What do you think?
Rate this book
Старата къща под кипариса
За пръв път на български „Старата къща под кипариса“ на Фазил Искандер, номиниран за Нобелова награда за литература. Книга, която ще се хареса на почитателите на светлата проза на Нарине Абгарян.
Дни с дъх на лято и напечена от слънцето трева. Нощи с небе, което още малко, и ще рухне под нанизите на звездите. Видим смях и невидими сълзи. Една леля, която си е все на 35 години. Един баща, когото отвеждат неизвестно къде и той не се връща никога вече. Едно момче, което пита: защо, защо, защо, и търси смисъл във време, подвластно на сблъсъка не между старо и ново, а между ново и вечно. Хора, които са скочили от наивния, разумен родов строй в жестоката и комична реалност на социалистическия карнавал.
Ето за какво пише ФАЗИЛ ИСКАНДЕР (1929-2016), който със сладкодумния си източен стил, с лириката и искрящия си хумор, с безупречния си усет към словото и поетиката на делника се нарежда сред най-великите разказвачи на ХХ век.
Дни с дъх на лято и напечена от слънцето трева. Нощи с небе, което още малко, и ще рухне под нанизите на звездите. Видим смях и невидими сълзи. Една леля, която си е все на 35 години. Един баща, когото отвеждат неизвестно къде и той не се връща никога вече. Едно момче, което пита: защо, защо, защо, и търси смисъл във време, подвластно на сблъсъка не между старо и ново, а между ново и вечно. Хора, които са скочили от наивния, разумен родов строй в жестоката и комична реалност на социалистическия карнавал.
Ето за какво пише ФАЗИЛ ИСКАНДЕР (1929-2016), който със сладкодумния си източен стил, с лириката и искрящия си хумор, с безупречния си усет към словото и поетиката на делника се нарежда сред най-великите разказвачи на ХХ век.
184 pages, Paperback
First published January 1, 1987
4 people are currently reading
119 people want to read
About the author
Fazil Iskander
165 books48 followersFazil Abdulovich Iskander, also known in Russian as Фазиль Искандер, arguably the most famous Abkhaz writer, renowned in the former Soviet Union for his vivid descriptions, mostly written in Russian, of Caucasian life. He has written various stories, most famously "Zashita Chika", which star a crafty and likable young boy named "Chik".
The most famous intellectual of Abkhazia, he distanced himself from the Abkhaz secessionist strivings in the late 1980s and criticised both Georgian and Abkhaz communities of Abkhazia for their ethnic prejudices. He warned that Abkhazia could become a new Nagorno-Karabakh.
He was probably best known in the English speaking world for Sandro of Chegem, a picaresque novel that recounts life in a fictional Abkhaz village from the early years of the 20th century until the 1970s, which evoked praise for the author as "an Abkhazian Mark Twain." Mr. Iskander's humor, like Mark Twain's, has a tendency to sneak up on you instead of hitting you over the head. This rambling, amusing and ironic work has been considered as an example of magic realism, although Iskander himself said he "did not care for Latin American magic realism in general". A section of the novel dealing with Sandro's encounter with Joseph Stalin was made into the Russian film Baltazar's Feasts, or a Night with Stalin in 1989.
Iskander lived in Moscow and was a writer for the newspaper Kultura.
The most famous intellectual of Abkhazia, he distanced himself from the Abkhaz secessionist strivings in the late 1980s and criticised both Georgian and Abkhaz communities of Abkhazia for their ethnic prejudices. He warned that Abkhazia could become a new Nagorno-Karabakh.
He was probably best known in the English speaking world for Sandro of Chegem, a picaresque novel that recounts life in a fictional Abkhaz village from the early years of the 20th century until the 1970s, which evoked praise for the author as "an Abkhazian Mark Twain." Mr. Iskander's humor, like Mark Twain's, has a tendency to sneak up on you instead of hitting you over the head. This rambling, amusing and ironic work has been considered as an example of magic realism, although Iskander himself said he "did not care for Latin American magic realism in general". A section of the novel dealing with Sandro's encounter with Joseph Stalin was made into the Russian film Baltazar's Feasts, or a Night with Stalin in 1989.
Iskander lived in Moscow and was a writer for the newspaper Kultura.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 11 of 11 reviews
December 27, 2019
„Един ден чичо не си дойде от работа, а после леля научи отнякъде, че го „прибрали“. Още не знаех това значение на тази дума, но усещах съдържащата се в нея жестока безлична сила.“
„(половината есен при нас си е почти лято)“
„Тичам по топлата вечерна улица с уютно по южняшки отворени прозорци, със запалени вътре лампи, с мили групички съседи, насядали пред домовете си.“
„С кубанците тя говори с широки гласни, а с грузинските евреи, които почти не знаят руски, дрънка такива безсмислици, че сама се обърква и за по-лесно минава на грузински.“
„И струйките от този смях бликат в кабинета, както блика вода от чешмата, ако пуснеш крана и го затиснеш с ръка отдолу.“
„… но ми е радостно да тичам към къщи с парещия хляб под мишница и с тежката фуния захар. По пътя чупя топли залци от хляба, топя ги в сипкавата захар и ям. Вкусно. Хубаво.“
„Истината е, че в лелината кухня чай се пие още от обяд, с малки прекъсвания. Дойде някой, и леля го черпи с чай, тя също пие. Но самоварът е голямото вечерно пиене на чай.“
„В огромното ни семейство и изобщо познатите ни децата, в това число и аз, получавахме невероятен брой целувки. Господи, колко мразех тези целувки! Драскащо небръснати, миришещи на вино и водка, мляскащи, стържещи, смучещи. Особено женските, които миришеха гадно на червило…“
„Чичо беше върховен авторитет не само в семейството ни, но и в двора – двор многолюден, многоезичен и южно шумен.“
„По време на обичайните за нашия двор комунални сражения между съседите тя почти не повишаваше глас, което създаваше допълнителни трудности за противниците, тъй като често, без да чуят последните ѝ думи, те губеха пътеводната нишка на скандала и съответно темпо.“
„Смехът е като лъчиста светлина. Може би смехът е озвучена светлина?“
„Без тази мощна насрещна вълна, без желанието на хипнотизираните да бъдат хипнотизирани предприетото нямаше да има такъв грандиозен успех.“
„(половината есен при нас си е почти лято)“
„Тичам по топлата вечерна улица с уютно по южняшки отворени прозорци, със запалени вътре лампи, с мили групички съседи, насядали пред домовете си.“
„С кубанците тя говори с широки гласни, а с грузинските евреи, които почти не знаят руски, дрънка такива безсмислици, че сама се обърква и за по-лесно минава на грузински.“
„И струйките от този смях бликат в кабинета, както блика вода от чешмата, ако пуснеш крана и го затиснеш с ръка отдолу.“
„… но ми е радостно да тичам към къщи с парещия хляб под мишница и с тежката фуния захар. По пътя чупя топли залци от хляба, топя ги в сипкавата захар и ям. Вкусно. Хубаво.“
„Истината е, че в лелината кухня чай се пие още от обяд, с малки прекъсвания. Дойде някой, и леля го черпи с чай, тя също пие. Но самоварът е голямото вечерно пиене на чай.“
„В огромното ни семейство и изобщо познатите ни децата, в това число и аз, получавахме невероятен брой целувки. Господи, колко мразех тези целувки! Драскащо небръснати, миришещи на вино и водка, мляскащи, стържещи, смучещи. Особено женските, които миришеха гадно на червило…“
„Чичо беше върховен авторитет не само в семейството ни, но и в двора – двор многолюден, многоезичен и южно шумен.“
„По време на обичайните за нашия двор комунални сражения между съседите тя почти не повишаваше глас, което създаваше допълнителни трудности за противниците, тъй като често, без да чуят последните ѝ думи, те губеха пътеводната нишка на скандала и съответно темпо.“
„Смехът е като лъчиста светлина. Може би смехът е озвучена светлина?“
„Без тази мощна насрещна вълна, без желанието на хипнотизираните да бъдат хипнотизирани предприетото нямаше да има такъв грандиозен успех.“
August 8, 2020
"Старата къща под кипариса" на Фазил Искандер се оказа много по-различна, отколкото очаквах.
По някаква причина очаквах, че авторът и действието ще са свързани с Иран и в последствие докато четях книгата и проучвах биографията на автора се оказа, че баща му е от ирански произход. Фазил Искандер е абхазки и руски журналист, поет, писател и действието се развива в родната Абхазия, историко-географска област в Грузия със спорен статут. Някак си не можах да усетя каква е Грузия или Абхазия, какво ги свързва и разделя. Не в това е фокуса на историята и сякаш разказвачът е по малко от всичко, той не заявява, нито се пита каква е неговата идентичност, просто е част от един пъстър свят. Може би по-късно в живота или творчеството си се е сблъсквал с този въпрос, но тук той е просто обитател на старата къща, където всички са толкова различни.
Автобиографичният разказ от първо лице започва някак неопределено, твърде трудно е да се определи къде се развива действието, единствено белезите на социалистическата действителност се усещат много ярко, поднесени през детския поглед с леко чувство за хумор. Харесва ми, че сюжетът се движи премерено, много пестеливо е представена политическата действителност, достатъчно за да се откроят много абсурди, но без да се навлиза твърде дълбоко.
В старата къща, където преминава детството му, разказвачът е заобиколен от своите различни и колоритни чичовци, лелята, която е все на тридесет и пет и която често го води на кино. Филмите са онзи прозорец към далечния и затворен свят, през които можем да си изградим представа за непознатото:
"Много филми, които гледах тогава, пораждаха у мен известни недоумения, както разбирам сега, съвсем основателни. Така например безкрайните шпионски филми, които иначе много ми харесваха, все пак не бяха достатъчно убедителни.
Всеки филм беше бъкан с шпиони и накрая всички ги залавяха. ...
Неубедителното беше друго, а именно, че във всеки филм всички гадни шпиони до последния ги излавяха. Нито един не успяваше да избяга."
Критиката и изобличението на съвремието не са явни, а в разказа има много повече от детска наивност, има твърде много пасажи, които се запомнят дълбоко и предизвикват различни усещания, мъничко тъга или усмивка, заради прокрадващия се хумор.
Стрелките на часовника са тайнство, което отброява хода на времето, но докато четях тези фрагменти от живота на едно дете, от другата страна на Черно море, някак близо, но и някак далеч, в един сходен по своему социалистически свят, сякаш времето беше спряло, застинало в онези далечни моменти детство и ненужно.
И морето дава един топъл нюанс, с акостиращите кораби, свирката, която оповестява пристигането им и чичото, който отива да продава кестени.
Читателят може да открие много неща в тези истории - детство, приключения и пакости, описание на един исторически период, философски размисли вплетени в текста.
"След това много пъти в живота виждахме тези завои на сто и осемдесет градуса, които никой така и не се опитваше да ни обясни."
Това е едно от изреченията, които много ме впечатлиха, защото може да бъде разглеждано, както в контекста на събитията, така и универсално.
По някаква причина очаквах, че авторът и действието ще са свързани с Иран и в последствие докато четях книгата и проучвах биографията на автора се оказа, че баща му е от ирански произход. Фазил Искандер е абхазки и руски журналист, поет, писател и действието се развива в родната Абхазия, историко-географска област в Грузия със спорен статут. Някак си не можах да усетя каква е Грузия или Абхазия, какво ги свързва и разделя. Не в това е фокуса на историята и сякаш разказвачът е по малко от всичко, той не заявява, нито се пита каква е неговата идентичност, просто е част от един пъстър свят. Може би по-късно в живота или творчеството си се е сблъсквал с този въпрос, но тук той е просто обитател на старата къща, където всички са толкова различни.
Автобиографичният разказ от първо лице започва някак неопределено, твърде трудно е да се определи къде се развива действието, единствено белезите на социалистическата действителност се усещат много ярко, поднесени през детския поглед с леко чувство за хумор. Харесва ми, че сюжетът се движи премерено, много пестеливо е представена политическата действителност, достатъчно за да се откроят много абсурди, но без да се навлиза твърде дълбоко.
В старата къща, където преминава детството му, разказвачът е заобиколен от своите различни и колоритни чичовци, лелята, която е все на тридесет и пет и която често го води на кино. Филмите са онзи прозорец към далечния и затворен свят, през които можем да си изградим представа за непознатото:
"Много филми, които гледах тогава, пораждаха у мен известни недоумения, както разбирам сега, съвсем основателни. Така например безкрайните шпионски филми, които иначе много ми харесваха, все пак не бяха достатъчно убедителни.
Всеки филм беше бъкан с шпиони и накрая всички ги залавяха. ...
Неубедителното беше друго, а именно, че във всеки филм всички гадни шпиони до последния ги излавяха. Нито един не успяваше да избяга."
Критиката и изобличението на съвремието не са явни, а в разказа има много повече от детска наивност, има твърде много пасажи, които се запомнят дълбоко и предизвикват различни усещания, мъничко тъга или усмивка, заради прокрадващия се хумор.
Стрелките на часовника са тайнство, което отброява хода на времето, но докато четях тези фрагменти от живота на едно дете, от другата страна на Черно море, някак близо, но и някак далеч, в един сходен по своему социалистически свят, сякаш времето беше спряло, застинало в онези далечни моменти детство и ненужно.
И морето дава един топъл нюанс, с акостиращите кораби, свирката, която оповестява пристигането им и чичото, който отива да продава кестени.
Читателят може да открие много неща в тези истории - детство, приключения и пакости, описание на един исторически период, философски размисли вплетени в текста.
"След това много пъти в живота виждахме тези завои на сто и осемдесет градуса, които никой така и не се опитваше да ни обясни."
Това е едно от изреченията, които много ме впечатлиха, защото може да бъде разглеждано, както в контекста на събитията, така и универсално.
February 19, 2020
„Вино от глухарчета”, „Манюня”, „Тайната градина”, „Лятна книга", „Старата къща под кипариса” – все книги за едно магично време!
Обожавам да чета книги за детството – за онези първи впечатления, чувства, приключения и мисли, болки и рани, които раждат най-ярките ни спомени въобще и които предопределят до голяма степен хората, в които ще се превърнем след това. В детсвото се крие истина за всеки човек. То е най-важният момент от живота ни.
В автобиографичната книга „Старата къща под кипариса” Фазил Искандер разказва за родното си абхазко селце (Република Абхазия e почти неизвестна, но изключително живописна територия срещу България, оттатък Черно море). Там едно дете, което, няколко години преди Втората световна война, тръгва на училище „една година по-рано и двайсет дни сред първия учебен ден.” Обещаващо начало за необикновеното дество на момчето. Именно детската гледна точка прави разказа толкова забавен и автентичен. С лекота се четат и най-веселите, и най-трагичните моменти.
И макар да имаме само един разказвач, историята прелива от пълнокръвни и странни герои като майка му и баща му; чичо Самад – „занемарил се юрист”, който никога не пропуска да осигури шепа бонбони и пари на племенника си, когато малкия идва да го прибере от запой”; Чичо Самуил, който не пропуска да поспори с чичо Самад; чичо Коля; чичо Алихан; чичо Володя (и песничката); учителката Александа Ивановна; леля му, с която в един „невероятен промеждутък на живота” ходят на кино почти всяка вечер.
„Изобщо афишите неизвестно защо са вълнуващи сами по себе си, все едно носят моментната жега на прелитащата комета на празника – да ги рзглеждаш, е огромно удоволствие.”
Макар и несръчен в определени ситуации, той бързо научава всички училищни правила. Знае да чете преди да тръгне на училище, но така и не научава навреме циферблата на часовника. Това е един от най-комичните моменти в книгата, цяло приключение, което толкова добре показва изобретателността на засраменото момче.
„Отскочих от витрината и побягнах към морето. Чайките летяха над водата, ту спираха, ту размахваха живите стрелки на крилете си (все едно играеха с времето: ако искам, ще го ускоря, ако искам, просто ще се рея и ще удължавам секундите).”
Обожавам да чета книги за детството – за онези първи впечатления, чувства, приключения и мисли, болки и рани, които раждат най-ярките ни спомени въобще и които предопределят до голяма степен хората, в които ще се превърнем след това. В детсвото се крие истина за всеки човек. То е най-важният момент от живота ни.
В автобиографичната книга „Старата къща под кипариса” Фазил Искандер разказва за родното си абхазко селце (Република Абхазия e почти неизвестна, но изключително живописна територия срещу България, оттатък Черно море). Там едно дете, което, няколко години преди Втората световна война, тръгва на училище „една година по-рано и двайсет дни сред първия учебен ден.” Обещаващо начало за необикновеното дество на момчето. Именно детската гледна точка прави разказа толкова забавен и автентичен. С лекота се четат и най-веселите, и най-трагичните моменти.
И макар да имаме само един разказвач, историята прелива от пълнокръвни и странни герои като майка му и баща му; чичо Самад – „занемарил се юрист”, който никога не пропуска да осигури шепа бонбони и пари на племенника си, когато малкия идва да го прибере от запой”; Чичо Самуил, който не пропуска да поспори с чичо Самад; чичо Коля; чичо Алихан; чичо Володя (и песничката); учителката Александа Ивановна; леля му, с която в един „невероятен промеждутък на живота” ходят на кино почти всяка вечер.
„Изобщо афишите неизвестно защо са вълнуващи сами по себе си, все едно носят моментната жега на прелитащата комета на празника – да ги рзглеждаш, е огромно удоволствие.”
Макар и несръчен в определени ситуации, той бързо научава всички училищни правила. Знае да чете преди да тръгне на училище, но така и не научава навреме циферблата на часовника. Това е един от най-комичните моменти в книгата, цяло приключение, което толкова добре показва изобретателността на засраменото момче.
„Отскочих от витрината и побягнах към морето. Чайките летяха над водата, ту спираха, ту размахваха живите стрелки на крилете си (все едно играеха с времето: ако искам, ще го ускоря, ако искам, просто ще се рея и ще удължавам секундите).”
July 3, 2024
Едно от най-любимите ми художествени произведения, прочетени тази година, след "Стоунър" на Джон Уилямс и такова, за което намирам трудно да пиша, тъй като каквото и да кажа, ще е все ненужно декламативно и неспособно да предаде в най-чист вид калейдоскопа от емоции, които породи то в мен. То е като завръщане в пределите на блаженото безгрижно детство, в което топлината и обичта на семейството успешно са се противопоставяли на мрачното предусещане за мръсотията и гнъстта на света. Прилича и на голямата любов с привързаността и отдадеността, които вероятно никога след нея няма да изпитаме и с празнотата, която оставя в нас, веднъж отишла си в сърцата или чисто физически от света ни.
Четох статии за приема на творчеството на Фазил Искандер на Запад, според които той е изключително интересен с това, че напомня Марк Твен. Хуморът му е вълшебен и нищо чудно горната теза да е вярна и да мога да я споделя, след като препрочета мустакатия американски шегаджия, което не съм правила отдавна. Искрено така не съм се смяла от "Последна спирка Сараево" на Велибор Чолич, много обичам Твен, както прозата, така и публицистиката му и би било празник за мен, ако издателство "Лабиринт" реши да преведе и останалите му големи творби на български (предпочитам българските преводи на руска, сръбска, хърватска и цялостно балканска литература пред английските). Дотогава аз ще продължавам да съпреживявам летата на малкия абхазки пакостник под китния кипарис, да се гордея с това, че е "пълен отличник", заедно със семейството му, да посещавам кино вечерите, прекарани с вечно 35-годишната му леля и да го следвам чак до залавянето и депортирането на неговия баща в Иран и "възкресението" на Сталин.
Четох статии за приема на творчеството на Фазил Искандер на Запад, според които той е изключително интересен с това, че напомня Марк Твен. Хуморът му е вълшебен и нищо чудно горната теза да е вярна и да мога да я споделя, след като препрочета мустакатия американски шегаджия, което не съм правила отдавна. Искрено така не съм се смяла от "Последна спирка Сараево" на Велибор Чолич, много обичам Твен, както прозата, така и публицистиката му и би било празник за мен, ако издателство "Лабиринт" реши да преведе и останалите му големи творби на български (предпочитам българските преводи на руска, сръбска, хърватска и цялостно балканска литература пред английските). Дотогава аз ще продължавам да съпреживявам летата на малкия абхазки пакостник под китния кипарис, да се гордея с това, че е "пълен отличник", заедно със семейството му, да посещавам кино вечерите, прекарани с вечно 35-годишната му леля и да го следвам чак до залавянето и депортирането на неговия баща в Иран и "възкресението" на Сталин.
March 27, 2019
По някакъв начин ми напомни на "Мъжка страна" на Хишам Матар.
June 13, 2015
A strangely meandering story for a book of less than 140 pages, to me it is a relatively 'easy to put down' book, it didn't grip me. Interested and nicely written, it is without chapters, and has a very even pace.
This is the autobiographical story of the childhood and Abkhazian family of the author, set commencing just prior to World War II, and finishing in the late 1950s. There are many characters to like, famous ex-footballer Uncle Riza,the drunk lawyer Uncle Samad, mad uncle Kolya as well as his own mother and father and his cinema-loving aunt with a melodramatic temperament. There are also the troublesome tenants taking up rooms around the courtyard when the family are in hard times - the upwardly mobile Rich Tailor and the epileptic Russian intellectual.
The story unravels with a backdrop of current events - propaganda films, the encouragement to seek out traitors, spies and saboteurs who lurk in every family, the bewildering political changes which turn Germans from fascists into friends and back again, followed by the never explained arrests by the secret police and the deportations. The Old House Under the Cypress Tree is the description of family life in hard times told through the lifetime of a child, some bad some good.
This is the autobiographical story of the childhood and Abkhazian family of the author, set commencing just prior to World War II, and finishing in the late 1950s. There are many characters to like, famous ex-footballer Uncle Riza,the drunk lawyer Uncle Samad, mad uncle Kolya as well as his own mother and father and his cinema-loving aunt with a melodramatic temperament. There are also the troublesome tenants taking up rooms around the courtyard when the family are in hard times - the upwardly mobile Rich Tailor and the epileptic Russian intellectual.
The story unravels with a backdrop of current events - propaganda films, the encouragement to seek out traitors, spies and saboteurs who lurk in every family, the bewildering political changes which turn Germans from fascists into friends and back again, followed by the never explained arrests by the secret police and the deportations. The Old House Under the Cypress Tree is the description of family life in hard times told through the lifetime of a child, some bad some good.
February 13, 2021
Една от разочаровалите ме книги,а с такова обещаващо заглавие и прекрасна корица на българското издание.
May 6, 2021
✅ "Който е бил богат и е обеднял, още трийсет години се мисли за богат. Който е бил бедняк и е забогатял, още трийсет години се мисли за бедняк. "
✅ "...половината есен при нас си е почти лято "
✅"Истината е, че в лелината кухня чай се пие още от обяд, с малки прекъсвания. Дойде някой и леля го черпи с чай, тя също пие. Но самоварът е голямото вечерно пиене на чай"
✅"В огромното ни семейство и изобщо познатите ни деца, в това число и аз, получавахме невероятен брой целувки. Господи, колко мразех тези целувки! Драскащо небръснати, миришещи на вино и водка, мляскащи, стържещи, смучещи. Особено женските, които миришеха на гадно червило..."
✅"Горе долу същото чувство изпитвах на улицата, когато ритахме мач или играехме на нещо друго и ме викаха да се прибирам, понеже съм бил потен. Винаги ме е дразнил този наивен егоизъм на най-близките, на които и през ум не им минава, че не само ти си целият потен."
✅"...но ми е радостно да тичам към къщи с парещия хляб под мишница и с тежката фуния захар. По пътя чупя топли залци от хляба, топя ги в сипкавата захар и ям.Вкусно. Хубаво. "
✅Хората,които забогатяват пред очите ни , винаги ни бодат очите."
✅ "...половината есен при нас си е почти лято "
✅"Истината е, че в лелината кухня чай се пие още от обяд, с малки прекъсвания. Дойде някой и леля го черпи с чай, тя също пие. Но самоварът е голямото вечерно пиене на чай"
✅"В огромното ни семейство и изобщо познатите ни деца, в това число и аз, получавахме невероятен брой целувки. Господи, колко мразех тези целувки! Драскащо небръснати, миришещи на вино и водка, мляскащи, стържещи, смучещи. Особено женските, които миришеха на гадно червило..."
✅"Горе долу същото чувство изпитвах на улицата, когато ритахме мач или играехме на нещо друго и ме викаха да се прибирам, понеже съм бил потен. Винаги ме е дразнил този наивен егоизъм на най-близките, на които и през ум не им минава, че не само ти си целият потен."
✅"...но ми е радостно да тичам към къщи с парещия хляб под мишница и с тежката фуния захар. По пътя чупя топли залци от хляба, топя ги в сипкавата захар и ям.Вкусно. Хубаво. "
✅Хората,които забогатяват пред очите ни , винаги ни бодат очите."
January 31, 2024
Искандер пише увлекателно. Бих прегледала и други негови книги. Оставям три звезди, защото в голяма част от книгата като че ли "не се случва нищо" и единствено неговото сладкодумие те държи. В края обаче, той скицира репресиите и показва част от уродливото лице на режима. Все пак книгата е едно отпускащо четиво, заслужаващо внимание, но на мен ми се искаше повече описание на неговите интересни времена.
October 14, 2023
Нещо не ми допадна тази книга 🤔
Много хубава корица, но иначе... 🤷♀️
Много хубава корица, но иначе... 🤷♀️
October 15, 2025
Обожавам книгите с биографичен елемент, в които авторът отново е дете и опитва света с неговите багри и сенки. Удивително е колко често е сходен начинът, по който сме изпитали определени събития в детството, макар да сме се намирали в съвсем различни географски райони със съвсем различно ежедневие и култура.
"Старата къща под кипариса" ме накара както да се смея глас на публично място, неспособна да се овладея, така и да спирам насред изречението и да затварям книгата, докато размишлявам над току-що прочетеното - до което често те довеждат добре написаните романи.
На няколко пъти откривах случки от своето собствено детство в детството на главния герой
Колебаех се дали да й дам 4 или 5 ⭐️ заради края, който ми дойде малко рязък и ненавременен, но не е ли точно такъв и краят на детството, моментът, в който изведнъж сме пораснали, без сами да го разберем?
"Старата къща под кипариса" ме накара както да се смея глас на публично място, неспособна да се овладея, така и да спирам насред изречението и да затварям книгата, докато размишлявам над току-що прочетеното - до което често те довеждат добре написаните романи.
На няколко пъти откривах случки от своето собствено детство в детството на главния герой
Колебаех се дали да й дам 4 или 5 ⭐️ заради края, който ми дойде малко рязък и ненавременен, но не е ли точно такъв и краят на детството, моментът, в който изведнъж сме пораснали, без сами да го разберем?
Displaying 1 - 11 of 11 reviews