Есетата в тази книга са четени по радио „Дойче Веле“ и радио „Би Би Си“ в периода 1971 – 1978 г. и повечето от тях се публикуват за първи път.
„Ето, че стигаме до първата голяма тема на българското съвремие – до конфликта индивид – общество. Този конфликт е стар, колкото е стар и светът, но днес у нас той има нови измерения и нов мащаб. Никога преди с такава крещяща яснота и категоричност не е бил поставян въпросът за отказа на човека от неговата собствена индивидуалност и превръщането му в униформен член на униформеното общество.
„Ти не си повече това, което си, ти си това, което ни е нужно да бъдеш.“
Действието на този лозунг в живота съдържа един от най-драматичните литературни заряди. Отказът от себе си е много повече от физическо самоубийство, защото с него животът не свършва, а се разделя на две взаимно отричащи се половини, които създават нравствения ад. Защото, за щастие или нещастие, човек помни своята индивидуалност и инстинктивно се стреми към нея, което личи дори под най-добре скроената униформа.“ Георги Марков
Georgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police. Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Три от знаковите ми книжни срещи преди 1990 г. минаха под знака на комунизма.
Първата се осъществи в гардероба на баба ми, където беше набутала зад чаршафите няколко забравени книги от ученическите години на дъщерите си. Първата беше с доста патетична корица, страниците бяха подчертавани с химикал, защото я бяха изучавали в училище по времето, по което родният ми град се е казвал Сталин. Четох, четох и недоумявах каква е тази глупост. Беше “Село Борово”.
Втората беше под формата на награда от някаква училищна викторина, чисто новичка. Две деца тичаха из някаква гора, в която така и не разбрах какво търсеха. Налетях на някакъв зловещ въоръжен тип, от типа Вълкът в “Червената шапчица”. Намеси се и милицията. В резултат двамата пионери бяха удостоени с небесната милост да се срещнат лично с Георги Димитров. Тайно я отнесех до контейнера просто защото беше тъпа, а библиотеката ни преливаше, а и без това не беше от нашите книги и никой не забеляза. И до днес не знам нито автора, нито заглавието, макар после здраво да ги търсих.
Третата беше шпионска. В Западен Берлин един служител на ДС се уви във вестници и чакаше нашите да го спасят, защото “Родните никога не те изоставят”, а преди това беше се свалял доста ефектно с някаква секси германка, която се оказа вражеска агентка на ЦРУ. Героят беше Емил Боев, писателят - Богомил Райнов. Заглавието май беше “Тайфуни с нежни имена”. Адски ми хареса, макар да имах усещането, че нещо не е съвсем наред. Изгризах всичко от Райнов, до което се добрах, и си останах със същото усещане. Нещо не беше наред, но пък каква тръпка!
Отговорът какво не беше наред и в трите случая ми дадоха любовните романи и Георги Марков. Скука и пропаганда, понякога съчетани с евтина мелодрама за ефект и по-лесно преглъщане на отровния хап.
Този сборник е може би най-литературно насоченият от четирите. Ще се повторя - все така актуален е, направо тръпки да те полазят като по Стивън Кинг. Какво се случва с душите и умовете на хората и с родния ни език при условия на безкритичност, безотговорност, утвърдена лъжа, пропаганда, шуробаджанащина, ограничения компенсирани с някои битови удобства (които са важни, между другото, всеки който го отрича е просто или лицемер или не е в час) - ето я маслената картинка (любим цитат от любимия руски сериал “Ликвидация”, който е хем актуален, хем немалко пропаганден, хем художествено изпипан). Георги Марков защитава човешкото право на съмнение, здравомислие, въпроси, борба и прогрес. Последният истински ляв интелектуалец у нас, принуден да ползва микрофоните на “Дойче Веле” и “Свободна Европа” и да опознае руска отрова и български чадър. Животът е по-изумителен от който и са е роман.
Отново публицистика от най-високо ниво. Мисли на един свободен човек, който живее с проблемите на своето време и света, в който живее. Критичен, дълбок и с висок естестически критерий. Ще се върна отново към някои от есетата по-нататък.
Дълбоко ме впечатли на първо място стилът на писане на Георги Марков. Признавам, че предвид спорните коментари относно личността му дълго време съм избягвала неговото творчество. Сега бих казала за съжаление, но и не съвсем. Разбирането му изисква ниво на зрялост и себепознание. В есета не липсва и себекритичност и критичност към западния свят от времето, в което е живял. Думите му завладяха душата ми и пробудиха в нея купища емоции - тъга, носталгия, любопитство и бунт. Не на последно място много от съжденията му могат да бъдат отнесени към днешния ден.