева през 1978 г. в тази си монография. По думите на нейни колеги, тя се е заела с нелеката задача да структурира хаоса.
Кърджалийството е оставило травмиращи следи в националното ни съзнание. Легенди, народни песни и истории за него са все още живи в доста райони на България след Освобождението и са записани от първите ни следосвобожденски ни историци, включително Константин Иречек.
Изследванията за този период обаче са малко както в българската историография (поради стереотипа, че всичко е ясно, ние сме невинни жертви!), така и от страна на турската (ужасяващият държавен разпад е причина за турски срам). Е, не всичко е ясно, твърди Мутафчиева. Още повече, че в България е останал един от най-подробните османски архиви , който никой от родните историци няма особено желание да проучва, тъй като ще вземат да излязат някои противоречащи на емоционалната ни матрица за невинност факти.
——
Около 1783 г. Османската империя вече е в разпад, който е видим и в провинция Румелия (днешна България). Старата военна аристокрация се е окопала около привилегиите си, и няма никакво желание да изпълнява воинския си дълг. При схватките с руснаци и австроунгарци дезертьорството и неявяването са масови. Местните поземлени големци - аяните - пък все по-слабо усещат хватката на столицата Истанбул и са започнали да налагат изцяло местна власт. Имат си собствени войски, съставени от населението на околиите. И скоро се хващат взаимно за гърлата за преразпределение на територии. Смъртността сред аяните започва да нараства - току някой бива убит от претендент за мястото му.
В това време султан Селим III замисля да замени дотогавашното еничарство с редовна платена армия. Реформата е стопирана на нож от окопалото се еничарство, започват бунтове, които се сливат с аянските битки за местната власт и облаги. От фронта пък бягат допълнително дезертьори, които също се сливат с общия метеж. В резултат се появява кърджалийството, което преживява от грабежи на градове и села (напада ги и ги избива или пък ги кара да се откупуват за пари) и от парични договорки с аяните. Скоро някои кърджалийски главатари сами стават аяни и “усядат”.
На този фон изпъкват неколцина.
Осман Пазвантоглу
отцепва Видин и става едноличен господар, даващ убежище на останалите кърджалии и използващ ги като съюзници и войскови части. Другият е Тръстениклиоглу, който прави същото с Русе. Така Северна България е “поделена” и е напълно откъсната от центъра, нито един поход на паши и редовни войски не обуздава двамата “князе”. Южна България обаче е поле на грабежи от отрядите на Кара Фейзи и подобните му. Няма град, който поне един път да не е разграбван.
Отчаяната столица накрая позволява на християнското население да се въоръжи (нещо иначе немислимо) и даже го поощрява да се бие с напастта.
Част от християнското (разбирай българското) население се присъединява към кърджалиите, и печели добре от доходоносни грабежи. Сред бандитите цари доста голяма верска толерантност. От друга страна, останалото мирно християнско население често бяга от селата в градовете и заедно с мюсюлманите ги отбраняват, а урбанизациятa се ускорява. Градската икономика, напук, не умира и даже леко се засилва с притока на нови граждани. Легендарна е отбраната на Котел, една от малкото успешни. Други градове като Плевен обаче стръвно участват в грабежите над околните български градове. Често битките са хем с кърджалиите, хем с редовната войска, която също граби.
Край на кърджалийския кървав метеж слага не султанът, а самите кърджалии и аяни! Уседнали и започващи активно да богатеят, те нямат интерес от по-нататъшен хаос из земите си и вече дори започват да искат по-тлъсто и централно парче от властта над империята. Така че през 1813 г. идва краят. Султан Махмуд II тихо се разправя с някои от най-големите (включително на Русе и Видин) - вълна от убийства и странна смърт шестват сред тези големци. Други си живеят спокойно в заграбените области, но не са достатъчно големи за Истанбул. Въвежда се най-сетне редовна армия. Избухнало е сръбското въстание, което е използвало годините липса на имперски контрол и снабдяване в Белград, както и дългогодишното отцепничеството на Видин. Скоро ще се вдигнат и гърците.
В дългосрочен план тази реална гражданска война и анархия в Румелия разместват много пластове на Османската империя - социални, властови, икономически, национални, верски. И не всички промени са за лошо. Най-малкото за първи път от 1396 г. насам християнското население масово се сдобива с оръжие, вземат се решения на местно ниво и се придобива (макар и нежелан) боен опит.
——
Монографията е много увлекателна, макар да е писана за специалисти, и да липсва обяснение на доста от термините, които трябва да се търсят допълнително. Въпреки ясните линии на анализа, липсва достатъчно информация и документация за много от главните “герои”, поради което често пъти погледът е косвен. Но пък режещ - това е Мутафчиева, да не забравяме.
——
Паралелите с 90-те и 2000-та у нас и в Русия от последната книга на Зигар и мафиотските схватки между разните ВИС, СИК, ТИМ и последвалото им “развитие” и днешно икономическо циментиране са повече от видими и плашещо актуални.
4,5⭐️
Displaying 1 of 1 review