What do you think?
Rate this book
Апостолът на Свободата
"Апостолът на свободата" е една от най-вълнуващите книги, писани за Васил Левски. Английската писателка Мерсия Макдермот, при престоя си в България, остава пленена от делата на Апостола и ги описва по един романтично-поетичен, но същевременно достоверен начин. Книгата на Мерсия Макдермот излиза през 1967 година от авторитетното лондонско издателство "Джордж Алън енд Ъндин" на английски език. От 1970 година, когато е първото издание на български език, до днес "Апостолът на свободата" е преиздавана няколко пъти. Книгата е преведена на български от Иван Градинаров.
"За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми години, а внезапно откровение, ослепяваща светлина, която изведнъж озари живота ми. Левски не е поетична измислица - той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои."
Мерсия Макдермот
"За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми години, а внезапно откровение, ослепяваща светлина, която изведнъж озари живота ми. Левски не е поетична измислица - той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои."
Мерсия Макдермот
- GenresBulgarian Literature
364 pages, Paperback
First published January 1, 1970
5 people are currently reading
125 people want to read
About the author
Mercia MacDermott
14 books11 followersMercia MacDermott (Bulgarian: Мерсия Макдермот; born 7 April 1927) is an English writer and historian. Having spent 27 years in Bulgaria, MacDermott is known for her books on Bulgarian history.
MacDermott was born in Plymouth, Devon, United Kingdom. Her father was a surgeon with the Royal Navy and her mother was a teacher. Due to her father's work in the navy, she spent some of her early years in Weihai, China, and Mercia learned Mandarin Chinese. She was educated at Westonbirt School, Gloucestershire and Oxford University to read Russian philology. In the summer of 1947, while participating in a youth brigade in Yugoslavia with other English students, she had her first contact with Bulgarians, among which was the writer Pavel Matev.
In the same year, MacDermott visited Bulgaria for the first time to attend a celebration at the Divotino brigade members camp near the Pernik–Voluyak railway line. In 1948, she graduated at Oxford and once again visited Bulgaria to participate in the international youth brigade building the Koprinka Reservoir.
As a foreign udarnik, MacDermott was invited along with other international participants to meet Georgi Dimitrov himself in the Euxinograd palace on the Bulgarian Black Sea Coast. While working at the Koprinka reservoir, Mercia met her future husband Alexander MacDermott.
Upon returning to the United Kingdom, Mercia MacDermott enrolled in a Bulgarian language course at the University of London's School of Slavonic and East European Studies.
Mercia MacDermott stayed in Bulgaria from 1962 to 1989 with brief interruptions. From 1963 to 1979 she was a teacher at the Sofia High School of English. After that, until 1989 MacDermott read lectures on the Bulgarian national liberation movement in the region of Macedonia at Sofia University's Faculty of History. She has been a foreign member of the Bulgarian Academy of Sciences since 1987 and was granted a honoris causa doctorate by Sofia University in 2007.
MacDermott was born in Plymouth, Devon, United Kingdom. Her father was a surgeon with the Royal Navy and her mother was a teacher. Due to her father's work in the navy, she spent some of her early years in Weihai, China, and Mercia learned Mandarin Chinese. She was educated at Westonbirt School, Gloucestershire and Oxford University to read Russian philology. In the summer of 1947, while participating in a youth brigade in Yugoslavia with other English students, she had her first contact with Bulgarians, among which was the writer Pavel Matev.
In the same year, MacDermott visited Bulgaria for the first time to attend a celebration at the Divotino brigade members camp near the Pernik–Voluyak railway line. In 1948, she graduated at Oxford and once again visited Bulgaria to participate in the international youth brigade building the Koprinka Reservoir.
As a foreign udarnik, MacDermott was invited along with other international participants to meet Georgi Dimitrov himself in the Euxinograd palace on the Bulgarian Black Sea Coast. While working at the Koprinka reservoir, Mercia met her future husband Alexander MacDermott.
Upon returning to the United Kingdom, Mercia MacDermott enrolled in a Bulgarian language course at the University of London's School of Slavonic and East European Studies.
Mercia MacDermott stayed in Bulgaria from 1962 to 1989 with brief interruptions. From 1963 to 1979 she was a teacher at the Sofia High School of English. After that, until 1989 MacDermott read lectures on the Bulgarian national liberation movement in the region of Macedonia at Sofia University's Faculty of History. She has been a foreign member of the Bulgarian Academy of Sciences since 1987 and was granted a honoris causa doctorate by Sofia University in 2007.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
November 1, 2025
"Защото, какво печели тиранинът, ако една земя след
петстотин години робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?"
Народът дал ни Левски е бил един от най-богатите в света. За да го принизят комунистите-безродници до халтурна икона, а ДС патрЕотите ни и нискочелите мутри до шаблон за татуировка, криещ единствено моралното им уродство…
Почти нищо от изложеното в тази книга не се учеше качествено навремето в училище!
Историята на борбата ни за независимост и героите ѝ са уникални и трябва да вълнуват сърцата български докато свят светува!
В тази книга се разказва и доста за живота и делото на Г. С. Раковски - първата огромна личност от най-новата ни история!
Васил Левски е бил добър приятел с Караджата от времето на Първата българска легия, но не успява да ги склони с Хаджи Димитър да не водят четата си в България. Още тогава е виждал, че ползата от саможертвата им няма да е голяма…
Архитектът на предателството спрямо Левски се казва Димитър Общи, а поп Кръстю се оказва слабата брънка на тъничката комитетска верига.
Но провалът на организацията започва още преди предателствата - с нелепата смърт на младия Ангел Кънчев. Левски така и не успява да го замени, а делото подхванато надхвърля силите му и без адекватни помощници мисията му е почти сигурно обречена на провал…
Цитати:
"Левски не е поетична измислица — той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои."
"Дори самото име Карлово е турско, увековечило паметта на Карлъзаде Гаази Лала Али бей…"
"Ходът на събитията извел както писателя, така и учителя, и свещеника в челните редици на народната армия и превърнал всекидневния им поход за свобода в благородни и самоотвержени дела на родолюбие." - затова и ги избиха, прогониха и ги затвориха в концлагери безродните болшевики след 09.09.1944.
Трите чети на войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър са въоръжени в изпълнение на руски план за сръбско-българска държава под Обренович…
Безродието българско не е от вчера… - а негов главен адепт се оказва не друг, а самия Любен Каравелов!
"Тук, в задушната, претоплена съдебна зала, се разиграва една драма, стара колкото историята: самата свобода е на подсъдимата скамейка; тя отново ще бъде осъдена и е предадена на пламъците на мъченичеството. Но тя ще оживява из пепелищата като птицата феникс, отново и отново... винаги!"
P.S. Работата на Макдермот е почти безупречна, малцина са знаели тогава за подмолната политика срещу българите водена от Московията и до днес! Не е обяснена заслугата на врагът ни жесток граф Игнатиев за смъртта на Левски - лично е настоявал да бъде обесен!
Ясно са посочени и сръбските апетити към населените с българи земи - усладили са им се получените веч Нишко, Тимошко и Поморавието...
Възниква у мен и въпрос - защо ли Левски не вплита Ботев в делото си? Особено след ненавременната смърт на готвения за негов заместник Ангел Кънчев. Защо вместо това приема наложения му и явно непригоден за конспирация Димитър Общи, човекът унищожил в последствие физически Левски и голяма част от делото му? Отговор за сега нямам…
петстотин години робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?"
Народът дал ни Левски е бил един от най-богатите в света. За да го принизят комунистите-безродници до халтурна икона, а ДС патрЕотите ни и нискочелите мутри до шаблон за татуировка, криещ единствено моралното им уродство…
Почти нищо от изложеното в тази книга не се учеше качествено навремето в училище!
Историята на борбата ни за независимост и героите ѝ са уникални и трябва да вълнуват сърцата български докато свят светува!
В тази книга се разказва и доста за живота и делото на Г. С. Раковски - първата огромна личност от най-новата ни история!
Васил Левски е бил добър приятел с Караджата от времето на Първата българска легия, но не успява да ги склони с Хаджи Димитър да не водят четата си в България. Още тогава е виждал, че ползата от саможертвата им няма да е голяма…
Архитектът на предателството спрямо Левски се казва Димитър Общи, а поп Кръстю се оказва слабата брънка на тъничката комитетска верига.
Но провалът на организацията започва още преди предателствата - с нелепата смърт на младия Ангел Кънчев. Левски така и не успява да го замени, а делото подхванато надхвърля силите му и без адекватни помощници мисията му е почти сигурно обречена на провал…
Цитати:
"Левски не е поетична измислица — той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои."
"Дори самото име Карлово е турско, увековечило паметта на Карлъзаде Гаази Лала Али бей…"
"Ходът на събитията извел както писателя, така и учителя, и свещеника в челните редици на народната армия и превърнал всекидневния им поход за свобода в благородни и самоотвержени дела на родолюбие." - затова и ги избиха, прогониха и ги затвориха в концлагери безродните болшевики след 09.09.1944.
Трите чети на войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър са въоръжени в изпълнение на руски план за сръбско-българска държава под Обренович…
Безродието българско не е от вчера… - а негов главен адепт се оказва не друг, а самия Любен Каравелов!
"Тук, в задушната, претоплена съдебна зала, се разиграва една драма, стара колкото историята: самата свобода е на подсъдимата скамейка; тя отново ще бъде осъдена и е предадена на пламъците на мъченичеството. Но тя ще оживява из пепелищата като птицата феникс, отново и отново... винаги!"
P.S. Работата на Макдермот е почти безупречна, малцина са знаели тогава за подмолната политика срещу българите водена от Московията и до днес! Не е обяснена заслугата на врагът ни жесток граф Игнатиев за смъртта на Левски - лично е настоявал да бъде обесен!
Ясно са посочени и сръбските апетити към населените с българи земи - усладили са им се получените веч Нишко, Тимошко и Поморавието...
Възниква у мен и въпрос - защо ли Левски не вплита Ботев в делото си? Особено след ненавременната смърт на готвения за негов заместник Ангел Кънчев. Защо вместо това приема наложения му и явно непригоден за конспирация Димитър Общи, човекът унищожил в последствие физически Левски и голяма част от делото му? Отговор за сега нямам…
July 18, 2025
Забележителна биография на Васил Левски... Английската историчка Мерсия Макдермот е обичала България и популяризирала личността и делата на Апостола чрез тази изключително стойностна и емоционална книга!
February 16, 2020
"На българския народ, който ми даде повече, отколкото мога да му се отблагодаря." - Мерсия Макдермот
Впечатляваща е любовта на британската историчка и писателка към България и особено към личността на Апостола - светиня в българското съзнание.
Символично през февруари, винаги избирам книга за Васил Левски...колкото и да чета за него, никога няма да ми омръзне.
Много увлекателно написана, от първата страница до самия край, четох с голямо удоволствие и интерес.
Впечатляваща е любовта на британската историчка и писателка към България и особено към личността на Апостола - светиня в българското съзнание.
Символично през февруари, винаги избирам книга за Васил Левски...колкото и да чета за него, никога няма да ми омръзне.
Много увлекателно написана, от първата страница до самия край, четох с голямо удоволствие и интерес.
July 23, 2018
Бих дала 10 точки ако можех! Много точна исторически и разказана по интересен начин историята на Дякона още от детството му. Книгата съдеържа много писма на Левски към съработници,които са написани в стар стил и малко затруднява четенето. Последната глава е изключително силна и емоционална, прави финала разтърсващ!
September 21, 2013
Vasil Levski estas la nacia heroo de Bulgario, nacio multe suferinta de fremda jugo, do sendube naskiĝina multajn heroojn, kiuj sciis veran takson de libereco. Mi devas agnoski, ke antaŭe mi nenion sciis pri ĉi figuro kaj verŝajne nenion scius plu, se ne la libro de Mercia MacDermott. Mi trovis ĝin en la reta librovendejo de UEA, kie mi kutime aĉetas por si legaĵojn (ekde eklerni Esperanton antaŭ 2 jaroj mi legas preskaŭ nur eo-librojn). Kiel profesia historiisto (nur antaŭ duonjaro fine ŝanĝinta sian vivon prefere al PR-servo en Gazpromo), mi atente esploris respektivan sekcion de la librokatalogo.
Bedaŭrinde ne atendis min multaj eltrovoj, ĉar faka literaturo en nia lingvo ĝis nun ne abundas. Laŭ mi tio estas unu el ĉefaj kialoj de malvasta disvastigo de Esperanto – homoj volas lerni lingvon por poste uzi ĝin, ne por lukti kontraŭ lingva malegaleco. Rezulte la lingvon lernas kaj uzas precipe junuloj kaj maljunuloj, ĉar mezaĝuloj kutime ne havas tro da tempo por internacia komunikado, preferante uzi ĝin por salajri monon por sia familio kaj daŭrigi karieron – ambaŭcele Esperanto malutilas, almenaŭ nun.
Iel ajn, sed finfine mi trovis tiun libron. Konciza priskribo asertis, ke temas pri legendeca figuro de la bulgara historio. Iam mi tre interesiĝis pri rusiaj revoluciuloj-teroristoj, do mi klakis la butonon “aldoni”.Mi ne elreviĝis. La eldonaĵo mem estas tre modesta – griza papero, paĝoj foje ne distranĉitaj, taŭzita superkovrilo. Tamen enhavo plene elaĉetas tiujn mankojn. MacDermott vigle kaj detale, kun mencioj pri fontoj kaj referencoj al ili (kvankam ne tre multenombraj) rakontas historion de sia heroo. Temas efektive pri ŝia heroo – homo, pri kiu ŝi fasciniĝas kaj eĉ ne provas tion kaŝi. Maldekstra laŭ siaj politikaj opinioj, la aŭtorino eĉ ne jote dubas pri praveco de liaj vortoj kaj kondutoj. En ĉiu situacio ŝi okupas lian flankon kaj trovas pravigon por ĉiu lia ago. Tiu idealigo sendube senigas la rakonton je objektiveco al kiu devas strebi ĉiu vera historiisto.
Krome mi eĉ post finlegi la libron daŭre havas multajn demandojn, al kiuj la aŭtorino ne respondis. Do, en la libro ŝi diras, ke Levski multe laboris por krei tutlandan reton de sekretaj societoj per kiuj li esperis liberigi Bulgarion. Kaj ke li aktive kontraŭstaris aliajn revoluciulojn kaj aparte ĉorbaĝiojn, kiuj asertis, ke plenumi tiun taskon povos nur eksterlanda potenco, plej verŝajne la Rusia imperio. Sed finfine je okazis nome tio, kion antaŭdiris kontraŭuloj de Levski – Bulgarion liberigis ne tiom popola ribelo, kiom la rusa armeo, dekoj da miloj da rusiaj soldatoj, kiuj pereis en valoj kaj montoj de tiu frateca slava lando. Do, Levski eraris, ĉu?
Same malfermita restas la demando pri bulgaraj turkoj. Laŭ la aŭtoro, Levski ĉiam asertis, ke ili povos resti en la lando kaj vivi kune kun bulgaroj, se ili deziros tion. Ĉu tio vere efektiviĝis post sendependiĝo? Mi memoras, ke en la 1980-aj jaroj miloj da bulgaraj turkoj amase forlasis la landon, transveturante al Turkio. Mi legis tiam la ruslingvan magazenon “Bulgario”, kiu estis vendata en gazetbudoj de Tjumeno, en kiu laboris miloj da bulgaraj (ĉu bulgar-turkaj?) konstruistoj, kaj en ĉi eldonaĵo estis publikigitaj artikoloj pri la menciita problemo.
Ankaŭ intersas min, ĉu temas pri veraj turkoj aŭ nur islamigitaj bulgaroj? En la libro ofte oni rakontas pri situacioj, kiam reprezentantoj de la du nacioj estis malfacile diferencigeblaj, eĉ Levski mem estis pli ol unufoje rekonata kiel turko, do verŝajne temas pri la popoloj, kulture sufiĉe proksimaj (aŭ proksimiĝintaj), ĉu? Kaj kiel tiu tolerema pensado de Levski rilatas al lia sinteno dum kontraŭturka ribelo (fakte – pogromo), kiun li partoprenis en Beogrado?
Kaj kial ekzekutan ceremonion ĝoje spektis ne nur turkoj, sed ankaŭ ciganoj? Ĉu bulgaraj ciganoj estis(as) islamanoj? Aŭ hajdutoj estis malbone konsiderantaj ilin kaj tio elvokis respondan malŝaton, ĉu?
Kiel ajn estus, mi ne bedaŭras pri mono kaj tempo, kiun mi malŝparis por ĉi libro. Unue, mi eksciis multon pri antaŭe tute nekonata por mi historio. Due, mi ĝuis bonan legaĵon, laŭregulan kaj simplan lingvaĵon de kiu mi ofte sentis kiel tradukon ne el la angla, sed el la rusa – tiom facile legebla ĝi estas. Trie, jes, mi ne havas ĉiujn respondojn, sed mi akiris demandojn kaj por mi tio estas tre bona akiraĵo.
Bedaŭrinde ne atendis min multaj eltrovoj, ĉar faka literaturo en nia lingvo ĝis nun ne abundas. Laŭ mi tio estas unu el ĉefaj kialoj de malvasta disvastigo de Esperanto – homoj volas lerni lingvon por poste uzi ĝin, ne por lukti kontraŭ lingva malegaleco. Rezulte la lingvon lernas kaj uzas precipe junuloj kaj maljunuloj, ĉar mezaĝuloj kutime ne havas tro da tempo por internacia komunikado, preferante uzi ĝin por salajri monon por sia familio kaj daŭrigi karieron – ambaŭcele Esperanto malutilas, almenaŭ nun.
Iel ajn, sed finfine mi trovis tiun libron. Konciza priskribo asertis, ke temas pri legendeca figuro de la bulgara historio. Iam mi tre interesiĝis pri rusiaj revoluciuloj-teroristoj, do mi klakis la butonon “aldoni”.Mi ne elreviĝis. La eldonaĵo mem estas tre modesta – griza papero, paĝoj foje ne distranĉitaj, taŭzita superkovrilo. Tamen enhavo plene elaĉetas tiujn mankojn. MacDermott vigle kaj detale, kun mencioj pri fontoj kaj referencoj al ili (kvankam ne tre multenombraj) rakontas historion de sia heroo. Temas efektive pri ŝia heroo – homo, pri kiu ŝi fasciniĝas kaj eĉ ne provas tion kaŝi. Maldekstra laŭ siaj politikaj opinioj, la aŭtorino eĉ ne jote dubas pri praveco de liaj vortoj kaj kondutoj. En ĉiu situacio ŝi okupas lian flankon kaj trovas pravigon por ĉiu lia ago. Tiu idealigo sendube senigas la rakonton je objektiveco al kiu devas strebi ĉiu vera historiisto.
Krome mi eĉ post finlegi la libron daŭre havas multajn demandojn, al kiuj la aŭtorino ne respondis. Do, en la libro ŝi diras, ke Levski multe laboris por krei tutlandan reton de sekretaj societoj per kiuj li esperis liberigi Bulgarion. Kaj ke li aktive kontraŭstaris aliajn revoluciulojn kaj aparte ĉorbaĝiojn, kiuj asertis, ke plenumi tiun taskon povos nur eksterlanda potenco, plej verŝajne la Rusia imperio. Sed finfine je okazis nome tio, kion antaŭdiris kontraŭuloj de Levski – Bulgarion liberigis ne tiom popola ribelo, kiom la rusa armeo, dekoj da miloj da rusiaj soldatoj, kiuj pereis en valoj kaj montoj de tiu frateca slava lando. Do, Levski eraris, ĉu?
Same malfermita restas la demando pri bulgaraj turkoj. Laŭ la aŭtoro, Levski ĉiam asertis, ke ili povos resti en la lando kaj vivi kune kun bulgaroj, se ili deziros tion. Ĉu tio vere efektiviĝis post sendependiĝo? Mi memoras, ke en la 1980-aj jaroj miloj da bulgaraj turkoj amase forlasis la landon, transveturante al Turkio. Mi legis tiam la ruslingvan magazenon “Bulgario”, kiu estis vendata en gazetbudoj de Tjumeno, en kiu laboris miloj da bulgaraj (ĉu bulgar-turkaj?) konstruistoj, kaj en ĉi eldonaĵo estis publikigitaj artikoloj pri la menciita problemo.
Ankaŭ intersas min, ĉu temas pri veraj turkoj aŭ nur islamigitaj bulgaroj? En la libro ofte oni rakontas pri situacioj, kiam reprezentantoj de la du nacioj estis malfacile diferencigeblaj, eĉ Levski mem estis pli ol unufoje rekonata kiel turko, do verŝajne temas pri la popoloj, kulture sufiĉe proksimaj (aŭ proksimiĝintaj), ĉu? Kaj kiel tiu tolerema pensado de Levski rilatas al lia sinteno dum kontraŭturka ribelo (fakte – pogromo), kiun li partoprenis en Beogrado?
Kaj kial ekzekutan ceremonion ĝoje spektis ne nur turkoj, sed ankaŭ ciganoj? Ĉu bulgaraj ciganoj estis(as) islamanoj? Aŭ hajdutoj estis malbone konsiderantaj ilin kaj tio elvokis respondan malŝaton, ĉu?
Kiel ajn estus, mi ne bedaŭras pri mono kaj tempo, kiun mi malŝparis por ĉi libro. Unue, mi eksciis multon pri antaŭe tute nekonata por mi historio. Due, mi ĝuis bonan legaĵon, laŭregulan kaj simplan lingvaĵon de kiu mi ofte sentis kiel tradukon ne el la angla, sed el la rusa – tiom facile legebla ĝi estas. Trie, jes, mi ne havas ĉiujn respondojn, sed mi akiris demandojn kaj por mi tio estas tre bona akiraĵo.
October 7, 2024
“Апостолът на свободата” проследява живота на Васил Левски още от ранното му детство. Мога само да кажа, че нито музея, нито дрехите, които видях, нито вещите му оставиха такова впечатления и преживяване у мен , както тази книга.
Той е бил необуздано дете с буен дух, жаден за свобода и нетърпящ ограничения.
Искал да учи, да замине в Русия, където да получи образованието, за което си е мечтаел. Неговия вуйчо му казал, че ще го изпрати в Русия ако стане монах. Макар и не много възторжен от идеята, не е имал и друг избор. Така щеше да се прости с всяка надежда да получи по-високо образование. Той приел условието на чичо си, като церемонията се извършила в манастира “Св. Спас” в Сопот. Васил приел името Игнатий. Монасите забелязали колко хубав глас има - той бил строен, с дълги златисти коси, облечен в черно расо имал вид на човек, който сякаш е почти безплътен.
В Турската империя, и в България настъпват големи промени, ко��то са и резултат от Кримската война.
Започва да се пробужда ново желание, което се оформя в стремеж да търси друг вид дейност, напълно различна от тогавашния му начин на живот.
Животът става все по-труден. Войната създава и непосилно бреме върху корумпираната и назадничава финансова система на Турция.
С всяка изминала година все повече семейства ставали постоянни длъжници на местните бакали, продавачи на железария и други стоки от първа необходимост, ставали жертви на лихвари, които им искали безбожно високи лихви. Животът става непоносим като изключения са само богатите чорбаджии.
Затвореният характер на Игнатий не му пречи да изгради близко приятелство със Стефан Караджа - един от най-буйните мъже в Легията.
Напрежените между турци и славяни расте.
Въстанието в Босна и Херцеговина избухнало през есента на 1861г. и било последвано от обявяването на война на Турция от Черна гора.
В Белград, Игнатий разбира какво е да си войник. Най-парадоскалното нещо е, че бил по характер нежна и състрадателна личност. Доста по-добре се справял с превързването на рани, вместо да ги причинява, и именно защото се е отвращавал от насилията и жестокостите, той става войник. Има само една единствена цел - избавяне на народа от страданията.
Когато Игнатий се среща за първи път с Раковски, към когото пазел дълбоко дълбокко чувство на възхищение, го е накарал да усети непълнотата на своите познания и е разбудил у него дълбоко вкорененото и незадоволено желание да учи.
Веднъж решил, че не може да служи едновременно на народа и на църквата, той е принуден да напусне църквата. В революционното движение младият мъж намира духовна пълнота. Той не таял никакви романтични илюзии за бъдещето си. Той добре е осъзнавал, че самотността и несигурността ще бъдат обратната страна на новопостигнатата двобода.
След като отива във Войнягово той намира голямо удовлетворение в учителската професия. Стараел се да възпитава учениците си в духа на своя идеал - да бъдат безстрашни, със здрави тела, неукротим дух, да умеят да се радват на младостта и природата. Той захвърлил пръчката, като искал да ги научи на дисциплина чрез уважение, а не страх. Въдворявал ред само чрез силата на своята личност.
Вярвал, че един народ не трябва да бъда наплашен, децата не трябва да се боят от турците, а да искат да се освободят.
През 1867г. отива отново в Румъния, за да поеме живота на професионалния революционер - като Васил Левски.
А там се оказва един врящ котел от интриги между съперничещите си емигрантски групи, всяка от тях със свои идеи относно това, как да бъде освободена България и какво да бъде управлението й.
През 1866г. се ражда Българският таен централен комитет.
Раковски имал планове за създаване на чети с войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър.
След неуспехи, Левски се убеждава, че ключът към свободата се намира в самата България. Няма как да се внесе отвън революция, тя трябвало да се подготви на мястото, където ще стане.
Докато в Румъния “млади” и “стари” се карат най-големите чети на Стефан Караджа и Хаджи Димитър преминават Стара планина.
Много голяма подкрепа на хайдутите е и баба Тонка Обретенова, която била като майка на всички революционери, които минавали през Русе.
За Ботев, Левски е представлява крепост на човешкия дух. Левски е с девет години по-възрастен от него, далеч по-опитен и душевно уравновесен. Пише за Левски, че е “нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическото положение, то той и тогава си е такъв весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрин щом отвори очи, пак пее.”
Истината е, че в характера на Левски няма нищо бохемско. Той не изпитвал влиянието на руския нихилизъм, а бил дете на общество, в което скромността и приличието били основна черта на обществено поведение.
Няколко седмици Ботев и Левски живели заедно, гладували и спорели безкрайно: Ботев-поетът; атеист и утопичен социалист, образован в Русия интелектуалец, започнат с философи теории и възторженият, неопитният, уязвимият и Левски - бившия монах, който не се пита има ли или няма бог, интуитивният самоук революционер, надарен с рядко прозрение и въоръжен с богат опит и дълбоко познаване на своя народ. За тях България се помества в едно човешко сърце и обилно надарена като миниатюрен континент.
Левски много добре разбира, че е нужно да се ходи от град в град, от село в село, от паланка в паланка, от къща в къща, от човек на човек, да се създават комитети, да се подготвят хората психологически и материално за революция.
Левски започва да работи с Каравелов, като имали много общи неща помежду си.
Той се отърсва от прахта на Румъния и се връща в България, където винаги се чувства по-добре и по-спокоен.
Още приживе Левски става легенда. Турците го наричат Джин Гиби - дух - крилат дух на нощта, който безпокоял империята и изчезвал безследно щом посегнели да го уловят.
Захари Стоянов пише за неизтощимата му веселост: Как не го видях един път да се замисли и той. Все засмян, все радостен, като че ходеше да калесва за сватба…Пъргава гадина беше той. Цяла нощ стоеше, а гледаш го заран, станал и се разхожда.”
“Ние сме във времето и времето е у нас, то ни превръща и ние го превръщаме” - пише той на Панайот Хитов.
Той е роден водач и докато крката му стъпват здраво на земята, очите му се отправени към звездите - той е способен да разбуди и най-бездушния, сраснал се със земята селянин и да разпали огън в най-затъпелите и страхливи души.
Левски се постарал да накара гордия и независим Филип Тотю да разбере какво означава в действителност отговорност пред народа и степента на саможертва и дисциплина, нужни за един революционен водач.
Неговото фанатично чувство за финансова отговорност е отразено в личния му бележник и други документи, където той вписвал всекидневните си разходи. Всяка игла, гребен, копче са грижливо отбелязани. Най-големите думи са били израсходвани за дрехи нужни за преобличане и дегизировка.
Левски посрещнал Ангел Кънчев с голяма радост в Ловеч. В едно по-късно писмо разкрива, че заявил на Ангел, че ще му бъдат нужни четири години, ако иска да работи, без да прави грешки.
Трудния начин на живот го накарало да издържа на големи разлики в температурите. При един живот лишен от всякакво удобство и удоволствие Левски сякаш е придобивал свръхспособност да намира радост и неговата жизненост и чувство за хумор му помагат да открива удоволствие там, където биха видели само ужас.
Той изпитвал удоволствие да си играе с враговете си. Обичал да си пие кафето с полицията, да пита за пътя изпратените да го арестуват или да влиза в интимни разговори с турски официални лица относно ужасното състояние на отоманската империя.
Зловещата легенда за Джин Гиби обхождала конаците, бръснарниците, кафенетата - навсякъде, където турците се срещали да си побъбрят. Из цяла Европейска Турция виател въздесъщият Джин Гиби, призрачен като лунна нощ и двойно по-неуловим.
Левски ненавиждал всичко, което отклонявало мислите му от земните дела, което ги прави покорни и размеква волята им за борба.
Идва и първата пиеса поставена в Ловеч от Ангел Кънчев “Райна Княгиня”.
През 1972г., Левски вече бил изградил стотици комитети по цяла България.
Да влезе в конака и да яде на трапезата на пашата, когато всички заптиета го търсят под дърво и камък, му се сторила една невинна дяволия, каквито Левски обичал да прави.
Левски считал, че любовта и революцията представляват лоша смес, особено при професионалните революционери.Той бил привлекателен с невероятно обаяние, просто не е възможно да не се харесвал на жените. Но той посветил себе си на родината и отхвърлял всякакъв друг вид страст, което да проникне в сърцето му.
Много е интересна и историята на края - в нея са описани хората, които му завиждат, дори и го набеждават, че искал да стане диктатор, докато той не се смущавал по никакъв начин, като вярвал в себе си и идеята си и чистотата на съвестта си.
Дори и когато той е затворен, малко преди да бъде обесен и тече следствие, турците се опитват да измъкнат нещо от нещо - каквата и да е информация. Верен на своята революционна клетва, Левски запазва комитетите по начин, по който организационната мрежа да се запази неразкрита и непокътната.
Той е бил необуздано дете с буен дух, жаден за свобода и нетърпящ ограничения.
Искал да учи, да замине в Русия, където да получи образованието, за което си е мечтаел. Неговия вуйчо му казал, че ще го изпрати в Русия ако стане монах. Макар и не много възторжен от идеята, не е имал и друг избор. Така щеше да се прости с всяка надежда да получи по-високо образование. Той приел условието на чичо си, като церемонията се извършила в манастира “Св. Спас” в Сопот. Васил приел името Игнатий. Монасите забелязали колко хубав глас има - той бил строен, с дълги златисти коси, облечен в черно расо имал вид на човек, който сякаш е почти безплътен.
В Турската империя, и в България настъпват големи промени, ко��то са и резултат от Кримската война.
Започва да се пробужда ново желание, което се оформя в стремеж да търси друг вид дейност, напълно различна от тогавашния му начин на живот.
Животът става все по-труден. Войната създава и непосилно бреме върху корумпираната и назадничава финансова система на Турция.
С всяка изминала година все повече семейства ставали постоянни длъжници на местните бакали, продавачи на железария и други стоки от първа необходимост, ставали жертви на лихвари, които им искали безбожно високи лихви. Животът става непоносим като изключения са само богатите чорбаджии.
Затвореният характер на Игнатий не му пречи да изгради близко приятелство със Стефан Караджа - един от най-буйните мъже в Легията.
Напрежените между турци и славяни расте.
Въстанието в Босна и Херцеговина избухнало през есента на 1861г. и било последвано от обявяването на война на Турция от Черна гора.
В Белград, Игнатий разбира какво е да си войник. Най-парадоскалното нещо е, че бил по характер нежна и състрадателна личност. Доста по-добре се справял с превързването на рани, вместо да ги причинява, и именно защото се е отвращавал от насилията и жестокостите, той става войник. Има само една единствена цел - избавяне на народа от страданията.
Когато Игнатий се среща за първи път с Раковски, към когото пазел дълбоко дълбокко чувство на възхищение, го е накарал да усети непълнотата на своите познания и е разбудил у него дълбоко вкорененото и незадоволено желание да учи.
Веднъж решил, че не може да служи едновременно на народа и на църквата, той е принуден да напусне църквата. В революционното движение младият мъж намира духовна пълнота. Той не таял никакви романтични илюзии за бъдещето си. Той добре е осъзнавал, че самотността и несигурността ще бъдат обратната страна на новопостигнатата двобода.
След като отива във Войнягово той намира голямо удовлетворение в учителската професия. Стараел се да възпитава учениците си в духа на своя идеал - да бъдат безстрашни, със здрави тела, неукротим дух, да умеят да се радват на младостта и природата. Той захвърлил пръчката, като искал да ги научи на дисциплина чрез уважение, а не страх. Въдворявал ред само чрез силата на своята личност.
Вярвал, че един народ не трябва да бъда наплашен, децата не трябва да се боят от турците, а да искат да се освободят.
През 1867г. отива отново в Румъния, за да поеме живота на професионалния революционер - като Васил Левски.
А там се оказва един врящ котел от интриги между съперничещите си емигрантски групи, всяка от тях със свои идеи относно това, как да бъде освободена България и какво да бъде управлението й.
През 1866г. се ражда Българският таен централен комитет.
Раковски имал планове за създаване на чети с войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър.
След неуспехи, Левски се убеждава, че ключът към свободата се намира в самата България. Няма как да се внесе отвън революция, тя трябвало да се подготви на мястото, където ще стане.
Докато в Румъния “млади” и “стари” се карат най-големите чети на Стефан Караджа и Хаджи Димитър преминават Стара планина.
Много голяма подкрепа на хайдутите е и баба Тонка Обретенова, която била като майка на всички революционери, които минавали през Русе.
За Ботев, Левски е представлява крепост на човешкия дух. Левски е с девет години по-възрастен от него, далеч по-опитен и душевно уравновесен. Пише за Левски, че е “нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическото положение, то той и тогава си е такъв весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрин щом отвори очи, пак пее.”
Истината е, че в характера на Левски няма нищо бохемско. Той не изпитвал влиянието на руския нихилизъм, а бил дете на общество, в което скромността и приличието били основна черта на обществено поведение.
Няколко седмици Ботев и Левски живели заедно, гладували и спорели безкрайно: Ботев-поетът; атеист и утопичен социалист, образован в Русия интелектуалец, започнат с философи теории и възторженият, неопитният, уязвимият и Левски - бившия монах, който не се пита има ли или няма бог, интуитивният самоук революционер, надарен с рядко прозрение и въоръжен с богат опит и дълбоко познаване на своя народ. За тях България се помества в едно човешко сърце и обилно надарена като миниатюрен континент.
Левски много добре разбира, че е нужно да се ходи от град в град, от село в село, от паланка в паланка, от къща в къща, от човек на човек, да се създават комитети, да се подготвят хората психологически и материално за революция.
Левски започва да работи с Каравелов, като имали много общи неща помежду си.
Той се отърсва от прахта на Румъния и се връща в България, където винаги се чувства по-добре и по-спокоен.
Още приживе Левски става легенда. Турците го наричат Джин Гиби - дух - крилат дух на нощта, който безпокоял империята и изчезвал безследно щом посегнели да го уловят.
Захари Стоянов пише за неизтощимата му веселост: Как не го видях един път да се замисли и той. Все засмян, все радостен, като че ходеше да калесва за сватба…Пъргава гадина беше той. Цяла нощ стоеше, а гледаш го заран, станал и се разхожда.”
“Ние сме във времето и времето е у нас, то ни превръща и ние го превръщаме” - пише той на Панайот Хитов.
Той е роден водач и докато крката му стъпват здраво на земята, очите му се отправени към звездите - той е способен да разбуди и най-бездушния, сраснал се със земята селянин и да разпали огън в най-затъпелите и страхливи души.
Левски се постарал да накара гордия и независим Филип Тотю да разбере какво означава в действителност отговорност пред народа и степента на саможертва и дисциплина, нужни за един революционен водач.
Неговото фанатично чувство за финансова отговорност е отразено в личния му бележник и други документи, където той вписвал всекидневните си разходи. Всяка игла, гребен, копче са грижливо отбелязани. Най-големите думи са били израсходвани за дрехи нужни за преобличане и дегизировка.
Левски посрещнал Ангел Кънчев с голяма радост в Ловеч. В едно по-късно писмо разкрива, че заявил на Ангел, че ще му бъдат нужни четири години, ако иска да работи, без да прави грешки.
Трудния начин на живот го накарало да издържа на големи разлики в температурите. При един живот лишен от всякакво удобство и удоволствие Левски сякаш е придобивал свръхспособност да намира радост и неговата жизненост и чувство за хумор му помагат да открива удоволствие там, където биха видели само ужас.
Той изпитвал удоволствие да си играе с враговете си. Обичал да си пие кафето с полицията, да пита за пътя изпратените да го арестуват или да влиза в интимни разговори с турски официални лица относно ужасното състояние на отоманската империя.
Зловещата легенда за Джин Гиби обхождала конаците, бръснарниците, кафенетата - навсякъде, където турците се срещали да си побъбрят. Из цяла Европейска Турция виател въздесъщият Джин Гиби, призрачен като лунна нощ и двойно по-неуловим.
Левски ненавиждал всичко, което отклонявало мислите му от земните дела, което ги прави покорни и размеква волята им за борба.
Идва и първата пиеса поставена в Ловеч от Ангел Кънчев “Райна Княгиня”.
През 1972г., Левски вече бил изградил стотици комитети по цяла България.
Да влезе в конака и да яде на трапезата на пашата, когато всички заптиета го търсят под дърво и камък, му се сторила една невинна дяволия, каквито Левски обичал да прави.
Левски считал, че любовта и революцията представляват лоша смес, особено при професионалните революционери.Той бил привлекателен с невероятно обаяние, просто не е възможно да не се харесвал на жените. Но той посветил себе си на родината и отхвърлял всякакъв друг вид страст, което да проникне в сърцето му.
Много е интересна и историята на края - в нея са описани хората, които му завиждат, дори и го набеждават, че искал да стане диктатор, докато той не се смущавал по никакъв начин, като вярвал в себе си и идеята си и чистотата на съвестта си.
Дори и когато той е затворен, малко преди да бъде обесен и тече следствие, турците се опитват да измъкнат нещо от нещо - каквата и да е информация. Верен на своята революционна клетва, Левски запазва комитетите по начин, по който организационната мрежа да се запази неразкрита и непокътната.
Displaying 1 - 6 of 6 reviews