What do you think?
Rate this book
Сливовиц
Млада жена с успешна кариера е на ръба на екзистенциална криза. По пътя към спасението тя преминава през илюзорна любов, физическо насилие, безсънни нощи и пресушени бутилки. И през пречистващо приятелство, което преодолява географските разстояния и свързва два човешки свята в духовно родство. Една книга за откриването на Дом, но не като място в пространството, а като място в сърцето.
„Ако четете тези думи, има два варианта: или да отворите романа и да се потопите в него, или вече сте го направили, затворили сте книгата, но искате тя някак да продължи в текстовете на корицата. И в двата случая ви завиждам. В първия – защото ви предстои да прочетете една дълбока, красива, тъжна, понякога болезнена, но искрена и в крайна сметка всепобеждаваща човешка история, а в другия – че вече сте съпреживели тази еманация на приятелството и любовта. „Сливовиц" е глътка леден огън, който се влива в ума, сърцето и вените на всеки, който разгърне страниците и душата си за едно литературно пиршество.“
Светлозар Желев
„Тази книга ще ви опияни и няма как да я забравите, защото ще ви постеле легло.“
Димитър Шумналиев
„Ако четете тези думи, има два варианта: или да отворите романа и да се потопите в него, или вече сте го направили, затворили сте книгата, но искате тя някак да продължи в текстовете на корицата. И в двата случая ви завиждам. В първия – защото ви предстои да прочетете една дълбока, красива, тъжна, понякога болезнена, но искрена и в крайна сметка всепобеждаваща човешка история, а в другия – че вече сте съпреживели тази еманация на приятелството и любовта. „Сливовиц" е глътка леден огън, който се влива в ума, сърцето и вените на всеки, който разгърне страниците и душата си за едно литературно пиршество.“
Светлозар Желев
„Тази книга ще ви опияни и няма как да я забравите, защото ще ви постеле легло.“
Димитър Шумналиев
240 pages, Paperback
Published March 15, 2019
6 people are currently reading
147 people want to read
About the author
Катерина Хапсали
6 books65 followersКАТЕРИНА ХАПСАЛИ завършва икономика и испански език в САЩ. От 2000 г. работи като журналист, макар че предпочита по-широкото определение „човек на думите” – неслучайно прави докторантура по философия. Сред любимите ѝ медийни проекти през годините са предаването „Говори с нея” в Дарик радио, както и рубриките „Детектор на лъжата” и „Жени с история” в сп. ТЕМА. Тя е и първият главен редактор на сп. Harper’s BAZAAR у нас. „Гръцко кафе” е дебютният ѝ роман.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 59 reviews
March 31, 2019
Както и в “Гръцко кафе” и тук ми хареса историята, но не и стилът на авторката. Не мога да определя какво, но има нещо в начинът и на писане (може би донякъде не достатъчното задълбаване в историята и героите), което ме оставя с едно чувство за “отгоре отгоре”.
Реалнната ми оценка е 3.5 звездички заради Сръбската сюжетна линия и писмото на Боб Спанич.
Реалнната ми оценка е 3.5 звездички заради Сръбската сюжетна линия и писмото на Боб Спанич.
March 27, 2019
Опияняващ, балкански, вълнуващ и правдив е „Сливовиц” - вторият роман на българската писателка и журналистка Катерина Хапсали. Книгата е напоена с изключително четивна, жива и смислена проза, което нарежда авторката сред най-блестящите и ярки пера в съвременната българска литература. „Сливовиц” е част от каталога на издателство „Колибри”.
Никой няма нужда от необикновени истории. Напълно достатъчно е да разказваш обикновени неща по необикновен начин. Привидно кратка по обем, малко повече от 200 страници, „Сливовиц” всъщност е пропита с емблемите на нашите ширини: заплетените роднински връзки, пъстрите като черга чувства и доста често необяснимите действия на един неясно от какво пиян народ: любов или алкохол. И ако литературното клише за балкански роман предполага дебел и описателен том, то „Сливовиц” го оборва с напоен със смисъл минимализъм – всяка дума е където трябва, за пълнеж място няма. За стегнатото и четивно писане на Катерина Хапсали със сигурност допринасят и дългите години стаж в журналистиката.
Разглеждан в контекста на съвремието, „Сливовиц” е изключително актуален роман, който звучи убийствено правдиво, американците дори биха му лепнали етикета „Преживяно”. Повествованието се води от 35-годишната Александра – нахакана, вървежна госпожица, която живее, пътува, чете и пие с небивала страст. Съдбата обаче й готви непредвидена изненада, събирайки я с Марио – магнетичен и потаен красавец, чиято външност не разкрива на какви жестокости е способен.
Погребала тираничната си майка, както и тежката връзка с нея, Александра попада в омагьосания кръг на домашното насилие, лъжите, обещанията и търси утеха в първия и най-лесен приятел – алкохола. И когато привидно за падението спасение няма, се оказва, че най-близките ни, родителите, винаги биха ни протегнали ръка и простили грешките ни. Силна морална опора в изпитанията на героинята е и далеч по-възрастен от нея американец, със сръбски корени – Бобан Спанич, който е физическото измерение за Александра, че истинската и безусловна любов съществува, тя не се изрича, а доказва. Бобан е причината романът да се разпростре не само отвъд океана, а и още в Сърбия от началото на 19-ти век, както и в Истанбул.
В чии обятия се хвърляме, когато животът ни зашлеви? Близки ли са ни тези, с които имаме ежедневен физически контакт или на сърце ни лежат хора, с които ни делят планини, морета и океани? „Сливовиц” е интелигентно написан роман, който ни дава отговор на тези екзистенциални въпроси и ни напива с житейска мъдрост от древногръцките философи през Лао Дзъ, та до Кафка. Книгата хвърля ярка светлина върху пропастта между родител-дете и пораждащото се отчуждение с годините, което често е следствие от неизразени чувства и неизказани думи.
Катерина Хапсали е дългогодишен журналист. С романа си „Гръцко кафе“ влиза устремно и в писателските среди. „Кафето“, както бързо става известно сред читателите, грабва наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г. „През девет планини“ е нейната дебютна стихосбирка.
Никой няма нужда от необикновени истории. Напълно достатъчно е да разказваш обикновени неща по необикновен начин. Привидно кратка по обем, малко повече от 200 страници, „Сливовиц” всъщност е пропита с емблемите на нашите ширини: заплетените роднински връзки, пъстрите като черга чувства и доста често необяснимите действия на един неясно от какво пиян народ: любов или алкохол. И ако литературното клише за балкански роман предполага дебел и описателен том, то „Сливовиц” го оборва с напоен със смисъл минимализъм – всяка дума е където трябва, за пълнеж място няма. За стегнатото и четивно писане на Катерина Хапсали със сигурност допринасят и дългите години стаж в журналистиката.
Разглеждан в контекста на съвремието, „Сливовиц” е изключително актуален роман, който звучи убийствено правдиво, американците дори биха му лепнали етикета „Преживяно”. Повествованието се води от 35-годишната Александра – нахакана, вървежна госпожица, която живее, пътува, чете и пие с небивала страст. Съдбата обаче й готви непредвидена изненада, събирайки я с Марио – магнетичен и потаен красавец, чиято външност не разкрива на какви жестокости е способен.
Погребала тираничната си майка, както и тежката връзка с нея, Александра попада в омагьосания кръг на домашното насилие, лъжите, обещанията и търси утеха в първия и най-лесен приятел – алкохола. И когато привидно за падението спасение няма, се оказва, че най-близките ни, родителите, винаги биха ни протегнали ръка и простили грешките ни. Силна морална опора в изпитанията на героинята е и далеч по-възрастен от нея американец, със сръбски корени – Бобан Спанич, който е физическото измерение за Александра, че истинската и безусловна любов съществува, тя не се изрича, а доказва. Бобан е причината романът да се разпростре не само отвъд океана, а и още в Сърбия от началото на 19-ти век, както и в Истанбул.
В чии обятия се хвърляме, когато животът ни зашлеви? Близки ли са ни тези, с които имаме ежедневен физически контакт или на сърце ни лежат хора, с които ни делят планини, морета и океани? „Сливовиц” е интелигентно написан роман, който ни дава отговор на тези екзистенциални въпроси и ни напива с житейска мъдрост от древногръцките философи през Лао Дзъ, та до Кафка. Книгата хвърля ярка светлина върху пропастта между родител-дете и пораждащото се отчуждение с годините, което често е следствие от неизразени чувства и неизказани думи.
Катерина Хапсали е дългогодишен журналист. С романа си „Гръцко кафе“ влиза устремно и в писателските среди. „Кафето“, както бързо става известно сред читателите, грабва наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г. „През девет планини“ е нейната дебютна стихосбирка.
May 5, 2019
Амиии, не е написана лошо, дори има доста готини попадения като изказ; историята има потенциал и е доста интересна, до момента в който ти става ясно, че няма да се развие. Има моменти на претенция, които са на ръба на сериозното дразнене (много съм умна) и май доста работа по доизпипване (обикновено търся нещо в чантата СИ, а не в чантата МИ, но да речем, че това са подробности). Исках нещо да се случи на края при всичкото случване до около средата, примерно.
И това го има в много други бг съвременни романи - сякаш авторът няма търпение да приключи книгата...
И това го има в много други бг съвременни романи - сякаш авторът няма търпение да приключи книгата...
March 16, 2022
Историите на двама балканци избягали на другия край на света, разказана по един доста приятен начин. Прочита на Койна Русева в сторител е доста добър, но самия сюжет не е нещо върховно. Книгата е хубава не ме разбирайте погрешно, просто не е нещо което да ме пръсне…
August 12, 2019
I had quite the expectations for this one. I mean - a very good Goodreads rating, months-long hype on social media... What a disappointment this one turned out to be. Its only semi-redeeming feature is that it's easy to read. Something in the author's writing style makes it easy to turn page after page only to realize that it's been a "chips-like" experience. You've devoured the whole pack in a few minutes, only to find yourself hungry, empty, and craving for real sustenance.
November 4, 2023
Ех, Боб Спанич... Не приятел, а ангел-хранител.
Прекрасен прочит от Койна Русева в Сторител.
Прекрасен прочит от Койна Русева в Сторител.
August 23, 2019
Ако не я бях слушала на аудио книга, едва ли щях да прочета повече от 30 страници, но гласът на Койна Русева е толкова приятен и въвличащ и просто няма как да я спреш. Самата история не е нищо особено, задушена от претенция и помпозност. Прекалено много цитати, много мъдрости, много фейсбук статуси. Имаше и две три попадения, но някак си бяха заринати от лавина мъдрости и не успяха да изпъкнат. Малко ми напомни на "Живот в скалите" с претенцията и превзетостта си, но определено тук намерих повече стойност.
July 26, 2019
Най-малкото - история, която започва със стария Джентълмен Джак, сама жена в бар и завършва със същата жена и бутилка сливова - си заслужава вниманието.
Както в книгата на едно място се определя: "Няма необикновени истории. Само такива, които са разказани необикновено."
Качи ли и авторката е имала тази мисъл на ум, когато е предавала израз на идеите си. Цитирам по памет и по смисъл. Беше някъде из първите реплики на Боб Спанич, които отправил към Алекс в Истанбул. Дали историята е обикновена, или не - не се наемам да определя еднозначно. Със сигурност е композирана от модерни явления, които се случват около нас. Семейните отношения, емигрантството, мъжеството (и най-вече липсата му), рекламния бизнес, алкохолът, отласкването от дъното, лъжите, благородните заблуди и още няколко все така търсени от съвременната литература теми. Историята е честна, фокусирана и стегната, и това е най-голямото достойнство, което открих.
Ще призная, че "Черно кафе" не беше "моята" книга и вероятно поради това не бързах да се запозная с тази. Тук също не е подходено с начина на разказване, който предпочитам и при все това ме спечели, което вече означаваше моите обективни 3.5 да наклонят към 4 звезди. Под начин на разказване имам предвид, че сме в мислите на главната героиня и чрез тях ни се разказва - било то спомен, или настояще, подплатено с размисли и преоценки.
Аз също ще бъда честен и ще се спра на нещата, които не ми достигнаха:
- Не можах да симпатизирам на Александра по простата причина, че всяка пета нейна мисъл беше "колко е умна", "превъзхожда околните" и от този сорт. То и в крайна сметка не е важното да симпатизираме на главния образ, а той да е плътен, така че това на практика не би трябвало да е проблем. Образът се усеща реален и аз мога спокойно да му повярвам. Както и на останалите персонажи, впрочем;
- Ако има момент в цялата книга, на който не мога да повярвам, това е при делегацията на сръбските братя идващи при баба Мара. Първо, не е възможно мъжът й, стопанинът на къщата да изчезне веднага след появата им. Второ, не беше необходимо баба Мара да надига дамаджана с ракия току пред тях в израз на своята независимост, храброст, неотстъпчивост и тнт. Реално можех да си представя цялата ситуация, но този елемент ми дойде неестествен и пресилен. Но пък единствено за това се сещам от цялата книга, което си е комплимент. Е, може би и моментът, в който вандалстваш в столично заведение и после си мислиш за цитат от Сократ;
- В няколко моменти почувствах пресилване на търсения ефект. Дали ще е опит да се обхванат няколко считани за "наболели" теми наведнъж, дали залитането в описателни думи, или задължителното търсене на символика ...
- Главният ми проблем е, че всичко (или почти всичко) е разказано, а не показано.
Повтарям се. Щом дори и с този начин на разказване ме грабна, значи Хапсали е намерила нужната формула, за да работи химичното съединение. Добавяме страхотната корица и хващащото заглавие и получаваме цялостна визия, която има струващо си да се консумира съдържание. Съшо както Джак и Сливовиц, но в умерени количества, моля.
Количеството тук е ключа към удоволствието от консумирането. Не съм убеден, че при двойна, или тройна доза от мислите на Алекс, хубавият вкус нямаше да се разводни и изгуби характеристики. Точната доза (като в медицината) е разликата между лекарство и отрова и тук точната доза е уцелена в тези малко над 200 стр. За тази премереност всички похвали са заслужени. Много често сме улисани в съдържанието и забравяме да проверим какво количество се натрупва в цялост. Ако за други произведения можем да си мислим, че сме открили нещо излишно - то, в това няма такава опасност. И това е добре. Много добре! Нищо излишно за формата и историята.
Само няколко излишни за мен думи като "апломб", която веднъж, или дваж нямаше да ми направи впечатление, но на четвъртия се зачудих "в колко различни смисъла може да се употреби" и мисля, че е употребена във всички възможни. Но това наистина са дреболии.
Хареса ми, без да е "мой стил", за което - поздрави и признания!
Както в книгата на едно място се определя: "Няма необикновени истории. Само такива, които са разказани необикновено."
Качи ли и авторката е имала тази мисъл на ум, когато е предавала израз на идеите си. Цитирам по памет и по смисъл. Беше някъде из първите реплики на Боб Спанич, които отправил към Алекс в Истанбул. Дали историята е обикновена, или не - не се наемам да определя еднозначно. Със сигурност е композирана от модерни явления, които се случват около нас. Семейните отношения, емигрантството, мъжеството (и най-вече липсата му), рекламния бизнес, алкохолът, отласкването от дъното, лъжите, благородните заблуди и още няколко все така търсени от съвременната литература теми. Историята е честна, фокусирана и стегната, и това е най-голямото достойнство, което открих.
Ще призная, че "Черно кафе" не беше "моята" книга и вероятно поради това не бързах да се запозная с тази. Тук също не е подходено с начина на разказване, който предпочитам и при все това ме спечели, което вече означаваше моите обективни 3.5 да наклонят към 4 звезди. Под начин на разказване имам предвид, че сме в мислите на главната героиня и чрез тях ни се разказва - било то спомен, или настояще, подплатено с размисли и преоценки.
Аз също ще бъда честен и ще се спра на нещата, които не ми достигнаха:
- Не можах да симпатизирам на Александра по простата причина, че всяка пета нейна мисъл беше "колко е умна", "превъзхожда околните" и от този сорт. То и в крайна сметка не е важното да симпатизираме на главния образ, а той да е плътен, така че това на практика не би трябвало да е проблем. Образът се усеща реален и аз мога спокойно да му повярвам. Както и на останалите персонажи, впрочем;
- Ако има момент в цялата книга, на който не мога да повярвам, това е при делегацията на сръбските братя идващи при баба Мара. Първо, не е възможно мъжът й, стопанинът на къщата да изчезне веднага след появата им. Второ, не беше необходимо баба Мара да надига дамаджана с ракия току пред тях в израз на своята независимост, храброст, неотстъпчивост и тнт. Реално можех да си представя цялата ситуация, но този елемент ми дойде неестествен и пресилен. Но пък единствено за това се сещам от цялата книга, което си е комплимент. Е, може би и моментът, в който вандалстваш в столично заведение и после си мислиш за цитат от Сократ;
- В няколко моменти почувствах пресилване на търсения ефект. Дали ще е опит да се обхванат няколко считани за "наболели" теми наведнъж, дали залитането в описателни думи, или задължителното търсене на символика ...
- Главният ми проблем е, че всичко (или почти всичко) е разказано, а не показано.
Повтарям се. Щом дори и с този начин на разказване ме грабна, значи Хапсали е намерила нужната формула, за да работи химичното съединение. Добавяме страхотната корица и хващащото заглавие и получаваме цялостна визия, която има струващо си да се консумира съдържание. Съшо както Джак и Сливовиц, но в умерени количества, моля.
Количеството тук е ключа към удоволствието от консумирането. Не съм убеден, че при двойна, или тройна доза от мислите на Алекс, хубавият вкус нямаше да се разводни и изгуби характеристики. Точната доза (като в медицината) е разликата между лекарство и отрова и тук точната доза е уцелена в тези малко над 200 стр. За тази премереност всички похвали са заслужени. Много често сме улисани в съдържанието и забравяме да проверим какво количество се натрупва в цялост. Ако за други произведения можем да си мислим, че сме открили нещо излишно - то, в това няма такава опасност. И това е добре. Много добре! Нищо излишно за формата и историята.
Само няколко излишни за мен думи като "апломб", която веднъж, или дваж нямаше да ми направи впечатление, но на четвъртия се зачудих "в колко различни смисъла може да се употреби" и мисля, че е употребена във всички възможни. Но това наистина са дреболии.
Хареса ми, без да е "мой стил", за което - поздрави и признания!
May 27, 2019
Едва ли е най-добрият начин да започна ревю на книга, но ако трябва да съм напълно честна, очаквах да остана разочарована от нея. Може би защото често се случва, когато подхвана български автор, около който се е вдигнало доста шумотевица. Основната причина да се сдобия с романа е, че присъствах на представянето му в любимото кафене в нашия град и някак не можах да се сдържа предвид факта, че подобни събития рядко се случват. Другият ми мотив е вярата ми, че бисерчета има в съвременната нашенска литература, просто човек трябва да ги търси.
С тези нагласи започнах, но "Сливовиц" бързо надскочи очакванията ми и ме въвлече в историята на Александра, жена живееща сякаш в два различни свята. Единият е тук, в България, където нещастията следват едно след друго. Където е адски добра в работата си, но тя не ѝ носи удовлетворение, а точно обратното - кара я да обърне гръб на важна частица от себе си. Където любов и топлина за нея няма, а дори напротив - всяка вечер в собствения ѝ дом я чака насилник. Това обаче е само последната капка в нейната отдавна препълнена чаша и сега всичко се разлива с помитаща скорост, а героинята няма друг избор освен да потърси убежище в горещата, притъпяваща сетивата прегръдка на алкохола. В същото време Алекс е и там, отвъд океана, при Бобан Спанич, с когото има необикновена, но много истинска връзка. И не, не става дума за захаросана любовна история, а за истинска неподправена обич. Обич отвъд разстоянието, отвъд годините, отвъд предразсъдъците на тленността.
Катерина Хапсали има чудесен стил на писане - изчистен, но достатъчно емоционално наситен. Личи че има богата обща култура от множеството малки препратки към други текстове, а със самите думи борави чудесно. Добре се съчетават моментите на самовглъбение и разсъжденията на Алекс за смисъла на живота с цветущите описания на лудото сръбско семейство на Боб, наситени с толкова живинка, аромат, цветове... и надежда, че е възможно да замениш съществуването си с истински пълноценен живот.
С тези нагласи започнах, но "Сливовиц" бързо надскочи очакванията ми и ме въвлече в историята на Александра, жена живееща сякаш в два различни свята. Единият е тук, в България, където нещастията следват едно след друго. Където е адски добра в работата си, но тя не ѝ носи удовлетворение, а точно обратното - кара я да обърне гръб на важна частица от себе си. Където любов и топлина за нея няма, а дори напротив - всяка вечер в собствения ѝ дом я чака насилник. Това обаче е само последната капка в нейната отдавна препълнена чаша и сега всичко се разлива с помитаща скорост, а героинята няма друг избор освен да потърси убежище в горещата, притъпяваща сетивата прегръдка на алкохола. В същото време Алекс е и там, отвъд океана, при Бобан Спанич, с когото има необикновена, но много истинска връзка. И не, не става дума за захаросана любовна история, а за истинска неподправена обич. Обич отвъд разстоянието, отвъд годините, отвъд предразсъдъците на тленността.
Катерина Хапсали има чудесен стил на писане - изчистен, но достатъчно емоционално наситен. Личи че има богата обща култура от множеството малки препратки към други текстове, а със самите думи борави чудесно. Добре се съчетават моментите на самовглъбение и разсъжденията на Алекс за смисъла на живота с цветущите описания на лудото сръбско семейство на Боб, наситени с толкова живинка, аромат, цветове... и надежда, че е възможно да замениш съществуването си с истински пълноценен живот.
June 17, 2019
“Отвикнахме ние, хората, да стопляме този наш свят. По-лесно ни е, вместо да стъкмим огън, да се загръщаме с дебелите кожуси на отчуждението. Затова са и толкова скъпоценни малцината, които грижливо кътат в себе си старомодното пламъче. “
Има такива автори, които успяват да изтръгнат и в най-студените от нас “старомодното пламъче”, да го завъртят около личността му и грижливо да го загърнат.
Често, сами слагаме розовите очила и не виждаме какво ни сочат близки и познати. Истината трудно се вижда, когато е замаскирана зад булото на любовта или по-точно нейната самозаблуда. Любовта не е болка, любовта е чиста, като сълзата на бебе. Тя не боли, тя не удря шамари, не изисква, не тормози.
Александра е героинята на Хапсали, която преминава шеметно през кариерата, любовния си живот и нищетата на нисшите чувства. Тя е горда и успешна кариеристка, но преминавайки през дните си с няколко бутилки алкохол, бурни и безсънни нощи, сама се залъгва, че любовта ѝ към любимия може да премине през всичко, дори с физическо насилие.
Единствено далечният ѝ приятел Бобан, успява да ѝ вдъхне кураж, да ѝ даде сили, да я разсее с неговата семейна история. С лудите си сръбски корени и едновременно с това, да ѝ покаже, че макар зад океан и хиляди километри, съществува онази чиста, истинска и всепоглъщаща любов между мъж и жена.
Както казва Светлозар Желев-книгата е “глътка леден огън”. Тя влиза бавно в нас, загнездва се с лекота в душата ни, обикваме героите, прощаваме грешките и усещаме с тях истинската сила на онази силна “Сливовиц”.
Има такива автори, които успяват да изтръгнат и в най-студените от нас “старомодното пламъче”, да го завъртят около личността му и грижливо да го загърнат.
Често, сами слагаме розовите очила и не виждаме какво ни сочат близки и познати. Истината трудно се вижда, когато е замаскирана зад булото на любовта или по-точно нейната самозаблуда. Любовта не е болка, любовта е чиста, като сълзата на бебе. Тя не боли, тя не удря шамари, не изисква, не тормози.
Александра е героинята на Хапсали, която преминава шеметно през кариерата, любовния си живот и нищетата на нисшите чувства. Тя е горда и успешна кариеристка, но преминавайки през дните си с няколко бутилки алкохол, бурни и безсънни нощи, сама се залъгва, че любовта ѝ към любимия може да премине през всичко, дори с физическо насилие.
Единствено далечният ѝ приятел Бобан, успява да ѝ вдъхне кураж, да ѝ даде сили, да я разсее с неговата семейна история. С лудите си сръбски корени и едновременно с това, да ѝ покаже, че макар зад океан и хиляди километри, съществува онази чиста, истинска и всепоглъщаща любов между мъж и жена.
Както казва Светлозар Желев-книгата е “глътка леден огън”. Тя влиза бавно в нас, загнездва се с лекота в душата ни, обикваме героите, прощаваме грешките и усещаме с тях истинската сила на онази силна “Сливовиц”.
July 25, 2022
Нещо в Сливовиц ме дразнеше през цялото време, но ми е трудно да обясня какво. Историята не е лоша - жена в средата на 30те се намира на кръстопът. Грешка след грешка в личен и професионален план я докарват до отчаяние, което единствено една бутилка Джак или една бутилка Сливовиц (сливова ракия) могат да затъпят. Александра се връща отново и отново към дефиниращи живота и моменти, опитвайки се да разбере къде всичко се обърка. Плътно до нея в този път е Боб (Бобан) - възрастен американец от сръбски произход, в чиито смисъл на живота се превръща начинанието да спаси Александра и да я върне в "правия път".
До тук добре. Нещо обаче в цялата история куца. Онлайн приятелството между Александра и Боб изглежда изкуствено, странно, нереално. От самата Алекс струи една надменност, която много често дразни читателя. Да добавим и клишетата, които авторката ръси с големия черпак и цялата ситуацията става още по-трудна за преглъщане. Не става много ясно и защо се отделя толкова време на историята на Бобан до имам чувството 10то коляно, като това по никакъв начин не прибавя някаква стойност към историята. Накрая изглежда, че авторката е бързала да приключи романа, защото краят е претупан и забързан.
Има и интересни моменти, основно ми беше любопитно как ще се развие историята на Алекс, но и тук имах леко разочарование. Всичко беше твърде идеалистично - Алекс получава някакво прозрение, изхвърля бутилките алкохол и си променя живота. Странно, нереалистично, твърде претупано.
До тук добре. Нещо обаче в цялата история куца. Онлайн приятелството между Александра и Боб изглежда изкуствено, странно, нереално. От самата Алекс струи една надменност, която много често дразни читателя. Да добавим и клишетата, които авторката ръси с големия черпак и цялата ситуацията става още по-трудна за преглъщане. Не става много ясно и защо се отделя толкова време на историята на Бобан до имам чувството 10то коляно, като това по никакъв начин не прибавя някаква стойност към историята. Накрая изглежда, че авторката е бързала да приключи романа, защото краят е претупан и забързан.
Има и интересни моменти, основно ми беше любопитно как ще се развие историята на Алекс, но и тук имах леко разочарование. Всичко беше твърде идеалистично - Алекс получава някакво прозрение, изхвърля бутилките алкохол и си променя живота. Странно, нереалистично, твърде претупано.
This entire review has been hidden because of spoilers.
September 30, 2023
Изслушах я в сторител, а прочитът на Койна Русева ме потопи в историята. Имаше доста добри попадения. 🥃
July 6, 2019
Истинско удоволствие беше да чета тази книга, защото усещам, че напоследък търся в книгите не толкова разтърсващи истории и неочаквани обрати, а по-скоро добро боравене с езика, красиви образи и житейски прозрения. В тази книга намерих точно това.
July 29, 2019
Единствения успех на тази книга беше, че отчаянието от живота на главната героиня се прехвърли върху мен. Героиня толкова плитка и обикновена, че чак боли. Както казва авторката "Никой не може да избяга напълно от примамливия капан на клишетата"
December 2, 2021
35-та бройка за тази година.
Книгата я изслушах, като смея да твърдя, че аудио книгата е чудесна алтернатива поне в този конкретен случай. Историята разказва за млада жена - Алекс, която навлязла в спиралата на неуспешни връзки и любови, дави мъката с алкохол и непукизъм. И макар да зву��и леко клиширано - начинът, по който успява да изплува на повърхността е странен - благодарение на нейн приятел от САЩ, приятел, с когото никога не са се виждали и цялата им комуникация е в социалните мрежи и телефона. Интересно четиво :)
Книгата я изслушах, като смея да твърдя, че аудио книгата е чудесна алтернатива поне в този конкретен случай. Историята разказва за млада жена - Алекс, която навлязла в спиралата на неуспешни връзки и любови, дави мъката с алкохол и непукизъм. И макар да зву��и леко клиширано - начинът, по който успява да изплува на повърхността е странен - благодарение на нейн приятел от САЩ, приятел, с когото никога не са се виждали и цялата им комуникация е в социалните мрежи и телефона. Интересно четиво :)
November 28, 2021
По мое мнение книгата е малко хаотична. Определено обаче в края си тя те хваща за гърлото и те кара да преосмислиш всичко.
March 18, 2020
Пет са й малко! Божествена!
October 17, 2025
Наскоро прочетох наръчника "Всички пишем" от Ан Хандли. В една от главите авторката описва как завела сина си в увеселителен парк, където имало всякакви различни атракции, ослепителни в разноцветните си неонови светлини. Очаквала да го види възхитен, а той поискал да си тръгне.
Абсолютно същият ефект пораждат произведенията на Катерина Хапсали, претрупани със засукани изречения, които се надпреварват едно друго в претенциозността си. И докато авторката с особено настървение опитва да построи дебел зид между безвкусицата на Изтока и себе си - олицетворение на елегантността, класата и всички прелести на Запада - толкова по-очевидно става за читателя, че всичките й герои (начело с главните героини), перото й и вижданията й за живота са самото олицетворение на ориенталския кич. Словесният еквивалент на онези "натруфени полилеи" и "безвкусни тежки завеси" в истанбулския "Ориент експрес", в който героинята й Александра толкова е привикнала да отсяда.
Преди доста години прочетох първата книга на Хапсали - "Гръцко кафе" и си казах, че повторна среща с авторката не ми е нужна. Към "Сливовиц" посегнах плахо само защото ми се четеше нещо за Сърбия и нещо, написано в стила "поток на съзнанието", а красивата оранжева корица обещаваше комбинация от двете.
Първите страници ме изненадаха приятно - част от размислите на Александра ме вкараха в размисъл за собствения ми живот - но след определен момент стигнах до добрата стара истина - "Вълка козината си мени, стила - не".
Снобарщината на авторката отчетливо присъства в главната героиня, както и усилените й опити да втълпи на отсрещния колко е интелигентна, начетена, даровита, изобщо - способна да конкурира и Сократ с остроумието си. Да де, само че когато притежаваш нещо в себе си, не изпитваш необходимостта ожесточено да го демонстрираш - то е очевидно и без доказателства.
И за да не звуча като завистлива мома, която се дразни единствено от превъзходството на авторката, ето още няколко предпоставки да смятам романа за изключително слаб:
- Всички герои говорят по еднакъв начин - сякаш някакъв призрак на балканската прозорливост се е вселил във всеки един от тях;
- Освен че гласът им е еднакъв, и образите са схематични.
Макар авторката да се е опитала да им вдъхне някакъв характер, те си остават допълнения, които кръжат около ореола на изисканата главна героиня;
- Има претенциите за сюжетна линия, но реализацията е фиаско.
Книгата не е замислена само като "поток на съзнанието", в който ни се предават руминативните размисли на главната героиня, а обемът й позволява предимно това. Или редукция на обема и детайлността на великата екзистенциалната криза "Александра", или едни допълнителни 100-200 страници се изискват, за да се развият с необходимото темпо и дълбочина развръзките, които в романа се поднасят скорострелно и разочароват като ястие, което чакаш с нетърпение, а накрая ти сервират студено;
- Финалът е претупан - сякаш Хапсали се е отегчила от писането и му е "турила" край с няколко изречения, колкото да има някакъв.
Героинята излиза от кризата и вече я няма потребността на всичките мушици да се въртят около нея;
- Някакви "автентични" сръбски думи се прокрадват в изречения, които изведнъж се израждат в архаичен български.
Сигурно вече ставам страшно заядлива, но не мога да пропусна да отбележа, че на сръбски "Хелън" е "Йелена", а не "Елена".
И като споменах "автентично-сръбските" изречения - пика на тяхното изродяване - - съвпадна с пика на моето нетърпение да приключа с книгата (все пак я доизслушах - заради Койна Русева).
Веднага направих асоциация с епизод от романа на Георги Бърдаров "Аз още броя дните" - съвършено зле построен епизод, в който пияни абитуриенти се наливат с ракия и танцуват на масата под съпровода на още неиздадена по описаното време песен. Който е харесал Бърдаров, вероятно ще хареса и Катерина Хапсали - аз, уви, не съм фен на нито един от двамата.
Абсолютно същият ефект пораждат произведенията на Катерина Хапсали, претрупани със засукани изречения, които се надпреварват едно друго в претенциозността си. И докато авторката с особено настървение опитва да построи дебел зид между безвкусицата на Изтока и себе си - олицетворение на елегантността, класата и всички прелести на Запада - толкова по-очевидно става за читателя, че всичките й герои (начело с главните героини), перото й и вижданията й за живота са самото олицетворение на ориенталския кич. Словесният еквивалент на онези "натруфени полилеи" и "безвкусни тежки завеси" в истанбулския "Ориент експрес", в който героинята й Александра толкова е привикнала да отсяда.
Преди доста години прочетох първата книга на Хапсали - "Гръцко кафе" и си казах, че повторна среща с авторката не ми е нужна. Към "Сливовиц" посегнах плахо само защото ми се четеше нещо за Сърбия и нещо, написано в стила "поток на съзнанието", а красивата оранжева корица обещаваше комбинация от двете.
Първите страници ме изненадаха приятно - част от размислите на Александра ме вкараха в размисъл за собствения ми живот - но след определен момент стигнах до добрата стара истина - "Вълка козината си мени, стила - не".
Снобарщината на авторката отчетливо присъства в главната героиня, както и усилените й опити да втълпи на отсрещния колко е интелигентна, начетена, даровита, изобщо - способна да конкурира и Сократ с остроумието си. Да де, само че когато притежаваш нещо в себе си, не изпитваш необходимостта ожесточено да го демонстрираш - то е очевидно и без доказателства.
И за да не звуча като завистлива мома, която се дразни единствено от превъзходството на авторката, ето още няколко предпоставки да смятам романа за изключително слаб:
- Всички герои говорят по еднакъв начин - сякаш някакъв призрак на балканската прозорливост се е вселил във всеки един от тях;
- Освен че гласът им е еднакъв, и образите са схематични.
Макар авторката да се е опитала да им вдъхне някакъв характер, те си остават допълнения, които кръжат около ореола на изисканата главна героиня;
- Има претенциите за сюжетна линия, но реализацията е фиаско.
Книгата не е замислена само като "поток на съзнанието", в който ни се предават руминативните размисли на главната героиня, а обемът й позволява предимно това. Или редукция на обема и детайлността на великата екзистенциалната криза "Александра", или едни допълнителни 100-200 страници се изискват, за да се развият с необходимото темпо и дълбочина развръзките, които в романа се поднасят скорострелно и разочароват като ястие, което чакаш с нетърпение, а накрая ти сервират студено;
- Финалът е претупан - сякаш Хапсали се е отегчила от писането и му е "турила" край с няколко изречения, колкото да има някакъв.
Героинята излиза от кризата и вече я няма потребността на всичките мушици да се въртят около нея;
- Някакви "автентични" сръбски думи се прокрадват в изречения, които изведнъж се израждат в архаичен български.
Сигурно вече ставам страшно заядлива, но не мога да пропусна да отбележа, че на сръбски "Хелън" е "Йелена", а не "Елена".
И като споменах "автентично-сръбските" изречения - пика на тяхното изродяване - - съвпадна с пика на моето нетърпение да приключа с книгата (все пак я доизслушах - заради Койна Русева).
Веднага направих асоциация с епизод от романа на Георги Бърдаров "Аз още броя дните" - съвършено зле построен епизод, в който пияни абитуриенти се наливат с ракия и танцуват на масата под съпровода на още неиздадена по описаното време песен. Който е харесал Бърдаров, вероятно ще хареса и Катерина Хапсали - аз, уви, не съм фен на нито един от двамата.
July 1, 2025
"Всеки е бил някой друг, някога."
"В мислите си всеки от нас е опитен режисьор, способен да превърне живота във филмов шедьовър. Жалко, че щом нагазим в играта, обикновено се оказваме треторазредни актьори."
"През повечето време функционирах задоволително. А „повечето време“ е това, което виждат околните.Рядко споделяме другите мигове – онези с оголеното до кръв лице на равносметката.Да, аз плувах сръчно в плитчините между брега и шамандурата на битието."
"В мислите си всеки от нас е опитен режисьор, способен да превърне живота във филмов шедьовър. Жалко, че щом нагазим в играта, обикновено се оказваме треторазредни актьори."
"През повечето време функционирах задоволително. А „повечето време“ е това, което виждат околните.Рядко споделяме другите мигове – онези с оголеното до кръв лице на равносметката.Да, аз плувах сръчно в плитчините между брега и шамандурата на битието."
December 30, 2021
Изслушах я в Сторител с гласа на прекрасната Койна Русева - великолепен избор за героинята на Александра.
Тук е редно да кажа - благодарение на Койна Русева. Ако не беше нейният глас и Сторител, щях да се мъча известно време и сигурно да я зарежа.
Защото историята не става. Нищо необикновено няма в нея. Не се случва нищо, но пък се редят мъдрост след мъдрост и клише след клише.
В един момент стана твърде предвидима. Финалът е добър, но става ясен още към средата.
Може би не би била лоша книга за четене на плажа, но… нищо повече. Вероятно ще я запомна, но ще бъде заради претенциите, които не намират своето покритие в текста. История, която започва от никъде и стига до никъде.
При това тръгнах с доста ниски очаквания. Но дори и те не се оправдаха. Жалко!
Тук е редно да кажа - благодарение на Койна Русева. Ако не беше нейният глас и Сторител, щях да се мъча известно време и сигурно да я зарежа.
Защото историята не става. Нищо необикновено няма в нея. Не се случва нищо, но пък се редят мъдрост след мъдрост и клише след клише.
В един момент стана твърде предвидима. Финалът е добър, но става ясен още към средата.
Може би не би била лоша книга за четене на плажа, но… нищо повече. Вероятно ще я запомна, но ще бъде заради претенциите, които не намират своето покритие в текста. История, която започва от никъде и стига до никъде.
При това тръгнах с доста ниски очаквания. Но дори и те не се оправдаха. Жалко!
November 29, 2023
За съжаление тази книга (с толкова интересни за мен теми!) не успя да постигне нужната симбиоза между сюжет и размисли за живота, вторите от които очевидно са слабост на авторката. Историята за Боб, Александра и домашното насилие вместо като основа се яви като някакъв вид притурка към философските размишления, затова и някаква част от тях ми увиснаха в нищото.
(Също за по-ниската оценка може да е повлиял и личният ми неприязън към маниерничене от типа "darling", дори да знам, че просто предава говора на средната класа.)
(Също за по-ниската оценка може да е повлиял и личният ми неприязън към маниерничене от типа "darling", дори да знам, че просто предава говора на средната класа.)
August 29, 2019
☆3,75☆
Историята много ми хареса, но клишетата от началото до самия край не спряха да се леят...
Едно е да са едва доловими и друго - да се бутат един през друг, за да ти бъркат в очите (или както беше в моя случай - в ушите).
Така или иначе, нямам други забележки. А и отдавна съм разбрала, че от клишетата по-големи истини - няма.
А гласът на Койна Русева направи преживяването на тази книга още по-запомнящо се.
Струва ми се, доста дълго ще я помня.
Историята много ми хареса, но клишетата от началото до самия край не спряха да се леят...
Едно е да са едва доловими и друго - да се бутат един през друг, за да ти бъркат в очите (или както беше в моя случай - в ушите).
Така или иначе, нямам други забележки. А и отдавна съм разбрала, че от клишетата по-големи истини - няма.
А гласът на Койна Русева направи преживяването на тази книга още по-запомнящо се.
Струва ми се, доста дълго ще я помня.
August 23, 2019
Бях се отказала да попадна на нов български автор от женски пол, чието име се рекламира по социалките, да напише нещо, в което липсва показност и повърхностна претенция, и което резонира с моята същност. Катерина Хапсали го прави.
May 20, 2021
Разтърсваща, но дотолкова истинска, че именно това, че тази история може да е историята на всеки един от нас, прави разтърсването поносимо. Напълно заслужено тази книга може да претендира за дълбочина, поднесена по един много ефирен и достъпен начин! Силно препоръчвам!
June 22, 2019
"Сливовиц" на Катерина Хапсали
С втората си книга, Хапсали се утвърждава като един от стабилните и неповторими гласове в съвременната българска литература.
За мен Сливовиц е надграждане и задълбочаване на почти всички теми, загатнати и започнати в "Гръцко кафе".
Без ни най-малко преувеличение това е книга за:
- смисълът на живота; амбициите: писането като творчески процес, осмислящ живота: "Простата тайна на обикновения живот и необикновеното писане"; истинският, достоен, честен, липсващ тотално днес журнализъм
- истинските семейни стойности; сложните, люлеещи се между два полюса отношения между майки и дъщери; твърде късно, фатално късно започнатия диалог между родители и деца; прошката; важността на спасителните некръвни връзки, когато кръвните са разрушени и отказват;
- алкохолизма и последиците му и за всички околни; домашното насилие
- емигрантството
- Истанбул; величието на река Дунав
И ако досега не съм ви убедила в многопластовия свят на тази книга, ето двата мои любими момента, между двата полюса на света на Хапсали:
Болезнено точно описание на околните ни:
" Бяха чистокръвни квартални обитатели - и то в автентичен собствен сос. Мъже, чиито доходи не са с ясен произход, но това далеч не им пречи да висят във фитнес залите по цял ден, размахвайки по няколко телефона и неизменно в разговор за някаква " сделка". Жени с обемни прически и орлови нокти, вечно заети с ритуални обиколки по впити анцузи из детските площадки, където, наглеждайки с досада отрочетата си, дъвчат солети, с горчивото изражение на несбъднати манекенки, хванали последния влак, пардон мъж, способен да им осигури ако не бляскав, то поне безплатен живот. И деца, които нямат нищо детско във физиономиите си - защтот приличат или на арогантни, оядени малки мъже, или на бъдещи шантонерки..."
И нещо дълбоко философско и лирично:
" Няма нищо по-магично от стрелките на часовника, чедо. Защото, ако ги гледаш дълго и търпеливо, може да видиш времето! Не да го усетиш, а да го видиш. Така както само някои хора успяват да видят вятъра - през клоните, листата, разветит поли на жените... А като гледаш времето, ей така, как безспирно и упорито тече, може на тия стрелки - ръцете му, да закачиш всичко, дето не ти е нужни вече в живота - тъга, болест, яд и омраза...Закачай всичко, дето ти пречи, туряй го на стрелките, Бобаме, нека времето влачи тоя товар, не ти. Твоите стъпки трябва да звънят из света леко".
Аз чакам с огромно нетърпение следващите книги на Катерина Хапсали!
PS: за изключителната корица на Дамян Дамянов съм както винаги без думи!
С втората си книга, Хапсали се утвърждава като един от стабилните и неповторими гласове в съвременната българска литература.
За мен Сливовиц е надграждане и задълбочаване на почти всички теми, загатнати и започнати в "Гръцко кафе".
Без ни най-малко преувеличение това е книга за:
- смисълът на живота; амбициите: писането като творчески процес, осмислящ живота: "Простата тайна на обикновения живот и необикновеното писане"; истинският, достоен, честен, липсващ тотално днес журнализъм
- истинските семейни стойности; сложните, люлеещи се между два полюса отношения между майки и дъщери; твърде късно, фатално късно започнатия диалог между родители и деца; прошката; важността на спасителните некръвни връзки, когато кръвните са разрушени и отказват;
- алкохолизма и последиците му и за всички околни; домашното насилие
- емигрантството
- Истанбул; величието на река Дунав
И ако досега не съм ви убедила в многопластовия свят на тази книга, ето двата мои любими момента, между двата полюса на света на Хапсали:
Болезнено точно описание на околните ни:
" Бяха чистокръвни квартални обитатели - и то в автентичен собствен сос. Мъже, чиито доходи не са с ясен произход, но това далеч не им пречи да висят във фитнес залите по цял ден, размахвайки по няколко телефона и неизменно в разговор за някаква " сделка". Жени с обемни прически и орлови нокти, вечно заети с ритуални обиколки по впити анцузи из детските площадки, където, наглеждайки с досада отрочетата си, дъвчат солети, с горчивото изражение на несбъднати манекенки, хванали последния влак, пардон мъж, способен да им осигури ако не бляскав, то поне безплатен живот. И деца, които нямат нищо детско във физиономиите си - защтот приличат или на арогантни, оядени малки мъже, или на бъдещи шантонерки..."
И нещо дълбоко философско и лирично:
" Няма нищо по-магично от стрелките на часовника, чедо. Защото, ако ги гледаш дълго и търпеливо, може да видиш времето! Не да го усетиш, а да го видиш. Така както само някои хора успяват да видят вятъра - през клоните, листата, разветит поли на жените... А като гледаш времето, ей така, как безспирно и упорито тече, може на тия стрелки - ръцете му, да закачиш всичко, дето не ти е нужни вече в живота - тъга, болест, яд и омраза...Закачай всичко, дето ти пречи, туряй го на стрелките, Бобаме, нека времето влачи тоя товар, не ти. Твоите стъпки трябва да звънят из света леко".
Аз чакам с огромно нетърпение следващите книги на Катерина Хапсали!
PS: за изключителната корица на Дамян Дамянов съм както винаги без думи!
June 6, 2020
Докато "Гръцко кафе" ми хареса много, то нещата, които леко ме дразнеха там, се засилиха в тази книга. Честно казано, не ми се струва много шик да се изпъстри речта на героинята с цитати на Ницше, Сократ и прочие мислители. Струва ми се надуто и безпочвено претенциозно някой на 35 години да се държи като древен мъдрец, дето всичко в живота му е ясно. То нали точно с напредването на възрастта си даваме сметка колко малко знаем - "Аз знам, че нищо не знам" е казал същият този Сократ, дето героинята само го дъвче.
Разбира се, имах си любими моменти в книгата- в 18 -та глава, бунтарските реплики към Бога са мисли, които вероятно са минавали през главите на голям брой хора, но тук са поднесени майсторски и изразени впечатляващо.
Не очаквах бурен екшън- не и за това си бях избрала книгата, така че краят всъщност ми хареса, макар че като цяло не беше особено оригинален. Но пък най-вероятно в живота би се случило точно така. Питам се дали Боб й е завещал къщата си в Уестървил, но пък героинята е над тези неща....
Разбира се, имах си любими моменти в книгата- в 18 -та глава, бунтарските реплики към Бога са мисли, които вероятно са минавали през главите на голям брой хора, но тук са поднесени майсторски и изразени впечатляващо.
Не очаквах бурен екшън- не и за това си бях избрала книгата, така че краят всъщност ми хареса, макар че като цяло не беше особено оригинален. Но пък най-вероятно в живота би се случило точно така. Питам се дали Боб й е завещал къщата си в Уестървил, но пък героинята е над тези неща....
June 22, 2019
"Напоследък слушам часовника вътре в мен, не е ли странно? Цял живот следваме разни стрелки, а накрая разбираме, че секундите имат смисъл само когато се съизмерват с пулса на обичан човек..."
"...вярвам, че слабостите са най-пагубни именно за силните хора. Просто при тези характери всичко, дори най-разрушителното, се изпипва докрай..."
"...ще ви кажа аз нещо за любовта - като молив е тя, като карандаш. Отпреде пише, съчинява живота, а отзад трие с гумичката си всичко, дето се е случило преди нея..."
Топла, не парфюмирана, а звучаща толкова истински човешка история за взимопомощ и безусловна любов. Особено ме впечатли изказът на авторката и думите, които сякаш са наредени в цветни огърлици, като живи камъчета, които уцелват право в душата. Тази книга ми е като рядък бисер в литературното море и ми достави истинска наслада!
Благодаря, Катерина Хапсали, за книжното удоволствие!
"...вярвам, че слабостите са най-пагубни именно за силните хора. Просто при тези характери всичко, дори най-разрушителното, се изпипва докрай..."
"...ще ви кажа аз нещо за любовта - като молив е тя, като карандаш. Отпреде пише, съчинява живота, а отзад трие с гумичката си всичко, дето се е случило преди нея..."
Топла, не парфюмирана, а звучаща толкова истински човешка история за взимопомощ и безусловна любов. Особено ме впечатли изказът на авторката и думите, които сякаш са наредени в цветни огърлици, като живи камъчета, които уцелват право в душата. Тази книга ми е като рядък бисер в литературното море и ми достави истинска наслада!
Благодаря, Катерина Хапсали, за книжното удоволствие!
November 30, 2019
Приятно съм изненадана, че втора книга поред, която "слушам", е не просто от съвременен български автор, а я усещам като "своя". Изключителният стил на Хапсали, в който прозира тънък хумор дори в най-тежките житейски ситуации, е може би нещото, което ме накара да "изслушам" книгата за нула време. Жива, истинска, неподправена. Изненадващото за мен появяване на Истанбул пък съвсем ме сближи с историята. "Аз се затичвах към Истанбул винаги, когато не можех да се побера в себе си от печал или ужас. Душата ми се прибираше в невротичното ми подозрително същество, едва щом поемех първата глътка цариградски въздух. А стигнех ли Босфора, усещах мириса на всичко, което още не е, но би могло, би могло..." - невероятно е как човек може да се припознае в три изречения и да му стане приятно, че има и друг (пък и макар не-дотам-одушевен литературен Аз), който чувства същото, което и той. Нямам търпение да прочета още от Хапсали.
May 26, 2025
"Сливовиц" има всичко, което ми липсваше в последните романи от български автори, които прочетох. Отново съвременна проза, но написана по съвършен начин. Нищо, от което да се оплача или да критикувам.
Въпреки че не се разпознавам в съдбата на героите, те ме достигнаха и се свързаха с мен по такъв начин, че не можах да остана безразлична.
Книга за депресията, отчаянието, живот на ръба на екзистенциалната криза и спасяващата сила на приятелството, което май винаги идва от най-неочаквани места.
"Всеки е бил някой друг някога".
"Не е ли странно как успяваме да убедим себе си, че навикът е безопасната алтернатива на щастието?"
"Сблъсъкът с нечие невежество винаги ми е действал като челен удар в дебел зид и докато зидът си остава равнодушно непоклатим, аз съм тази, която присвива очи от болка."
"Всеки има семейство, или пък няма."
"...Та нали именно смелостта на експериментите показва колко млад си позволяваш да бъдеш."
Въпреки че не се разпознавам в съдбата на героите, те ме достигнаха и се свързаха с мен по такъв начин, че не можах да остана безразлична.
Книга за депресията, отчаянието, живот на ръба на екзистенциалната криза и спасяващата сила на приятелството, което май винаги идва от най-неочаквани места.
"Всеки е бил някой друг някога".
"Не е ли странно как успяваме да убедим себе си, че навикът е безопасната алтернатива на щастието?"
"Сблъсъкът с нечие невежество винаги ми е действал като челен удар в дебел зид и докато зидът си остава равнодушно непоклатим, аз съм тази, която присвива очи от болка."
"Всеки има семейство, или пък няма."
"...Та нали именно смелостта на експериментите показва колко млад си позволяваш да бъдеш."
September 25, 2020
За мен е 4.5, почти се изстрелва в 5-те звезди, прочетох я за един ден, на един дъх почти, и много ми хареса. Докосна ме приятелството между Александра и Бобан, толкова чисто и красиво, осветяващо от страниците и моето сърце. Тяхната дружба, взаимната им обич и подкрепа, загрижеността един за друг въпреки разделящите ги часове, километри и години придават един безспорно оптимистичен тон на цялата история, въпреки болката, алкохола, насилието, отчуждението и объркването, които прозират в други части от нея. Ако някой ме попита защо си заслужава да бъде прочетен този роман, то това е причината, тази непреодолимо красива и вдъхновяваща обич между двамата герои, ПРИЯТЕЛСТВОТО с главно П.
(Чакам с нетърпение и любопитство да прочета и "Гръцко кафе")
(Чакам с нетърпение и любопитство да прочета и "Гръцко кафе")
Displaying 1 - 30 of 59 reviews